Цончо Родев
Черният конник (24)

XV

Те не се срещнаха, а просто налетяха един на друг. И тази среща бе така внезапна, че за няколко дълги мига и двамата останаха стъписани, изправени един срещу друг, прилични на каменни статуи.

Черноризец Храбър бе излязъл от едно събрание на съзаклятниците и сега бързаше за друго, на отсрещния край на града. Той бе закъснял и затова бе оставил обикновените си предпазни мерки.

Ала Хорациус Барка изглеждаше по-изненадан от него. Той не бе мигнал нито в една от десетте нощи, които бяха изминали от изчезването на Мостич, а със своите най-верни воини прерови всяко ъгълче на престолнината. Не говореше нищо, само от време на време размахваше юмрук към Малкия дворец, където беше онзи, който според него беше източникът на всичките му ядове. Без сам да съзнава, той така бе свикнал с мисълта за неуловимостта на Черноризец Храбър, че сега, като го видя изведнъж пред себе си, остана като вкаменен. Но това вцепенение, продължи много малко. Той измъкна меча си, извика на своите придружници и се хвърли напред.

Мисълта на Черноризец Храбър работеше трескаво. Неговата смелост бе доказана неведнъж и сега той пак не се уплаши. Но да приеме сражението на голата улица беше лудост — людете на боритаркана щяха да го обградят и да го убият или заловят. Той бе храбър, но и благоразумен и не смяташе за унижение да избяга от многобройния неприятел. Да избяга, но как? Той нямаше време да обърне коня си, защото щеше да бъде застигнат от Хорациус, чиято сръчност съвсем не беше за подценяване, и да му изложи незащитения си гръб. Тогава?

Той също извади меча си и спокойно посрещна яростната атака. Наведе се напред, за да защити главата на коня, и с ловко движение на ръката отби страхотния удар на Хорациус, който прелетя с коня си покрай него. В същия миг той смушка верния Арап и се нахвърли върху другите нападатели. Ала не стана нужда да се бие срещу тях — името му бе обкръжено с толкова слава, че те, като се видяха без водача си, предпочетоха да се отдръпнат и да му сторят път. За тях смъртта от меча на Черноризец Храбър беше по-страшна от ругатните и наказанията на боритаркана.

И пак, както три пъти досега, започна луда гонитба из спящите улици на престолния град. И пак, както три пъти досега, Черноризец Храбър успя да достигне до Горния край на града и там да изчезне, сякаш погълнат от земята.

Но този път Хорациус Барка бе намислил да направи друго. Той остави половината от людете си да претърсят наоколо, а с останалите препусна обратно, към Вътрешния град. Не след дълго той стигна до Малкия дворец, скочи от коня и с изваден меч влезе вътре. Вървеше толкова бързо, че спътниците му едва успяваха да го следват. В този момент като че ли всички демони на ада се бяха заселили в тялото му — той подтичваше със злокобна решителност, очите му мятаха светкавици, а устните му бяха свити в зла усмивка. За него часът на разплатата бе настъпил.

Пред вратата на стаята, заемана от Симеон, един човек се изправи пред него.

— Стой!

Беше дядо Продан, който, след изчезването на Мостич, отново се бе върнал като слуга при Симеона.

— Махни се, старче! — изръмжа Хорациус. — Идвам при Господаря ти!

— Който идва посред нощ с меч в ръка, не идва за добро. Върви си, човече, и ела утре, когато тъмнината не ще крие намеренията ти.

Упоритостта на слугата още повече затвърди убеждението на Хорациус. Той кимна на хората си:

— Махнете го!

Те се нахвърлиха върху бедния старец, надвиха слабата му съпротива и го повалиха. Хорациус беше сигурен, че стаята на Симеон ще бъде празна. Затова той не си даде труд да почука, а блъсна вратата и влезе вътре.

На голямата дървена маса, отрупана с книги и обемисти свитъци, горяха две дебели восъчни свещи. До нея една висока черна фигура обърна глава и в трептящата светлина на вощениците боритарканът видя пред себе си бледото брадато лице на Симеон. По всичко личеше, че братът на хана отдавна бе стоял надвесен над книгите, защото очите му изглеждаха уморени и блуждаещи. При тази неочаквана гледка Хорациус замръзна на мястото си, като че ли за миг се бе превърнал в каменен идол.

Странен, много странен човек беше този Симеон. Той бе така завладян от книгите си, че сякаш се бе преселил в някакъв недействителен мир, където господствуваше мисълта и нищо извън нея нямаше значение. И сега той бе така спокоен и безразличен, като че ли на света няма нищо по-обикновено и всекидневно от това да отворят с трясък посред нощ вратата на стаята ти и вътре да се вмъкне човек с гол меч в ръката.

Той примигна няколко пъти, като напрягаше уморените си очи, и позна боритаркана.

— А, ти ли си, Хорациус Барка? — Гласът му бе спокоен и не изразяваше никакво учудване. — Заповядай, седни. — Той освободи един стол от струпаните върху него книги и ръкописи. — При мен е малко тесничко и неподредено, но ти прощавай.

Хорациус още не можеше да се отърси от вцепенението си и не бе способен нито да помръдне, нито да проговори. Сгромолясването на убежденията му беше така страшно, че той не успя да се опомни.

— Влез, влез — настояваше Симеон. — При мене толкова рядко идват хора…

Най-сетне боритарканът се съвзе, изръмжа нещо и се обърна към вратата. Но гласът на Симеон го накара да спре:

— Чакай, не си отивай, боритаркане. Точно е сгода да те помоля нещо. Иначе щях да те диря…

Ще не ще, Хорациус трябваше да остане и да изслуша Симеоновата молба.

— Виж за какво се отнася — кротко продължи Симеон. — Има една девойка, за която искам да се оженя, пък този разбойник Черноризец Храбър, дето върлува нощем из улиците на Плиска, я обикаля и й завърта главата. Та, моля те, боритаркане, да хванеш този негодник и да го премахнеш, за да не пречи на…

Това вече преля чашата на търпението. Хорациус Барка излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си, докато ругаеше с цяло гърло на латински:

— Ама че идиот, дявол да го вземе! Щял да се жени… Нямам аз други грижи! Пфу!…

Никой от людете му не разбра смисъла на тези думи.