Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството на Донован (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captivated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Магьосницата

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1997

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–024–4

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Наш бе неописуемо щастлив. Обичаше си работата, за която му плащаха от щедро по-щедро. Пращеше от здраве, имаше нова къща, скоро щеше да подпише изгоден договор за своя сценарий. И най-хубавото — ходеше с невероятна жена. Жена, към която, както бе установил през последните няколко седмици, изпитваше неудържимо влечение, но я смяташе и за приятелка.

Покрай грешките и разочарованията се бе научил, че жена, с която не ти е приятно извън леглото, засища плътта, ала не и духа. А с Моргана можеше да се смее, да си говори, да спори, да се люби и неизменно да усеща близост, каквато дотогава не бе изпитвал към никого.

И за която не си бе давал сметка, че му липсва.

Случваше се понякога дори да забрави, че тя не бе каква да е жена.

Тъкмо бе приключил серията упражнения — налагаше си да ги прави три пъти седмично, и пак се замисли за последните няколко дни, които бяха прекарали заедно с нея.

Бяха предприели дълго лениво пътешествие до Биг Сър, където застанаха на една скала и брулени от вятъра, се насладиха на невероятната гледка от хълмове, вода и зъбери. Точно както туристите, се снимаха с фотоапарата й и с неговата видеокамера.

Видя му се детинщина, но въпреки това той се наведе и когато Моргана не го гледаше, пъхна в джоба си няколко камъчета за спомен от деня.

В Кармел тя тръгна по магазините, а Наш добродушно не възрази, когато след пазаруването му връчи цяла купчина пакетчета.

Обяд на терасата на уютно кафене, заобиколена от цветя. Излети по залез-слънце на плажа, където той я прегръщаше, а Моргана отпускаше глава върху рамото му, докато огромната червена сфера обагряше небето в кърваво огнени оттенъци и после се гмурваше в индиговото море.

Нежни целувки по здрач. Весел смях. Съзаклятнически погледи, разменени на оживени места.

Човек да си каже, че едва ли не я ухажва.

Наш изсумтя и отпусна ръце. Да я ухажва ли! И дума не можеше да става, отсече той и легна по гръб. Просто им беше приятно да са заедно, и то много. Какво ти ухажване! Ухажването имаше гадничкия навик да те отвежда под венчилото.

А Наш отдавна бе решил, че бракът е преживяване, което ще си спести.

Докато отпускаше мускулите, които бе тренирал през последния половин час, го заглождиха съмнения. Дали не бе направил нещо, от което тя да си въобрази, че онова, което изживяват заедно, може да доведе до нещо… До нещо постоянно и законно? С Диди бе пределно откровен още от самото начало, тя обаче си бе наумила, че може да го промени.

Виж, на Моргана не бе казвал нищо. Бе прекалено влюбен в нея, че да бъде практичен.

Последното нещо, което искаше, бе да я нарани. Държеше на нея, тя значеше прекалено много за живота му. Беше…

Я по-спокойно, Къркланд, скастри се той. Безспорно държеше на Моргана. Харесваше я. Това обаче не значеше, че ще седне да мисли за любов. Любовта също имаше гадничкия навик да завършва с венчило.

Свъсен, Наш застана насред помещението, което бе обзавел със скамейки, гири и тежести. По лицето му се стичаше пот, той обаче не я забелязваше — беше се взрял предпазливо в сърцето си. Да, бе привързан към Моргана. Повече, отколкото към когото и да било дотогава. Това обаче бе на светлинни години от Менделсоновия марш и уютната къщичка за двама.

Разтърка сърце и пак се замисли. Защо толкова често се сещаше за нея? Не помнеше друга жена да бе нахлувала така в ежедневието му. Понякога му се случваше да върши нещо и да спре, за да се запита какво ли прави тя в момента. Събудеше ли се сутрин без нея, денят му започваше с неприятното усещане за разочарование и празнота.

