Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2012)
Допълнителна корекция
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Черният конник, 1978

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Любен Диманов

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Николаева

Издателство „Отечество“

Печатница „Балкан“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

V

През един топъл септемврийски следобед във великата престолнина цареше необикновено оживление. Този ден сякаш бе най-голям празник — наковалните на ковачите мълчаха, грънчарниците бяха онемели, сергиите на купците пустееха. Всички, мало и голямо, беден и богат, се бяха струпали край празнично украсения път, който свързваше Големия дворец с източната порта на вала. А днес този път бе съвсем неузнаваем — каменната му застилка изобщо не можеше да се забележи под дебелия килим от чемширени клонки, цветя и шарени черги. Около него тълпата шумеше, блъскаше се, на места се разменяха ругатни, другаде — пестници, всеки се мъчеше да бъде напред, да си осигури местенце, откъдето да вижда най-добре. Стражи, облечени в най-хубавите си дрехи, напразно сновяха надолу-нагоре и се мъчеха да въдворят някакъв ред.

Пред външния вход на вала се бяха строили стотина стражника от личната свита на Владимир и техните изпънати стройни тела и ослепително лъснатите им брони и шлемове, които блестяха под ниските лъчи на слънцето, караха хилядите зяпачи да тръпнат от завист и възхищение. На кулите при източната порта на „Ханската твърд“, уловили лъха на планинския ветрец, се вееха разноцветни пряпорци и конски опашки.

Плиска се готвеше да посрещне пратениците на могъщия немски крал Арнулф!

Не мина много време и далеч откъм изток се вдигна облак прах — идваха! Тълпата за последен път зашумя и после изведнъж утихна така, че се чу дори лаят на гладните кучета на горнокрайненците.

Пратениците, внушителна група от двадесетина конника и три колесници, придружени от още тридесетина български съпровождачи на коне, приближиха на около един хвърлей от вратата и спряха неподвижни. Един тръбач издигна до устните си дълга, права, непозната по тези краища тръба и от нея излетяха игриви бодри звуци. В отговор на двете кули до портата изникнаха по четирима воини с медни рогове в ръце и изсвириха приветствен сигнал. Тогава от групата на чужденците излезе напред млад русокос херолд с пъстра дреха и чудновати къси бухнати гащи, който извика високо на латински:

— Мирни пратеници носят вест и поздрав на великия български княз Владимир от Арнулф, могъщия крал на всички немци!

Лично кавханът Цок излезе от вратата, поклони се и отговори зазубрените също на латински думи:

— Влезте с мир! Ще бъдете скъпи и любими гости на преславния български княз.

Групата отново се придвижи напред. Стъпките на конете и скърцането на колесниците потънаха в мекотата на застилката и в радостните и учудени възгласи на тълпата.

— Какви смешни одежди! — казваше един.

— Какви жълти коси! — слисано бърбореше друг.

— Колко злато има по тях! — възторжено повтаряше трети.

Със студени безизразни лица пратениците преминаха сред множеството, провряха се под свода на вътрешно-крепостната врата и спряха на широката каменна тераса пред Големия дворец. Сега лицата им изведнъж се промениха — те никога не бяха очаквали да заварят такова великолепие и богатство в столицата на едно племе, което обикновено наричаха варварско.

Те слязоха бързо от конете, изтупаха се от прахта, слугите вдигнаха раклите с подаръците и всички с бавни, тържествени стъпки изкачиха няколкото стъпала към тронната зала. Тук ги срещна ичиргу-боилът Окорсис и с мълчалив жест ги покани да влязат. Пратениците пристъпиха напред, влязоха в залата и за втори път останаха слисани — престолът, на който според установения церемониал трябваше да ги чака князът, беше празен и само купчина благородници в подножието му се споглеждаха смутено.

 

 

Но кое всъщност бе накарало Владимир да измени на така добре познатия му дворцов етикет? Къде се намираше той?

Докато целият град се бе струпал край източната порта за посрещането на големите гости, почти никой не бе обърнал внимание на една невзрачна опрашена черна колесница, със също така черни пердета на прозорчетата, която бе влязла в града откъм юг. Тя издрънча по подвижния мост, прекоси пустите улици на външния град, навлезе във вътрешната крепост, после проникна и зад оградата на Малкия дворец и тежко спря пред жилището на князете.

Бледен, с искрящи от вълнение очи, от сградата се показа старият Борис, като се подпираше на крепката десница на Наум.

— Сега… сега… — шепнеше той. — Сега ще видиш, брате Науме, какъв левент е моят Симеон. Ах, светлата опора на моите старини най-сетне дойде…

Но Симеон не излезе веднага от колесницата. От капрата се смъкна стар слуга с рунтави дебели прошарени мустаци и се засуети наоколо.

