Цончо Родев
Среднощен разговор в тъмницата

На Христо В. Данов

Час по час идваха вестители и съгледници — задъхани, прашни, със струйки пот, проточени под островърхите шлемове.

— Кавхан^[1] Петър изнесе людете си по билото!…

— Сондоке багатур^[2] премина при бунтовниците. Приеха го!…

— Ичиргу-боилът^[3] Стасис и преславният ти брат Докс завардиха прохода откъм запад!…

— Таркан^[4] Илия подреди дружината си при главната порта на престолнината. Както ти си повелил!

— И сампсис^[5] Алексий Хонул отиде при съзаклятниците!…

Час по час идваха вестителите и съгледниците, но сами не разбираха дали думите им предизвикваха радост, или униние. Защото влезнеха ли при него, княз Борис само спираше припряната си разходка из залата, изслушваше ги безмълвно, по-дълбоко се врязваше отвесната бръчка между веждите му и после — не изразил с нищо чувствата си — отново закрачваше. Осемнадесет крачки до прозореца и осемнадесет крачки до стъпалата в подножието на престола — такава беше късата пътечка, на която господарят на българската земя чакаше съдбата си.

Беше в бранни дрехи и с дълъг меч на бедрото, обкованата кания на който бодро звънтеше по неравностите на пода. Но ако дрехите и оръжието говореха за военачалник в бой, всичко останало издаваше обикновения смъртен с дълбок смут в душата — сплетените на гърба ръце, сведената над гърдите глава, угасналият поглед…

Някъде към полунощ откъм двора се разнесе продължителна смътна гълчава, която проникна в долния кат на двореца. Князът спря, заслуша се. Лицето му се удължи и застина в напрегнато очакване. Така беше то и четвърт час по-късно, когато в престолната зала шумно нахълтаха и го запрегръщаха верните му люде — двамата му братя Гаврил и Докс, сампсисите Персиан и Алексий Хонул, кавханът Петър, великанът Сондоке багатур, тарканът Илия, ичиргу-боилът Стасис, големите и малките велможи Боян, Чако, Георги, Иван, Мартин, Есхач, Слав и много други. Прегръщаха го те, говореха всички едновременно, а над всички кънтеше гръмовитият глас на Сондоке:

— Свършено! Край на тревогите, светли княже… — Багатурът беше оплискан с кръв; пъргавата походка и бурните ръкомахания показваха, че тази кръв не беше от негови рани. — Всичко стана, както ти го беше скроил…

— Изловихме ги! — допълни младият Мартин. — Петдесет и двама на брой, с всичките им люде… Само Курт… — Не довърши и кимна към Сондоке; кръвта по дрехите на багатура трябваше да обясни неизреченото.

— А Чигот? — попита князът. Тези бяха първите му думи тази вечер.

Изведнъж настана тежка, оглушителна тишина — всички знаеха какво означава за Борис този въпрос.

— И Чигот — глухо рече княжевият брат Гаврил. — Долу, в тъмницата е.

Мрачен облак засенчи широкото Борисово чело. Човекът Борис помръкна, но князът Борис успя да се овладее. И запита:

— Разкажете сега всичко. Говори ти, Статис!

Събитията се развили точно както наредил князът, разказа Стасис. Верните на Борис боили^[6] безшумно обградили от всички страни стана на бунтовниците, а Сондоке и Алексий Хонул привидно се присъединили към тях. И толкова се били опиянили от първоначалните си успехи недоволниците, че нито съзрели обкръжаването, нито се усъмнили в Сондоке и Алексий. Останалото било лесно. Хората на Алексий Хонул се справили със стражата, а Сондоке багатур дал уговорения знак. Нападнати едновременно извън и отвътре, простите войскари на недоволните боили се обезверили веднага и положили мечовете. Предводителите им отначало искали да се бият, но кой може да се надява на успех с две ръце срещу цели дружини? Предали се и боилите бунтовници. И само Курт, невям решил да се бие един срещу всички, намерил смъртта си от желязната ръка на Сондоке. Така завършила тази почти безкръвна битка.

— А един ден людете навярно ще разправят — обади се хлевоусто Боян, — че светият Христов кръст е поразил неверниците…^[7]

Неколцина се изсмяха шумно, други се прекръстиха със страхопочитание. Само лицето на княза остана неподвижно.