Лоша поличба, каза си Наш и грабна хавлиената кърпа, за да изтрие лицето си. Предзнаменование, което отдавна би трябвало да забележи. Как така нещо не го бе предупредило? И не му бе прошепнало тихичко, че бе крайно време да бие отбой?

Вместо това той вървеше упорито и неотклонно напред.

Но още не бе прекрачил вододела. Все пак не бе някой мухльо — казваше се Наш Къркланд. Въздъхна дълбоко и запокити хавлиената кърпа. Реши, че тази връзка му бе интересна просто защото бе нова. Не след дълго чувствата, които Моргана внасяше в живота му, щяха да се притъпят.

Докато вървеше към банята, си заповтаря като всички, пристрастени към нещо, че все още държи нещата в свои ръце. И можеше да се откаже във всеки момент.

Ала този въпрос непрекъснато се въртеше в главата му и той отново и отново се връщаше към него, все едно посягаше към място, където го сърби. Дори и наистина да държеше нещата в свои ръце, дали бе така и с Моргана? Дали не бе хлътнала прекалено много? Ако и тя бе влюбена като него, дали не си представяше някаква розова семейна идилия?

Усети върху лицето си хладния плисък на водата и се подсмихна.

Уж твърдеше, че не се отнася с пренебрежение към жените, а ето че бе седнал да се безпокои дали само защото бе жена, Моргана не копнееше тайничко за брак и семейство. Съвсем се вдетиняваше. Точно като него, и тя нямаше никакво намерение да прави този смъртоносен скок.

Но както стоеше под душа, Наш се остави на въображението си.

Къща, ден. В стаята всичко е обърнато с краката нагоре, навсякъде са нахвърляни играчки, струпани са мръсни чинии, от пластмасовите кошове се подават мръсни дрехи. Насред помещението се мъдри детска кошарка, току-що проходилото дете в нея се дере с цяло гърло. Нашият герой влиза с издуто куфарче в ръка. Облечен е в тъмен костюм, на врата му е пристегната вратовръзка, която още малко, и ще го удуши. Върху лицето му се чете умора. Цял ден си е блъскал главата над какви ли не проблеми, вечерта се прибира и вкъщи заварва нови проблеми.

— Вече съм тук, скъпа — казва той, опитвайки се да е весел.

Детето се дере и блъска по кошарката. Примирен, героят оставя куфарчето и отива да гушне пищящия малчуган. Пеленките му са подгизнали.

— Пак закъсня — съска жена му.

Лицето й със стисната челюст е ядосано и кисело, косата й стърчи във всички посоки. Облечена е в мърлява хавлия и подпетени пантофи. Нашият герой дундурка детето, а съпругата му плясва с ръце по хълбоците си и подхваща дълъг списък на неговите недостатъци, от време на време прекъсван с вайкания, че пералнята е протекла, мивката се е запушила, а тя е бременна — отново!

Ала след малко сцената, която Наш си представи, започна да избледнява и бе изместена от друга.

Героят се прибира сред уханието на цветя и море. Усмихва се, понеже е там, където винаги е мечтал да бъде. И където имат нужда от него. Тръгва по алеята, понесъл букет лалета. Вратата се открехва, отваря му тя — косата й е опъната назад и е прихваната на опашка, устните й са грейнали в лъчезарна усмивка. Държи в ръцете си хубаво тъмнокосо детенце, което се залива от смях и протяга пълни ръчици. Героят поема бебето и усеща мириса на талк и малко дете, както и изискания парфюм на жена си.

— Домъчня ни за теб — изрича тя и поднася лице за целувка.

Наш премигна. Спря с рязко движение на китката водата и тръсна глава.

Призна си, че се бе поувлякъл в мечтите. Знаеше обаче, че втората сцена бе плод на фантазията му дори в по-голяма степен от всичките му сценарии, значи той все още бе способен да мисли трезво и нещата бяха в негови ръце.

Излезе изпод душа и се запита кога ли ще дойде Моргана.

 

 

Моргана натисна педала на газта и навлезе плавно с автомобила в завоя. Чувстваше се на седмото небе от щастие, докато караше по пътя с дървета отстрани и усещаше през отворените прозорци как морският ветрец роши косата й. Но най-щастлива бе, че отива при човек, преобразил живота й.

