Нора Робъртс
Магьосницата (13)

Дванадесета глава

Вече не се съмняваше — малко по малко полудява. Дни наред обикаляше безцелно къщата и градината. А нощем се мяташе в леглото.

Моргана бе казала, че е свободен, нали? Защо тогава не се чувстваше свободен?

Защо не бе престанал да мисли за нея и да я желае? Защо още помнеше как го бе погледнала, преди да си тръгне — с обида в очите и мокри от сълзите страни?

Втълпяваше си, че тя не бе развалила магията и той още бе в нейната власт. Знаеше обаче, че това не е вярно.

След една седмица се предаде и отиде при нея. Но в къщата нямаше никого. Отскочи до магазина и Минди му съобщи доста хладно и недружелюбно, че Моргана я нямало. Не пожела да му каже кога ще се върне.

На Наш би трябвало да му олекне. Поне така си внушаваше. Упорито пропъждаше мислите си за нея и се връщаше към начина си на живот от времето, преди да се запознае с Моргана.

Ала отидеше ли на плажа, все си представяше колко хубаво щеше да бъде, ако сега вървеше с нея, а край тях припкаше току-що проходило дете.

Ето защо отпраши към Лос Анджелис, където остана няколко дни. Втълпяваше си, че тук, сред забързаните шумни тълпи, се чувства по-добре. Обядва с агента си в „Поло Лаундж“ и обсъди с него актьорите, ангажирани да участват във филма по последния му сценарий. Обикаляше сам заведенията, докато се наситеше на музиката и смеха. Питаше се дали не бе сбъркал, като се бе преселил в северните части на щата. Може би мястото му бе тук, в сърцето на града, където бе заобиколен от забавления и непознати хора.

Но след три дни се затъжи за къщи, за шумола на вятъра и плисъка на водата. И за Моргана.

Щом се прибра, пак отиде в магазина и заразпитва Минди толкова настойчиво, че клиентите се отдръпнаха от щанда и зашушукаха. Ала продавачката мълчеше като гроб.

Съвсем обезумял, започна да ходи пред къщата на Моргана и да я наблюдава. Вече бе минал цял месец и той се утешаваше с мисълта, че тя все някога ще се върне. Все пак живееше и работеше тук.

Веднъж по залез-слънце се облакъти на волана и оброни глава върху дланите си. Ето докъде се бе докарал — да виси часове наред пред къщата на Моргана и да я чака. И то не за да поговори разумно с нея, както си бе втълпявал през последните седмици. Чакаше я, за да я моли, да обещава, да се бори със сетни сили, само и само тя да му прости. И да се върне в живота му.

Обхвана с длан камъчетата, които все още носеше на верижката около врата си, и се запита дали със силата на желанието бе в състояние да върне Моргана. Какво пък, от опит не болеше. Каза си мрачно, че това все пак бе за предпочитане, отколкото да я издирва с обява във вестника. Затвори очи и насочи всичките си мисли към нея.

— Дявол те взел, знам, че ако поискаш, ще ме чуеш. Хич не си въобразявай, че ще ме отпратиш по този начин. Това, че се държах като последния глупак, не е причина да…

Усети, че някой го наблюдава. Отвори предпазливо очи, извърна се и съгледа развеселеното лице на Себастиан.

— Това пък какво е? — засмя се той. — Магии ли пробваш?

Още преди да осъзнае какво върши, Наш отвори рязко вратата на автомобила.

— Къде е? — попита настойчиво и сграбчи другия мъж за ризата. — И не увъртай, ще намеря начин да те накарам да ми кажеш.

Очите на Себастиан притъмняха заканително.

— Я по-кротко, приятелче! От седмици чакам да се изправя лице в лице с тебе!

Наш нямаше нищо против да си премерят силите в хубав ръкопашен бой.

— Тогава защо не…

— Внимавайте какво правите — спря ги Ана. — И двамата. — После ги разтърва спокойно. — Изобщо не се съмнявам, че с удоволствие ще си разбиете носовете и ще си насините очите, но няма да го позволя.

Стиснал юмруци, Наш волю-неволю пусна ръце.

— Искам да знам къде е Моргана.

Себастиан вдигна рамене и се облегна върху капака на автомобила.

— Тук твоите желания нямат особена тежест — отсече той и кръстоса глезени, а Ана отново застана между двамата. — Доста посърнал ми се виждаш, Наш — добави до немай къде доволно Себастиан. — Какво, съвестта ли те гризе?

— Себастиан! — намеси се спокойно братовчедка му, за да го възпре, и в гласа й прозвуча състрадание. — Стига си се заяждал! Толкова ли не виждаш, че е нещастен?

— Недей, че ще ме разплачеш!

Ана хвана Наш за ръката.

— И че е влюбен в нея?

В отговор Себастиан се подсмихна ехидно.

— Само това оставаше, да се разнежваш заради този негодник!

Братовчедка му го стрелна с поглед.

— За Бога, толкова ли не виждаш!

Колкото и да не му се щеше, Себастиан извърна очи към Наш. Изражението му помръкна и той сложи ръка върху рамото му, а когато Наш понечи да се дръпне, отново се засмя.

