Цончо Родев
Черният конник (14)

V

Замислен, с обронена на гърдите глава, Владимир седеше на престола. Ръцете му се развличаха с един гъвкав бич, направен от изкусно обработени и сплетени конски жили, а погледът му полека се плъзгаше по пъстроцветните мозайки на залата. Застанал прав до него, Окорсис мълчеше и с блуждаещи очи следеше змийската игра на бича. Никой от двамата не би го признал, но в този час и Владимир, и Окорсис изпитваха тревога, загриженост, сякаш усещаха смътна и неясна заплаха. Нещо ново ставаше около тях, нещо, което те чувствуваха с цялото си същество, но още не можеха да определят и назоват. Ала то съществуваше. И ги потискаше.

Така бяха погълнати в мислите си, че не чуха раболепните стъпки на приближаващия към тях Сондоке.

— Господарю — извика слугата, като се просна по очи на стълбите пред престола, — господарю, позволи на твоя верен роб да смути великите ти мисли…

— А, ти ли си, Сондоке багатур — разсеяно продума Владимир. — Какво, нещо ново ли се е случило?

— Случи се, ювиги хане. Но заклевам ти се — аз нямам вина…

— Стани, стани — рече Владимир. В гласа му се долавяше пробудено любопитство. — Стани и разправяй спокойно. Не се съмнявам във верността ти.

Сондоке се изправи и окуражен от думите на хана, заразказва.

Предната вечер, след като се нахранил и изпил стакан вино, той усетил как клепачите му неудържимо натежават. Наплискал лицето си със студена вода, за да се разсъни, и застанал на пост пред вратата на стария княз. Но умората и сънливостта били по-силни от него — подпрял се на стената, поседнал… Когато се събудил, утрото вече било настъпило и в Малкия дворец царяло спокойствие.

— Е? — запита малко разочаровано Владимир. — Това ли имаше да ми кажеш? — Днес ханът имаше достатъчно собствени грижи, за да мисли и за сънищата на слугите си.

— Не е само това, господарю. Всяка вечер аз залепвам с пчелен мед един косъм на вратата на баща ти. Тази сутрин косъмът беше скъсан. През нощта някой е влизал в покойнината му или пък старецът е излизал…

— А! — неволно възкликна Окорсис.

— Баща ми има ли обичай да излиза и скита нощем? — смръщено запита ханът.

— Не, никога. Той заспива рано, става на разсъмване, но не излиза, а се моли пред иконите си.

Възцари се мълчание. Още объркан и смутен, Сондоке се прехвърляше от крак на крак и не знаеше дали очакват от него да се оттегли или да остане. Владимир продължаваше замислено да си играе с бича. Само по едно време устните му пробъбраха: „И все пак странно. Точно тази нощ…“ Най-сетне той се обърна към ичиргу-боила:

— Е, какво ще кажеш на това, Окорсис?

— Ще бъда откровен, светли хане: не допущам, в никакъв случай не допущам среднощните разбойничества да са дело на баща ти. Борис е смел, вярно е. Но маскираният конник е притежавал не само смелост, а и здрава, много здрава десница, каквато отдавна липсва на баща ти. — Кой знае защо, Владимир въздъхна облекчено и тази въздишка не убягна от вниманието на Окорсис. — Все пак — добави той — предлагам да разберем дали в храната и виното на Сондоке слугата, не е имало упойка. — Ичиргу-боилът се смяташе много изтънчен благородник, за да си позволи да назовава „багатур“ една слуга и доносчик. — Да наредя ли?

Владимир одобри с кимване на глава и Окорсис заповяда на слугата:

— Иди донеси, каквото е останало от вечерята ти. На идване доведи и едно куче.

Сондоке излезе и след малко се върна с парче недоядено месо, хляб и полуизпит стакан с вино. Един от ханските псетари водеше две вързани кучета.

Окорсис освободи псетаря, после даде на едното куче месото, а на другото — натопен във вино хляб. Не мина много и кучето, което бе изяло хляба, заскимтя особено, после се повали настрана и заспа. Нямаше съмнение — виното съдържаше упойка.