Беше се чувствала добре без него. Сигурно щеше да продължава да е доволна от живота, ако не го бе срещнала. Ала ето че се бе появил Наш и оттук нататък нищо вече нямаше да бъде същото.

Дали той си даваше сметка колко важно бе за нея, че я приемаше такава, каквато беше? Едва ли. И тя самата не бе съзнавала колко държи на това, докато не й се бе случило. Колкото до Наш, той имаше навика да разглежда нещата винаги през призмата на шегата. Вероятно възприемаше дарбата й като някаква голяма шега с науката. Всъщност в известен смисъл си беше точно така.

Но важното за нея бе, че той знаеше и я приемаше. Не я гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да й поникне втора глава. Възприемаше я просто като жена.

Бе лесно да го обича. Никога не се бе смятала за романтична, ала напоследък бе започнала да цени всички книги, песни, стихове, написани в прослава на прищевките на сърцето. Вярно, когато човек е влюбен, уханието на въздуха му се струва по-свежо, мирисът на цветята — по-сладостен.

Най-неочаквано Моргана си пожела в ръката й да се появи розова пъпка и усмихната, я помириса. Ето и нейният живот беше като тази пъпка, която всеки миг щеше да се превърне в прелестно цвете!

От тези мисли се почувства пълна глупачка. Лекомислена и вятърничава. Но после си припомни, че мислите са си нейни. Докато не ги внуши и на някой друг. Хрумна й, че рано или късно ще се наложи да ги сподели и с Наш.

Не знаеше кога ще се появят и усложнения. Засега бе неописуемо щастлива просто да усеща как чувствата я изпълват и от тях душата й грее.

Зави усмихната по отбивката към къщата му. Беше му приготвила няколко изненади, сред които и плановете й за тази дъхава съботна вечер. Пресегна се да вземе чантата на седалката до нея и Пан надзърна иззад рамото й.

— Имай още малко търпение — рече му младата жена, — после ще слезеш и ще разгледаш всичко. Луна ще те разведе.

Котката се бе свила под седалката до шофьорското място и присвила очи, погледна своята господарка.

— Ако не слушате, ще ви натоваря и двамата на колата и ще ви върна вкъщи. И чак до понеделник ще стоите самички.

Слезе от автомобила и отпуснала ръка върху дръжката на вратата, вдъхна от въздуха, който тук бе по-влажен. Вече се здрачаваше. Тя имаше усещането, че от слънчевата светлина бе навлязла в мрака — мрак, изпълнен с тайни, чакащи да бъдат разбудени. Напрегна очи да види отвъд маранята, която обаче се стелеше гъста и непрогледна.

После слънцето грейна отново, чуваше се един-единствен звук — на водата, бълбукаща върху камъните.

Моргана нямаше ясновидската дарба на Себастиан, ала пак предусети, че предстои нещата да се променят. И то скоро. Предусети и че тези промени не се покриват с желанията й.

Отърси се от мрачните си предчувствия и пое нагоре по алеята. Напомни си, че утрешният ден винаги може да бъде променен. Особено ако се съсредоточиш върху днешния. А тъй като днешният ден — това бе Наш, тя бе готова да се бори, за да го съхрани.

Той отвори вратата, преди Моргана да бе стигнала до нея, и й се усмихна, пъхнал ръце в джобовете си.

— Здравей, скъпа!

— Здрасти! — С чантата върху едната й китка, тя обви другата си ръка около врата му и се притисна до него, за да го целуне. — Знаеш ли как се чувствам?

— Да — отвърна Наш и плъзна длани към хълбоците й. — Знам много точно как се чувстваш. Фантастично.

Моргана се засмя и се отърси от последните си съмнения.

— По една случайност си прав.

Водена от чувствата си, тя му даде розата.

— За мен ли е? — възкликна той — не бе съвсем наясно как реагира един мъж, ако жена му поднесе роза.