— Бива ли такова нещо! — поклати глава Себастиан. — Да забъркаш такава каша!

— Не съм длъжен да ти давам обяснения — тросна се Наш и прокара разсеяно ръка по рамото си. Изпитваше чувството, че то пари, сякаш бе изгоряло от слънцето. — Дори и да имам да казвам нещо, ще го кажа на Моргана.

Себастиан вече бе омекнал, ала не виждаше причина веднага да дава воля на чувствата си.

— Мен ако питаш, тя смята, че си й казал, каквото си имал да й казваш. Освен това състоянието й не позволява да слуша още веднъж възмутителните ти обвинения.

— Какво състояние! — възкликна Наш, усетил как кръвта му се смразява. — Да не е болна? — Пак сграбчи Себастиан за ризата, но не му бе останала и капчица сила. — Какво й е?

Двамата братовчеди се спогледаха така, че Наш да не ги забележи.

— Моргана не е болна — успокои го Ана, ядосана, че Моргана не му бе казала за детето. — Всъщност е много добре. Себастиан намекваше, че е разстроена, задето сте се скарали последния път.

Наш отпусна пръсти и кимна, успял да си поеме дъх.

— Какво, искате да ви моля на колене ли? Нямам нищо против! Обаче трябва на всяка цена да я видя. Ако отново ми покаже вратата, ще се опитам да го преглътна и да продължа без нея.

— В Ирландия е — съобщи му усмихната Ана. — При нашето семейство. Имаш ли паспорт?

 

 

Моргана бе доволна, че бе дошла в Ирландия. Въздухът тук й действаше успокоително, независимо дали откъм хълмовете духаше уханен ветрец или брулеха хали, извили се над морето.

Знаеше, че не след дълго щеше да й се наложи да се върне и да заживее постарому, но бе благодарна, че се бе откъснала за няколко седмици и бе излекувала душевните си рани.

Бе неописуемо щастлива и че е при своето семейство.

Беше се излегнала на кушетката под прозореца във всекидневната на майка си — тук, както никъде другаде по света, се чувстваше у дома и й беше спокойно. Усети върху лицето си гальовното слънчице, каквото имаше само в Ирландия. Погледнеше ли през искрящите като диамант стъкла на прозореца, щеше да види зъберите, които се спускаха почти отвесно към неравния, тесен бряг, разпрострял се чак до вълните. Ако извърнеше очи, щеше да съгледа терасираната морава и изумрудено зелената трева, изпъстрена с какви ли не полюшващи се от вятъра цветя.

Майка й рисуваше в другия край на стаята. Спокойният миг извика в съзнанието на Моргана сладкия спомен от детинството. През годините майка й почти не се бе променила.

Беше с гъста, тъмна като на Моргана коса, макар че я носеше къса и опъната. Кожата й беше гладка и лъскава като на повечето ирландки. Кобалтовите й очи често бяха по-унесени, отколкото на дъщеря й, но виждаха не по-зле от нейните.

Моргана я погледна и бе изпълнена от прилив на обич.

— Колко си хубава, мамо!

Брина вдигна поглед и се усмихна.

— Няма да го оспорвам, все пак е приятно да го чуеш от дъщеря си, особено когато вече е пораснала — рече напевно тя. — Само да знаеш, скъпа, колко се радваме, че си дойде!

Моргана вдигна коляно и го обхвана с ръце.

— И аз се радвам, отразява ми се добре. И съм ти много благодарна, че ми спести въпросите, които много ти се ще да ми зададеш.

— То оставаше да не си ми благодарна. Само да знаеш какви усилия ми струва да удържам баща ти, умира си от желание да те поразпита — поясни майка й и в очите й проблесна нежност. — Направо те боготвори.

— Знам — кимна Моргана и усетила, че очите й отново се пълнят със сълзи, се опита да ги преглътне. — Извинявай. Пак ме прихвана нещо. — Тя поклати глава и стана. — Май не се владея.

— Скъпа! — възкликна Брина и като протегна ръце, зачака дъщеря й да прекоси стаята и да я прегърне. — Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, абсолютно всичко. Когато си готова.

— Мамо! — простена Моргана, сетне коленичи и отпусна глава върху скута на Брина. А когато майка й я замилва по косата, се усмихна през сълзи. — Наскоро си дадох сметка колко ми е провървяло, че ви има. Че ме обичате и ме искате, че се тревожите за мен. Никога досега не съм ти казвала колко съм ви благодарна.

Озадачена, Брина пак я погали.

— Нали роднините са за това — да се обичат и да се грижат един за друг.

— Да, де, ала не във всички семейства е така — възрази Моргана и вдигна глава. Сега очите й бяха сухи и напрегнати. — Нали?

— Само губят от това. Какво те мъчи, детето ми?

Тя пак хвана ръцете на майка си.

— Мислех си какво ли е да не те обичат и искат. Да ти втълпяват от дете, че си плод на грешка, че си бреме, с което се примиряват само защото така повеляват дългът. Има ли нещо по-страшно?

