Нора Робъртс
Магьосницата (12)

Единадесета глава

Чувстваше се странно — бе понеделник сутрин, а тя не бе отишла да отвори магазина. Но го искаше не само отмалялото й тяло, а и нейният дух. Моргана успокои съвестта си, като звънна на Минди, която обеща да я замени и да отвори към обед.

Не че имаше нещо лошо в това, Моргана да си вземе почивен ден. Ала предпочиташе да се отскубне от задълженията в ден, когато се чувстваше по-добре. Слезе по стълбите, загърната в халата — след неспокойната нощ й се виеше свят и краката й се подкосяваха.

Сега вече жребият бе хвърлен. Оттук нататък нещата не бяха в нейни ръце. Тя въздъхна уморено и отиде в кухнята да си направи чай. Всъщност не можеше да се похвали, че някога е била господарка на положението. Помисли си тъжно как хората, надарени със свръхестествена сила, свикват дотолкова с нея, та понякога забравят, че в живота има и по-мощни и непреодолими сили.

Допряла лекичко длан до стомаха си, отиде на прозореца и зачака водата да кипне. Стори й се, че се задава буря, после обаче си каза, че може би усещането се дължи на собствените й объркани мисли. Луна започна да се умилква около нозете й, но почувствала настроението на своята господарка, тръгна нанякъде.

Моргана не бе избрала сама да се влюби. Не бе избрала върху нея да връхлети тази лавина от чувства, която всеки момент щеше да я помете. Животът й се бе променил не по нейно желание.

Дума да няма, човек непрекъснато прави своя избор. Тя също го бе направила.

Нямаше да й е лесно. Ала най-важните неща рядко са лесни.

Замаяна се върна при печката, за да запари чая. Той още не бе изстинал, когато входната врата се отвори.

— Моргана!

Примирена, тя сипа чай в още две чаши тъкмо в момента, когато в кухнята влязоха нейните братовчеди.

— Ето на! — възкликна Ана, после стрелна с очи Себастиан и се завтече към Моргана. — Казах ти аз, че не е добре.

Моргана я целуна по бузата.

— Няма такова нещо, чувствам се отлично.

— И аз твърдях, че ти няма нищо — подкрепи я Себастиан и си взе бисквита от кутията върху плота. — Само дето ти се гади. Но пращаше такива силни сигнали, че ме вдигна от сън.

— Извинявай — рече Моргана и му подаде чашата. — Сигурно не ми се е стояло сама.

— Хич не ме заблуждавай, че си добре — настоя Ана, ала преди да започне да разпитва братовчедка си, тя се дръпна.

— Просто не спах добре и сега си плащам.

Себастиан отпи от чая. Вече бе забелязал колко бледа бе Моргана, колко дълбоки бяха сенките под очите й. С ясновидската си дарба бе разбрал и че не ставаше дума просто за една безсънна нощ, че имаше още нещо, което братовчедка му се мъчеше как ли не да скрие. Но нали обичаше да си мери силите с нея, реши да е търпелив.

— Проблеми в рая — отбеляза младият мъж ехидно и очите на Моргана блеснаха ядно.

— Благодаря за загрижеността, ала ще се оправя и сама.

— Не се заяждай, Себастиан — намеси се Ана и за да го възпре, отпусна ръка върху рамото му. — Да не си се скарала с Наш?

— Не — отвърна Моргана и седна — едвам се държеше на крака. — Не — повтори пак и допълни: — Обаче се безпокоя за него. Вчера научих някои неща. За семейството му.

Не само обичаше братовчедите си, но им имаше и пълна вяра и затова им разказа всичко от начало до край, от телефонния разговор с Лиана до мига, когато двамата с Наш седяха под кипариса. Не сподели обаче какво се бе случило после — то принадлежеше само на нея и на Наш.

— Клетото момче! — пророни Ана. — Сигурно е ужасно да не те обича и иска никой.

— Сега вече е неспособен да обича — допълни Моргана. — Ала кой би го обвинил, че не вярва на чувствата си!

— Ето че ти го обвиняваш.

Младата жена се извърна рязко към Себастиан, погледите им се срещнаха. Нямаше смисъл да го проклина, задето бе толкова проницателен. И прав.