— Откъде взе храната и виното? — запита Владимир.

— От общата готварница, господарю. Виното наточих сам.

— Веднага ли почна да ядеш? — продължи с въпросите си ханът. — Отделял ли си се от яденето?

— Старият княз ме повика точно когато започвах да се храня. Прислужих му бързо и тогава се върнах да вечерям.

Чул това, ичиргу-боилът се намеси:

— Господарю, това потвърждава предположението, което изказах преди малко. Щом слугата е бил при баща ти, значи друг е сложил упойката във виното…

— Да — кимна Владимир. — И все пак…

Не се доизказа, но Окорсис схвана мисълта му. Дори и да не е бил Борис, деянието все пак е било във връзка с него. Някой, който е искал да се срещне тайно с Бориса, е поставил упойката, за да отстрани пазача от вратата на стареца. Имаше ли това връзка с чудните събития от изминалата нощ? Или по-скоро — можеше ли да няма връзка? Този тайнствен непознат, дошъл на среща с княза, дали не беше същият, който по-късно през нощта създаде толкова ядове на боритаркана?

Стигнал в мислите си дотук, Окорсис се запита кой ли би могъл да бъде странният посетител. Очевидно това беше човек, който имаше достъп до двореца и може би е познат на стражата и слугите. Но същевременно трябваше да се изключат хора като Есхач или Симеон, които имат по всяко време достъп до княза и за които всяка тайнственост би допринесла безполезна опасност и вреда, а не полза.

Изведнъж ичиргу-боилът трепна. А Наум? Дали точно Наум, прокуденият от двореца, но познат на всички монах, не беше посетил бащата на хана? Нямаше ли в него достатъчно дързост за такова смело начинание? И дали под расото на уж смирения божи служител не се криеха достатъчно корави мишци, за да върти меча?

— Трябва да видя баща си — внезапно каза на себе си Владимир. После се обърна към слугата: — Иди му кажи, че аз, ханът, съм повелил незабавно да се яви при мене.

— Господарю, прости ми, но нека друг да изпълни волята ти.

— Как! — трепна Владимир, който не търпеше никой да му се противопоставя.

— Ти ми бе повелил да бъда твое око и ухо в горницата на баща ти, господарю. Ако сега…

— Да, вярно е — прекъсна го ханът, изненадан от собствената си несъобразителност. — Тогава иди ти, Окорсис.

Ичиргу-боилът се поклони безмълвно и се отправи към изхода. Дебелият Сондоке повлече крака след него, но гласът на хана го спря при вратата:

— Сондоке багатур!

— Заповядай, ювиги хане.

— Случвало ли ти се е и някой друг път да заспиш, след като си пил вино?

— Да, господарю — призна след късо колебание Сондоке, — веднъж през зимата. Помня, беше същата вечер, когато по твоя повеля онзи поп Наум бе изгонен от двореца.

— Аха… И защо не ми каза?

Слугата се разтрепера от страх:

— Помислих, че съм бил препил, господарю. Пък и тогава още не се бях научил да лепя косъм на вратата…

— Добре — кимна ханът. — Върви си сега. И друг път не се дели от вечерята си. Или ако трябва да се разделиш, не яж повече от нея, а вземи друга от готварницата.

Не мина много време и старият княз Борис се яви в престолната зала. Окорсис не го придружаваше. От височината на престола Владимир проследи крачките на баща си и свъси вежди — Борис пристъпваше с необичайна за него бодрост, с някаква дръзка предизвикателност в движенията, сякаш всичко у него казваше: „Е, какво, дойде краят ти, а? Разбра ли най-сетне, че за всяко зло има възмездие?“

Старецът спокойно пристъпи до подножието на престола и сложи крак на първото стъпало. От изправената му висока кокалеста осанка лъхаше самоувереност. Победна надменност светеше в очите му. Нищо в него не показваше, че е забелязал пресилено величествената стойка на сина си или бича в ръцете му.

— Какво — започна Владимир, — ти сигурно си чул за тазинощните случки из града?