— После?

— Нищо — отговори на въпроса му ичиргу-боилът. — Простите войскари са обезвредени и заключени в железния обръч на нашите дружини…

— Добре — кимна Борис. — Утре ще ги опростя и ще ги върна по домовете им. Нека видят и разберат, че Христос е наистина всемилостив!

— Хубаво си го намислил, братко и господарю! — обади се с развълнуван глас Гаврил. — Те не са виновни нито пред бога, нито пред тебе. Защото са изпълнявали повеленията на начелниците си, а нали ние сме ги учили и наставлявали да се подчиняват на повеленията.

— … а боилите — продължи Стасис, — петдесет и двама на брой, са долу, в килиите. — И завърши натъртено: — И Чигот! Чигот от рода Ермиар, главатарят на бунтовниците!

Отново настана мълчание. Обронил глава, князът мълчеше. Сетне с привично движение поопъна кожената престилка на бронята си, запъти се към вратата и рече:

— Ще поговоря с него.

Но не стигна до вратата. Гигантът Сондоке с един скок застана пред него и прегради пътя му. Широката му корава длан лежеше на дръжката на меча, когато не каза, а изрева:

— Княже!

Изправиха се един срещу друг. Борис беше висок човек, но Сондоке го превишаваше почти с цяла глава. Не извадиха мечовете, но погледите им люто се сблъскаха. И никой от двамата не отстъпи.

— Княже! — със сурова умолителност продължи багатурът. — Когато тази нощ тръгвахме на бран, ние си осигурявахме спасение свише, но залагахме земните си кожи!…

Князът бавно се огледа. Людете срещаха твърдо погледа му или отместваха очи, но явно всички споделяха мислите на Сондоке. Борис протегна ръка и отстрани гиганта от пътя си.

— Не се безпокойте — произнесе той с глух, но отчетлив глас. — Аз зная своя дълг…

 

 

Ключарят отвори вратата и Борис прекрачи в килията. Блъсна го миризма на влага, на запарена слама, на нечистотии: противната и винаги еднаква миризма на тъмница. Той постоя няколко мига, за да свикне с мъждукащата светлина на борината, после забеляза Чигот. Приятелят и спътникът от най-ранното му детство седеше на купчината прогнила слама в ъгъла и го гледаше насмешливо.

— Какво? — присмя се великият боил. — Дошъл си да ме заколиш със собствената си ръка? Няма що, подхожда ти. Само безоръжен човек подобава за противник на багатур като тебе.

Князът замълча, после откачи тежкия си меч, отвори вратата и го подаде на ключаря. Почака да чуе щракването на ключалката, пък със спокойни стъпки прекоси килията, отпусна се на вонящата слама и рече просто:

— Сега можеш да ме удушиш. По-силен си от мене — винаги си ме надвивал в борбите.

Отново замълчаха. Беше тежка и тревожна тишина, нарушавана само от приглушените стъпки на стражите в ходника пред килията.

— Е, трябва да те поздравя — поде най-сетне Чигот. — И ти спечели една битка през живота си. — Той изхихика, но Борис кимна сериозно. — Ти, който покри с позор българското оръжие навсякъде, където понечи да извършиш подвиг, сега записа срещу името си една победа. И каква победа само! Победа на коварството, на измамата, на подлостта! Победа над своите!… Онези… онези… — Чигот не намери достатъчно обидна дума — твоите де, се показаха достойни за тебе. И за новата си вяра… Те погазиха свята клетва и извършиха гнусно предателство срещу людете, които са ги приели с отворени обятия.

— Така е — не отби нападката Борис. И дори не се поколеба да поеме върху себе си всичките хули: — Те го извършиха по моя повеля…

— Не се съмнявам, не се съмнявам — потвърди с убийствена злъч боилът. — Ти отдавна доказа, че не си способен да постигнеш нещо в открита бран: ръка срещу ръка и гърди срещу гърди. Да ти припомня ли? — Той заизрежда на пръсти: — Срещу Людовика Немски ти претърпя поражение още в първия сблъсък. Победи те и византийката Теодора. — Чигот се изплю шумно. — Да, да, ти позволи на една жена да надвие българското оръжие, оръжието на Кардама и Крума! Не ти простиха и великоморавците. А сърби и хървати? Ти остави княз Мутимир да плени дори собствения ти син…

— Така е — рече отново князът. После, макар че беше решил да изчака Чигот да изприкаже всичките си обиди, не се стърпя и се защити: — Загубихме ли нещо с тези поражения?