— Не го виня. Но ме боли и ми е мъчно. Просто не знам как да обичам човек, който не е способен или не иска да ми отвърне със същото.

— Трябва му време — обади се Ана.

— Знам. Опитвам се да пресметна колко време бих могла да му дам. Заклех се да не взимам повече, отколкото той иска да ми даде — рече Моргана с пресипнал глас и се покашля. — Няма да престъпя думата си.

Не бе по силите й повече да се брани. Себастиан я сграбчи за ръката. Взря се в нея и отпусна пръсти.

— Божичко, Моргана! Ти си бременна!

Тя скочи, вбесена, че братовчед й пак бе нахълтал в душата й и че самата тя му бе позволила с обърканите си чувства да го стори. Понечи да го скастри, но забеляза тревогата и притеснението, мярнали се в очите му.

— До гуша ми дойде от теб, Себастиан. Жените предпочитат сами да оповестяват подобни неща.

— Седни! — нареди й той. Щеше сам да я отнесе на стола, ако Ана не го бе спряла.

— Откога? — попита тя.

Моргана въздъхна.

— От нощта на пролетното равноденствие. Разбрах само преди няколко дни.

— Добре ли си? — поинтересува се Ана и още преди братовчедка й да отговори, положи длан върху корема й. — Нека видя аз. — Все така вторачена в Моргана, усети топлата плът под халата, туптящия пулс, прилива на кръв. И още неоформения нов живот, който спеше сладко-сладко. — Добре сте — каза усмихната Ана. — И ти, и то!

— Да, добре съм, само дето тази сутрин се чувствам малко отпаднала — потвърди Моргана и сложи длан върху ръката на братовчедка си. — Излишно е да се безпокоите.

— Въпреки това продължавам да настоявам, че Моргана трябва да седне или да легне, докато си възвърне цвета — намеси се свъсен Себастиан.

Стана му неприятно, че неговата братовчедка, любимата му спаринг-партньорка не бе във форма и на всичкото отгоре бе бременна. Моргана се засмя тихичко, наведе се и го целуна.

— Е, братовчеде, ще ми трепериш ли като на писано яйце? — не пропусна тя да се заяде, а после го целуна още веднъж и седна. — Нямам нищо против!

— Тъй като всичките ни роднини са в Ирландия, се налага ние с Ана да се нагърбим с грижите за теб.

Ана наля на Моргана още чай и тя й благодари разсеяно.

— А защо реши, че някой трябва да се грижи за мен?

Себастиан сви рамене.

— Тук аз съм най-възрастен — напомни й той. — И като такъв държа да зная какви са намеренията на Наш Къркланд.

Ана се усмихна над чашата.

— Божичко, Себастиан, да си помисли човек, че живеем в Средновековието! Нима смяташ да линчуваш клетия човечец само защото е имал неблагоразумието да се хване с братовчедка ти?

— На мен не ми е до шеги! — тросна се той с помръкнали очи. — Нека изясним нещата. Кажи, Моргана, искаш ли да си бременна?

— Вече съм.

Себастиан стисна дланта й и тя неволно го погледна отново.

— Знаеш прекрасно какво те питам.

То оставаше да не знае! Моргана въздъхна.

— Разбрах само преди ден-два, но успях да премисля внимателно всичко. Давам си сметка, че не мога да променя стореното. Ако не искам после да ме е срам. Съзнавам, че си огорчена, Ана.

Другата жена поклати глава.

— Ти трябва да решиш.

— Така е. Уж се пазех да не забременея. Ала съдбата е отсъдила друго. Явно е било писано да имам дете, така ми подсказва и сърцето. Да имам това дете, по това време и от този мъж — допълни тя с усмивка. — Колкото и зле да се чувствам, колкото и да ме е страх, не мога да се отърся от това убеждение. И така, да, искам да съм бременна.

Удовлетворен, Себастиан кимна.

— А Наш? Той какво мисли?

Не изчака тя да му отговори — след броени секунди разбра и сам каква е работата.

— И таз добра, защо не си му казала! — провикна се Себастиан така, че гласът му прокънтя в цялата къща.

Моргана го изгледа ледено, с поглед, който би подкосил десетима мъже.

— Стига си ровичкал из мислите ми! Ако не престанеш, ще те превърна в гол охлюв! Така да знаеш!