— Не, няма по-страшно от това, да живееш без любов — потвърди Брина и попита с по-нежен тон: — Да не си влюбена?

Бе излишно Моргана да отговаря.

— Като малък той се е намъчил ужасно. Никога не е имал онова, което вие, всички вие сте ми давали, а аз съм приемала като нещо, което се разбира само по себе си. И въпреки това е станал прекрасен човек. Ще ти хареса. — Младата жена отпусна буза върху дланта на майка си. — Забавен и мил е. И е много умен. Дай му да пробва нови идеи. Но нещо в него като че е капсулирано. Той обаче няма никаква вина за това, виновни са другите, които са му причинили такива злини. Колкото и силна да е магията ми, не мога да разваля тази прокоба — изстена Моргана и приседна на пети. — Не иска да ме обича и не може… Отказва да вземе онова, което няма желание да ми дава.

— Не — възрази Брина със свито сърце. — Ти си прекалено силна, прекалено горда и мъдра, за да го допуснеш. Ала хората, Моргана, се променят. С времето…

— Няма време. По Коледа ще родя детето.

Брина забрави всички утешителни думи, с които се бе запасила. В главата й се въртеше само едно — че нейното дете ще си има дете.

— Добре ли си? — успя все пак да попита.

Моргана се усмихна — бе доволна, че това бе първото, което я попита майка й.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна.

— Малкото ми момиченце! — възкликна Брина и се изправи, за да притисне Моргана до себе си. — Скъпото ми малко момиченце!

— Скоро вече няма да съм малка.

Двете жени се засмяха.

— Радвам се за теб. Но ми е и тъжно.

— Знам. Искам детето. Повярвай ми, няма дете, което да е било желано по-силно. При това не само защото то вероятно ще е единственото нещо, което ще ми остане от бащата. А и заради самото него.

— И как се чувстваш?

— Странно — отвърна Моргана. — В един момент се чувствам силна, в следващия — ужасяващо крехка. Не съм зле, ала понякога ми се вие свят.

Брина кимна с разбиране.

— Та казваш, бащата е добър човек.

— Да.

— И когато си му съобщила, е бил изненадан и неподготвен… — Брина забеляза как дъщеря й извръща поглед. — Още от малка започваше да гледаш някъде в пространството, когато бе решила да увърташ.

Моргана се намръщи от тона на майка си и пак я погледна в очите.

— Не съм му казала. Недей — примоли се тя, усетила, че майка й се готви да й дръпне конско. — Смятах да го направя, но всичко се провали. Знам, постъпих зле, като не му казах, ала щеше да стане още по-лошо, ако се бях опитала да го задържа с детето. Направих своя избор.

— И си сгрешила.

Моргана вдигна брадичка не по-малко предизвикателно от майка си.

— Може и да съм сгрешила, но това си е мой проблем. Не искам да одобряваш постъпката ми, държа обаче да я зачиташ. Ще те помоля и засега да не казваш на никого. Дори на тате.

— Говорите за вълка, а той в кошарата — вметна Матю, влизайки в стаята заедно с огромното куче овчарка, баща на Пан.

— Клюкарим си по женски — отвърна Моргана и отиде да го целуне по бузите.

Той я щипна по носа.

— Разбирам на мига, когато моите жени са решили да се правят на потайни.

— Само не се опитвай да ми четеш мислите! — предупреди го дъщеря му — баща й го правеше не по-зле от Себастиан. — А другите къде са?

Матю остана разочарован, ала реши да потърпи. Ако Моргана не му кажеше в близко време, наистина щеше да прибегне до ясновидските си способности. В края на краищата й беше баща.

— Дъглас и Морийн са в кухнята, спорят какво да сготвят за обяд. А Камила попиля на карти Падрик — усмихна се хитро — хитро Матю. — Горкият той, не може да го преглътне, обвинява я, че е направила магия на колодата.

Брина също се усмихна с половин уста.

— А направила ли е?

— Иска ли питане! — възкликна Матю и погали кучето по сребристата козина. — Сестра ти е родена шмекерка.

— А брат ти не умее да губи — заяде се и Брина и погледна нежно мъжа си.

Моргана се засмя и ги хвана под ръка.

— Умът ми не го побира как и шестимата живеете тук под един покрив и още не ви е ударил гръм. Хайде да слезем долу и да разбуним още повече кошера.

 

 

Едва ли нещо можеше да я развесели повече от обяда с Донованови. А тя имаше нужда точно от това — да се откъсне от мрачните си мисли. Докато наблюдаваше как трите сестри, женени за тримата братя, непрекъснато се карат и заяждат, се забавляваше, сякаш бе на първия ред в цирка.

Знаеше, че невинаги живеят в мир и сговор. Знаеше обаче и че каквито и търкания да имат, появят ли се проблеми в семейството, шестимата винаги са единни и сплотени и твърдо застават един зад друг.

Моргана не искаше да им създава проблеми. Просто й се щеше да постои известно време с тях.

