Цончо Родев
Черният конник (22)

XIII

Няколко сенки предпазливо се промъкваха по улиците на Плиска. Те пристъпваха тихо, оглеждаха се внимателно и се ослушваха в най-малкия шум, който нарушаваше мълчанието на нощта. Те достигаха до една едва очертаваща се над земята землянка, някакъв невидим часовой ги запитваше нещо, отговаряха му уговорената дума и изчезваха вътре.

Сондоке отдавна бе очаквал този час. Бе минало повече от месец, откакто Хорациус Барка бе устроил комедията на задържането му, последвана веднага от свързването му с людете на Черноризец Храбър. За първи път те му оказваха доверие да го поканят на едно от тайните си събрания. Сондоке се радваше, защото така се приближаваше към заветната цел, но същевременно изпитваше и смъртен страх — това бяха все отчаяно смели хора, неспособни нито да просят, нито да дават милост; не биха се поколебали начаса̀ да свалят главата от раменете му, ако предположеха нещо за неговата роля. Той си повтаряше хиляди пъти, че трябва да бъде предпазлив, да постъпва точно както постъпват другите и да се разкъса на четири, но да не се издаде.

Часовоят му извика:

— Кой е?

— Братство или смърт — отговори той и сам се прокле за уплахата, която прозвуча в гласа му.

— Влез, братко. Долу са се събрали вече.

И Сондоке влезе. В тясната землянка имаше около петнадесетина души, които дружелюбно отговориха на поздрава му и му сториха място да седне на една от пейките до стената. В мъжделивата светлина на кандилцето Сондоке ги разгледа внимателно. Всички бяха груби и прости хора, бедно облечени, с обгорели от слънцето и вятъра лица. Всеки носеше някакво оръжие — меч, нож или топор.

„Първа грешка — помисли предателят, като отново усети как страхът свива гърлото му. — Съзаклятниците идват готови за битка, а аз съм дошъл с празни ръце, като че ли на сватба…“

Той продължаваше да ги разглежда. Повечето бяха голтаци от Горния край и недодялани чираци. Но освен тях имаше и двама или трима воини, от дрехите на които личеше, че са от новите войски, извикани от хана. Тук беше и един слуга от двореца, когото Сондоке познаваше — тих и невзрачен наглед човек, последният, който би могъл да бъде заподозрян във връзки с бунтовниците.

В землянката бяха в безопасност, но въпреки това говореха шепнешком. От честите им погледи към входа Сондоке разбра, че чакат още някого.

— Кой ще дойде? — запита той съседа си.

— Не знам — беше отговорът. — Никога не се знае кой ще дойде.

„Непременно трябва да узная кой им е главатарят — помисли пак слугата. — Ще го кажа на боритаркана и повече не ми трябва да се бъркам в тази работа. Стигат ми днешните страхове“.

Най-сетне часовоят открехна чергата, която закриваше входа на землянката, подаде глава и прошепна възбудено:

— Идат!

Разговорите секнаха и настана напрегната тишина. После чергата отново се отмести и в землянката скочи сам Черноризец Храбър, последван от двама души, които Сондоке знаеше добре — багаинът Лазар, висок и мощен като дъб, и Мостич, слугата на Владимировия брат Симеон. Черноризец Храбър беше в обичайните си одежди, със спусната пред очите маска.

Людете се развълнуваха — за пръв път те се срещаха лично с приказния герой, когото народът сравняваше с Архангел Михаил, а хората на хана — със сатаната. По техните лица се изписа толкова възторг и непоколебима решителност, че ако сега Черноризец Храбър пожелаеше да ги поведе на бран, те биха могли да извършат чутовни подвизи.

Черният конник седна, а от двете му страни се настаниха неговите придружници. Той не беше още проговорил нито дума. Очите му преминаха по двете редици на събраните люде и като достигнаха до Сондоке, се спряха настойчиво. От този поглед слугата примря — стори му се, че той прониква до най-скритите гънки на душата му, разголва мислите му и чете в тях като по разтворена книга. За миг помисли, че вече чува как този обвит с мрачна слава главатар на бунтовниците го посочва като предател и от тази мисъл тялото му се вцепени — той знаеше, че преди да може да преброи до десет, тези страшни хора щяха да го разкъсат на парчета.

За Сондоке този поглед продължи цяла вечност, но никой друг не забеляза нищо. Черноризец Храбър премести очи нататък и огледа до края на редицата. Едва тогава заговори:

— Братя! — Той говореше особено, глухо, и всеки разбираше, че това не е истинският му глас. — Всеки час, прекаран между верните на делото люде, е велик и свят за мене.

Тих одобрителен шепот отговори на тези думи.

— Нека първо да се запознаем — продължи Черноризец Храбър и Мостич и Лазар го изгледаха смаяни. За пръв път в среднощните срещи той повеждаше по този начин разговора. — Как се казваш?

— Той се обърна с този въпрос към първия човек в редицата, който отговори веднага:

— Курт.

— Виждам, че си воин. Къде служиш?

— В стражата на източната порта на Вътрешния град. Началник ми е десетникът Исбул.

— Онзи Исбул ли, дето се спаси от Лазаровата къща?

— Същият — ухили се Курт, като разкри две редици ситни и гъсти зъби. — Той и досега не може да спи от страх.

— Добре — кимна Черноризец Храбър и се обърна към следния: — А ти?