— Само за теб! — Моргана го целуна още веднъж, а Луна влезе като завоевателка в къщата. — Какво ще кажеш, имаш ли нещо против да прекараш една вечер… — Тя доближи изкусително устни до ухото му. — Цяла вечер да правиш нещо не особено прилично… — довърши Моргана задъхано и прокара пръсти по гърдите му.

Кръвта във вените му кипна и забумтя в ухото, в което тя нашепваше толкова прелъстително.

— Кога започваме?

— Защо да губим време? — отвърна с въпрос Моргана и притисната до него, отметна глава, за да го погледне в очите.

— Божичко, колко харесвам напористите жени…

— Това да се чува! Имам големи планове за теб… — Захапа долната му устна и я засмука лекичко. — Ще отнемат доста време.

Наш вече се чудеше дали някога ще диша пак нормално. Не че му се искаше кой знае колко.

— Можем да започнем тук и да продължим вътре.

— Защо не!

Тя плъзна ръка надолу и го хвана за китката, за да го придърпа вътре в къщата. Пан ги последва, видя, че те няма да му обърнат внимание, и продължи нататък, за да разгледа обстановката.

— Навън е малко трудно да направим онова, което съм си наумила. Ела с мен! — прикани го Моргана и го погледна страстно през рамо, а после тръгна нагоре по стълбите.

— Щом казваш!

На горната площадка на стълбището той се опита да я хване. След кратък спор тя се отпусна в обятията му. Но когато младият мъж понечи да разтвори ципа й, се дръпна.

— Моргана!

Тя поклати глава и влезе бавно в спалнята.

— Приготвила съм ти изненада, Наш — рече му.

Бръкна в чантата и извади от нея тъничък комбинезон от черна коприна, който метна нехайно върху леглото. Той го погледна, сетне извърна очи отново към нея. Представи си я облечена в него.

А също как го съблича…

Ръцете му потрепериха лекичко — едвам се сдържаше.

— Докато идвах насам, спрях и взех някои… неща.

Без да сваля очи от нея, Наш положи розата върху нощното шкафче.

— Дотук ми харесва.

— Още не си видял всичко! — възкликна Моргана и извади от чантата още нещо, което му подаде.

Той се свъси недоумяващо при вида на видеокасетата. После върху устните му заигра лукава усмивка.

— Филмчета, а?

— Прочети заглавието!

Развеселен погледна гръбчето на касетата и възкликна:

— „Вездесъщото око“!

Усмихна се още по-широко и се взря в очите й.

— Одобряваш ли?

— И още как! Страхотно! Класически филм. Не съм го гледал от години.

— Има още — допълни младата жена и изсипа съдържанието на чантата върху леглото.

Освен тоалетните принадлежности и гримовете изпаднаха още три видеокасети. Наш ги грабна точно като хлапе, докопало се до подаръците под коледната елха.

— „Американски върколак в Лондон“, „Кошмар на Елм Стрийт“, „Дракула“. Наистина страхотно! — Засмян, той отново я притисна до себе си. — Нямаш грешка! Какво, да не си решила да прекараме вечерта, като гледаме филми на ужасите?

— Да, с няколко дълги прекъсвания.

Този път Наш смъкна с бързо движение ципа на роклята й.

— Знаеш ли, нека започнем с увертюра!

Тя се засмя и двамата се свлякоха върху леглото.

— Обичам хубавите увертюри!

 

 

Наш не си представяше, че може да има по-приятна събота и неделя. Освен другото гледаха чак до сутринта филми. Спаха до късно, после закусваха дълго и лениво в кревата.

Струваше му се, че просто не може да съществува по-съвършена жена. Беше не само хубава, умна и сексапилна, ала и бе успяла да оцени по достойнство филм като „Вездесъщото око“.

Той дори не се възпротиви, когато в неделя следобед го накара да поработи в градината. Да разчиства, да коси тревата, да плеви и сади придоби съвсем ново значение, понеже можеше да вдигне очи и да види как Моргана бе приклекнала на моравата с една от неговите тенис фланелки и с джинси, прихванати на кръста с връв.