Чигот го разбра. Помнеше: всички битки бе загубил Борис, но после — ловък както никой друг в преговорите и в хитрите междудържавни игри — все бе намирал начин така да урежда нещата, че да превръща бранните поражения в изгода за държавата.

— Е, да — каза той, след като размисли. — Който няма твърд меч, има гъвкав език.

Първата схватка завърши с победа на Чигот. Или поне така трябваше да се мисли, щом като князът пръв замълча.

— И за какво си дошъл сега? — обади се отново боилът. — Да се погавриш с победения? Да се опиеш от съзнанието за могъществото си?

— Дойдох, за да те спася — тихо отвърна Борис.

— Мене? Бунтовника?

— Не бунтовника. Бунтовниците ще бъдат смазани. Безмилостно. И те, и целите им родове. Язва не се чисти само отгоре, а се изчегъртва издъно. — Князът поклати глава. Дългите му коси, в които житейските бури бяха вплели подранили бели кичури, се разпиляха върху раменете му. — Дойдох да спася тебе, Чигот от рода Ермиар, моя приятел, по-близък и от брат. — Гласът му се смекчи от нежност и умиление. — Помниш ли, Чигот? Кончетата… Първите ни лъкове… Ами онова състезание, което добрият стар Хацон устрои? Ех, ти беше по-добър в борбата и меча, но признай — в стрелбата с лък и аркана ми отстъпваше… А русокосата Яна, дъщерята на багаина^[8] Рад? Колко въздишки откъртиха тогава гърдите ни, Чигот! И кой да знае, че тя била дала вече сърцето си на онзи червенокос стотник… А славното мъжко пиене, когато ме увенчаха за господар на България? Какви кроежи правехме с тебе, приятелю! Колко величие виждахме в бъдното… Чигот, Чигот, братко мой! Тебе не мога да пратя на дръвника, не мога да подложа главата ти под секирата на палача.

— И мислиш, че можеш да ме спасиш? А верните ти люде? Не си ли даваш сметка, че моето спасение ще означава твоята гибел?

— Приемам опасността — князът отново разтърси глава. — Разбира се, цената ще бъде пълното ти покаяние, примирението ти и отказът ти от всичко, което извърши и издума през последната година.

Чигот спря очите си върху него. В тях имаше повече любопитство, отколкото надежда.

— Искрен ли си, Борисе?

Боилът не каза нито „княже“, нито „хане“, а „Борисе“. Както някога… И в сърцето на Борис трепна упование.

— Давам ти дума. Познаваш ме — мога да погина, но не и да изменя на думата си.

Но следващите слова на Чигот, изречени пак с безмилостен присмех, в миг изстудиха бликналата в гърдите му вяра:

— Тогава искреност за искреност. Отказвам ти, княже и победителю. Не мога да ти обещая нито покаяние, нито примирение, нито отказ. Оставиш ли ме жив, ще продължа борбата срещу тебе.

— И защо?

— Защото ти наистина не изменяш на думата си — отговори сериозно Чигот, — но измени на нещо неизмеримо по-голямо — измени на бащината чест и слава. Измени на великото начало, което преведе племето ни от далечните източни степи до тази богата земя и го запази силно и единно. Измени на боговете на нашите деди. Спомни си закона: „Който се отклони от боговете на дедите — за него само смъртта е възмездие и изкупление на сторения грях.“

— Думи, думи, думи! — избухна гневно Борис. — Удавяш ме в порой от думи, в които сам не вярваш.

— Не вярвам? Защо мислиш така?

— Защото си умен и знаеш да мислиш с главата си, а не по образци, скроени от други. Изменил съм на боговете, „които се отклони от боговете на дедите“… Ти ли ми казваш това? Ти, Чигот от рода Ермиар?

Князът се пресегна, взе кърчага от ъгъла и жадно като трескав, отпи няколко глътки от застоялата и нечиста затворническа вода. Чигот го изчака, после рече с полуприкрита подигравка:

— Ако не съм прав — обори ме!