Тримата братя бяха близнаци, женени за три сестри — също близначки, въпреки това почти не си приличаха. Бащата на Моргана бе снажен, с гъста стоманеносива коса и горда осанка. На ръст Падрик, бащата на Ана, бе, кажи-речи, колкото Моргана и имаше набитото телосложение на боксьор и сърцето на палав малчуган. Дъглас бе висок метър и деветдесет, че и отгоре, и вече оплешивяваше. Негово хоби бяха особнячествата. Напоследък не се разделяше с окачената на врата му лупа, през която току разглеждаше света.

Бе свалил ловджийската си шапка само защото жена му Камила бе отсякла, че не я ли махне, няма да седне на една маса с него.

Смятана за бебчето в рода, Камила бе хубава и пухкавка и имаше желязна воля. Не отстъпваше по ексцентричност на мъжа си. Тази сутрин се бе появила с нова прическа — огненочервени букли, обрамчващи като петльов гребен главата й. Върху ухото й се поклащаше дълго орлово перо.

Морийн, най-опитният медиум, когото Моргана бе срещала, беше висока и представителна, а от заразителния й гърлен смях се тресеше цялата къща.

Брина се открояваше със своето спокойствие, Матю — с достолепието си и с тях родата ставаше съвсем пъстра. Всички притежаваха някакви свръхестествени способности. Докато ги наблюдаваше как непрекъснато се заяждат един с друг, Моргана усети, че сърцето й прелива от любов.

— Котката ти пак се катери по завесите в моята стая — подзе Камила на Морийн и замахна с вилицата.

— Е, чудо голямо! — възкликна Морийн и присви пълнички рамене. — Просто гони мишки.

Камила тръсна буйни къдри.

— Знаеш много добре, че в къщата няма мишки. Дъглас ги изпъди.

— Явно е работил през пръсти и е изтървал някоя — изсумтя Матю.

— Виж го ти него, бил работил през пръсти — застъпи се Камила за съпруга си. — Единственото нещо тук, което е правено през пръсти, е този недопечен пай.

— И той е правен от Дъг — ухили се Падрик. — Но на мен ми е вкусен, особено ябълките.

— По нова рецепта е — заоправдава се Дъглас и надзърна като бухал през увеличителното стъкло. — Здравословна.

— И котката е здрава — каза ни в клин, ни в ръкав Камила, тъй като разговорът се бе отклонил от предпочитаната от нея тема.

— Пращи от здраве — потвърди весело Падрик. — Нали, пиленце? — попита той жена си и й намигна закачливо.

Тя му отвърна с не по-малко закачлив смях.

— Хич не ме е грижа за тая проклета котка — подхвана пак Камила.

— Бива ли да говориш така! — намеси се Дъглас и я потупа по пълничката длан. — Само това оставаше, котката да се поболее. Ама карай, Рийни ще й приготви чудесна лечебна отвара.

— Котката изобщо не е болна — знаеше си своето Камила. — Не се отклонявай от въпроса, Дъглас.

— От кой въпрос? — възмути се той. — Щом котката не е болна, защо, по дяволите, водим този разговор? Защо не си ядеш пая, дете? — попита Дъглас своята племенница.

Моргана се заливаше от смях.

— Чудесен е, Дъглас. Подслаждам си го. — Скочи от стола, обиколи с танцова стъпка масата и целуна поред всички. — Обичам ви!

— Къде отиваш, Моргана? — провикна се майка й, когато тя тръгна като фурия към вратата.

— Да се поразходя край морето.

Дъглас се свъси над чашата.

— Това момиче се държи доста странно — оповести той. Тъй като обядът вече бе към своя край, взе си шапката и я нахлупи на главата си. — Не смятате ли?

 

 

Наш се чувстваше странно може би защото от два дни не бе мигнал. Близо двайсет часа се бе прекачвал от самолети на влакове, от влакове на таксита и експресни автобуси и това вероятно бе допринесло за замаяното, прилично на сън състояние, в което бе изпаднал. Въпреки всичко бе успял да се добере от западното до източното крайбрежие на Съединените щати, да хване в Ню Йорк друг самолет и докато прелитаха над Атлантически океан, да подремне малко. В Дъблин се качи на влак, с който пое в южна посока, а после се запретна да търси трескаво автомобил, който да купи, да наеме или да открадне и с който да измине последните километри от Уотърфорд до замъка Донован.

Повтаряше си, че трябва да внимава и да не навлиза в погрешното платно на шосето. По-точно в правилното. Недоумяваше какво значение има това, при положение че кара по изровен път с канавки отстрани, който трудно ще наречеш шосе.

А автомобилът, който успя да намери срещу равностойността на хиляда и двеста щатски долара — никой не би дръзнал да отрече, че ирландците ги бива в пазарлъка — сякаш щеше да се разпадне всеки момент и вдигаше такъв шум, че сигурно би събудил и мъртвите.

Инак местността бе чудно хубава с извисилите се канари и тучните зелени ливади. Но Наш се опасяваше, че ще стигне при последния хълм само с волан в ръцете.

На запад се издигаше планината Нокмийлдаун. Той го знаеше благодарение на онзи търгаш, който, след като му пробута бричката, все пак бе достатъчно любезен и да го упъти: „Планината на запад, протокът Сейнт Джордж на изток и още преди да се е мръкнало, сте у Донованови.“

Ала на Наш вече му се струваше, че преди да се е мръкнало, ще лежи мъртъв в някое мочурище.

