Цончо Родев
Черният конник (9)

IX

Първият сняг, ослепително бял и пухкав, бе покрил престолнината с дебела плащеница. Върху зъберите на кулите и по покривите на къщите и сламените колиби лежаха до три педи високи снежни възглавници, които от време на време шумно тупваха върху редките минувачи, които, загърнати в кожусите си, бързаха по тесните пъртини. Землянките се гушеха под топлия килим и само малките бубунки върху тях и тънките струйки дим издаваха, че тук, в земята, живееха хора. Сред бялата премяна на дърветата пърхаха с весело цвърчене врабци и от тяхната игра към земята летяха облаци от хиляди снежни прашинки.

Снегът бе валял дълго, цяла неделя. После небето се проясни и грейна слънце, но заедно с него стегна и такъв студ, че прикъта всички, старо и младо, при топлите огнища. Само стражите по кулите, сменили шлемовете с високи калпаци и навлекли дълги и дебели овчи шуби, бдяха по портите, като разтриваха ръце и потропваха на едно място, за да се сгреят.

Тъкмо в този ден Симеон отново посети господарствуващия си брат. Той излезе от Малкия дворец в същото тънко сукнено расо, с което беше и през лятото, и като зъзнеше и свиваше заслепените си от слънцето очи, избърза към престолната зала.

Владимир се зарадва на посещението. С едно махване на ръка отпрати всички — велможи, слуги и нотарии — навън от топлата зала и сам слезе по стъпалата на подиума, за да срещне брат си.

— Аз трябва да ти се карам, Симеоне — започна той. — Така ли ще вирее братството ни? Три пълни луни преминаха над престолнината, а ти за втори път идваш при мене.

— Не се сърди, братко — кротко възрази Симеон. — Не винаги най-верните люде са онези, които виждаме всеки ден. Пък ти знаеш, че, макар и да не съм подстриган, аз водя живот на монах. Не са за мене пищните гощавки и шумните веселби…

— Знам, знам. Ти четеш по цял ден и пишеш, ровиш се по прашните пергаменти и бомбицини^[1], постиш и се молиш. Да бях на твое място, аз по-добре щях да използувам младостта си, но както щеш. Твоя работа е най-сетне. А как тъй се реши да се отбиеш при мене?

— Ти беше казал, братко, при нужда да се обръщам към тебе. Затова съм дошъл — с просби за блага и с молба за съвет.

— Ето така те искам. Говори направо и всичко ще получиш.

— За себе си не искам нищо, имам си достатъчно.

— Какво имаш, Симеоне? Ами че ти дори кожух на гърба си нямаш, а си тръгнал и от просяк по-гол. Срамиш ме така пред хората. Каквото и да е, една топла кожичка няма да откажеш.

— Благодаря ти, братко. Аз спя вече в стаите при книгите, а там е топло. Просбата ми е за моя слуга дядо Продан. Нали го помниш — още от дете ме е отгледал, пък и с мене четиринайсет лета в чужда земя изкара. Та гледам, го, вече е стар, не го държат краката. Уморил се е човечецът. И колкото по̀ старее, толкова по̀ го тегли към земята. Харесал си е едно пусто местенце в Горния край, току до вала, и очите му — все там. Много те моля, братко, подари му това място, дай му и някой стар вол, та да си огради нивица, да си човърка земята.

— Не един, два вола му давам и земя, колкото иска. Ако желае — и боилска къща ще му вдигна.

— За толкова той не ламти. Стига му и една землянка да си изкопае, та да се прибере там с внучето си Марко.

— Това е свършено. Кажи сега друго какво искаш, Симеоне?

— Съвет, братко. За него главно съм дошъл. Баща ни днес пак ме вика, последен разговор искал да има с мене. Кажи ми, посъветвай ме какво да говоря, какво да му казвам. Нали го знаеш какъв е! Пак ще вземе да ме кара да оставям книгите, срещу тебе ще ме насъсква, ще ме кори и обижда. Просто не знам що да сторя, как да постъпя.