Така той разпитваше наред. Заредиха се български и славянски имена: Алекси, Петър, Деян, Умар, Славун, Домета — воини, кожари, купци, просяци, грънчари, земеделци, всякакви хора имаше тука и на всекиго намираше Черноризец Храбър какво да каже, какво да го запита. Най-после дойде редът на Сондоке, който през цялото време бе мислил напрегнато дали трябва да скрие името си или да го каже, защото дворцовият слуга и Мостич навярно го бяха вече познали.

— Аз се казвам Сондоке — каза той. — Слуга съм на стария княз Борис в Малкия дворец.

— Ти ли бе задържан от боритаркана?

— Аз.

— Защо?

— Защото му казах, че на Расате песента е изпята. И неговата, на Хорациус Барка, също.

Отново се разнесе одобрително шумолене, но през дупките на маската очите на черния конник останаха съсредоточени, студени, изпитателни. Силната му челюст беше стисната.

— Чудно, че те е освободил след тези думи — рече бавно той и се обърна към следващия.

„Втора грешка — с уплаха си каза Сондоке. — Увлякох се в лъжите си, дявол да ме вземе“.

Черноризец Храбър поговори с всекиго поотделно, след това се обърна към всички заедно:

— Братя, радвам се, че ви виждам готови за великите дела, които ни очакват. Тук чух различни имена, български и славянски, но ние не сме нито българи, нито славяни, а братя. Това е нашата сила. Великата повеля на днешния ден е да забравим, че по род сме различни и да станем единни, сплотени, верни един на друг. Нас ни насъскват като кучета, мъчат се да ни озлобят, да ни смразят. И защо е това? Какво целят? Защо се дразнят от единството ни? Защото шепа лентяи и тунеядци искат да живеят на гърба ни, искат да смучат нашата пот, да благоденствуват върху нашите мъки.

Той започна тихо и някак уморено, но постепенно гласът му се оживи и заприлича на сдържан рев на лъв. Заговори пламенно и този плам зареди и слушателите му, сякаш от него се излъчваха невидими лъчи, които разгаряха буря в душите на околните. Говореше за Христос и за неговото учение, за славянската писменост, която великите братя Кирил и Методий бяха създали и разпространили, за великото дело на княз Бориса, за любовта и единството между славяни и българи. Той им разкри как крамолите и вътрешните ежби отслабваха княжеството и как алчният византиец, вековният враг на славяните и българите, с нетърпение дебне часа, за да удари отслабеното от раздори княжество, да го победи и пороби.

Той говореше с прости, но силни думи, които достигаха направо до сърцата на хората. Те го слушаха със зяпнали уста, а ръцете им неволно стисваха по-здраво дръжката на меча или топора.

— Да тръгваме на бой! — изведнъж извика Курт. — Народът е с нас, а войската ще ни последва. Води ни, храбри Черноризецо.

— Води ни! Води ни! — подеха отвсякъде.

— За една нощ ще пометем и Владимир, и омразния на всички боритаркан, и цялата им паплач. Само ни поведи!

— Защо искате аз да ви водя, братя? — укоризнено запита човекът, когото всички призоваваха за вожд. — Кой съм аз, че ме поставяте начело?

— Как кой? — обади се един дрипав и очернен въглищар, който се бе назовал Славун. — Ти си главата на българи и славяни, ти си онзи, който утре ще бъде…

— Не, не — прекъсна го Черноризец Храбър. — Не изричай тази дума, човече. И аз съм като вас обикновен бранник на правдата и на онзи, който пръв издигна глас срещу тиранина и богохулника, онзи, който по право е ваш и мой господар — княз Борис. В негово име аз водя борбата.

— Да живее княз Борис! — не се сдържаха и извикаха людете. — Да живее святото му дело! Да тръгваме срещу тиранина!

Черният конник отново поклати глава с несъгласие:

— Не, братя. Не сме готови още. Радва се сърцето ми, че сте решени за бран и велики подвизи, но не е настъпил още часът. Послушайте думата ми. Не е настъпил часът. Малко сме. Има още много люде, които поради облаги или неразбиране вярват и служат на Владимира. Ако започнем борбата сега, ще избухне вътрешна война, ще се опълчат брат срещу брата и много скъпоценна кръв ще се пролее напразно.

— Тогаз какво да правим ние? — викна буйният Курт. — Със скръстени ръце ли да стоим?

— Вие трябва да чакате, братя. Да чакате и да сте готови. Привличайте и нови люде за делото, но се пазете от предатели и изменници. Посвещавайте само онези, които са сигурни и верни. Нека нито един честен човек, без значение дали в жилите му тече българска или славянска кръв, да не остане извън нашите редове.

— А как ще разберем кога е настъпил часът?

— Ваш начелник ще бъде Мостич. Познавате ли Мостича? — Черноризец Храбър потупа по рамото седящия до него Мостич. — Той ще има връзка с вас. Когато имам да ви казвам нещо, аз ще го казвам нему, а той — на вас.

„Охо, значи Мостич — радостно помисли Сондоке и отново усети кавханския пояс на кръста си. — Още тази вечер Мостич ще лежи в окови…“

Мостич веднага раздели хората на петорки и определи по един старшина за всяка петорка. Тогава Черноризец Храбър се сбогува и излезе. Един по един се заизнизаха и останалите.

Тръгна си и Сондоке. Мракът скриваше доволната усмивка на широкото му лице. Той отиде към Малкия дворец, където беше стаята му, но не влезе вътре, а сви покрай него и забърза нататък. Заобиколи няколко сгради и похлопа на вратата на боритаркановото жилище.

Черната сянка, която бе вървяла по петите му от землянката до къщата на Хорациус Барка, видя как той влезе вътре, почака малко, после изчезна в нощния мрак.