Нора Робъртс
Магьосницата (11)

Десета глава

Майка му!

Бе шокирана, но заради мъката в очите му не бе казала нищо. Спомни си колко студен бе гласът му, докато говореше с Лиана, как върху лицето му бяха се врязали дълбоки сурови бръчки. И въпреки това жената в другия край на телефонната линия бе негова майка.

Какво ли можеше да накара един мъж да изпитва такова отвращение и неприязън към жената, на която дължеше своя живот?

Този мъж обаче бе Наш. Тя се взря в него, забравила благоговението, което открай време изпитваше към семейството и родителите.

Даде си сметка, че го боли. Че и докато говореше по телефона, и сега в гласа и върху лицето му се долавяше не само гняв, а и болка. Той бе смазан. На Моргана й домъчня много за него, ала знаеше, че не може да му помогне с нищо, че не притежава дарбата на братовчедка си Ана и не бе по силите й да попритъпи болката му.

Продължи да седи до Наш и да го държи за ръката. Не, не бе лечителка, но можеше да му предложи своята подкрепа и любов.

— Разкажи ми!

Младият мъж не знаеше откъде да започне. Как да й обясни онова, което никога не е бил в състояние да обясни сам на себе си?

Погледна сплетените им длани, силните й пръсти, обвили неговите. Предлагаше му своето разбиране и помощ, той обаче не смяташе, че се нуждае от съжаление.

Все пак даде воля на чувствата, които не обичаше да споделя и да изразява на глас.

— Жалко, че не си виждала баба ми. Беше като… — Опита се да се изрази по-меко. — Като кон с капаци. Очакваше и от другите да бъдат като нея. Ако трябва да я опиша съвсем накратко, бих казал, че не се съобразяваше с нищо и с никого. Овдовяла, когато Лиана била някъде на десет години. Дядо ми притежавал застрахователна компания и й оставил доста пари. Тя обаче цепеше всеки цент на две. Бе от хората, които не умеят да се радват на живота.

Наш замълча и се загледа в чайките, прелитащи ниско над водата. Размърда нервно ръка, ала Моргана не каза нищо и продължи да чака.

— Сигурно ти е домъчняло за нея. Вдовица с две малки дъщерички, които трябва да отглежда сам-сама. Но тя обичаше да се прави на великомъченица. Допускам, че е държала доста изкъсо дъщерите си и непрекъснато им е изнасяла лекции колко хубаво е да си праведен и колко лошо — да спиш с мъже. Ала Лиана явно не се е поддала на възпитанието й. На седемнайсет години забременяла. Нямала никаква представа от кого.

Изрече го пренебрежително, но Моргана долови в гласа му и болка.

— Виниш ли я за това?

— За това ли? — повтори той и я погледна свъсено. — За това — не. Според мен през тези девет месеца баба е превърнала живота й в ад. Зависи през какви очи го гледаш. Лиана сигурно ще ти каже, че е била младо нещастно момиче, жестоко наказано за своето дребно прегрешение. Баба ми пък сигурно е смятала, че е великомъченица, взела под крилото си своята съгрешила щерка. Моето мнение обаче е, че това са две егоистки, които не се интересуваха от никого, освен от себе си.

— Лиана е била едва седемнайсетгодишна, Наш — възрази спокойно Моргана.

От гняв лицето му отново се бе набраздило от дълбоки непреклонни бръчки.

— Нима това я оправдава? Била е едва седемнайсетгодишна, ето защо няма нищо лошо да спи с всеки срещнат и да не знае от кого е бременна. Била едва седемнайсетгодишна, ето защо няма нищо лошо, че два дни, след като ме родила, ме зарязала при онази кисела бабичка и цели трийсет и шест години не ме потърси, не се сети изобщо за мен!

Говореше толкова развълнувано, че на Моргана й се сви сърцето. Искаше й се да го притисне до себе си и да го прегръща, докато най-лошото отмине. Ала когато се пресегна, той се дръпна и се изправи.