— Добре правиш, Симеоне, че първо към мене се обръщаш. И аз вече не зная как да укротявам този старец. А други ще има ли на срещата ви?

— Не зная още, но вероятно Наум и Есхач.

При споменаването на тези две имена нескрит гняв покри лицето на Владимира.

— До гуша ми дойдоха и двамата. Ще ги оправя така, че и дяволът ще им завиди. Ща не ща, изкуфелия Есхач още трябва да щадя, нали е все пак велик боил и българин, но да не ми е името Расате, ако онзи смахнат поп още днес не…

— Чакай, братко — пресече го Симеон. — Не бързай да изричаш клетвата си. Пощади го! Не му вземай живота. От сърце те моля за това.

— Добре, да бъде, както ти искаш, но все пак ще го накажа. Забравил се е вече. — Владимир потисна избухването си и продължи: — Питаш ме за съвет. Не мога да ти го дам, Симеоне. Ти повече си чел, повече знаеш, ти ще съумееш да им дадеш заслужен ответ. Ако не измислиш ново, кажи им същото както по-рано. Опитай се да ги вразумиш. Нека престанат да си играят с огъня, докато не са се опарили.

— И аз мислех същото, но все пак исках и тебе да попитам.

— Но сега пък аз искам да те помоля нещо. Ела след това при мене, Симеоне, и ми разкажи какво сте говорили.

Симеон се смути и несъзнателно заглади с бързи движения рошавата си къдрава брада.

— Какво — подхвърли Владимир, — неприятно ли ти е? Или не искаш да издаваш тайните им?

— Не това, братко. Разбира се, че искам да ти кажа, но нали ще ме видят, че идвам при тебе и ще разберат, че съм ти обадил? Ще се разсърди старият ни баща и ще ме прокълне, пък бащината клетва е лошо нещо. Виж, ако имаш някой верен човек в Малкия дворец, които да умее да държи езика зад зъбите си…

— Имам го, Симеоне. Казва се Сондоке. Каквото имаш да ми кажеш — чрез него ми го кажи. Той и без това често ми разказва за делата, които стават оттатък.

— Не ще забравя името му, брате. Но и ти недей забравя обещанията, които ми даде днеска.

— Бъди спокоен — засмя се Владимир, — няма да ги забравя. Слушай сам: земя и два вола за дядо Продан, един кожух за тебе и да пощадя брадатата глава на онзи дявол. Има ли друго?

— Няма друго. Благодаря ти, братко.

И като се поклони на брат си, Симеон мушна ръце в широките ръкави на расото си и излезе. Останал сам, Владимир дълго се разхожда в пустата престолна зала и лицето му ту се проясняваше, ту се засенчваше от мрачни мисли.

 

 

Когато влезе в просто наредената бащина стая, там вече го очакваха. Симеон приближи до баща си, за да му целуне ръка, но старият княз, който под монашеската власеница бе запазил коравото си сърце на бранник и господар, отдръпна десница. Той още не можеше да прости на сина си горчивото разочарование, което неговото завръщане му донесе.

Симеон се огледа. В най-отдалечения ъгъл на стаята седеше Есхач и подпираше на меча си своето ниско и сухо, но още право и жилесто тяло на воин. Като се взря в него, Симеон се изненада — на лицето на великия боил, което след много битки и премеждия бе запазило израз на твърдост и самоувереност, сега личаха отчаяние, загриженост и умора.

Наум стоеше прав до прозореца и неговата силна, едра снага се открояваше на мътната светлина, прецеждана през животинските ципи, опънати вместо стъкла. Лицето му беше зачервено, гневно, разпалено, сякаш той допреди миг бе говорил нещо с възбуда и настойчивост, а влизането на четвъртия човек го бе прекъснало до средата. Всъщност Симеон тайно се възхищаваше от този велик ученик на прославените славянски първоучители, който съчетаваше в себе си огромна начетеност с първична и неудържима пламенност на боец.

