Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2012)
Допълнителна корекция
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Черният конник, 1978

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Любен Диманов

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Николаева

Издателство „Отечество“

Печатница „Балкан“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

IX

Напоследък Хорациус Барка отбягваше да се мярка из двореца. Не че ханът му бе отказал милостите си — както и преди, Владимир не скъпеше своето благоволение към боритаркана. Но Хорациус изживяваше тежко последните си неуспехи в борбата срещу тайнствения черен конник и това го бе направило мнителен и озлобен към всички. Струваше му се, че всички му се подиграват — тази подигравка той усещаше в усмивката на хана, в поклоните на слугите, в погледите на воините.

Непримирима злоба мъчеше сърцето му. Ах, само да можеше веднъж да пипне този дяволски Черноризец Храбър!… Всяко мъчение би било бледо и недостатъчно, за да задоволи мъстта на Хорациус. Понякога той сънуваше, че е заловил тайнствения конник и че сам, с двете си ръце го изтезава. Тогава сърцето му се обливаше в буйно бликаща радост, а виковете на жертвата бяха най-сладката музика за ушите му. Но после внезапно се събуждаше и разбираше, че бе чувал собствените си стенания и несвързани брътвежи и от това злобата му ставаше още по-голяма, по-неудържима.

В последно време боритарканът се бе променил. Безсънните нощи, прекарвани в напразни засади и претърсвания из всички кътчета на Плиска, напрежението, умората и натрупаната у него злъч бяха направили мургавото му лице пепелявосиво, с тъмни кръгове около хлътналите очи, а устните му под тънките мустачки бяха винаги свити, стиснати и сякаш изразяваха цялата жестокост, която изпълваше сърцето му.

През деня отбягваше хората. Той или пиеше сам в просторното си каменно жилище, или обикаляше стражите из крепостта и тогава тежко̀ на онзи, когото завареше, че е немарлив на поста си.

Но днес Хорациус сякаш бе решил да наруши мрачното си уединение. Изглежда бе намислил нещо, защото крачеше бързо между сградите на „Ханската твърд“. Целта му не беше Големият дворец — той го заобиколи, без дори да надникне вътре, и се отправи към другия, Малкия.

За съжаление първият човек, когото срещна в двореца, беше старият княз. Хорациус Барка не обичаше Бориса и дори нещо повече — без сам да знае защо, тайно се страхуваше малко от него. Не, това не беше страх, а някаква непреодолима боязън, като че ли в тази висока и съсухрена, но права и изпълнена с вътрешна мощ фигура имаше нещо демонично, властно-сурово и заплашително, от което човек трябваше да се пази. Боритарканът се опита да го избегне, но старецът го забеляза, измени пътя си и мина до самия него.

— О — каза Борис, като че ли беше изненадан от срещата, — та това бил боритарканът. Напоследък не бях чувал за тебе.

Хорациус мълчеше. Неуспехите му в тайната борба срещу Черноризец Храбър го бяха лишили от гордата му самоувереност, с която преди можеше да даде достоен отговор всекиму, човек или бог.

— Какво става с Черноризеца? — продължи старецът. — Чувам, че си го хванал вече, а?

— Има време — реши да отговори Хорациус. — Ще го пипна и ще ти го подаря нарязан на филии като самун хляб.

— Ще стане, ще стане, но не сега, а когато кокошките започнат да ловят лисиците. Наслука!

— Ще го пипна! — озлобено настоя боритарканът.

— Ще го пипнеш, ама гледай от това пипване да не си загубиш гащите — продължаваше заядливо да се подиграва старецът. — Досега мнозина отиваха като тебе да го пипват, пък не се връщаха, а ги донасяха.

И Борис се отдалечи с висок и предизвикателен смях, чрез който си отплащаше за всички претърпени мъки и унижения. Зад него Хорациус остана известно време неподвижен — думите и смехът на стария княз го бяха засрамили и смутили, лишили го бяха от вътрешното му равновесие и самочувствие, а за задачата, която си бе поставил за днес, той трябваше да бъде силен и самоуверен, да бъде предишният Хорациус Барка.

