Цончо Родев
Черният конник (16)

VII

Като че ли единственият в Плиска, който днес бе запазил здравия си разум, беше Симеон. Не беше възможно да не е чул за новите подвизи на тайнствения Черноризец Храбър — всички, от стария княз Борис до последния просяк в града, говореха само за тях, — но това изглежда не му бе направило никакво впечатление. От ранно утро той вече бе превил гръб над книгите, спокоен и съсредоточен в ученолюбивите си занятия, и когато го гледаше, човек можеше да помисли, че светската суета не можеше да премине неговата врата.

Но за разлика от друг път този ден Симеон не остана до вечерта при книгите. Щом слънцето се вдигна високо над хълмовете, той повика Мостич и го накара да го заведе до дома на Есхач. Бяха минали три месеца от наказването на Наум с домашен затвор, а Симеон за пръв път решаваше да го посети.

Докато вървеше нататък, той с изненада забеляза, че почти никой не обръщаше внимание на дългата му, малко отпусната фигура, облечена в протрито по шевовете черно расо, а от всяка групичка хора по улиците се долавяше само едно-единствено име — Черноризец Храбър.

Същото завари и в дома на Есхач. Наум и старият боил бяха така увлечени в разговор за делата на черния конник, че едва обърнаха внимание на нечаканото посещение.

— Велико чудо става в нашата Плиска — казваше развълнувано Наум. — Какво ще речеш ти, Симеоне?

— Доволен съм, защото така се сбъдна вашето желание. Но, според мен, този лудетина, когото зоват Черноризец Храбър, не е нищо друго, освен един безумец.

— Как — възмути се не на шега Есхач, — ти го осъждаш?

— Всеки разумен човек ще го осъди.

— И защо, ако смея да попитам?

— Много просто. Един човек, ако ще и да е чутовен герой, не може да извърши сам онези дела, които очаквате от него. Спасил живота и имота на един славянин, защитил честта на някаква девойка…

— Не, „някаква девойка“, а родната ми дъщеря — сопна се Есхач и удари с пестник по масата.

— Не знаех, Есхач. Толкова по-добре. Е, какви дела са това? Ще променят ли те положението в Плиска и княжеството? Ще се изпълни ли мечтата на баща ми да бъде свален от престола Владимир? Не, нищо подобно няма да се случи. Черноризец Храбър ще полудува още малко, може и да спаси някой и друг нещастник, но после ще го пипнат, ще му отрежат буйната глава и всичко ще се свърши. А след това славяните и християните ще си изпатят, и то с горница. Повярвайте ми, брате Науме, и ти, Есхач. Не е дадено на сам човек да изменя пътищата на съдбата. Аз съм прочел много стари книги и съм промислил всички случаи, когато тиранин е бил свалян от престола. Нито веднъж, разбирате ли, нито веднъж това не е направено от сам човек с две ръце.

— Е, и какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че само народът може да извърши делата, за които жадувате вие. Ако народът поиска, той ще прати по дяволите и Владимира, и хранениците му. Но това не е по силите на нито един смъртен. И този Черноризец Храбър, който изглежда е добър и смел човек, ще заплати рано или късно с главата си за своите днешни подвизи.

— Много бързо го осъждаш — прецеди през зъби Наум, който в себе си признаваше правотата на Симеоновите думи.

— Не аз. Той сам ще се осъди, ако продължава да действува без подкрепата на народа.

— Но народът е с него — възкликна Есхач. — Какво говоря! Народът го боготвори. Да вземем за пример мене. Само да ми прати вест Черноризец Храбър, и аз начаса̀ ще се отзова, за да умра под пряпореца му.

— А колко са такива като тебе? — запита Симеон. — Народът е наплашен и смутен. Народът тайно роптае, но чака чудеса, а не мисли сам да измени нещата.

— А, ето ти сам се хвана в думите си — радостно потри ръце Наум, който имаше бърз ум и прозорливост. — С подвизите си Черноризец Храбър ще събуди заспалото мъжество на народа, а после ще го поведе за славни дела.

— Добре, да кажем, че е така. Но между пробуждането на народа и превръщането му в годна за дела войска пътят е толкова дълъг, колкото оттук до луната. А може ли Черноризец Храбър да направи всичко това сам? Може ли във всеки дом да надникне, с всеки човек да говори? Не, не може — сам си отговори Симеон. — А онези, които биха могли да му помогнат, стоят като вас по тъмните кътчета, хвалят го тихичко, а от тях полза — никаква. Ти, брате Науме, се срещаш всеки ден със свещениците, най-прославените люде в княжеството. Ако ти би поговорил само с десет от тях, а всеки от тях — с по още десет души, ето че стават сто, цяла чета.