Запита се как ли щеше да се чувства, ако тя бе непрекъснато тук. С него.

Наш бе зарязал плевенето, което му бе възложено, бе прегърнал кучето, което бе дошло при него и бе сгушило глава върху гърдите му, и просто гледаше Моргана.

Тя си тананикаше. Той не знаеше мелодията, но му звучеше екзотично. Вероятно бе някоя вещерска песен, стигнала до нас през столетията. Моргана бе същинска магия. Дори без дарбата, предадена й от нейните предци.

Бе пъхнала коса под опърпаната му бейзболна шапка на отбора „Доджърс“. Нямаше и грамче грим по лицето си. Джинсите й бяха доста широки и висяха. Въпреки това изглеждаше сексапилно. Независимо дали бе в черна дантела или в джинси, от нея като слънчева светлина се излъчваше чувственост.

И още нещо, върху лицето й се четяха някаква чистота, увереност и самочувствие, на които Наш просто не бе в състояние да устои.

Представи си я коленичила на същото това място след година. След десет години. И все така продължава да разпалва кръвта му.

Божичко! Сякаш пластилинена, ръката му се плъзна от главата на кучето. Той беше влюбен в Моргана! Наистина бе влюбен! Беше се хванал в прелестния, ала и страховит капан на Любовта с голяма буква.

Ами сега?

А си въобразяваше, че държи нещата в свои ръце! Друг път! И че е в състояние да се измъкне всеки момент! Какъв глупак бе да си втълпява такива небивалици!

Макар и краката да не го държаха, се изправи криво-ляво. Присвиваше го под лъжичката, и то не от друго, а от страх. Страх и за двамата. Моргана го погледна и нахлупи още повече бейзболната шапка, та слънцето да не й свети в очите.

— Да не се е случило нещо? — попита го тя.

— А, не. Аз, такова… Канех се да вляза вътре и да пийна нещо студено.

Само дето не хукна към къщата. Моргана го изпроводи учудено с поглед.

Страхливец! Мекотело! Глупак, ругаеше се Наш, докато вървеше към кухнята. Сипа си вода и я изпи на един дъх. Може би го беше хванало слънцето. Или бе от недоспиването. И от сексуалната превъзбуда.

Остави бавно чашата. Дявол го взел, беше влюбен! Станете, дами и господа! Станете и вижте как един средностатистически мъж се е превърнал в кълбо от нерви и ужас само защото го обича жена.

Наведе се над мивката и си наплиска лицето с вода. Не знаеше как се бе докарал до този хал, но трябваше да намери начин да се измъкне. Доколкото можеше да прецени, нямаше накъде да отстъпва. Беше възрастен мъж, напомни си той. Значи трябваше да постъпи като зрял човек и да види нещата такива, каквито са.

Дали да не й каже? Още сега?

Моргана, луд съм по теб!

Въздъхна дълбоко и пак си наплиска лицето. Бе прекалено слаб. И раздвоен.

Аз, Моргана, разбрах, че изпитвам към теб не просто привличане. Нещо много по-силно от привличане.

Наш изсумтя. Бе прекалено претенциозно. И глупаво.

Обичам те, Моргана…

Простичко. И ясно. И ужасно страшно.

В този миг си припомни, че все пак се славеше като пръв спец по страшните неща. Все трябваше да намери сили да излезе с достойнство от ситуацията. Изправи рамене, стегна се и се запъти към вратата на кухнята.

Точно в този миг се чу оглушителният звън на телефона и той трепна.

— По-спокойно, мой човек! — заповтаря си пак.

— Наш! — извика от прага Моргана. В очите й се четеше любопитство и тревога. — Добре ли си?

— Аз ли? Да, да, няма ми нищо! — отвърна той и прокара ръка през косата си. — А ти?

— И аз — проточи младата жена. — Ще вдигнеш ли телефона?

— Телефона ли? — Мислите му препускаха във всички посоки. Накрая погледна към звънящия апарат. — Разбира се.