— Ох, ще умра — повтаряше Борис, като притискаше с ръка сърцето си.

Слугата най-напред откачи голяма ракла, завързана отзад на колесницата, но ръцете му не я удържаха, изпуснаха я и от нея се разсипаха купчина книги и дебели свитъци. После отвори вратичката на колесницата и заизважда още книги, дебели фолианти, рула ситно изписани пергаменти, докато на стъпалата на двореца се образува внушителна по размери купчина. Едва тогава приближи до вратичката и се поклони.

Първо се показа една бледа, безкръвна ръка. Пръстите й потърсиха опора в дръжката на вратичката. След това се появи полата на черно сукнено расо. Един крак полека се облегна на стъпалото. И най-после пътникът слезе на земята.

Той беше висок, попрегърбен от дългите бдения над книгата и от цялата му фигура лъхаше кротост и безсилие. Не носеше шапка и дългите му къдрави кестеняви коси се спущаха върху раменете. Къдрава брада скриваше долната част на лицето му. Виждаха се само челото и бузите му, които бяха изпити и бледи, много по-бледи дори и от лицето на престария Борис.

Симеон застана до колесницата и вдигна глава. Слънцето, на което той очевидно не бе привикнал, го заслепи и той запремига безпомощно.

От един от горните прозорци на двореца прозвуча висок и подигравателен смях — смехът на Владимир.

Борис оброни глава. По бузите му се стекоха скръбни сълзи.

 

 

Владимир спокойно изкачи стъпалата на подиума, седна на престола, отметна с привичен жест трите плитки на косата си и облегна ръце на меча. На лицето му бе изписано толкова нескривано удоволствие, че немците пристъпиха през залата по-твърдо и обнадеждено. Единият от тях, възрастен човек с благородна осанка, излезе малко напред, размаха украсената си с перо шапка и направи поклон, който много зачуди българите — вместо да падне на колене и да превие кръст, той само протегна единия си крак, сви другия и приведе глава.

— Слава на твоя меч! Щастието и победата да бъдат винаги с тебе и с княжеството ти! — произнесе той на латински.

Тълмачите[1] бързо преведоха думите му. Владимир кимна одобрително.

— Аз — продължи пратеникът, — рицарят Хуго фон Бернхайм, маркграф на Тицен и Алтщадт, уста и ухо на славния ми господар Арнулф, крал на всички немци, ти заявявам: нося ти привет и дружеска прегръдка от моя владетел.

— Бъди добре дошъл ти и хората ти — отговори Владимир и тълмачите побързаха да превърнат думите му в латински. — В моя дом вие ще бъдете скъпи и почетни гости.

— Като скромен дар от моя властелин приеми, о светли княже, тези нарочно за теб изработени неща.

Пажовете и херолдите излязоха напред и оставиха в краката на княза топове от тежко кадифе, един нож с тънко лезвие и с дръжка, покрита със скъпоценни камъни, и два златни бокала, по които сръчни ръце бяха гравирали ловни сцени.

Ако крал Арнулф и Хуго фон Бернхайм бяха очаквали, че тез скъпи дарове ще направят впечатление на българския княз, то се бяха много излъгали. Почти без да ги погледне, Владимир кимна с истинско варварско безгрижие на прислужниците и те отнесох даровете — капки в морето на несметните богатства, които изпълваха двата двореца на Плиска. Тази действително царствена надменност отново смути немския рицар.

— Моят властелин, който отдавна иска да установи дружеска близост с тебе, ме изпрати…

— Приемам всичко — с несравнима небрежност го прекъсна Владимир, а лицето му продължаваше да сияе от доволство. — Днес е щастлив, много щастлив за мене ден. Затова и милостите ми ще се излеят върху вас. Всичко, каквото иска моят брат Арнулф, ще бъде изпълнено.

— То е много малко, светли княже — побърза да каже рицарят. — Единственото желание на моя господар е да престанеш да доставяш сол от твоите солници на онези диви моравци и на техния богоненавистен Светопълк, който непрестанно крои пагубни планове срещу немския род.

— Да бъде! — реши Владимир. — Ти, рицарю, друг път ще ми кажеш причината за това желание на Арнулфа. Но то ще бъде изпълнено. От днес нито щипка сол от моите карпатски солници не ще премине повече границата на Светопълка. А вие оставате мои гости. Още тази вечер във ваша чест ще уредя голямо празненство — да видите какво значи да имам щастлив, много щастлив ден.

Владимир се изправи.

Пратениците се оттеглиха заднишком.

Бележки

[1] Тълмач — преводач.