— Ей богу, прав си! — рече Наум. — Как не съм се сетил досега! Още днес ще започна и от всички ще искам най-голяма тайна.

— А ти, Есхач? Помагаш ли ти с нещо на Черноризец Храбър? Ти си известен, почитан и уважаван. Всеки благородник, българин или славянин, който е изпаднал в немилост пред княз Владимира, те слуша и ти вярва. Какво щеше да стане, ако ти, вместо да стоиш тука и да чакаш всичко наготово, поговореше с тези хора, а те — със слугите и другарите си? Цяла войска щеше да има в Плиска — войска тайна и скрита, но готова, щом Черноризец Храбър й даде знак, да извърши големи дела.

— Дявол да го вземе, точно така е! — честно призна Есхач, като се плесна по челото. — Чуден човек си ти, Симеоне. Кротък си като овчица и прощавай, мекушав като жена, но говориш мъдро и вярно, като по книга.

— Защото казвам само това, което съм научил от книгите, Есхач. Един е силен с меча, друг — със словото. Аз съм от вторите. И ако някога…

Симеон не можа да довърши. В стаята влезе девойка с такава ослепителна хубост, че той втренчи възторжени очи в нея и забрави думите си. Но девойката не го и забеляза. Тя се приближи до Есхач, прошепна му нещо и веднага излезе, последвана от него.

— Коя беше тази мома? — запита Симеон.

— Какво, май ти се понрави, а? — многозначително се ухили Наум. — Видях как захласнато я гледаше. Брате Симеоне, брате Симеоне, нам не ни е дадено да се поддаваме на греховни съблазни.

— Аз нося расо, но не съм дал монашески обет, брате Науме. Наистина не съм още мислил да се женя, но след като катун умря, ако го сторя, съпругата ми би била първата жена в княжеството. Така или иначе, аз съм брат на княза и…

— Чакай, чакай — прекъсна го със смях другият. — Малко избързваш. Ако правиш такива сметки за тази мома, няма нищо да излезе от тази работа. Това е Кремена, дъщерята на Есхач.

— Ако сърцето й прилича поне наполовина на лицето й, това не е мома, а бисер!

— Дори още по-добро е сърцето й, Симеоне, но май че го е дала вече на друг. Нали знаеш, че тя беше спасена онази нощ от Черноризец Храбър? Оттогава Кремена е все замислена, замечтана, унесена в сладки блянове. А снощи късно ми се стори, че говори с някого от чардака — сигурно е бил той, юнакът на юнаците.

— Нищо. Ако се случи сгода, запознай ме с нея. Аз…

Но Наум не успя да разбере какво смяташе да направи Симеон. Разговорът им се прекъсна от връщането на Есхач, който водеше със себе си великана Лазар.

Здрависаха се.

— Лазар е дошъл всъщност при тебе, отче Науме — каза Есхач. — С теб би искал да говори.

— Много хубаво. Какво има, Лазаре?

— Аз… такова… — Лазар безпомощно въртеше калпака из огромните си длани и се оглеждаше смутено. Всички разбраха, че той желае да остане насаме с отец Наума, но не знае как да му го каже. Симеон стана и понечи да излезе, но Наум го спря:

— Чакай. — После се обърна към новия гост. — Говори, Лазаре. Аз нямам тайни от тези люде.

Лазаровото лице изрази още по-голямо смущение.

— Говори, говори — подкани го пак Наум. — На тези хора може да се вярва.

Лазар се поколеба още малко и най-сетне се реши да започне:

— Дойдох да ти благодаря, господарю.

— Господар ли? — искрено се учуди Наум. — Хей, човече, какво става с тебе? Що за приказки говориш?

— Аз много мислих, господарю, и разбрах истината.

— Говори де, говори. За каква истина споменаваш?

Лазар преодоля и последните си колебания.

— Истината е, че ти си моят спасител. Ти си преславният и предобър Черноризец Храбър.

Всички в стаята занемяха учудено. Наум бе втренчил слисани очи в добродушното лице на великана и няколко мига изглеждаше така объркан, сякаш гръм бе паднал в краката му. После изведнъж избухна в неудържим смях.

Лазар се бе приготвил да отговори на всякакви възражения, но този искрен смях го смути и обезсърчи. Още преди Наум да отрече, той вече бе разбрал, че е направил грешка.

Най-сетне Наум се успокои и каза сериозно и убедително:

— Бих дал целия остатък от живота си, за да бъдеше това вярно. За съжаление обаче аз съм толкова Черноризец Храбър, колкото котката е лъв. Но как ти дойде тази мисъл в главата, Лазаре?

Едва сега Лазар отпусна огромното си тяло в един стол и бавно заразказва. Най-напред той още веднъж описа подробно събитията от двете нощи, после се спря на ролята, която бе изиграл малкият Марко, чипоносият вестител на Черноризец Храбър.