— Чух — отговори с войнишка прямота бащата.

— Е?

— Ти знаеш какво мисля. Няма защо да го изричам гласно.

Владимир прехапа устни. Той усещаше, че старецът се държи с по-голямо достойнство от него и това пробуждаше гнева му.

— Чул си значи. Откъде? Кой ти донесе?

— Цяла Плиска говори за това — вдигна сухите си рамене Борис. — Вестта достигна и до мене.

— Да не би да си знаел още преди да са били извършени днешните поразии, а?

Само за миг погледът на стария княз потъмня, но той веднага се окопити.

— Аз съм монах, а не пророк. Само на пророците е дадено да виждат в бъдното.

Владимир облегна ръка на коляното си и се наведе напред към стареца. В тази стойка приличаше на рис, който се готви за скок върху жертвата си.

— Отговори направо — каза той заплашително. — Кой беше при тебе тази нощ? С кого говори?

— С никого.

— Можеш ли да се закълнеш в твоя християнски бог, че говориш истината?

Княз Борис се стъписа. Очите му, които досега храбро издържаха на вторачените в него зеници на хана, сега се отклониха и зашариха наоколо. Старецът наведе глава и дългите бели коси паднаха пред лицето му. С привично движение той прекара ръка през дългите власи на брадата си.

— За какво искаш да се закълна? — попита той, за да печели време. Самообладанието му бавно се възвръщаше.

— За това, което казваш — че никой не е бил при тебе тази нощ, че с никого не си говорил, че не знаеш кой е безчинствувал из Плиска. — Ханът сметна за удачно да вмъкне и последното в клетвата, макар че не бяха говорили за това.

Борис издигна глава. Погледът му бе застинал, устните — стиснати, лицето — пребледняло.

— Заклевам се — изрече той хрипливо, но твърдо.

Клетвата му изненада Владимира. Той бе очаквал извъртане, подигравки, студено мълчание и всяко от тях би означавало признание. Но тази клетва? Владимир познаваше добре баща си и знаеше, че той е безумно доблестен и че искрено вярва в своя бог — такъв човек няма да даде лъжлива клетва дори и за да спаси живота си. И без да може да си обясни защо, ханът повторно изпита облекчение.

Той се облегна назад в престола, скръсти ръце на гърдите и каза студено:

— Добре, приемам клетвата ти. Но предупреждавам те: не ще имам милост към никого, който дръзне да въстане срещу мене. Разбираш ли? Към никого! Дори… към баща си!… Запомни това. — Напрегнатото му тяло се отпусна и Владимир пренебрежително извърна глава. — Сега можеш да си вървиш.

Старецът си тръгна, но след няколко крачки се обърна и вдигна костелива ръка към престола:

— И аз те предупреждавам — изрече той заклинателно. — Опомни се, докато е време. Опомни се, преди да е станало късно. Делата ти дотегнаха и на бога, и на людете. Пази се от часа на разплатата! Тя ще бъде ужасна!

И като повдигаше с ръка полите на власеницата си, Борис с твърди стъпки излезе от престолната зала.

Но като затвори вратата зад себе си, цялата му твърдост се стопи и той сякаш изведнъж грохна. Изправеното му тяло се преви, брадата му затрепери от сподавени ридания. Подпря рамо о една колона и дълго остана така, със затворени очи. После се огледа и като не видя човек наоколо, падна на колене върху студените мраморни плочи, издигна просълзеното си лице към небето и горестни думи се отрониха от устните му:

— Прости ми, господи, че с твоето име на уста излъгах. Ти виждаш отгоре — не за себе си го сторих, а за доброто на цялото ни племе. И за онзи, чрез когото ще възтържествува правдата…

 

 

Докато бащата и синът разговаряха в престолната зала, ичиргу-боилът Окорсис бе погълнат от занятие, съвсем неотговарящо на благородството, с което той често и навсякъде се хвалеше. Щом старият княз отиде на срещата с Владимира, Окорсис заповяда на Сондоке да пази пред вратата на княжеската покойнина, а сам се залови да претърси скромното имущество на Бориса.