Той само вдигна вежда.

— Недей да увърташ! Отговори!

— И аз разбрах едва преди няколко дни — сопна се тя и се изправи. — А след случилото се вчера нямаше как да му тръсна на главата и тази новина.

— Той е в правото си да знае — намеси се спокойно Ана.

— Добре тогава! — склони гневно Моргана и стисна юмруци. — Ще му кажа. Когато съм готова. Нима си въобразявате, че искам да го вържа по такъв елементарен начин? — допълни тя, смаяна, че по страните й се търкаляха сълзи, и побърза да ги изтрие.

— Той трябва сам да реши — вметна Себастиан. Вече знаеше, че ако Наш не вземе правилното решение, ще му счупи с голямо удоволствие доста кости — по традиционния начин.

— Себастиан е прав — подкрепи го Ана. Беше разтревожена, но не бе загубила самообладание. Пак се изправи и прегърна братовчедка си. — Наш трябва да реши, както си направила ти. Ала как може да вземе решение, след като не знае нищо?

— Така е — съгласи се Моргана и за да се утеши, положи глава върху рамото й. — Днес сутринта ще ида да му кажа.

Себастиан също стана и помилва братовчедка си по косата.

— Ние ще сме до теб.

Криво-ляво Моргана успя да се усмихна с присъщата си лъчезарност.

— Само внимавайте да не сте прекалено близо.

 

 

Наш се мяташе и бълнуваше в леглото. Сънища. Непрекъснато виждаше какви ли не сънища. Редуваха се в съзнанието му като сцени от филм.

Моргана. Всеки път Моргана, която му се усмихва, вика го, обещава му невъзможното. И с която той се чувства силен и обнадежден.

Баба му, която с пламнали от гняв очи размахва над него своята вездесъща дървена лъжица и му натяква за кой ли път, че не ставал за нищо.

Той кара яркочервения велосипед по тротоара в предградието, а вятърът роши косата му и развява цветните картончета, прикрепени към спиците.

Лиана, която се е доближила досами него, протегнала е като за просия ръка и му напомня, че са една кръв. Че й е длъжник, длъжник, длъжник до гроб.

Моргана, която с развята като облак коса се смее неудържимо и злобно и препуска, яхнала метлата, над тъмните води на залива.

Наш, топнат в димящ казан, който баба му бърка със същата проклета лъжица. И гласът на Моргана… Или на майка му? Който припява заклинания.

Той скочи като ужилен, опита се да си поеме дъх и премига срещу струящата слънчева светлина. Вдигна разтреперани ръце към лицето си и го разтърка.

Страхотно, няма що! Като капак губеше разсъдъка си.

Дали и това като всичко останало не бе работа на Моргана? Дали тя не се бе промъкнала и в съзнанието му и не го караше да мисли онова, което й се иска на нея? Нямаше да й се размине току-тъй!

Замаян, Наш стана от леглото и стъпи върху обувките си. Изрита ги с ругатня и тръгна като през унес към банята да си вземе душ. Щом се изкъпеше, смяташе да се обади по телефона на тази проклета вещица и да си побъбри хубавичко с нея.

 

 

Докато той стоеше под душа, Моргана зави с автомобила по отбивката, водеща към неговата къща. Бе дошла сама. Когато бе отказала на котката да вземе и нея, тя бе подвила възмутено опашка и се бе спотаила нейде из къщата. Моргана въздъхна и си обеща да намери начин да умилостиви Луна. Можеше да се отбие до рибарското пристанище и да й купи риба.

Междувременно обаче трябваше да утеши себе си.

Наклони огледалото за странично виждане и се взря внимателно в лицето си. Изсумтя недоволно и се облегна. Защо ли си бе въобразила, че ще прикрие само с козметика признаците на притеснението и умората?

Стиснала устни, погледна към къщата на Наш. Не биваше да допуска той да я вижда в този вид. Само това оставаше, да иде при него с такава новина, а видът й издава уязвимост и безизходица!

И без това доста хора се опитваха да го изнудват, като играят на тънката струнка.

Спомни си как преди го бе смятала за съвсем безгрижен. Може би доста често той бе именно такъв. Или най-малкото си бе втълпил, че е такъв. Щом Наш се криеше зад измислената си фасада, защо да не го стори и Моргана?