— Всички знаем Марко като твой ученик, отче Науме, а тебе — като защитник на Христовата вяра и на славяните. Можех ли да не помисля, че ти си пратил през деня Марко да ме предупреди, а вечерта си се преоблякъл и си дошъл да ме запазиш?

В разказите, които се носеха из града, не се споменаваше за Марко и затова Наум за пръв път чу за неговите подвизи.

— Ей сега ще научим истината — отсече той, излезе и след малко се върна с вечно рошавия си ученик. — Ти ли си предупредил Лазар за нападението над дома му? — запита той строго.

— Аз, учителю — призна тихо, но ясно Марко. В гласа му имаше нещо, някаква нотка на твърда и непреклонна упоритост, която подсказваше, че детето няма намерение да се предаде лесно.

— Кой те изпрати?

— Никой. Аз сам отидох.

— А откъде знаеше?

— Не знаех — упорствуваше момчето. — Сънувах сън. Така и казах на чичо Лазар.

— Сън, глупости! — ядоса се Наум. — Ти лъжеш мен, учителя си.

Разговорът продължи все така — с гняв, въпроси и заплахи от единия и със стиснати юмручета, хълцане и настойчивост от другия.

— Или ми кажи истината, или завинаги се махай от очите ми — отряза накрая Наум.

Това беше зашеметяващ удар за момчето. То продължаваше да стиска устни, но се огледа тъжно, сякаш очакваше от някого подкрепа, и в очите му се появиха сълзи. Симеон не устоя и се намеси:

— Остави го, брате Науме. Защо измъчваш детето? Ако то не иска да каже, ние нямаме право да изтръгваме думите му насила.

— Но той лъже! — натърти учителят.

— Нищо. Има лъжи, които са по-благородни от много истини. — Симеон отиде до малкия Марко и поглади главата му. — Иди си, момко. Иди си и бъди спокоен — учителят ти ще те разбере и ще ти прости.

Симеон си тръгна почти веднага след излизането на момчето. Изпрати го само Наум, защото Есхач бе останал да побъбри с другия си гост — разговор, който беше първата последица от Симеоновия съвет. На двора Симеон забеляза Кремена, която чевръсто шеташе и пееше. Той я показа с очи на спътника си.

— Кремено — повика я Наум, — ела, моето момиче, и стори поклон на учения Симеон, брата на княза.

Девойката с привичен жест избърса ръце, приближи и се поклони пред знатния гост. В движенията й имаше вродена, непреднамерена грациозност, горда простота и чужда на раболепността почит. Очите й, сини като ведрото пролетно небе, гледаха прямо и чисто.

— Девойко — с възхищение каза Симеон, — щастлив е твоят баща, че очите му могат всеки ден да те гледат.

— Децата трябва да радват родителите си — отвърна тя и продължи с едва доловима ирония: — А ти радваш ли своя баща, княже?

Опитен в изкуството на словесните схватки, Симеон остана очарован от бързия ум и находчивостта на Кремена и се усмихна — тя вероятно бе чувала от баща си за споровете и несъгласията между Симеон и Борис и сега ловко се мъчеше да го уязви.

— С какво да го зарадвам? С расото ли? Или с брадата?

— Людете се възхищават не само от хубостта и премените на жените, а и от смелостта на мъжете.

— И от мъдростта им, Кремено. Дори повече от мъдростта. По-добре страхлив мъдрец, отколкото глупав храбрец.

— Това е мъдрост на слабите, княже.

— Онзи, който е силен в ръцете, а е беден в ума, е по-слаб от немощния, но с бистър ум и велико сърце човек. Имало е някога хроми и гърбави мъдреци, Кремено, които и днес, и след хиляда години ще бъдат славени от хората, докато никой вече не помни онези, които са печелили мимолетна слава само със силата на пестниците си.

Девойката чувствуваше, че е права, но не знаеше как да възрази да обори този противник, който сякаш имаше готов отговор и за най-мъчния въпрос. Тя поруменя, замълча и сведе очи. Наум слушаше с наслада хубавия спор и се смееше безгласно, но доволно. Симеон видя смущението на момичето, долови затруднението й да продължава препирнята и се усмихна благо:

— Ти трябваше да кажеш, Кремено, че най-силен е онзи, който притежава едновременно и голям ум, и здрава десница. Такива люде се срещат рядко, но все пак се срещат. Ако ми бе казала това, аз с радост щях да призная, че правото е на твоя страна. А сега — остани със здраве.

Той се отдалечи, като продължаваше да се усмихва.

Зад него девойката остана неподвижна, унесена в мисли, с изпълнени със странна тъга очи изпрати надалеч високата му фигура, после въздъхна и бавно се върна в двора. Днес не запя повече.