— Добре. През това време ще ти налея нещо студено — поясни тя и все така свъсена тръгна към хладилника.

Наш забеляза, че дланите му са потни едва когато вдигна слушалката. Насили се да се усмихне и избърса ръка о панталона си.

— Ало!

Изкуствената усмивка тутакси угасна върху лицето му. Смаяна, Моргана застина с едната ръка върху бутилката с безалкохолна напитка и с другата — върху вратата на хладилника.

Никога не го бе виждала такъв. Студен. Очите му наподобяваха ледени късчета върху кадифе. Той се облегна на плота, всяко негово мускулче бе опънато до скъсване.

Тя усети как настръхва цялата. Знаеше, че Наш може и да е опасен — сега не бе останала и следа от неговото обаяние, непосредственост, добродушие и чувство за хумор. Мъжът пред нея наподобяваше някой от героите, родени от собственото му въображение — беше способен в миг да извърши нещо ужасно.

Човекът, който го търсеше по телефона, трябваше да е благодарен на съдбата, че ги делеше голямо разстояние.

— Лиана! — изрече Наш с безизразен леден тон.

Стисна зъби, чул гласа в другия край на линията, който бъбреше весело. На повърхността изплуваха стари спомени, стари рани. Остави жената да дърдори още малко, докато се увери, че се бе овладял.

— Хайде, карай без заобикалки, Лиана! Колко?

Заслуша как жената му се умилква, хленчи, упреква го. Напомни му, че имал задължения. И отговорности. Имал семейство.

— Не ме занимавай с глупости! Какво съм виновен аз, че си се хванала с поредния несретник? — тросна се той и устните му се извиха в ехидна усмивка. — Да, да, разбрах. Не ти е провървяло. Колко? — попита пак и дочул сумата, вдигна само вежда. Отвори примирен едно от чекмеджетата и зарови в него, докато не намери лист хартия и старо моливче. — Къде да ги пратя? — Младият мъж си записа адреса. — Да, разбрах. Утре — натърти Наш и метна хартийката върху плота. — Вече ти казах, ще ги изпратя. Не ме занимавай повече! Имам работа. Разбира се. Хайде!

Затвори телефона и изруга, за да му олекне. После забеляза Моргана. Беше забравил, че и тя е в кухнята. Младата жена понечи да каже нещо, но той само поклати глава.

— Отивам да се поразходя — каза рязко и затръшна входната врата.

Моргана сложи внимателно върху плота бутилката, която още държеше. Който и да се бе обадил на Наш, го бе ядосал много. Тя бе видяла в очите му не само гняв. Бе видяла и мъка.

Ето защо не го последва, въпреки че й се искаше много. Реши да го остави за малко сам.

Той крачеше бързо. Стъпваше по тревата, доставила му такова удоволствие, когато само преди час я бе косил, вървеше, без да забелязва цветята, които сега, вече освободени от задушаващите ги бурени, бяха подложили главици за ласките на слънцето. По инерция се запъти към скалите в края на градината, отделящи неговия парцел от залива.

Ето още една причина да предпочете това място — в него съжителстваха дивата природа и спокойствието, съчетание, което му прилягаше, каза си Наш и бръкна дълбоко в джобовете на панталона си. На пръв поглед бе спокоен и ведър. Ала понякога в душата му се надигаше диво безразсъдство.

Седна на една скала и впери очи във водата. Искаше му се да погледа чайките, вълните, лодките. И да изчака, докато отново си възвърне спокойствието.

Пое си дълбоко въздух, за да прогони тежките чувства. „Слава Богу“, бе единственото, което се въртеше в главата му. Слава Богу, че не бе споделил с Моргана какво изпитваше към нея. Бе достатъчен и един-единствен телефонен разговор, свързан с миналото, за да му напомни, че в неговия живот нямаше място за любов.

Чак сега разбра, че бе трябвало да й каже. Трябвало бе да послуша сърцето си и да й се обясни в любов. И сигурно — сто на сто — щеше да започне да крои планове.