— Ако оживея — замърмори той, — ако намеря Моргана и още съм жив, ще я убия с двете си ръце. Бавничко, за да видя как се мъчи като грешен дявол — допълни Наш кръвожадно.

Всъщност смяташе да я отведе на някое тъмно прикътано местенце и цяла седмица да я люби. Следващата седмица щеше да прекара в сладък сън, а сетне, щом се събудеше, пак щеше да я люби.

Стига, разбира се, да стигнеше жив и невредим.

Таратайката се тресеше и подскачаше и той се питаше дали вътрешните му органи още са цели. Колата се заплъзга шеметно по нанадолнището, той стисна зъби и натисна спирачките. Спусна се криво-ляво от баира, обаче не забеляза, че се носи миризмата на изгорял каучук и през капака от двигателя се вие пушек.

Не можеше да откъсне очи от замъка.

Въпреки името не бе очаквал да види истински замък. Пред него се бе извисила крепост, наподобяваща замъците по филмите. Никак нямаше да се учуди, ако по подвижния мост — точно така, имаше, моля ви се, и подвижен мост! — профучеше рицар на кон.

Засмя се — беше възхитен, но и стъписан. Натисна безразсъдно газта, ала кормилното управление заяде и той се озова право в канавката.

Забълва всички ругатни, които знаеше, и се измъкна от онова, което бе останало от бричката. Изрита я и загледа как ръждивата джанта се откачва и се търкулва с дрънчене надолу.

Присви очи и видя, че от замъка го делят към пет километра. Грабна от задната седалка сака и примирен с участта си, тръгна пеш.

Забеляза, че по подвижния мост препуска бял кон, и разтърка очи да се увери, че не халюцинира. Конникът не носеше ризница, но въпреки това бе много величествен — снажен, мъжествен, с развята бяла коса. Наш не се изненада и когато забеляза, че върху кожената ръкавица на лявата му ръка бе кацнал ястреб.

Матю хвърли поглед към мъжа, кретащ по пътя, и поклати глава.

— Жалка гледка, Одисей! Много жалка! Толкова е изпосталял клетият, че дори ти няма да можеш да се нахраниш с него.

Ястребът само примига в знак на съгласие.

Онова, което бе видял Матю, бе брадясал опърпан мъж с подпухнали очи, цицина върху челото и струйка кръв, стичаща се по слепоочието му.

Понеже бе станал свидетел как човекът се бе озовал безславно в канавката, той сметна за свой дълг да му окаже помощ. Дръпна юздите на жребеца и погледна високомерно Наш.

— Май си се изгубил, млади момко.

— Не съм се изгубил. Знам пътя. Отивам ей там — посочи в отговор той.

Матю вдигна учудено вежда.

— В замъка Донован ли? Нима не знаеш, че там гъмжи от вещици?

— Знам, знам. Точно за това и отивам.

Матю се намести върху седлото и пак се взря изпитателно в човека. Може и да бе опърпан, ала в никакъв случай не беше скитник. Очите му бяха подпухнали, в тях обаче се долавяше и стоманеният блясък на решителността.

— Ще прощаваш — продължи Матю, — но както виждам, не си във форма да се сражаваш с вещици.

— Нямам намерение да се сражавам с всички вещици — процеди през зъби Наш. — А само с една.

— Виж ти! Знаеш ли, че ти тече кръв?

— Къде? — попита Наш, после вдигна плахо ръка и погледна с отвращение мръсните си пръсти. — Така си и знаех. Тя сигурно е проклела колата.

— За кого, интересно, говориш?

— За Моргана. За Моргана Донован — отвърна младият мъж и избърса пръсти о мръсните си панталони. — Идвам отдалеч и съм сигурен, че ще ми падне в ръчичките.

— Мери си думите! — предупреди го едва чуто Матю. — Говориш за дъщеря ми.

Уморен и изнервен до крайност, Наш пак се вторачи в конника със стоманеносивите очи. Нищо чудно той да го превърнеше в гаден бръмбар, ала младият мъж нямаше намерение да се предава.

— Казвам се Къркланд, господин Донован. Дошъл съм при дъщеря ви.

— А, такава ли била работата! — възкликна Матю и развеселен понаведе глава. — В такъв случай се качвай на коня! — Пусна ястреба да се рее на воля и подаде ръка на Наш. — Приятно ми е да се запознаем, Къркланд.

— И на мен — кимна Наш и се метна на коня.

Матю пришпори жребеца, който препусна и за нищо време ги отведе в замъка. Тъкмо бяха минали по подвижния мост и влизаха в двора, когато от замъка изтича тъмнокоса жена.

Стиснал зъби, Наш скочи от жребеца и тръгна към нея.

— Имам да ти задавам доста въпроси, скъпа. Подстригала си се. Защо, по дяволите… — Точно в този момент жената се обърна, погледна го развеселено и той млъкна стъписан насред изречението. — Извинявайте… Припознах се.

