Цончо Родев
Черният конник (31)

VII

Като буря премина над Плиска вестта за трагичната злочестина, сполетяла стария княз.

— Отиде си праведният монах Михаил — шепнеха бабичките, като редяха молитви и се кръстеха. — Изгориха душицата му!

— Враг не можа с пръст да го докосне, а сега родният му син го окова във вериги — ругаеха мустакатите воини.

— Затуй ли доживя до старини, да гние в тъмницата! — роптаеха безименни гласове.

Небивало възбуждение обхвана мало и голямо. Занаятчиите затвориха работилниците си, купците прибраха стоките и всички излязоха навън, на улиците стъгдите, където хилядното множество шумеше, вълнуваше се и гневно трепереше, обхванато от желание за мъст и разплата. За час Плиска заприлича на клада сухи дърва, на която трябваше само една искрица, за да лумне стихиен и неудържим пламък.

И искрицата не закъсня. Появи се тя първо при Източната порта. Курт, храбрият и буен воин Курт, за когото името на княз Бориса беше свято като бранен пряпорец, не се въздържа и високо занарежда клетви и ругатни срещу хана. Начелникът му Исбул му възрази! Двамата се скараха, изтеглиха мечовете и не след дълго пронизаното тяло на Исбула полетя от височината на крепостната стена. Но с това не се свърши. Много от стражите бяха верни на хана люде. Те нападнаха Курт и неговите другари и скоро върху площадките на стражевата кула се разгоря ожесточена битка. Паднаха хора и от двете страни. Притисната от по-многобройния противник, групата на Курт се добра до витата стълба на кулата и се заизниза един по един. Сам Курт остана последен, да прикрива другарите си.

Но битката не остана незабелязана от множеството. Хората се струпаха в подножието на портата и като не знаеха кои от бранниците са за Владимира и кои — за Бориса, окуражаваха и едните, и другите. Тогава сред тълпата проехтя гръмотевичният глас на Лазар:

— Братя, докога ще търпим тирана! Докога ще робуваме на Владимира! Грабвайте мечовете, братя! Да живее княз Борис! Да живее Черноризец Храбър!

Веднага около Лазар се появиха храбри мъже, въоръжени с мечове и сърпове, с копия и алебарди, с коси или лъкове. Към тях се присъедини и Курт с другарите си.

Изглежда Черноризец Храбър разбра, че е настъпил решителният час на борбата, защото по същото време всички негови помощници се разшетаха из старопрестолния град. Вестоносците засноваха по домовете, старшините на тайните петорки подириха людете си, а сред тълпата се появиха хора, които говореха:

— Няма живот под ботуша на Владимира! Кой от нас ще заспи спокоен довечера, щом дори и преславният княз Борис е в тъмницата? Напред, братя! С кръста и Борисовото име — напред!

От този призив всеки грабваше, каквото му падне под ръка — воинско оръжие, тояга или камък, — и викаше с цяло гърло по-скоро да се разправят с тирана. Небивало оживление обхвана града. Нито един мъж не бе останал в къщи.

Постепенно отделните групи се сляха и на просторните ливади на Горния край на Плиска се образува нестройна и пъстро въоръжена, но грамадна и страшна войска. Лазар, зачервен и с искрящи от възбуда очи, отново издигна глас:

— Напред! Долу тирана!

И тълпата се залюля и се втурна като пълноводна река към крепостта. Неочаквано срещу тях излезе кавханът Цок, придружен от двадесетина стражи. Тази среща стъписа първите редици. Те спряха, а зад тях спря и множеството.

— Къде сте тръгнали, люде? — извика Цок. — На своя княз и баща ли сте решили да вдигнете ръка? Какво искате вие?

— Искаме да освободим княз Бориса — отвърна нечий глас. А друг допълни: — Само него признаваме за наш княз!

— Вас са ви измамили — смело излъга Цок. — Княз Борис е свободен. Той сам ме изпроводи да ви го кажа.

Тълпата, предимно прости и неуки люде, несвикнали с дворцовото лицемерие, се разколеба. Цок усети това колебание и побърза да добави:

— Идете си с мир, добри хора. Не удавяйте Плиска в братска кръв.

Може би тълпата би го послушала, ако Цок не беше направил една груба грешка. Пред него излезе едно рошаво момче, в което людете познаха Марко, ученика на Наум. То първо се изплези на кавхана, а после взе да говори, като наподобяваше гласа му:

— Идете си, добри хора. Пък утре аз един по един ще ви изпия кръвчицата…

Думите му раздразниха кавхана и той удари една плесница на момчето. Тази плесница не само възвърна, но и удесетори гнева на народа. Изведнъж редиците се разкъсаха и отпред излезе висок мъж в черни дрехи, със спусната от шлема маска и със сребърен лъв на черната ризница. Той вдигна един зелен пряпорец със сребърен лъв на него и извика.

