Цончо Родев
Черният конник (4)

IV

Преди да продължим разказа си, нека се запознаем с великопрестолната Плиска.

Когато два века по-рано хан Исперих спря ордата си на стан в китната котловина при старото малко славянско селище Плиска, никой не можеше да предположи, че то един ден ще стане славен столичен многохиляден град и престолнина на българските ханове. Впрочем и по времето на Владимира Плиска не можеше да се нарече град — тя пак приличаше повече на добре укрепен военен стан, отколкото на тих и спокоен град.

Столицата на българските ханове и князе бе разпростряна върху огромна площ, приблизително колкото площта на най-големите градове на онова време. Околовръст бе обградена с трудно превземаемо укрепление — още от времето на Испериха бе издълбан дълбок и стръмен ров, а пръстта от него бе насипана от вътрешната страна, така че до рова се образуваше висок около шест-седем човешки ръста вал. Общо дължината на рова и вала беше такава, че добър скороходец трудно можеше да ги обиколи за половин ден^[1]. Върху площадката на насипа здрави и забити нагъсто в земята дървета образуваха силно прикритие за защитниците. На всяка от четирите страни на рова имаше по една яка порта с бойни стражеви кули и подвижен мост над изкопа. Вечер стражите вдигаха моста и тогава никой — ни човек, ни дявол — не можеше да се промъкне в крепостта.

Самата столица се състоеше от Външен и Вътрешен град.

Вътрешният град или, както още го наричаха по онова време, „Ханската твърд“ се намираше приблизително в средата на Външния. Делеше ги здрава крепостна стена, в която всеки нашественик би могъл да си строши главата — тя бе дебела и висока^[2], изградена от грамадни дялани камъни. В ъглите на стената имаше кръгли кули, а по правите й страни — петоъгълни. Горе за прикритие на защитниците бяха изградени зъбери, амбразури и палисади.

Във Вътрешния град живееха князът и най-приближените му благородници. Князът разполагаше с два двореца. Единият, наречен „Големият дворец“, бе представителната сграда на княжеството — в нея на целия долен кат бе просторната престолна зала, дълга повече от четиридесет крачки, в единия край на която върху малък подиум във вдлъбната в стената абсида стоеше обкованият със злато престол на самодържеца. На горния кат бяха залите за пиршества и съвети, княжеските писалища и писмохранилища, където неуморни нотарии от сутрин до вечер дращеха с пачите пера по пергаментите. Както вече видяхме, жадният за удоволствия Владимир обичаше да устройва пиршествата си в тронната зала. Откак баща му, старият княз Борис, се бе върнал от манастира, той се бе пренесъл да живее в горния кат на Големия дворец, а се веселеше в долния, в престолната зала.

Преди Владимир хановете обитаваха Малкия дворец. Ограден с една последна защитна стена, Малкият дворец всъщност се състоеше от множество сгради. Удобното и голямо жилище на княза, издигнато на три ката, с красиви сводове и чардаци отвън, имаше трудно изброими помещения: освен покоите на княза и на неговата катун^[3] тук се намираха прохладни сенчести стаи за лятото, топли зимни стаи, които по хитроумен начин се загряваха от скрити пещи и отоплителни канали под тънката каменна настилка, трапезни стаи и кухни, жилища за многобройните слуги и прислужници, бани и съблекални. По времето на Владимир тези бани не работеха, а бяха превърнати в складове за храни и покъщнина. А тъй като той не обичаше да чете и не се интересуваше от книгите, огромната дворцова библиотека, в която неговите мъдри предшественици бяха събрали много стари книги и ръкописи, бе пренесена от горния кат на Големия дворец и струпана безразборно в съблекалните на Малкия.

Вътре в оградата на Малкия дворец бяха разположени още дворцовата църква, която Владимир се бе заловил да превърне отново в езически храм, щерни за вода и складове, жилища за многобройните стражници, слуги и роби.

Освен двата двореца във Вътрешния град бяха и къщите на кавхана, хан-боила коловър, ичиргу-боила и на още няколко най-верни на княза благородници.

Четири здраво укрепени порти съединяваха Вътрешния с Външния град. Те имаха отвън желязна врата, която се спущаше и вдигаше отвесно по нарочни улеи в камъните, и отвътре втора от дебело дъбово дърво, обковано с желязо.

Всъщност Външният град далеч не приличаше на истински град. Той съвсем не бе плътно изпълнен с къщи, дворове и улици, а се състоеше от отделни малки селища, по-близко или по-далеч едно от друго, с празни места, сипеи и ливади помежду им.

Излезеше ли от източната, тържествената порта на Вътрешния град, човек се озоваваше в селището на заможните жители — изпаднали като Есхач в немилост боили, багаини^[4] и по-дребни велможи, богати купци^[5] и земевладелци. Те имаха хубави, изградени с камък и дърво къщи на един или два ката, с просторни дворове, из които търчаха слуги и се носеше цвиленето на коне, блеенето на големи стада овце, мученето на крави и волове. Тук, в това селище, беше и гордостта на Бориса — великолепната и поразяваща със своите размери^[6] архиепископска църква, която пустееше заключена, откак архиепископът Йосиф беше затворен.

В южната част на Външния град бяха купците. Тук по многобройните сергии можеше да се види всичко, което блазнеше окото — скъпи платове от Немско, златни и сребърни украшения от Византия, милански стоманени брони и шлемове, дамаски оръжия, а местните майстори и селяците от околността показваха своите храни и грънци, добитък, любимите на простолюдието медени питки, делви с вино и медовина, разноцветни кафтани и ботуши и какво ли още не. От ранно утро до късна вечер тук се носеха гръмливите подканяния на продавачите, скитаха шетливи стопанки и зяпачи с празни джобове, мустакати войни подрънкваха оръжията си и ловки крадци дебнеха кога случаят ще им даде възможност да изпробват своето умение…

В западния край бяха занаятчиите. Току-до крепостната стена, където се намираха просторните княжески обори, бяха грънчарите, които върху скрибуцащи колела правеха своите амфори, купи, делви и малки, красиво изписани паници. По-нататък, близо до големия вал, кънтяха наковалните на почернелите от сажди ковачи, прочути майстори на оръжия. Пред работилниците на месарите съхнеха на слънце пастърми и суджуци. Кожарите правеха здрави юзди и хамути, красиви ботуши за богаташите и неощавени цървули за простолюдието. Най-тихо и чисто беше при златарите, които с приведени гърбове грижливо дълбаеха различни украшения, с каквито те самите никога не можеха да се накичат.

Северният или горният край на Плиска изобщо не приличаше нито на град, нито на село. Тук по обширни ливади пасяха стада, препускаха чарди от пъргави дребни кончета. Малоимотни земеделци бяха оградили малки нивички с колиба в единия край — единственото им имане. Техните жилища съвсем не приличаха на богаташките. Тези бедняци се подслоняваха във влажни землянки или в сламени колиби, където летните дъждове и зимните ветрове свободно проникваха. А често пъти цялото им имущество се състоеше от една черга и няколко ощърбени, полусчупени гърнета…

Такъв беше престолният български град — пъстър и шумен, жужащ като кошер, град на труда и безделието, на порока и смирението, на разкоша и нищетата.