Цончо Родев
Черният конник (8)

VIII

Слугата Сондоке издебна Владимир в един от ходниците на двореца и се повали в краката му.

— Ювиги хане, спри погледа си върху твоя верен роб.

— А, ти ли си, Сондоке багатур. Какво, за брат ми Симеон ли имаш нещо да ми кажеш?

— Нищичко не зная за него, господарю.

— Как тъй нищичко? Вече две пълни луни изминаха, откак той се върна от Цариград, а ти още нищо ново не си ми казал за него.

— Не мога да ти кажа, господарю. От ранно утро до късна вечер той прекарва при книгите. Най-напред ги подреди всичките до една, а сега чете денонощно, дори при книгите му носят ядене. А като се прибере да спи, слугата му Мостич като куче ляга пред вратата му.

— Той ли му прислужва?

— Не, прислужва му дядо Продан, старецът, който е бил с него при ромеите. Мостич, славянинът, само го пази.

— Та от какво толкова се бои брат ми?

— От нищо. Той ден през ден пъди славянина, но онзи сам, по своя воля стои като пазач.

— Да, робска душа имат тези славянски кучета… — замислено изрече Владимир. — А баща ми? Среща ли се той със Симеона?

— От завръщането му не го е търсил нито веднъж. Срещат се само на литургиите, но и тогава не му проговаря, дори на поздрава му не отвръща. Вижда се — сърдит е! Само Есхач от време на време го спохожда.

— Добър е брат ми. Главата му е пълна с разни книжни глупости, но е добър. Не се излъгах в него. А ти, щом нямаш какво ново да ми кажеш за Симеон, защо ме спираш?

Сондоке хвърли бърз поглед наоколо и каза доверително:

— Друго искам да ти доложа, господарю. Багаинът Драгота, онзи, дето е голям като дъб, обеща на баща ти да събере славянска дружина, да разруши нашия български храм, пък и на тебе да посегне. „Ще го хвана аз — казва — този вероотстъпник и посред града ще го вържа, та който мине, на лицето му да плюе.“ Тъй говори и все по меча се тупа.

Смръщи вежди Владимир. Дълбока бръчка сряза челото му.

— Кога го чу така да се кани?

— Вече шести ден, господарю.

— А защо едва сега ми казваш?

— Аз казах на ичиргу-боила, но той май се плаши от славянина… Или пък, кой го знае, може и Окорсис да е намислил нещо… Нали си е взел наложница славянка…

Ханът постоя замислено, после, без да каже нито дума повече, бързо закрачи към престолната зала.

Край престола вече го чакаха най-верните му люде — Цок, Паган, Окорсис и Хорациус Барка, който напоследък бе станал хански любимец и негов най-близък другар в лова, веселбите и пиянските оргии. Този странен чужденец имаше неуморимо въображение за измисляне на все по-нови и по-чудновати забавления и това му спечели най-голямото уважение на Владимира.

Сърдит и разгневен, ханът с бързи стъпки прекоси залата, седна на престола и веднага се обърна към ичиргу-боила:

— Окорсис, дръвнико такъв, знаеш ли колко близо е днес въжето до мазния ти врат?

— Защо, господарю? — пребледня Окорсис. — В какво съм имал нещастието да се провиня пред тебе?

— Ти си ичиргу-боил. Ти трябва да бъдеш мое ухо и око, да се справяш в миг с всеки, който крои черни мисли срещу престола ми. А ти бдиш ли над мене?

— Ден и нощ, господарю. Ако изключим приказките на баща ти, в столицата и областите е тихо и спокойно.

— А чул ли си нещо за заканите на багаина Драгота?

— Чух. Сондоке, слугата, ми каза.

— Сондоке багатур — поправи го Владимир. — Е, какво направи ти, след като научи за приказките на Драгота?

— Да ти кажа откровено — не повярвах, господарю. Познавам Драгота. Той е силен като бик, но си гледа земята, грижи се за нея и слугите му най-богати урожаи събират. Не е човек той за бунтове и за държавнически дела.

— Но да събере дружина от славяни като него може, нали?

— Според мен, в сърцето му няма такива мисли, господарю. А на Сондоке аз не повярвах. Верен език^[1] ми донесе, че Сондоке ходел да изнудва злато и други богатства от славянските първенци. Отишъл и при Драгота, но Драгота го изгонил с ритници от дома си и сега Сондоке търси мъст и измисля разни небивалици.