А после щеше да провали всичко. Изобщо не се съмняваше в това. Беше му в кръвта да опропастява всички връзки, които създаваше.

Стискаше юмруци, сетне пак отпускаше длани, за да си възвърне самообладанието. Отново се сети за Лиана и се изсмя горчиво. Щеше да й изпрати пари и тя пак щеше да изчезне от живота му. Докато изхарчеше парите.

И пак щеше да се почне старата песен. Така щеше да е до сетния му дъх.

— Тук е много красиво — произнесе спокойно Моргана зад него.

Той не се помръдна. Само въздъхна. Би трябвало да се досети, че тя ще го последва. И че очаква от него да й даде обяснение.

Запита се дали бе по силите му да измисли някаква лъжа. Да й каже, че Лиана беше бивша негова приятелка, с която бе скъсал, но която не го оставяше на мира? Или пък да измисли нещо по-забавно, например, че бе шантажиран от жената на мафиотски бос, с която бе имал кратка бурна връзка? Звучеше добре.

Или можеше да играе на тънката струнка и за да предизвика съчувствието на Моргана, да й каже, че се бе обадила бедна вдовица — жена на негов починал приятел, на която от време на време помага с пари.

Какво пък, можеше да я излъже, че му се бяха обадили от благотворителното дружество за подпомагане на полицаите. Да й каже всичко. Всичко, освен горчивата истина.

Моргана го докосна по рамото и седна на скалата до него. Не попита нищо. Не пророни и думица. Само се загледа в залива. И зачака. Ухаеше на нощ. На пушек и рози.

Прииска му се неудържимо просто да се обърне и да зарови глава в гърдите й. Да я прегръща, да се отпусне в обятията й, докато този безпомощен гняв се разсее.

Ала знаеше, че колкото и да бе умен и сладкодумен, тя щеше да повярва единствено на истината.

— Обичам да седя тук — рече Наш, макар че след последните й думи бяха мълчали доста дълго. — В Лос Анджелис погледнех ли през прозореца на апартамента, виждах друг апартамент. Чак след като дойдох да живея тук, си дадох сметка, че съм се чувствал като в клетка.

— Където и да живеем, всеки от нас от време на време се чувства в клетка — допълни Моргана и отпусна длан върху бедрото му. — Налегнат ли ме такива мисли, отивам в Ирландия. Разхождам се по безлюдния плаж. Мисля си за хората, които са бродили там преди мен и след време пак ще се разхождат край морето. И тогава разбирам, че нищо не е вечно. Всичко, колкото и хубаво или лошо да е, отминава и отива на друго равнище.

— Всичко се променя, нищо не изчезва — пророни той.

Тя се усмихна.

— Да, това изразява всичко. — Пресегна се и обхвана между длани лицето му. Очите й бяха нежни и ясни, гласът й — изпълнен със състрадание. — Поговори с мен, Наш. Може и да не съм в състояние да ти помогна, ала поне ще те изслушам.

— Няма нищо за казване.

В очите й проблесна още нещо. Той осъзна, че Моргана се бе засегнала, и се прокле.

— Значи съм добре дошла в леглото ти, но не и в твоите мисли.

— Едното няма нищо общо с другото — тросна се младият мъж.

Нямаше да допусне да го насилват, да го изнудват и шантажират да разкрива неща, които предпочиташе да премълчи.

— Ясно — рече тя и пусна лицето му.

За миг се изкуши да му помогне, да направи някаква простичка магия, която да му върне спокойствието. Ала не беше честно — нямаше да бъде истинско. Знаеше, че промени ли с магия чувствата му, само ще навреди и на двамата.

— Добре тогава. Ще ида да довърша лехата с невените.

Изправи се. Никакви упреци, никакви ядни обвинения. Наш ги предпочиташе пред това спокойно примирение. Моргана тъкмо бе тръгнала към градината, когато той я хвана рязко за ръката. Тя видя мъката, изписала се върху лицето му, но си замълча.

— Лиана е майка ми.