Цончо Родев
Черният конник (12)

III

Маскираният ездач потупа врата на възбудения от битката и от миризмата на кръв кон.

— Какво, Арап, разигра ли ти се сърцето? Хайде сега да побързаме, че трябва да се разправим и с други разбойници.

Но този път конникът закъсня. Едва беше препуснал по тъмните улици на Плиска и срещу него лумнаха към небето кървавите отблясъци на пожар. Той дръпна юздата и се загледа в червените езици на грамадните пламъци.

— Закъснях — прошепнаха устните му, а силната му ъгловата челюст нервно заигра едно мускулче. — Бог да прости горкия Сава… — добави той, като се прекръсти.

Знаеше, че вече не може с нищо да помогне и затова остана така съсредоточен, с вперени в далечния огън очи, а в главата му се рояха хиляди мисли за бъдните битки, за нещастните измъчвани славяни и за онези, които погубваха невинните люде в името на алчността и езичеството.

Конят прекъсна мислите му. С късо изпръхтяване той му обади, че приближават хора и с това го върна към действителността. Конникът инстинктивно пипна дръжката на меча си и замръзна неподвижно.

Отначало долови ридание и задъхано хълцане. След това се появи една девойка, която плачеше и бягаше боса, като се препъваше в дългата си бяла нощна риза. На лицето й бе изписан ужас — онзи първичен ужас, които обхваща хората пред лицето на смъртта.

Зад нея се разнесоха гърлени гласове и тропот от много крака.

— Насам! Насам! — извика конникът.

Девойката се спря, забеляза как един човек от сянката на близката къща протяга ръце към нея и с несвързан вик се отпусна без чувство на земята. В същия миг ездачът скочи от коня, взе девойката на ръце и я пренесе до къщата.

— Пази я, Арап — прошепна той и конят протегна шия и отново изпръхтя, сякаш бе разбрал думите на господаря си.

На края на улицата се появиха четирима души, които тичаха подир девойката.

— Тука! Тука! — викаше единият. — Видях я, като сви насам.

— Оставете я първо на мене — пухтеше друг. — Аз пръв я подгоних.

Маскираният воин извади меча си, почака четиримата да се приближат и скочи срещу тях.

— Няма пръв и втори — изкрещя той заплашително. — И четиримата ще пратя при вашия Тангра.

Преследвачите се сепнаха от този глас. Но след това забелязаха, че срещу тях е само един човек, видяха и лежащата зад него девойка. Те изтеглиха мечовете си и с войнствен вик се хвърлиха към него.

— Полека, полека — спокойно ги подкани черният конник, докато се отбраняваше едновременно срещу четиримата. Под жълтите лъчи на месечината оръжието му блясваше толкова бързо пред нападателите, сякаш той не държеше в ръка меч, а всички небесни светкавици.

— Минете зад него — извика онзи, който бе искал да оставят девойката първо на него. — Нападнете го от всички страни!

— А, ти ли си — каза маскираният. — Нали искаше да бъдеш пръв? Добре, ето ти!

И с внезапен замах го удари точно под подбрадника. Нападателят падна като подкосен, опита се да каже нещо, но само черна кръв излезе от устата му.

Черният конник прескочи през него и опря гръб до близкото дърво.

— Елате, елате — викаше той. — Кой е следващият?

Докато се биеше с останалите, той забеляза, че девойката се бе свестила и подпряна на една ръка, наблюдаваше с широко отворени очи битката. Това го накара да бърза. Като че ли хиляди дяволи се пробудиха в него. Той завъртя още по-стремително меча и бързо-бързо съсече и тримата си противника. Това стори с такава лекота, сякаш пред него не бяха въоръжени воини, а сламени чучела.

Като прибра меча си, той се приближи до повалената девойка и се наведе над нея.

— Не ме докосвай! — изпищя тя.

— Не се плаши, девойко. Аз не съм като тези — той кимна към четирите фигури на земята — и не искам да ти сторя зло. Не ми ли вярваш?

В гласа му имаше толкова ласкава убедителност, че девойката беше принудена да признае свенливо:

— Да, вярвам ти…

— Стани тогава и да вървим. Чувам шум в този дом, пък не искам да ме заварят тука.

Девойката се изправи и засрамено оправи ризата си. Едва сега конникът успя да я огледа.

Тя беше хубава, много хубава. Русата й коса бе събрана в дебела плитка, която падаше свободно на гърба й. Имаше детинско кръгло лице, поруменяло от вълненията, алена като мак уста и големи, сведени надолу искрящи очи, полузакрити от дългите й мигли.

— Как се казваш? — запита конникът.

— Кремена. Дъщеря съм на боила Есхач.

— На Есхач ли? — изненада се той. — Я гледай ти…

— Познаваш ли го?

— Не, но съм чувал за него. Къде искаш да те отведа?

— В къщи.

— Добре — съгласи се той. — Води ме.

Тя направи няколко стъпки, олюля се и спря.

— Не мога да вървя — призна тя. — Краката не ме държат…

Той помисли един миг, после я улови и внимателно я постави върху седлото на коня. Кремена забеляза, че в силните му ръце тя бе лека като перушинка. И след преживения ужас й стана приятно и леко в тази мъжествена прегръдка.

Но той не я задържа в ръцете си, а я накара да се улови за седлото и сам тръгна покрай нея.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи тази нощ? — попита той.

— Не зная, ох, не зная — въздъхна девойката. — То бе страшно!

— В дома на боила Сава ли беше?

— Там. Окъснях при дъщеря му Янка, дружката ми, и останах да спя при нея. В полунощ нахлуха някакви хора, разгониха слугите, убиха добрия чичо Сава и… Янка…

— Какво, озлочестиха ли я?

— Да — кимна тя. — После подпалиха къщата. Аз скочих от прозореца и побягнах, а тези люде хукнаха подир мене.

— Добре, добре — успокои я той. — Всичко се свърши вече.

— Аз… аз познах един от онези хора. Като лумнаха пламъците, забелязах онзи, немеца, дето разплака и камъните в Плиска.

— Хорациус Барка ли? Така си и мислех.

Гласът му прозвуча спокойно и девойката не забеляза мускулчето, което пак заподскача на бузата му.

Така вървяха те тримата през тревожната нощ на престолнината — облеченият в черно конник със спусната пред очите маска, кротко пристъпващият кон, който сякаш съзнаваше колко нежен е товарът на гърба му, и красивата девойка, в чиято коса луната сега вплиташе сребърни нишки.