Този отговор обърка хана. Човек със зло, но безхитростно сърце, той не можеше да се добере изведнъж до истината. Владимир мисли дълго и след това запита останалите:

— А вие какво ще кажете?

— И аз, ювиги хане — започна шишкавият Паган, — чух за делата на Сондоке багатур. Чух и за ритниците, които му е подарил Драгота. Сигурно работата е така, както казва ичиргу-боилът.

Кавханът Цок обичаше при такива случаи да изчака, докато разбере накъде ще задуха вятърът на ханската воля, и едва тогава да изкаже мнението си. Сега той бе забелязал объркването на Владимир, усети, че облаците над главата на Драгота се разсеяха и затова каза:

— Пази се да съдиш прибързано, светли господарю. Сондоке ти е верен човек, но този път май те заблуждава. Лоша слава ще ти донесе една несправедлива присъда. Аз мисля, че Драгота е невинен.

— А ти какво ще кажеш, Хорациус Барка?

Опитен в изучаването на езиците, за двата месеца, откакто беше в двора на Владимир, Хорациус бе научил достатъчно български, за да може, макар и с грешки, да разговаря без помощта на тълмачите.

— Аз съм много видял и патил, славни хане — Хорациус отдавна бе разбрал, че в Големия дворец на Плиска е много по-полезно самодържецът да бъде наричан хан, а не княз. — В много дворци съм живял, с много крале съм говорил, много мъдрост съм събрал. Ето каква е тази мъдрост: „По-добре е да пострадат сто невинни, отколкото един виновен да остане ненаказан“. Това е!

Владимир не проумя веднага смисъла на думите му, но щом го разбра, и лицето му се проясни. Това уплаши Окорсис — много пъти вече хитрият чужденец бе налагал мнението си, а това сигурно водеше до отслабване на неговото, на ичиргу-боила, влияние върху Владимира. За него бе съвсем безразлично каква ще бъде съдбата на Драгота, но сега, като спасяваше себе си, той се застъпи и за неговото спасение.

— Думите на нашия гост са умни, но опасни — каза той. — Ако осъдиш един невинен, господарю, народът ще те намрази, ще се отвърне от тебе и пак ще обърне поглед към онези сладкодумни християнски попове.

— Кой говори за съдене? — възрази Хорациус Барка. — Според мен, съвсем достатъчно е на този славянин да се направи една хубава шега.

— Каква? — запита Владимир.

— Остави на мене, славни хане. Нека аз бъда шегобиецът, пък после ти ще кажеш думата си.

Бодър, свеж и спокоен, Хорациус Барка се яви на утрото пред българския самодържец.

— Голямо чудо е станало тази нощ, славни хане. Някакви непознати люде са подпалили дома на багаина Драгота и промушили коварното му сърце.

Владимир се усмихна доволно, съучастнически и пак си помисли: „Този човек трябва да стане мой!“

— Това не е всичко. Като минавах тази сутрин нататък, видях, че на оградата тези люде са оставили бележка на славянски и ромейски: „Така наказва Тангра онези, които се отричат от него“. Е, харесва ли ти шегата, славни хане?

— Юнак си ти, Хорациус Барка, и аз ще те възнаградя богато. — Владимир помисли малко и запита: — Отдавна едно желание стои на устните ми и все не съм го изричал. Кажи, Хорациус, съгласен ли си да се откажеш от службата си при крал Арнулф и да останеш при мене? Тук ще намериш всичко, каквото сърцето ти пожелае. Ще те направя боритаркан^[2] на престолнината, ще ти дам хубав дом и ще го напълня с богатства. Кажи, съгласен ли си?

От бързината, с която Хорациус отговори, пролича, че това отдавна е било и негово желание.

— Ubi bene, ibi patria^[3]. Приемам с радост, господарю.

— Но — продължи Владимир — дали Арнулф няма да се разгневи?

— Аз не съм немец, че да се гневи. Волнонаемник бях при него.

— А нали имаш жена в Немско? Какво ще правиш с нея?

— Нека чака — засмя се мръсно Хорациус. — Впрочем тя не ще е единствената. Втора ме чака във Фламандско, а трета — в Испания. За това никак не ме е грижа, господарю. И българките си ги бива. Но нека и аз да те запитам нещо. Каква ще бъде службата ми при тебе?

— Ти ще трябва само да правиш и други шеги като тази на Драгота. Нищо повече.

В знак на пълно съгласие Хорациус Барка коленичи и целуна кафтана на българския хан.