— Ласкаете ме — отбеляза Брина и погледна засмяна мъжа си. — Кого си ми довел, Матю?

— Един млад момък, който падна с колата в канавката и доколкото разбрах, търси Моргана.

Брина направи още една крачка към Наш и го погледна по-изпитателно.

— Наистина ли сте дошли при дъщеря ми?

— Да… Госпожо.

Върху устните й грейна усмивка.

— Нещастен ли ви е направила?

— Да… Не — изпелтечи младият мъж и въздъхна тежко. — Сам съм си виновен. Много ви моля, кажете ми, тя тук ли е?

— Заповядайте вътре! — покани го Брина и го хвана нежно за ръката. — Ще се погрижа за главата ви и после ще ви пратя при нея.

— Дали не може… — подхвана Наш, но и този път замълча, преди да се бе доизказал, защото забеляза как от вратата го наблюдава огромно око.

Дъглас пусна лупата и излезе от мрака.

— Кой, по дяволите, е този човек?

— Един приятел на Моргана — поясни Брина и поведе Наш към входа на замъка.

— Да, да, това момиче се държи странно — заповтаря пак Дъглас и потупа сърдечно Наш по гърба. — От мен да го знаете!

 

 

Моргана усещаше как леденостуденият поривист вятър я брули по лицето и прониква през дебелия домашно плетен пуловер. Действаше й толкова пречистващо и лековито! След още няколко дни тя щеше да е готова да се прибере и отново да погледне действителността в лицето.

Въздъхна тихо и безпомощно и седна на една скала. Тук бе сама и можеше да си го признае. Бе длъжна да го признае. Нямаше да й мине никога. Щеше да се измъчва до гроб. Е, да, щеше да продължи нататък, да осигури добър живот на себе си и на своето дете, защото беше силна и горда. Обаче безспорно щеше да й липсва нещо.

Ала вече бе приключила със сълзите и самосъжалението. Ирландия й бе помогнала да се пребори с тях. Бе усетила потребност да дойде тук, да се разхожда по този плаж и да си спомни, че нищо, колкото и болезнено да бе то, не е вечно.

Освен любовта.

Загледана във вълните, разбиващи се о скалите, Моргана стана и тръгна назад към замъка. Смяташе да си направи чай, може би да си погледа с картите таро на Камила или да послуша някоя от увлекателните истории на Падрик. А после да им каже за детето, нещо, което трябваше да направи много отдавна.

И всички те щяха да застанат зад нея.

Беше й неописуемо мъчно, че Наш никога нямаше да изживее това единение.

Усети присъствието му още преди да го бе видяла. Но реши, че съзнанието й погажда шеги и я предизвиква, защото се прави на много смела. С разтуптяно сърце се обърна много бавно.

Той вървеше с широки забързани крачки по плажа. Върху косата му блещукаха капчици, разлетели се от разбиващите се вълни. По лицето му се чернееше двудневна брада, на слепоочието му се виждаше току-що сложена бяла лепенка. А в очите му се четяха чувства, от които сърцето на Моргана се сви.

Сякаш за да се защити, тя отстъпи крачка назад. Това го накара да застине като попарен.

Само как го гледаше! О, в очите й нямаше сълзи, в тях обаче проблясваше нещо, може би страх. Наш предпочиташе тя да му се нахвърли, да започне да го дращи, скубе и проклина.

— Моргана!

Усетила, че й се вие свят, младата жена долепи длан върху тайната, която носеше в утробата си.

— Какво е станало? Ранен ли си?

— Аз… — поде той и докосна с пръсти превръзката. — Няма ми нищо. Наистина. Една кола се разпадна направо върху главата ми. Майка ти сложи нещо. На главата ми, де.

— Майка ми ли? — изненада се Моргана и погледна през рамото му към кулите на замъка. — Значи си я видял.

— Видях и нея, и другите — потвърди Наш и успя да се усмихне. — Те са… Страхотни. Катастрофирах на три-четири километра от замъка. Така се запознах с баща ти. — Усети, че дрънка като курдисан, ала нямаше сили да спре. — После ме отведоха в кухнята, наляха ми чай и… По дяволите, Моргана, нямах представа къде си. А трябваше да се досетя. Казвала си ми, че идваш в Ирландия, за да се разхождаш край морето. Трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя за много неща.

Моргана се подпря на скалата, за да не загуби равновесие. Страхуваше се до смърт, че ще вземе да припадне направо в нозете му.

— Предприел си дълго пътуване — отбеляза тя сухо.

— Щях да дойда и по-рано, но… Хей! — възкликна той и се завтече към нея, понеже Моргана залитна.

Бе стъписана, че в обятията му се чувстваше съвсем крехка. Опита се да се отскубне, ала Наш я притискаше с все сила до себе си.

— Пусни ме!

Без да й обръща внимание, младият мъж я притегли още по-близо, зарови лице в косата й и почувства упойващия й мирис, свеж като глътка въздух.

— Господи, Моргана, позволи ми да те подържа малко.

Тя поклати глава, но ръцете й предателски се обвиха около кръста му. Когато Наш долепи страстно устни до нейните, младата жена простена, ала не защото й бе неприятно, а тъй като го желаеше. Той се гмурна в тази милувка като измъчван от жега човек, хвърлил се в бистро хладно езеро.