Въздъхна тежко и заповтаря едва чуто едно заклинание. Сенките под очите й изчезнаха яко дим, руменината отново обагри страните й. Когато слезе от колата, върху лицето й не бе останала и следа от неспокойната нощ. Е, сърцето й биеше по-ускорено от обикновено, но тя щеше да се справи и с това. Нямаше да допусне обаче Наш да забележи, че страда заради любовта си към него и е ужасена.

Почука на вратата с лъчезарна усмивка, макар че отвътре й вреше и кипеше.

Наш изруга и нахлузи надве-натри джинсите си.

— Идвам ей сега! — провикна се откъм банята, после както беше бос и без риза, заслиза по стълбите, ядосан, че някой му се бе изтърсил толкова рано. — Какво има? — попита ядосано и отвори рязко вратата.

После застина, онемял.

Моргана бе свежа и прелестна като утрото. Сексапилна и прелъстителна като нощта. Той се чудеше как капчиците вода, останали по тялото му след душа, още не са се превърнали в пара.

— Здравей! — каза тя и поднесе устни за целувка. — От банята ли те вадя?

— Почти — отвърна младият мъж и замаян, прокара пръсти през мократа си коса. — Защо не си в магазина?

— Взех си почивен ден — поясни Моргана и влезе с бодра крачка. Много й се искаше гласът й да звучи естествено и да не е толкова напрегната. — Добре ли спа?

— Би трябвало да знаеш — отвърна рязко Наш и като забеляза изненадата в очите й, съвсем си изтърва нервите. — Какво си ми направила, Моргана?

— Моля? Не съм ти правила нищо — отговори тя и пак се насили да се усмихне. — Доколкото си спомням, сутрин не можеш без кафе. Да направя ли?

Ала още преди да бе тръгнала към кухнята, той я сграбчи за ръката.

— Ще си направя сам.

Моргана видя по очите му, че бе много ядосан, и кимна бавно.

— Добре. Дали да не намина по-късно?

— Няма нужда. Ще се разберем още сега — отсече Наш и тръгна по коридора.

Да са се разберели, помисли си тя, оборена от непреодолимото предчувствие за надвиснала беда. Струваше й се, че думите му са прозвучали като „последно сбогом“. Събра смелост и го последва към кухнята, но усети как силите я напускат. Затова влезе в хола и приседна на крайчеца на един стол.

Започна да си втълпява, че е кисел, защото не е пил кафе и още не се е разсънил.

Не бе очаквала да го завари толкова намусен и студен. Такъв беше и предния ден, докато бе разговарял с Лиана. Не си бе и представяла, че ще я заболи така от неговия поглед — леден, яден, но и безразличен.

Стана от стола и тръгна из хола с ръка, закрилнически отпусната върху корема, където се зараждаше новият живот. Обеща си на всяка цена да го опази. Каквото и да й струваше това.

Стоеше при прозореца, когато той се върна с чаша, над която се виеше пара. Очите й бяха тъжни. Ако не я познаваше, Наш би казал, че изглежда обидена, дори уязвима.

Ала той я познаваше. Не бе чувал да има уязвими магьосници.

— Трябва да полееш цветята — каза Моргана. — Не е достатъчно само да ги посадиш — добави тя и отново отпусна длан върху корема си. — Искат и грижи.

Наш отпи от кафето и си опари езика. Болката му помогна да обуздае внезапния порив да отиде при Моргана и да я прегърне, да разсее тъгата, която бе доловил в гласа й.

— Днес не ми се говори за цветя.

— Да, виждам — забеляза тя и се обърна — от уязвимостта й не бе останала и следа. — А за какво ти се говори, Наш?

— За истината. За цялата истина.

Моргана се подсмихна развеселено и вдигна озадачено длани.

— Откъде да започна?

— Стига си ме разигравала! До гуша ми дойде! — възкликна той и с мускули, изопнати до скъсване, закрачи из стаята.

Съвсем се вбеси и я погледна така, че ако бе с по-слаби нерви, тя сигурно щеше да започне да се оправдава.