Борис знаеше какво трябва да каже. Но не бързаше: нужно му беше да се успокои, за да надвие бликналия гняв.

— Ще говорим за „боговете на дедите“ и за другите богове, нали? — подхвана той, когато преодоля избухването си. Чигот потвърди мълчаливо. — Но за кои богове? За нашите, както ги описват жреците и както са изобразени върху кумирите в капищата, и за християнския бог, както е изрисуван върху иконите? — Той видя израза на нявгашния си другар и махна нетърпеливо с ръка: — Не се прави, че не разбираш, Чигот. Никой не е виждал боговете, за да ги нарисува или извае от камък такива, каквито са. Зримите образи на безсмъртните са създадени от обикновени люде.

— Дотук съм напълно съгласен — призна боилът. — Но тогава за какви богове искаш да говорим?

— Не за самите богове, а за доброто, олицетворено в тях; за представата за доброто, родена от смъртните, която, приписана на боговете, се разпространява между хората като божествен закон. Бог — това е другото име на представата за доброто. Всичко останало, което жреци, шамани и попове така щедро му приписват — всемогъщество, чудеса, недостижима мъдрост, вещаене бъдещето и прочие, и прочие, — е чисто и просто лъжа и сладкодумство. Сварог спаси ли славяните от робското подчинение, което ние, българите, им наложихме? Тангра, „богът на дедите ни“, всемогъщият и всепобеден Тангра защо тази нощ…

Чигот свъси вежди и го прекъсна нетърпеливо:

— По-добре не споменавай днешната случка — каза той мрачно. — Не вярвам да съществува бог, който да оправдава коварството и измамата!…

— Лъжеш се, Чигот. Всички богове ги оправдават, щом те носят успех и бойно щастие на вярващите, в тях. Само че няма да ги нарекат „коварство“ и „измама“, а „богоспасна мъдрост“ или „вдъхновение свише“. Ето, ти откри още един белег на доброто, въплътено в бога. Добро е онова, което е полезно. Чакай, чакай, не ме прекъсвай! Полезно не за отделния човек. Глупак е християнинът, който скръства набожно ръце и моли Исуса да му построи къща. Глупак ще е и българинът, който ще се надява Тангра да доведе и върже пред вратата му ергеле бързоноги коне. Никой бог не е полезен по този начин. За отделния човек е отредена повелята за доброто: „не кради“, „не убивай“, „бъди храбър в битката“, „умри с усмивка за бащината чест и слава“… А полезното — то е за рода, за племето, за…

— Ти попадна в капана на собствените си думи, Борисе — прекъсна го живо Чигот, като се засмя победоносно. — Когато е за рода и племето, казваш ти, добро е полезното. А какво е полезно за племето, знаем всички: да бъде силно, да не търпи чуждо господство, да знае да воюва и побеждава. Е добре, боговете на нашите бащи са богове войнствени, твърди, които укрепват мишците и каляват волята. Твоят християнски бог е бог на смирението, на слабостта, на превития врат, на плачливото примирение. Този бог учи людете на женско покорство и робско подчинение. Той укротява поривите, сломява дръзновенията, смалява и унищожава гордостта. „Ако те ударят по едната страна, ти подложи и другата“ — това е законът на твоя бог, който ти наложи над племето, привикнало да мисли и да се равнява по бащината чест и слава. И така го подготви да стане лесна плячка на всеки враг, който ще протегне хищна ръка към него или земята му.

— Онези, които ни надвиха в битките и чиито имена ти преди малко изброяваше с такава злъчна радост, бяха все християни, Чигот. Люде, възпитани в примирение и покорство, без пориви и воинска гордост, с отслабени мишци и робски души, а… победиха нас, които бяхме водени от войнствените и твърди богове на дедите ни и се равнявахме по „бащината чест и слава“. Виждаш — не съм аз този, който попадна в капан. Но да не спорим. Всъщност аз исках да ти кажа друго. Знаеш ли по какво си приличат хората и боговете? По това, че и едните и другите стареят…

— Боговете стареят? — стрелна го с поглед Чигот.