Той постоя така в сянката на една колона и за последен път премисли онова, което — според него — трябваше веднъж завинаги да тури край на подвизите на тайнствения Черноризец Храбър. После прекоси богато украсените ходници на двореца и спря пред вратата на една от стаите на слугите. Хорациус знаеше каква жертва беше това — той, рицарят, който бе посещавал дворовете на най-големите европейски владетели, да наднича из стаите на слугите и да търси приятелството на разни недодялани простаци, на хора, които в себе си той не поставяше по-горе от животните.

Помъчи се да преодолее отвращението си, да надене маската на дружелюбност и едва тогава отвори вратата. Почервенял от удоволствие поради необикновеното посещение, вътре беше слугата Сондоке. Той скочи на крака и прегъна дебелото си тромаво тяло в дълбок раболепен поклон.

— Господарю — заговори веднага слугата, който не се скъпеше да титулува „господар“ всеки, от когото би могъл да извлече някаква полза, — велика чест е за мене твоето посещение. Аз съм цял на твоите заповеди.

— Не съм дошъл за заповеди. Аз просто си казах: „Какво ли става с моя приятел Сондоке багатур? Има цяла вечност, откогато не съм го виждал.“ И ето, щом ти не идваш при мене, дойдох аз сам да те навестя.

Хорациус Барка отдавна беше доловил, че в разплутото тяло на слугата искряха болна самовлюбеност и сляп стремеж към почести и сега хитро гъделичкаше тези негови слабости. С мнимото си приятелство той привързваше Сондоке към себе си, за да го направи след това оръдие на своите замисли.

Задъхан от радостно вълнение, слугата едва намери сили да произнесе:

— Господарю, за мен няма по-голяма радост от това да ти служа и да ти бъда верен.

— Аз мисля, че ти не си роден, за да служиш, Сондоке, а да заповядваш. Неведнъж съм се възхищавал от твоята мъдрост, наблюдателност и дълбоко прозрение. Не, не, твоето призвание е да направляваш със здравата си ръка едно княжество или даже цяла империя. Онзи ден си мислех: „Цок, този стар нескопосник, не е достоен да властвува. Кавханът трябва да бъде умен и далновиден, да има твърда десница и смело сърце, а всичко това липсва на Цок. Само един човек познавам, който заслужава кавханския пояс, и това е моят приятел Сондоке богатур.“ Така е, Сондоке, по заслуги и дарования ти рано или късно трябва да заемеш мястото, което ти подобава.

— О, господарю — възкликна пияният от щастие Сондоке, — аз никога не съм поглеждал толкова високо!…

— Защото си скромен човек, приятелю, даже прекалено скромен. Но въпреки скромността ти времето и аз ще направим нужното и ти… Ех, аз вече те виждам облечен във власт, обкръжен с почести и слава, сред богатство, красиви наложници и стотици слуги и роби, които дебнат да изпълнят всяко твое желание, преди още да си го изрекъл. Ала, разбира се, това не ще дойде даром от Тангра. Ти имаш вече големи заслуги, но…

— Какво трябва да направя? — бързо извика Сондоке, който вече бе започнал да се вижда на върха на могъществото. В този миг в него имаше наистина толкова плам, че би могъл да извърши какви ли не дела. — Готов съм на всичко, за да ти докажа, че не си се излъгал в мене, господарю.

— О, има какво още да извършиш. Първо, да не споделяш с никого това, което сега си говорим. Нека то бъде наша тайна. После… има още нещо, с което ти можеш да докажеш, че си роден за големи дела. Ти никога не ще напреднеш, докато из Плиска върлува този разбойник Черноризец Храбър…

Споменаването на това име изведнъж охлади разпалеността на Сондоке. Кръвта се оттегли от кръглото му лице, а очите му инстинктивно се огледаха уплашено наоколо.