— Правиш го колкото да се позабавляваш, нали? Още от самото начало, от мига, когато влязох в магазина, реши, че съм подходящ кандидат — изсъска той и усети колко болезнен за него е този разговор. — Дразнеше се от отношението ми към теб, от моята дарба… И реши да ми приложиш номерата си.

Макар и сърцето й да бе примряло, Моргана подзе със спокоен глас:

— Защо не ми кажеш какво имаш предвид? Ако говориш за това, че съм ти показала каква съм, не мога да го отрека. Но не ме е и срам.

Наш остави с трясък чашата върху масата и кафето се разплиска. Чувстваше се предаден. По дяволите, обичаше Моргана! Тя бе направила така, че да се влюби до безпаметство в нея. А сега, когато я питаше защо го бе сторила, го гледаше спокойно и ведро, сякаш не бе станало нищо.

— Искам да знам какво си ми направила — повтори той. — А после да развалиш магията.

— Вече ти обясних, не съм…

— Погледни ме в очите! — заповяда Наш и я сграбчи за ръцете, обзет от паника и гняв. — Погледни ме в очите и изплюй камъчето! Какво стори, за да се чувствам така?

— Как?

— Как ли? Влюбен съм в теб. Не минава и час, без да те пожелая. Не си представям година, десет години напред, без и ти да присъстваш в бъдещето ми.

— Наш… — подхвана Моргана с прималяло сърце и вдигна длан да го помилва по бузата, ала той се дръпна.

Смаяна, младата жена отпусна ръка.

— Как ми влезе под кожата? — знаеше си Наш своето. — Как ми повлия, та започнах да мисля за брак и семейство? И защо? Колкото да си поиграеш с един простосмъртен, докато му се наситиш ли?

— И аз като теб съм най-обикновена простосмъртна — възрази Моргана, без да трепне. — Ям и спя, когато се порежа, ми тече кръв. Остарявам. Имам чувства.

— Изобщо не си като мен — изсъска той.

Моргана усети как магията й се разваля и тя отново пребледнява като платно.

— Не, не съм. Прав си. Различна съм и не мога да сторя нищо, за да се променя. Пък и нямам намерение да го правя. Ако не ме приемаш такава, каквато съм, пусни ме да си ходя.

— А, без тия! Няма да те пусна да си излезеш и да ме зарежеш така. Първо развали магията — повтори Наш и я разтърси.

— Каква магия? — ахна Моргана. Под очите й отново се бяха появили тъмни сенки.

— Която си направила. Накара ме да ти казвам неща, които не съм споделял с никого. Нима си въобразяваш, че ако бях с всичкия си, щях да седна да ти разправям надълго и нашироко за своето семейство и детство? — Той я пусна и се извърна, за да не направи нещо необмислено. — Изнуди ме да си изплача душата, изнуди ме и за всичко останало. Злоупотреби с моите чувства.

— Изобщо не съм злоупотребявала с чувствата ти — извика гневно младата жена, но после замълча и пребледня още повече.

Наш забеляза изражението й и стисна устни.

— Нима?

— Добре, де, вчера се опитах да ти повлияя. След като се обади майка ти и ти ми разказа за детството си, реших да ти помогна да си възвърнеш душевното равновесие.

— Значи все пак си направила магия.

Моргана вдигна предизвикателно брадичка, ала въпреки това на Наш му домъчня за нея — изглеждаше крехка като стъкло, което ще се счупи и при най-лекия допир.

— Поддадох се на чувствата си. Както виждам, съм сбъркала. Извинявай.

— Така значи! Разиграваш ме като маймуна, а сега ми се извиняваш — подвикна той и от яд бръкна в джобовете си. — А останалото?

Тя вдигна разтреперана ръка към косата си.

— Кое останало?

— Нима продължаваш да твърдиш, че не си в дъното на всичко това и не си злоупотребявала с чувствата ми? Не си ми внушила, че те обичам и искам да живеем заедно? Божичко, докара ме до там, че дори мечтая да имаме деца! — Дори сега копнееше за това, ето защо се ядоса още повече. — Знам прекрасно, на мен никога не би ми хрумнала подобна мисъл.

Моргана усети как болката я прорязва като нож, но същевременно и я освобождава от нещо. Гневът му, неговото объркване и убеждението, че е бил предаден, бяха нищо в сравнение с чувствата, бушуващи в душата й. Тя обаче успя да ги обуздае и се взря в младия мъж.