— Не казвай нищо — прошепна Наш, докато обсипваше лицето й с целувки. — Не казвай нищо, преди да си ме изслушала.

Моргана си спомни какво й бе наговорил предишния път и потрепери в обятията му.

— Няма да издържа, ако още веднъж ме подложиш на всичко това.

— Чакай малко! — примоли се той и с пламнали, вперени в нея очи, я хвана за китките. — И този път без стени, чу ли! Обещай ми!

Тя понечи да го отпрати, но нещо в погледа му я лиши от сили.

— Така да бъде — пророни лаконично Моргана. — Искам да седна.

— Добре.

Наш я пусна, решил, че сигурно е по-добре да не я докосва, докато не се измъкне от кашата, която сам бе забъркал. Младата жена седна на скалата, сключи длани върху скута си и вдигна брадичка, а той се сети как не на шега бе обмислял да я убие.

— Колкото и неприятна да бе караницата ни, не биваше да бягаш.

Очите й се разшириха и блеснаха.

— Аз ли?

— Да, ти — изстреля Наш. — Колкото и идиотски да се държах, не проумявам защо трябваше да изчезваш и да ме подлагаш на такива мъки.

— Излиза, че съм виновна аз.

— Да, ти си виновна, че последния месец не съм на себе си — процеди той през зъби. — Но за всичко останало съм си виновен само аз. — Престраши се и я докосна по бузата. — Извинявай.

На Моргана й идеше да ревне и тя извърна очи.

— Не мога да приема извинението ти, докато не разбера за какво се извиняваш.

— Знаех си, че ще тръгна да те търся и на другия край на света — продължи Наш с отвращение. — Затова и ти се извинявам за всички глупости, които ти надрънках.

Ъгълчетата на устните й се извиха в нещо като усмивка.

— За всички ли?

Той вече бе изгубил търпение, затова я дръпна да стане.

— Погледни ме! По дяволите, искам да ме гледаш, когато ти казвам, че те обичам и знам — любовта ми няма и никога не е имала нищо общо с разните там магии и заклинания.

Моргана затвори очи и Наш усети как го пронизва паника.

— Не ме отпращай! Знам, че си го заслужавам. Знам, че се държах като последния глупак. Бях уплашен. Какво ти уплашен, направо ужасен! Моля те! — Той обхвана с длани лицето й. — Отвори очи и ме погледни. — Тя се подчини и Наш потрепери от облекчение. Виждаше, че не всичко е загубено. — Това е първото, което исках да ти кажа — продължи той предпазливо. — Най-напред трябва да те помоля да ми простиш за онова, което ти наприказвах. Изобщо не го мисля, надрънках го колкото да те попритисна, но това не е толкова важно. Било, каквото било.

— Разбирам те за страха — отвърна Моргана и го докосна по китката. — Ако искаш прошка, имаш я. Безпредметно е да се правя на злопаметна.

— Само това ли ще ми кажеш? — възкликна Наш и притисна устни до челото, после и до устните й. — Не те ли сърбят ръцете да ме превърнеш за три-четири години в някоя гнусна риба?

— Не, този път ще ти се размине, нали ти е за пръв път! — засмя се тя, после се дръпна и се опита да разведри обстановката. — Пътувал си дълго, сигурно си уморен. Хайде да се връщаме! Вятърът се усилва, а и наближава време за чай.

— Моргана! — възпря я той. — Казах ти, че те обичам. Досега не съм го казвал на никого. На абсолютно никого. Първия път ми беше трудно, ала с времето вероятно ще свикна.

Тя отново извърна очи. Майка й пак щеше да я укори, че увърта. Наш го изтълкува като отказ.

— Нали и ти каза, че ме обичаш! — изрече той напрегнато и я стисна по-силно.

— Да, казах — потвърди Моргана и пак го погледна. — И продължавам да те обичам.

Младият мъж я притегли и допря чело до нейното.

— Колко е приятно! — възкликна удивено. — Нямах представа, че е толкова приятно да обичаш някого и той да ти отвръща със същото. Нека започнем всичко на чисто! Знам, не съм цвете за мирисане и сигурно пак ще объркам всичко. Не съм свикнал да имам някого до себе си. И да се съобразявам. Но ще направя всичко, каквото зависи от мен. Обещавам.

Тя продължи да върви вдървено.

— За какво говориш?

Отново ужасно притеснен, Наш отстъпи и пъхна ръце в джобовете си.

— Казвам, че искам да се оженя за теб. Нещо от този род.

— Нещо от този род ли?

Той изруга.

— Слушай, омъжи се за мен! Не ме бива много да правя предложения за женитба. Ако държиш да разиграя от край до край цялата сценка, да се хвърля на колене и да извадя от джоба си пръстен, няма проблем. Само че… Обичам те много. Нямах представа, че ще се чувствам и ще се държа така. Дай ми възможност да ти го покажа.

— Не ми трябват сценки, Наш. Бих искала всичко да е простичко.

Той стисна пръсти.