— Не, не се страхувай — продължи Хорациус. — Аз не очаквам от тебе повече, отколкото ти можеш да дадеш. Ти не си човек на меча, знам. Остави меча на мене. — След това добави доверително, с тих приятелски глас: — Сигурно и ти си чул, че този разбойник плете тънка мрежа сред простолюдието на столицата, че събира хора за борба срещу тези като тебе и мене, които са родени да заповядват и властвуват. Аз имам верни люде в групичките на разбойника, но те са дребни риби и не могат да ми помогнат. Друго ще бъде, ако между тях е един умен човек, да речем… като тебе, Сондоке багатур. Ако ти успееш да се свържеш с разбойниците, няма да мине и една луна и песента на Черноризец Храбър ще бъде изпята. На тайните им събрания той не снемал маската си и не се издавал. Но достатъчно е да научиш някой от най-близките му помощници. Тогава аз ще го пипна и ще съумея да изтръгна от него името на дяволския им главатар.

— Това по̀ може — размисли се слугата. — Но дали няма да си докарам някаква беля на главата?

— Изключено. Пред тях ти не ще се скъпиш да ругаеш и хана, и мене и никой не ще се усъмни във верността ти. А ако случайно моите стражи те пипнат — аз сам ще те освободя, преди косъм да падне от главата ти. При мен изобщо ще избягваш да идваш, за да не те проследят онези. Ще дойдеш само тогава, когато ще имаш какво да ми кажеш.

Това вече бе удобно за Сондоке. Коварен и безчестен, той отдавна бе изучил всички похвати на предателя и подлеца. В предложението на Хорациус той веднага забеляза опитната ръка на човек, който не му отстъпваше по хитрост, ловкост и благоразумна предпазливост.

— Да, не е невъзможно — каза той, след като помисли. — Но не би ли било по-добре, господарю, ако ти ме задържиш и разпространиш слух, че съм говорил срещу хана? После, като ме освободиш, онези вероятно сами ще ме потърсят.

— Прекрасна мисъл! Ще го сторя още следобед. Ето, ти вече доказваш, че съм имал право да ти вещая бляскаво бъдеще. Имаш ли още нещо да ме питаш?

— Нищо, господарю. Ще видиш, че няма да те разочаровам.

— Добре. Тогава доскоро виждане и близък успех.

Хорациус излезе от стаята на слугата, затвори вратата след себе си и разтърси глава с погнуса — преголямо усилие му бе коствал този разговор. „Господи, колко е гнуснав“ — прошепнаха устните му с отвращение.

Направи няколко крачки, но един глас го накара да се обърне:

— Хорациус!

Беше ханът, който все още посещаваше понякога стаите си в Малкия дворец. Той го повика с пръст.

— Къде се губиш напоследък, Хорациус Барка? Защо не се явяваш при мене? — Гласът на Владимир не беше нито груб, нито ироничен, но въпреки това срещата беше неприятна за боритаркана.

— Аз имам само една грижа, светли хане.

— Зная, зная. Тя е грижа за всички ни, но това не ти пречи да идваш при мене, та заедно да намерим начин за отърваване от нея. Има ли нещо ново около Черноризец Храбър?

— Два пъти го издебвах — призна с горчивина Хорациус, — но и двата пъти успя да ми се изплъзне. Но аз ще то хвана, господарю, заклевам се в рицарската си чест, че ще го хвана. Може да се каже, че вече съм в дирите му.

— Вярвам ти — кимна Владимир. — Все пак, ако бях на твое място, аз бих си сторил труда да устроя няколко нощи засада около дома на Есхач. Струва ми се, че дъщерята на този дъртак обича да разговаря нощно време с тайнствени конници, които хленчат под прозорците й.

С тези думи ханът отмина нататък. С бавни стъпки и Хорациус продължи по своя път.

Какво ли знаеше ханът? Този хитрец изглежда беше по-умен, отколкото можеше да се предполага за него. Дали не беше се добрал до някоя следа, за която Хорациус дори и не предполагаше. Ако е така — кой ли е тайният доносчик на хана?

Боритарканът не би могъл да предположи, че тази мисъл бе подсказана на Владимир от неговия брат, невзрачния монах Симеон, който бе решил да се жени.