— Стареят. Те самите или по-скоро — доброто, което олицетворяват. Защото с годините и вековете се променя и представата за доброто. Имало е богове, Чигот, на които са принасяли човешки жертви. По десетки и стотици наведнъж. Имало е други, молбите до които се изпращали по човек. И знаеш ли как? Избирали най-умния, най-сръчния и най-храбрия момък от племето, казвали му молбите си, после го улавяли за ръцете и краката, залюлявали го и с все сила го хвърляли върху няколко изправени копия. Не свивай устни в погнуса! Подобен обичай съществувал и при нас, българите, когато сме живели в далечните източни земи. Тогава, щом някой се издигал по дарби или смелост над другите, людете го улавяли, понасяли го на ръце и… го обесвали на някое дърво…

— Обесвали! — възкликна Чигот.

— … защото той бил толкова съвършен, че истинското му място било в нозете на бога.

— Но това е… това е!…

Борис сви рамене:

— Боговете стареят, Чигот.

Боилът се изправи и с нервни крачки се заразхожда из тясната килия. Картината на човешката глупост го бе възмутила и затова сега бе негов ред да търси успокоение. Борис също стана на крака и го последва в разходката му. Но неговите стъпки бяха бавни, спокойни, тежки.

Изведнъж Чигот прекъсна разходката си и рязко спря на пътя на Бориса. Някогашните неразделни другари сега стояха един срещу друг като противници. Борис беше по-висок, но по-слаб, с рано прошарени дълги коси и леко превити под тежестта на преминатите изпитания рамене. Чигот му отстъпваше в ръста, но — воин и ловец — беше видимо по-як, с широки плещи и мускулести ръце, а косите му, според древния български обичай, бяха събрани в три плитки на тила. Стояха те и се гледаха в очите. В черните зеници на Чигот горяха непримиримост и сурова решителност; цялото лице на Бориса бе смекчено от нескрита обич и умиление.

— Защо ми разказваш всичко това? — остро попита боилът.

— За да ти покажа, че Тангра не е първият бог, който е остарял.

— Какво в него е остаряло, според тебе?

— Представата за доброто, Чигот. Същата представа, която ти така пламенно възхваляваше преди малко. „Бъди силен.“ „Не търпи чуждо господство, а побеждавай и властвувай над другите.“ „За бащината чест и слава смачкай всеки, който се изпречи на пътя ти…“

— И смяташ, че тези повели на Тангра са остарели?

Борис спокойно издържа убийствения плам в погледа му.

— Остарели са, Чигот, братко мой. Те са били полезни някога, когато племето ни с меч и секира си е проправяло път през степите и когато на всяка крачка е трябвало да лее чужда кръв, за да запази своята. Странници сме били ние, странници и нашественици, и затова ни е бил нужен бог като Тангра, за да ни води в странствуванията. Но сега е друго. Вече две столетия ние живеем на тази земя и ще живеем на нея, дордето свят светува. От странници се превърнахме във владетели. Войните ни сега не са за проправяне път през вражи земи, а в защита на своята. Ние воюваме, за да се запазим, а не да властвуваме над другите. И старият Тангра овехтя, Чигот. Овехтяха и неговите повели на насилието.

Някога — продължи със страстна убедителност Борис — Тангра беше единният бог на едно племе от равни помежду си люде. Сега Тангра е само божество на насилието, което едни люде упражняват над други. Чрез него свои потискат свои. На уста с името на Тангра ние, шепата Исперихови потомци, стояхме по върховете на ханството и самодоволно си деляхме власт, богатство и охолство, а около нас — враг! Не говоря за външния враг, с него българинът винаги има сили да се справи. Думата ми е за онова мнозинство измежду самите нас, което ние мачкахме и потискахме: безчислените славяни, людете със смесена кръв, пък и мнозина от българите, които се бяха озовали настрана от властта, богатството и охолството. Колцина бяхме останали ние, верните на „боговете на дедите“? Стотица? Пет стотици? Хиляда? Капка в морето, Чигот! Нам, людете от тази капка, ни беше потребен Тангра, за да превърнем насилието в своя върховна добродетел, а забравихме, че насилието е семе, което ражда омраза. Омразата пък ражда слабост.

Чигот направи крачка назад. Поколеба се, после заобиколи княза и седна отново на сламата, като процеди подигравателно през зъби:

— Остава да кажеш, че затова загубихме войните…

— Ще го кажа — отговори сериозно Борис. — Знам, ти приписваш пораженията единствено на мене, лошия пълководец. Може и да е вярно. Но само аз ли съм причина за загубите? Как стана така, че войските, които само преди петдесет години всяваха страх и ужас у враговете…

— Тогава ги водеше Крум! — вметна многозначително боилът.