— Нима твърдиш, че съм направила магия, за да се привържеш към мен? Че съм злоупотребила с дарбата си, за да спечеля нещо и съм те принудила да се влюбиш насила в мен?

— Точно така, твърдя го.

Всичките й задръжки паднаха. Тя си възвърна цвета на лицето, очите й блеснаха като слънца. Изпълниха я силата, мощта й на магьосница.

— Глупаво магаре!

Възмутен, Наш се хвърли да се брани и я засипа с думи, които наистина звучаха като магарешки рев. С разширени очи опита отново, докато Моргана сновеше като фурия из стаята.

— Значи смяташ, че съм те омагьосала — прошепна тя. Гневът й бе толкова силен, че книгите се разлетяха от лавиците и закръжиха из помещението като хартиени самолетчета.

Той току приклякваше, за да ги избегне, ала някои все пак го удряха. Изруга, когато една го цапардоса по носа. По едно време усети, че си е възвърнал гласа, и за миг му олекна.

— Слушай, скъпа…

— Не, слушай ти! Скъпи! — подвикна Моргана. Беше в стихията си — направи така, че да се извие вихрушка, струпала мебелите на купчина. — Нима си въобразяваш, че ще пилея дарбата си, за да омайвам човек като теб? Нищо и никакъв нагъл двуличен негодник! Посочи ми една-единствена причина, която да ме възпре и да не те превърна в змия, каквато всъщност си.

Присвил очи, Наш тръгна към нея.

— Нямам намерение да се надприказвам с теб.

— Тогава гледай! — възкликна тя и само замахна, след което той се понесе с крака над пода през стаята, за да се приземи с гръм и трясък върху един стол.

Понечи да стане, но после реши, че бе по-разумно като начало да си поеме дъх. Сякаш това бе малко, Моргана се зае и с чиниите в кухнята, които се разхвърчаха във всички посоки. Наш чу как се чупят и само въздъхна примирено.

— И друг път мисли, преди да ядосваш вещица — посъветва го тя. Цепениците в камината запукаха и се подпалиха. — Толкова ли не знаеш на какво е способен човек с моите способности, ако не е почтен и няма задръжки?

— Нека се разберем, Моргана — прикани той и се опита да стане.

Ала тя пак го запрати с все сила на стола и зъбите му изтракаха.

— Само да си посмял да се приближиш до мен! Тежко ти! — Бе толкова разгневена, че едвам си поемаше дъх. — От мен да го знаеш, направиш ли го, ще те превърна в нещо, което тича на четири крака и вие срещу луната.

Наш въздъхна. Не му се вярваше Моргана да изпълни заканата си. При всички положения бе за предпочитане да се държи мъжки, вместо да хленчи. В стаята цареше невероятен хаос. В живота му също. И той нямаше намерение да се примирява с лека ръка.

— Престани, Моргана — каза Наш удивително спокойно и твърдо. — Така не доказваш нищо.

Гневът я напусна, за да остави в душата й празнота, мъка и болка.

— Абсолютно прав си. Наистина не доказва нищо. Избухливият ми нрав, както и чувствата понякога ми пречат да мисля трезво. А, не! — махна тя с ръка, забелязала, че той пак се опитва да стане. — Ще седиш там. Още не се владея напълно.

Обърна се с гръб към него. Огънят угасна. Вятърът утихна. Наш въздъхна тихичко от облекчение. Бурята май бе отминала.

Ала грешеше.

— Значи не искаш да си влюбен в мен?

Нещо в гласа й го накара да сключи вежди. Съжали, че Моргана бе с гръб към него и не виждаше лицето й.

— Не желая да съм влюбен в никого — изрече той бавно и му се прииска това наистина да бе така. — Инак нямам нищо против теб.

— Нямал нищо против мен — повтори тя.

— Слушай, Моргана, не съм мъж за теб. Предпочитам да живея както досега.

— Както преди да се запознаеш с мен — поправи го тя.

Каза го с тон, от който на Наш му се стори, че по ръцете му пълзи нещо слузесто. Погледна ги да се увери, че са чисти.