Нямаше много за търсене — със завръщането си в Плиска Борис бе пренесъл в Малкия дворец манастирските си навици, живееше просто, далеч от всяко охолство и разточителство.

Окорсис прегледа няколко свитъка, лежащи върху скованата от неизгладени дъски маса, но те бяха разни жития на светци и не задържаха вниманието му, разгъна страниците на дебелото Четвероевангелие, прерови раклата с няколкото ката монашески одежди, надзърна по ъглите и зад иконите на стената. Нямаше нищо, никаква следа, уличаваща виновността на стареца. Разочарован, ичиргу-боилът понечи да си тръгне, но пачето перо, захвърлено на масата, привлече погледа му. Той го взе и го разгледа. По перото имаше още незасъхнало мастило — до последния момент преди повикването Борис бе писал нещо и написаното не се намираше на масата. Защо бе скрил старият княз изписания лист? Кое го бе накарало да прояви такава предпазливост? Какво бе писал, че да крие листа от чуждите очи?

Окорсис не намери отговор на тези въпроси. Но той знаеше: ако беше безобидно слово или записано житие на някой светец, Борис не би търсил секунда време, за да укрие ръкописа…

Боилът се огледа още веднъж, после отиде до одъра, където спеше старецът, и повдигна твърдия му сламеник. Върху дъските лежеше един пергаментов лист, до половината покрит с неравни писмена. Окорсис го грабна, с един поглед погълна съдържанието му, след това се усмихна студено и сви листа на руло. Отправи се към вратата, но една нова мисъл го спря и накара отново да разгърне и прочете недовършените Борисови слова. На листа пишеше:

„Българи и славяни, християни и братя,

Аз, вашият предишен господар Борис и божи служител Михаил, ви известявам: скоро ще дойде краят на тирана и богохулника, който се отрече от вярата Христова и опълчи брат срещу брата. От днес в старопрестолната Плиска ще има могъщ воин — отмъстител, който ще поведе българското и славянското племе на бран срещу потисника.

Братя християни,

Който мрази тиранията и още вярва в думата на своя стар княз, нека слуша. Делото на отмъстителя е право дело. Правдата, която носи отмъстителят, е Христова правда. Неговият глас е глас на истината. Който вярва мене, нека вярва и нему. Който е готов да тръгне подир мене, нека тръгне подир него. Нека всички честни люде видят в десницата му моята десница и чуят в словото му моето слово. Защото той…“

Дотук бе успял да стигне старият Борис.

Окорсис остана неподвижен, само хлъзна разсеян поглед през прозореца. Рояк противоречиви мисли зажужаха в главата му. Как трябваше да се разбират Борисовите писания? Имаше ли някаква връзка между стареца и тайнствения черен конник, който бродеше нощем из Плиска? Беше ли този конник оръдие, направлявано от ръката на Бориса? Или пък беловласият старик, който се бе заклел да свали Владимира, виждаше в делата на непознатия осъществяване на собствените си кроежи и затова го подкрепяше?

Първият порив на боила беше да занесе на хана намерения лист. Но сега изведнъж започна да се колебае — опитният интригант в него се залови бързо да преценява изгодите. Ако открадне и занесе листа на Владимира, щеше да спечели една суха ханска благодарност, но заедно с нея и опасността да изпита на собствения си гръб отмъщението на Черноризец Храбър за жестоката казън, която очакваше Бориса (Окорсис не си въобразяваше, че бе възможно деянието му да остане скрито). А ако премълчеше откритието си? Какво можеше да извлече от тайната, която беше завладял? Нямаше ли това да бъде едно богатство, което в бъдеще да има неоценима стойност?

Такива трескави мисли течаха през ума на ичиргу-боила, докато държеше в ръка Борисовия ръкопис и гледаше пролетната светлина, разляна обилно над престолния град. Най-после, взел решение, Окорсис мушна пак пергамента под сламеника, оправи чергата на одъра и излезе от княжеската покойнина.