След като не можа да се докосне до бащината десница, Симеон се поклони и на тримата и седна на дървената пейка край масата. Стъпките му заглъхнаха в дебелите дворцови стени и изведнъж се възцари тежко, напрегнато и заплашително мълчание. Във въздуха трепкаше буря, която сякаш чакаше първата светкавица, за да се разрази с цялата си сила.

— Повиках те, Симеоне — заговори най-сетне Борис, — за да поприказваме за последен път.

— Защо последен, татко? Не е ли всеопрощаващо бащиното сърце?

— Но сърцето на княза трябва да е неумолимо, такава е повелята на историята. Ти знаеш какво имам да ти говоря, Симеоне. Аз ти го казах още при идването ти. Княжеството, великото княжество на Испериха и Кардама, на Крума и Омуртага върви от ден на ден към разруха. Ти, техният потомък, още ли ще стоиш настрана?

— И мен ме боли за много работи; татко, но ти ми даде мъдрост, а остави ръката ми слаба за велики дела. Казах ти го още преди сто дни, когато се върнах.

— Но за сто дни много неща се промениха. — Борис едва сдържаше гласа си, който напираше да избухне в гръмотевици. — Особено откакто този пришълец Хорациус Барка бе въздигнат в боритаркан, животът в престолнината и княжеството стана такъв, че и най-черните дупки на пъкъла бледнеят пред него. Първо загина Драгота и имотът му бе унищожен. След него падна храбрият Желез, жупан-тарканът^[2], убит посред града от злодейска стрела. Изгоря къщата и на Богдан, който някога бе вървял с мене по далечни бранни походи. В пламъците на домовете си изгоряха и Щерю, и багаинът Деян, и Войсил, и Умар, който беше българин по род, но имаше честно сърце и не се примиряваше с неправдите. А виновникът за всички злодейства седи от дясната страна на княза и е пръв в пиянство и разпутство.

— Така е, татко. Но защо пострадаха тези хора? Не тръгна ли Щерю по кръчмите да говори срещу княза? Деян не подбуждаше ли стражата към бунт и непокорство? Не се ли хвалеше Умар, че бил най-достойният за българския престол?

Думите на Симеон смаяха събеседниците му. Те никога не можеха да предположат, че той, откъснатият от света книжовник, ще бъде така добре осведомен за светските дела.

— И не е само това — продължи бледният монах. — Тяхната кръв не тежи само върху чужденеца. Нали бунтовните думи Деян и Умар научиха тук, в твоята горница, татко? Войсил и Богдан нали оставаха след литургия за дълги разговори с тебе, брате Науме? Щерю не беше ли твой хранен човек, Есхач?

Честният Есхач не се стърпя и се намеси в разговора:

— Не съм аз човек, дето да не признае греховете си. Да, аз подсторвах Щерю да буни народа. Но за своя изгода ли го правих? Не, а защото княжеството загива.

Борис бе усетил, че синът му от съден се бе превърнал в съдия и побърза да се улови за думите на Есхач.

— Загива и отива по дяволите. Къде е сега побратимяването на славяните и българите? Няма го. Стопи се, изгоря и излетя през комините. А аз целия си живот посветих на това. Къде е единството в княжеството? И него го няма. Крум го мечтаеше, Омуртаг го започна, а аз с кръст и меч го постигнах. Сега и това мое дело рухна. Комитите^[3] отново вдигнаха глава и се считат едва ли не за самостоятелни князе, оголиха народа от непосилни даждии и тегоби, зърно дори за посев не му оставиха.

— А какво стана с чадата Христови? — обади се и Наум. — Не ги ли подгониха така, както и Нерон^[4] не ги е гонил? Малко ли християнска кръв се проля от лятото насам?

Симеон разбра, че всичко щеше да почне пак отначало, та изведнъж запита:

— Добре, всички имате право. Но какво искате от мене?

Гласът му постепенно бе загубил първоначалната си смиреност и сега звучеше живо, убедително и малко нетърпеливо.

— Да свалиш от престола онова дяволско изчадие — отсече Борис — и отново да въведеш християнски ред в княжеството.