— … сега нито веднъж не устояха в битките? Да, прав си, като споменаваш страшния Крум. Защото тъкмо той не делеше своите люде на по-свои и не съвсем свои и затова те му се отплащаха с вярност. А аз трябваше да бера плодовете от нетърпимостта на люде като тебе, Маламир и Омуртаг. Половин столетие се оказа достатъчно за да издълбаете пропаст вътре в самия народ.

— И затова прие християнството — отвърна непримиримо Чигот. — Твоят християнски бог дойде от Византия, вечния и смъртен враг на племето ни. В същия миг, когато — тайно и в среднощен мрак, като разбойник — ти повика ромейския монах да узакони отречението ти от отеческите богове, в бащината ни земя заедно с новия бог се вмъкна и ръката на Византия. Самият ти, ханът и наследникът на Крума и Омуртага, се превърна в жалък „духовен син на ромейския василевс“. Но злото не свършва до тебе. Българи ли са поповете и монасите, които ти изпрати из ханството да обръщат и нас в новата вяра? С български думи ли служат? От български книги ли четат „Светото писание“? Хитър и коварен е ромеецът, Борисе. Там, където се притъпиха мечовете и строшиха стрелите му, той праща яд. Яд, който не убива веднага, но размива кръвта, приспива сърцето и упоява със сладки сънища разума…

— Хубаво слово, но невярно — възрази убедено Борис. — Ядът се насажда не от вчера. Той наистина идваше от Византия, но благодатната почва за него се подготвяше тук. Вие погубвахте знатни и безизвестни. Маламир дори предаде на палача Енравота, кръвния си брат. И какво? Свършиха ли се християните? Не, Чигот. Вашето насилие беше за христовата вяра като вятър за огъня: не само че не я гасеше, но още повече я разпалваше. В нея потиснатите виждаха и отдушник, и оръжие. Византийското оръжие в ръцете на хора, таящи омраза към нас, властвуващите българи. И що трябваше да сторя тогава? Пред себе си в безсънните нощи виждах два пътя. Единият беше вашият път, на насилниците. С някакво божествено или друго оправдание — а оправдание винаги се намира, щом трябва да се извини насилието! — да пролея потоци от кърви, ако трябва да обезлюдя ханството, но в него да загосподствува пак „бащината чест и слава“…

— В името на бащината чест и слава трябваше и това да сториш, ако усещаше в жилите си кръвта на Омуртага! — прекъсна го Чигот.

— И така, с обезкръвена войска да поднеса ханството в дар на първия враг, който ще ни нападне? Че морето бяха християните, Чигот, а ние, верните на „отеческите богове“, капката… Не, аз избрах втория път. Пътя на единството, пък макар и с други богове. Сам приех християнството и го наложих и на другите. Така с един замах аз превърнах византийското оръжие в българско. Когато се справя сега и с вас, бунтовниците, Исус ще върне на този народ единството и равенството му пред бога и закона, а величието му — то винаги е било и е в мазолестата длан на орача, в коравата десница на воина!

— Ще рече — ухили се странно боилът, — че ти, когото още приживе християнският свят тачи като светец, дори и в бога не вярваш, както трябва!…

Борис се извърна рязко към него. В мъждукащата светлина на борината можеше да се види как на челото му трепка една синя жила.

— Не! — извика той. — Вярвам! В бога на България вярвам!

— Който дойде от Византия, нали?

— Богът на България е бил всякога тук. Той живее в силните мишци на мъжете, в песента на девойките, в млякото на майките. От Византия дойде Исус. Но няма да остане византийски. — Борис сниши глас. — На тебе мога да се доверя, Чигот. Няма да е дошло следващото лято, когато аз ще поведа такава игра, която ще завърши с независимостта на българската църква. Кълна се в костите на баща си — това ще бъде! И тогава Исус ще се слее с бога на България.

Отново надвил възбудата си, Борис запали нова борина и я окачи на стената на мястото на догарящата, после също седна на сламата.

— Ех, сладко текат словата ти, Борисе — поде пак боилът. — Как само се леят от устата ти думи за единство и равенство! А замислял ли си се някога дали някой иска това твое равенство?