— Не искаш да се омъжиш за мен.

— Искам да живея с теб. О, да, искам го силно. Ала трябва да вземеш не само мен.

Наш бе озадачен. Сетне върху лицето му грейна усмивка.

— Сигурно имаш предвид своето семейство и… И наследството на Донован. Ти, скъпа, си всичко, което искам на този свят, пък и… Това, че жената, която обичам, е магьосница, само прави нещата по-интересни.

Трогната, Моргана вдигна ръка към бузата му.

— Ти, Наш, си същинско чудо. Не ми трябва нищо повече. Но ще вземеш не само мен — повтори тя, вперила очи в неговите. — Нося в утробата си твоето дете.

Той я зяпна смаяно.

— Моля?

Не се наложи да го повтаря. Наш залитна и се свлече върху скалата, където преди малко бе седяла Моргана. Младият мъж си пое дълбоко въздух и чак тогава си възвърна дар словото.

— Дете ли? Да не си бременна? Да не чакаш дете?

Тя запази самообладание и кимна.

— Това, общо взето, изразява всичко. — Изчака го да каже нещо, ала той продължи да мълчи и младата жена се насили да продължи: — Каза ми съвсем недвусмислено, че не искаш семейство, ето защо си давам сметка, че това променя нещата и…

— Знаела си… — изрече Наш, като се опитваше да надвика вятъра и морето. — Още онзи, последния ден. И си дошла, за да ми кажеш.

— Да, знаех. И дойдох да ти кажа.

Макар и нозете му да се подкосяваха, той стана и тръгна покрай водата. Помнеше изражението върху лицето й онзи ден, думите, които й бе наговорил. И щеше да ги помни още дълго. Нищо чудно, че бе избягала, без да сподели с него своята тайна.

— Нима мислиш, че не искам детето?

Моргана навлажни устни.

— Сигурно имаш колебания. Това не влизаше нито в моите, нито в твоите планове.

Наш я погледна с пламнали очи и каза така, сякаш я шибна с камшик:

— Не повтарям често една и съща грешка. Особено пък с теб. Кога?

Тя сключи длани върху корема си.

— Някъде по Коледа. Заченала съм онази първа нощ, когато бе пролетното равноденствие.

— По Коледа — повтори той.

Представи си червен велосипед, мириса на курабийки, смеха и едно семейство, което бе чувствал почти като свое. И което е могло да бъде негово. Моргана му предлагаше нещо, което не бе имал никога, нещо, за което копнееше, макар и тайничко.

— Каза, че съм свободен — продължи Наш внимателно. — Свободен от теб и от онова, което сме направили заедно. Имала си предвид детето.

Очите й притъмняха и тя изрече със силен красив глас:

— Това дете е обичано и желано. Това дете не е грешка, то е подарък от съдбата. Предпочитам да бъде само мое, отколкото да рискувам дори и един-единствен миг то да се почувства нежелано.

Наш не знаеше дали отново не бе изгубил дар слово, но когато заговори, думите му извираха право от сърцето:

— Искам и теб, и детето, всичко, което сме създали заедно.

Моргана се взря в него през пелената на сълзите.

— Тогава единственото, което трябва да направиш, е да ни вземеш.

Младият мъж се върна при нея и положи длан върху нейната.

— Дай ми възможност — пророни простичко.

Устните й се извиха в усмивка, когато Наш се наведе да я целуне.

— Чакаме те отдавна.

— Ще бъда баща! — изрече той бавно, сякаш за да усети вкуса на думите, сетне прегърна с радостен възглас Моргана и я вдигна. — Направили сме си детенце!

Тя обви ръце около врата му и се засмя.

— Да!

— И сега сме семейство.

— Да…

Целува я дълго и страстно, после двамата тръгнаха отново.

— Ако се справим с първото, ще си имаме още, нали?

— Иска ли питане! Къде отиваме?

— Ще те отведа вкъщи и ще те сложа да си легнеш. С мен.

— Звучи прекрасно, ала едва ли се налага да ме носиш на ръце.

— Налага се, и още как! Чакаш дете. Моето дете! Вече си го представям. Къща, ден. Слънчева стая с небесносини стени.

— Жълти.

— Добре, де, жълти. С яркожълти стени. Под прозореца е сложена лъскава старовремска люлка, а над нея виси една от онези странни играчки, дето се въртят. Чува се детско гукане, мъничка пухкава ръчица се пресяга и сграбчва една от животинките, окачени върху играчката… — Наш млъкна насред изречението и се извърна рязко към нея. — Божичко!

— Какво? Какво се е случило?

— Току-що ми хрумна. Има ли някаква вероятност детето да наследи… Как ли да се изразя? Да наследи способностите ти?

Усмихната, Моргана намота една от къдрите му около пръста си.

— Питаш дали има вероятност детето да е магьосница, нали? Твърде голяма. Гените на Донованови са много силни. — Тя прихна и зарови лице във врата му. — Но ти обещавам момиченцето да наследи от теб очите.

— Така ли? — възкликна Наш, после направи още една крачка и се усмихна до уши. — Изобщо не се съмнявам!