— Проста работа, няма какво да се каже — засмя се Симеон. — Но как си представяте тази работа? Да речем, че аз не бях такъв, какъвто съм, а имах волята на баща си и меча на боритаркана. Е, после? Какво мога да сторя после? Ще кажеш, брате Науме, да убия гонителя на християните Хорациус Барка. Добре, но нали на неговото място ще се намерят десет други, и то по-жестоки? Да извикам Владимир на двубой? Но той би бил луд, ако се съгласи, вместо да викне стражите и завчас да ме върже. Или да изляза посред града и да призова народа срещу княза? Та нали главата ми ще се задържи на раменете по-малко време, отколкото е необходимо, за да се прочете „Отче наш“?

— И апостол Петър е дал главата си за вярата! — каза Наум.

— Обаче петнадесет столетия преди него Еклисиаст^[5] е казвал: „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв“ — веднага възрази Симеон. — Но ако трябва да се следва примерът на свети Петра, защо ти сам, брате Науме, не поведеш народа срещу Владимира?

Тази толкова нелепа мисъл не беше никога минавала през ума нито на Наум, нито на стария Борис и сега ученикът на Кирила и Методия изведнъж се видя притиснат до стената.

— Аз не съм княжески син — отговори той неуверено. — Пък и съм по-полезен като народен просветител, отколкото като воин.

— Позволи и на мене да имам същото добро мнение за себе си. А ти, Есхач? Защо ти да не поведеш борбата срещу княза? Ти поне си воин, храбър си и народът те познава и обича.

— Не от страх, Симеоне — гордо и прямо рече Есхач. — Ако се намери вожд, аз пръв ще застана до него. Виждал съм много пъти смъртта и не се плаша от нея. Но за това дело се иска човек колкото смел, толкова и хитър. А аз никога не съм имал хитрост пък и десницата ми вече отслабна за тежестта на меча.

— Но Наум иска глави за секирата на палача. Иди и легни ти на дръвника.

— Такава смърт ще бъде глупава и безсмислена.

— Същото мисля и аз за себе си. Извинявай за нескромността ми — насмешливо каза Симеон.

Не беше по силите на тези простодушни хора да мерят сили в словесен двубой с него, най-добрия диалектик на Магнаурската школа, който бе излизал победител в стотици спорове с много по-опитни противници. И сега те чувствуваха, че правото е на тяхна страна, но не можеха да се освободят от хитрите капани, които им бе поставил Симеон.

— Е, с една реч, ти пак ще откажеш — глухо изръмжа Борис.

— Ти сам видя, татко, че това, което искаш от мене, е неизпълнимо. — Симеон се изправи. — Но нека ти кажа друго. Вие тримата злоупотребявате с търпението на княза, забравяте се и това може да докара заслужени беди върху главите ви. Пазете се и се вразумете. Не си търсете сами злото.

Сякаш в потвърждение на думите му в същия миг на вратата се похлопа и веднага след това в стаята самоуверено прекрачи Хорациус Барка. Под тънките му черни мустачки се гушеше надменна и подигравателна усмивка. Той хлъзна поглед по четиримата мъже и спря настойчиви очи върху Наума.

— Дошъл съм за тебе — произнесе отчетливо.

Лицето на Наум побеля като снега, който бе покрил столицата, но гласът му запази твърдостта си:

— Животът ми е посветен на бога. Готов съм!

— Животът ти не ми е нужен… засега — присмя се Хорациус. После продължи сериозно: — От името на нашия светъл господар, великия хан Расате — той нарочно натърти това име, — заповядвам ти от днес нататък да не си показваш носа навън от дома, в който живееш. Предупреждавам те, че ако пристъпиш прага на дворната порта, ще бъдеш предаден на най-строга казън. Тръгвай веднага!

— Откога си започнал да си служиш само с думи, палачо? — скръцна със зъби Есхач.

— Имай търпение, старо. И мечът ми не ще се забави — нагло и заплашително отговори Хорациус.

Вратата глухо хлопна. Борис, Есхач и Симеон останаха неподвижни, заслушани в отдалечаващите се стъпки на Наум и боритаркана.