— Не те разбирам — искрено призна князът.

— Кого ще ползува твоето равенство? Българите ли? Потомците на Испериха, Крума и Омуртага? За тях ли си тръгнал да довеждаш нов бог? Не, Борисе. Богът и равенството са за онези, които ти преди малко вече защити с думите си: славяните. А българите — те никога няма да забравят и простят престъпната ти грешка. „Хан Борис даде лош закон“ — такива са думите, с които още сега всеки българин те осъжда и заклеймява.

— Не знаех — рече затворено Борис. — Равенството ли е „лошият закон“, за който ме упрекват?

— Разбира се. Още от времето на Испериха е определено славяните да живеят между нас…

— Или ние между тях — тихо вметна Борис.

— … да работят земята и да се хранят от нея. Но властта и господството — те са отредени за нас!

— Славяните работят земята, но също я бранят заедно с нас и умират в битките не по-зле от нас.

— Ала водени от нас! — натърти Чигот.

— Не каза истината преди малко — продължи князът. — За Омуртаг имаше право. Но не беше ли Исперих, който сам потърси съюза на славяните? Нали чрез славяните Телериг успя да смаже византийската поквара в ханството? Крум не въздигаше ли славянските първенци и не ги ли пращаше да го представляват в най-трудните мисии? Излиза, че — ако изключим Омуртаг — всички велики мигове на държавата ни съвпадат с „лоши закони“, подобни на моя.

— Хановете, които изброи, не са давали равенство, узаконено и възведено от божествена повеля, а само са прикотквали славянските първенци, колкото да ги използуват.

— И може би именно затова великите мигове по-рано или по-късно са били последвани от времена на упадък.

— Хубав упадък, щом ти прие в наследство една България, която в никакви предишни „велики мигове“ не е имала тъй просторна земя…

— Приех и един народ върху тази земя, който не беше единен. Ето — славяните и българите ядем един хляб, дишаме един въздух, погребват ни в една и съща пръст, а ти ни делиш едни от други.

— Защото по кръв и по нрав сме различни едни от други.

— Като и едните, и другите носим в себе си и добро, и лошо… Равенството и единството в името на единния бог ще създаде от различните племена един народ. И той ще има най-доброто и на славяните и на българите.

— Ти и всичките поколения в рода ти от самия Авитохол^[9] до днес сте били все от господарите. Защо си недоволен? И защо толкова теглиш към равенството?

— Защото съм поставен от съдбата начело на българската държава, а за една държава не съществува по-голяма язва от неравенството.

Чигот се засмя:

— Е, язва! Много силна дума, Борисе.

Князът обаче остана сериозен:

— Силна и вярна. Поне за нашата държава е напълно вярна. Искаш ли пример? Добре, да вземем Елемаг, багаина Елемаг, който сега е в някоя от съседните килии. Не, не махвай пренебрежително с ръка, Чигот. Ще кажеш: „За Елемаг, такова човешко нищожество, не заслужава да се говори.“ Така е, Елемаг е нищожество сам по себе си, но за княжеството е язва. Защото той не е кой да е Елемаг, а багаинът, господарят на десетки села, властителят в мир и пълководецът в бран. Да, нищожество е Елемаг, защо разполага с такава власт и с облаги не по заслуги? Борис помълча предизвикателно, после сам си отговори: — Защото е имал щастливата орис да се роди потомък на някой от онези спътници на Испериха, които с меч в ръка са отвоювали тази земя от ромеите за българското племе. И, разбира се, Елемаг е пръв между противниците на равенството, пръв между онези, които заедно с тебе тръгнаха на бран срещу своя княз. Та как другояче? Може ли Елемаг да е против неравенството, когато това неравенство и Тангра, който го въздига в божествен закон, са негова единствена опора? Това вече не е язва, Чигот, а цирей, коренът на който прониква до самото сърце на княжеството…

— И с твоя християнски бог ти ще излекуваш всички циреи на държавата? — насмешливо запита Чигот, след като изслуша дългото слово на княза.