— Ти нямаш вина, проблемът е в мен. Пък и… По дяволите, нямам намерение да седя тук и да се извинявам само защото не ми харесва да съм омагьосан — допълни той и се изправи колебливо. — Ти си хубава жена и…

— Я стига! Не се мъчи да ми правиш изискани комплименти — простена сподавено Моргана и се обърна.

На Наш му се стори, че е забила копие право в сърцето му. Тя плачеше. Сълзите се търкаляха от зачервените й очи и се стичаха по бледите й страни. В този миг той не искаше нищо друго, освен да я притисне до себе си и да пресуши с целувки тези сълзи.

— Недей да плачеш, Моргана. Изобщо не исках да…

Но не се доизказа, защото се блъсна в стена. Не я виждаше, ала Моргана я бе издигнала помежду им и тази стена бе непоклатима, сякаш бе иззидана от тухли и хоросан.

— Престани! — пак повтори Наш с глас, в който се долавяха и паника, и презрение към самия него, и заблъска с ръка по стената. — Това не решава нищо.

— Няма да престана, докато не намеря решение — пророни младата жена със свито сърце, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне от мъка.

Искаше й се да го мрази, да го ненавижда до смърт, задето я бе принудил да се унижава. Все така разплакана, положи длани върху корема си. Сега носеше отговорност не само за себе си.

Наш разпери отчаяно ръце върху невидимата стена. Изпита странното чувство, че не Моргана, а именно той бе зазидан зад тази стена.

— Непоносимо ми е да гледам как плачеш.

— Няма как, ще потърпиш още малко. Не се безпокой, сълзите на вещиците са като на всички останали жени. Издават безсилие. И от тях няма никаква полза. — Опита се да се успокои и премигна, за да го вижда. — Значи си искаш свободата, така ли?

Стига да можеше, Наш бе готов да си разчисти със зъби и нокти пътя до нея.

— По дяволите, толкова ли не виждаш, че и аз не знам какво искам!

— Дори да е така, едно е сигурно — че не искаш да си с мен. Че не искаш онова, което направихме заедно. Обещах да не взимам повече, отколкото си готов да ми дадеш. А обещая ли нещо, никога не го нарушавам.

Той бе обзет от нов страх, от сковаващата паника, че онова, което наистина иска, ще изтече между пръстите му.

— Позволи ми да те докосна!

— Добре, но първо погледни на мен като на жена — рече тя и заради самата себе си допря длан върху стената там, където бе ръката му. — Нима смяташ, че след като съм такава, нямам нужда да бъда обичана от мъж, както са обичани другите жени?

Наш застина като попарен зад стената.

— Махни я тази дивотия!

Това бе всичко, с което Моргана можеше да се защити, а то не бе особено надеждно.

— Някъде по пътя сме се разминали, Наш. Ала никой не е виновен, че те обичам толкова много.

— Моргана, моля те!

Тя поклати глава и се взря в него, за да запази образа му в съзнанието и сърцето си.

— Влюбих се толкова силно, че не е изключено и в някой момент да съм се увлякла с някоя дребна магия. Никога досега не съм се влюбвала и не съм сигурна. Но се кълна, че не съм го направила нарочно или за да ти навредя.

Ядосана, че очите й пак се пълнят със сълзи, Моргана направи крачка назад. Известно време стоя, без да се помръдва — изправила гръб, горда, силна.

— Сега ще ти кажа нещо, в което можеш да не се съмняваш. Каквато и власт да съм имала върху теб, от нея не е останало нищо. Каквито и чувства да съм ти вдъхнала чрез магия, те също са се изпарили яко дим. Вече не си обвързан с мен и с онова, което сме направили, свободен си. И от мен да го знаеш — ти представляваш нещо повече от онова, което си мислиш, и по-малко, отколкото би могъл да бъдеш — допълни тя спокойно.

Сърцето на Наш туптеше като обезумяло.

— Не си отивай така, Моргана!

Тя се усмихна.

— Било, каквото било! Струва ми се, че имам право поне да си тръгна достойно — пророни Моргана и макар да бе на няколко крачки разстояние, той бе готов да се закълне, че бе усетил как устните й се докосват лекичко до неговите. — И Бог да те поживи! — допълни тя и си тръгна.