— Виждате ли тяхната доброта, братя? С една ръка мажат, с другата удрят. Ще търпим ли още? Ще превиваме ли врат?

— Черноризец Храбър! — възторжено се обади един глас.

— С нас е Черноризец Храбър!

— Да живее! Да живее!

— Напред с Черноризец Храбър! Свобода на княз Бориса!

Пъстрата тълпа се люшна напред. Напразно двадесетте стражи се опитаха да защитят кавхана. Може ли крехка преграда да спре страшния ураган? Може ли със слабият плет да удържи напора на буйните пролетни води? А потокът на тези хора, увлечени от приказния герой Черноризец Храбър, бе по-страшен от водата, по-неудържим от вятъра. Хиляди гърла подеха дружен боен вик, хиляди крака се понесоха напред.

Бедняците горнокрайненци се оказаха начело. С тояги и камъни пометоха те стражите на кавхана, смазаха ги под тежестта на стъпките си. Пред Цок застана един невъоръжен грънчар. Под запретнатите ръкави на конопената риза ръцете му още бяха изцапани с лепкава глина. За момент те спряха един срещу друг, срещнаха погледи. Имаше нещо символично в тази среща на кавхана с простия занаятчия: единият уплашен въпреки скъпите дрехи, позлатената броня и меча, другият — само с жилести ръце и корави юмруци, но изпълнен с отчаяна смелост.

Грънчарят пристъпи с оголени гърди срещу меча. Изведнъж Цок изпищя, хвърли оръжието и се втурна да бяга. С няколко скока грънчарят го настигна и повали на земята. Така загина велможата Цок — под краката на простолюдието и бедняците.

Народът се разля около „Ханската твърд“, но всички порти бяха здраво затворени.

— Стълби! Дайте стълби! — извика Черноризец Храбър.

Като изневиделица се появиха много стълби, къси и удобни за щурмуване на крепост. Сръчни ръце се заловиха да ги свържат една за друга. Опушени от сажди ковачи завъртяха звънки чукове. Голтаци свалиха дрипавите си ризи, раздраха ги и ги насукаха на въжета. И всеки гледаше да помогне час по-скоро стълбите да се изправят до стената. От кулите долетяха стрели, но никой не им обърна внимание, пък и те скоро престанаха — там на малките площадки зад зъберите на крепостната стена се разгоряха кръвопролитни схватки между хората на Черноризец Храбър и верните на хана стражи. Това бяха малки, но яростни сбивания, ограничени върху площадката на стената, в които не се искаше и не се даваше милост и които личаха предимно по звъна на железните мечове и по падналите през зъберите мъртви и ранени стражи.

Няколко набързо сглобени стълби се опряха на стената. С меч в ръка Черноризец Храбър пръв се изкачи на стената. Почти веднага до него застана и верният му Мостич, развял над главата си извезания от Кремена зелен пряпорец, а зад тях се проточи пъстра върволица — дрипави бедняци, въглищари с очернени лица, воини с железни шлемове на главата, селяци с криви сърпове, занаятчии със запретнати ръкави слуги. Защитниците не бяха нито малко на брой, нито страхливи. Повечето от тях бяха стари воини, изпитани в не една битка. Но тази страшна в своя гняв войска и видът на нейния легендарен предводител ги смути и уплаши. Те хвърлиха мечовете и секирите и се предадоха.

Веднага няколко души се уловиха за веригите и желязната врата на крепостта се издигна със скърцане нагоре. Други се спуснаха долу и отвориха вътрешната врата.

Като от отприщен яз се изля хилядното множество в крепостта. Във въздуха витаеше някакво незапомнено опиянение, което изпълваше всяко сърце с мъжество, сила и готовност за саможертва, превръщаше мирните жители на престолния град в смели и непреклонни бойци. В този миг нямаше богати и бедни, знатни и прости, млади и стари, българи и славяни. За пръв път, откакто съществуваше българския род, всички бяха единни, сплотени, обединени от общата си омраза срещу потисничеството и тиранията.

На едно място дребният, но още пъргав Есхач, който бе сварил да надене върху кафявия кафтан своята позлатена броня, бодър и подмладен водеше група дрипльовци, въоръжени с камъни и тояги. Тринадесетгодишният Марко се бе озовал начело на няколко старци, ветерани от Борисовите воини. На друго място фучеше гръмотевичният глас на Наум. Дори и крехката девойка Кремена бе сред множеството. Тя не носеше оръжие, но с присъствието и с думите си въодушевяваше бойците.