— Ще ги излекувам или — когато се налага — ще ги изгоря с нажежено желязо!… Славяните не раждат по-малко способни люде от българите. Чрез равенството пред бога те ще получат равенство пред закона. И оттам — равенство във възможността да изявят дарбите си. Така в една повсеместна свободна надпревара — не между българи и славяни, а между членовете на единния народ — напред ще излиза най-дейният, най-способният, най-надареният. Ще излиза напред и ще заема по достойнство мястото си. И най-важното: от днес до края на вековете върху тази земя ще престане да има българи и славяни, а единен народ на българските славяни. И този народ ще устои на всички бури и превратности на съдбата.

Борис прекара език по засъхналите си устни и млъкна. Той нямаше какво повече да каже. Беше споделил всичко — надеждите си, нерадостните размисли в безсънните си нощи, своите преценки, избрания път, вярата си в бъдещето. Оттук нататък трябваше да говори Чигот.

А Чигот не проговаряше. Той гледаше вторачено пред себе си, не помръдваше, само ъглите на устата му от време на време се свиваха в странна, много странна усмивка.

Така стояха някогашните другари един до друг, върху прогнилата слама на килията, мълчаливи, сякаш заслушани в тежките стъпки на стражниците отвъд дебелата дъбова порта.

Пръв наруши тишината Борис:

— Е?

Този едничък звук, прозвучал едновременно като въпрос и стон, изрази всичко, което бушуваше в гърдите му: тревога, молба, вяра в избрания път, непреклонна решимост да го следва, страх за съдбата на приятеля.

— Нищо — изрече спокойно Чигот. — Не повярвах и не ще последвам безумните ти мечти.

— И утре?…

— Знаеш, не ме е страх от смъртта. — Боилът с безразличие повдигна рамене. — И… я предпочитам пред съучастието в едно престъпление.

Борис въздъхна шумно, поколеба се, после полека се изправи и тръгна към вратата. Но по средата внезапно се извърна:

— Последната ти дума ли е това, Чигот?

— Аз казах само моето решение. А последната дума — тя ще бъде произнесена не от мене, не и от тебе, а от потомците ни. Те, които ще живеят след сто или хиляда години, ще отсъдят кой от двама ни е имал право и кой е грешил.

— Приемам — каза Борис. — Приемам съда на поколенията. — И добави тихо: — Сбогом, Чигот, братко мой…

После не прекрачи, а се люшна към вратата и сякаш бягайки от себе си, потропа нетърпеливо. Чу се дрънчене на ключове, бравата изщрака и вратата се отвори. Без да погледне назад, княз Борис излезе от килията.

Пред него застанаха Сондоке, таркан Илия и боилът Есхач. Князът разбра — тревожни за съдбата на вярата и на собственото си дело, тримата бяха пожелали да сменят стражите в тъмницата, докато той, Борис, разговаряше с предводителя на недоволниците. Не му казаха нищо, но той се почувствува длъжен да отговори на немия им въпрос:

— Утре ще ги предадем на палача. Всичките!

Ала това, изглежда, се стори недостатъчно на Сондоке, защото багатурът попита:

— И Чигот от рода Ермиар?

Лицето на Борис беше пепеляво, когато произнесе:

— И Чигот…

Бележки

[1] Кавхан — висша длъжност у прабългарите, по съвременни понятия отговаря на пръв министър или канцлер. ↑

[2] Багатур — герой, юнак (прабълг.). Почетно военно звание, давано от хана. ↑

[3] Ичиргу-боил — висша длъжност в Първата българска държава, отговаряща на министър на вътрешните работи. ↑

[4] Таркан — прабългарска военна длъжност с неизвестно значение. ↑

[5] Сампсис — велик боил. ↑

[6] Боил — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални). ↑

[7] Наистина в летописите победата на Борис е обвита с мистика и романтика. Ето например как е описана тя в хрониката на реймския архиепископ Хинкмар, съвременник на събитията:

„Но той (Борис), като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра. И веднага щом излязъл от градските врати, нему и на тия, които били с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях държало в ръката си запалена свещ. И така те вървели пред княза и пред онези, които били с него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламтяща сграда. А конете на онези, които били с княза, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но прострени на земята, не могли да се движат.“

. ↑

[8] Багаин — благородническа титла на прабългарите, по низша титла от боил. ↑

[9] Авитохол — според съставения по времето на Исперих и продължен по-късно „Именник но българските ханове“ е пръв вожд на българското племе. Предполага се, че това е прочутия хунски владетел Атила. ↑