Хората на Владимир разбраха, че крепостта е изгубена, и се оттеглиха към Големия дворец. Сам князът в бляскавото си въоръжение бе между тях, подреждаше бойния им ред, ободряваше ги със слова и пример. Той все още смяташе, че борбата не е загубена за него, и очакваше тук, пред стените на двореца, да се разправи с бунтовниците.

Но и Черноризец Храбър нямаше намерение да спре до половината на пътя. Той застана в средата на своята пъстра войска, изпрати великана Лазар да води лявото, а Мостич — дясното крило и с могъщ глас призова:

— Напред, братя! Долу тирана!

Народът послуша неговия зов и се хвърли в нападение. Пред стените на двореца се завърза люта битка. Защитниците бяха само няколко стотици, но опитни във войната и с отлично въоръжение. А Владимир, който ги водеше, имаше много пороци, но не бе страхлив и не обръщаше гръб срещу опасността. Дори нещо повече — сега, когато се бореше срещу живи хора, а не срещу привидения като черния конник, той бе обладан от дива решителност, която се предаваше и на воините му.

Три пъти людете на Черноризец Храбър се втурва напред и три пъти се принуждаваха да отстъпят, като всеки път оставаха десетки убити и ранени. Мястото пред двореца беше тясно и тяхната превъзхождаща численост се оказваше безполезна пред плътния пръстен на защитниците. Едва сега и най-недоверчивите разбраха защо Черноризец Храбър винаги приканваше към търпение — ако битката бе станала преди няколко месеца, те биха били малцина, шепа хора, които биха намерили своята безполезна гибел, а делото им би останало неосъществено.

Преди да поведе за четвърти път хората си на щурм, Черноризец Храбър извика Мостич и шепнешком му даде някаква заповед. Без възражение или повече въпроси Мостич взе със себе си двадесетина души и изчезна нанякъде. Неговото място на дясното крило зае опитният в битките Есхач.

Хората отново се подредиха и връхлетяха като стихийна морска вълна към двореца. Битката се превърна в яростно кръвопролитие — като че ли и двете войски бяха решили да измрат до един, но да не отстъпят. Исполинът Лазар, който пак бе предпочел да се въоръжи с огромна тояга, налетя с хората си като хищен звяр и успя да разкъса редиците на защитниците, но зад тях дойдоха други и запълниха отвора.

И от двете страни бойците падаха с десетки. Бойните линии се огъваха на места, напредваха на други.

Владимир беше корав противник, опитен в битките. Сражаваше се в първите редици и с примера си увличаше и верните му воини. Те отстъпиха срещу Лазаровите люде, но удържаха дясното крило, а в центъра успяха да напреднат, като заплашваха да разделят линията на нападателите. Напразно Черноризец Храбър се биеше като лъв за всяка педя земя. Край него падна Курт, паднаха и много други неизвестни бранници. Добре въоръжените и обучени в бранното изкуство воини на Владимира сечаха, промушваха и крачка по крачка напредваха.

Черноризец Храбър се огледа. Положението ставаше тревожно. Той вече се колебаеше да заповяда ново оттегляне на храбрите му ратници, когато се разнесе мощен вик:

— Дръжте се, братя! И ние сме тук! Дръжте се! Удрете!

Веднага след вика на стъгдата пред двореца се втурнаха няколко стотици селяни с коси, вили и голи овчарски криваци в ръце. Те бяха от съседните на Плиска села, които, щом чули за битката, оставили добитъка и ралата и хукнали презглава към престолнината на помощ.

— Дръжте се! — викаха те. — Идват още хора! Конници от Варна, пешаци от Червен… От цялата българска земя идват бранници. Дръжте се, братя! Удрете!

Може би не толкова подкреплението на тези почти невъоръжени селяци, колкото думите им разколебаха людете на Владимира. Те се стъписаха, заоглеждаха се, после сами, без заповед се отдръпнаха назад. Вече нито виковете на начелниците, нито примерът на хана можеха да възвърнат мъжеството и яростта им. Какво могат да сторят шепа воини срещу цял народ?

Внезапно вратата на двореца се отвори и със страшен вик от нея изскочиха Мостич и неговите другари.

Това беше краят. Ударени в гърба, защитниците се огънаха, уплашиха се и побягнаха да спасяват живота си. С една част от тях Владимир успя да се скрие в двореца. Подир него се спусна Лазар, докато Есхач побърза да слезе в подземието, за да освободи окования Борис.

В ходниците на двореца Владимир се биеше с отчаяно настървение. Нападатели и защитници един по един падаха в краката му, но докато числото на нападателите непрекъснато се попълваше с нови хора, все по-малко и по-малко оставаха онези, които го подкрепяха. Най-после стана неизбежното — със страшен удар на тоягата си Лазар изби меча от ръката на княза, после се хвърли върху него и го притисна в мечешката си прегръдка, от която нито един човек не можеше да се освободи.