— Имам нужда да се поразходя.

Моргана веднага реши какво да прави. Можеше или да го остави сам да се пребори с мъката си, или да я сподели с него. Още преди Наш да бе направил и три крачки, тя бе до него и отново го хвана за ръката.

— Съжалявам, Наш…

Той поклати рязко глава. Въздухът, който вдишваше, бе сладостен като самата пролет, но кой знае защо на него му се струваше, че бе нажежен.

— Извинявай. И аз не знам какво ме прихвана, та си изливам яда на теб.

Моргана го помилва по бузата.

— Не се безпокой за мен, ще се справя.

Ала Наш не бе сигурен, че той също ще се справи. Никога дотогава не бе споделял всичко това с никого. Докато разказваше, в устата му горчеше и Наш се опасяваше, че никога няма да се отърве от тази горчилка. Пое си въздух и продължи:

— Живях с баба, докато навърших пет години. Леля ми — казваше се Каролин, се омъжи. Мъжът й беше военен. Следващите няколко години се местех с тях от град на град, от поделение на поделение. Беше голям грубиян, търпеше ме само защото леля се скъсваше от рев, когато той се напиеше и се заканваше, че ще ме върне при баба.

Моргана си представяше съвсем явно как момченцето бе подхвърляно като футболна топка между своите роднини, как всеки го е командвал, но никой не го е чувствал свое.

— Било ти е отвратително.

— Да, каза го много точно. Не знаех защо, ала се чувствах отвратително. Сега, като си помисля, разбирам, че Каролин е била безотговорна като Лиана, макар и по различен начин. Ту ми трепереше като на писано яйце, ту изобщо не ми обръщаше внимание. Все не можеше да забременее. После, когато станах на осем или девет години, се разбра, че чака дете. И ме експедира обратно при баба. Вече не й трябвах да запълвам празнотата.

Моргана усети как очите й се пълнят с гневни сълзи при мисълта за момченцето — невинно, безпомощно, прехвърляно между хора, които не знаят що е любов.

— Баба никога не ме е смятала за човек. За нея бях грешка. И това бе най-лошото — пророни Наш сякаш на себе си. — Непрекъснато ми го натякваше. Повтаряше, че дишам, че ме има на този свят само защото някакво нехайно разбунтувало се девойче било сгрешило.

— Не — възмути се Моргана. — Не е била права.

— Може би. Но тези неща не се забравят току-тъй. Разправяла ми е какво ли не за прегрешенията на бащата, за злините, причинявани от плътта. Току ми натякваше, че съм мързелив, вироглав и противен — една от любимите й думи — поясни той и се усмихна мрачно. — Ала и не очакваше от мен друго, нали бях заченат в грях.

— Каква злобарка! — изсъска Моргана. — Не те е заслужавала.

— Е, във второто сигурно щеше да се съгласи с теб. Все ми повтаряше, че трябва да съм й благодарен, задето ме храни и ми е дала покрив над главата. Аз обаче си бях неблагодарник и честичко бягах от къщи. Когато станах на дванайсет години, започнаха да ме пращат при чужди хора, които да се грижат за мен.

Раменете му потрепериха. Отвътре му вреше и кипеше. Наш сновеше с все по-широка крачка напред–назад, измъчван от спомените.

— Някои семейства бяха много мили — наистина ме искаха. Други ги интересуваше само чека, който им осигурявах всеки месец. Случваше се обаче да извадя и късмет и да попадна при добри хора. Имаше едно семейство — Хендерсънови, при които прекарах една Коледа. — Гласът му се бе променил и в него се долавяше почуда. — Бяха невероятни, държаха се с мен както със собствените си деца. В къщата винаги миришеше на току-що опечени курабийки. За Коледа окичиха елха, сложиха под нея подаръци. Украсиха стаята с гирлянди и гланцова хартия. Върху един от пакетите с примряло от щастие сърце съгледах и своето име. Подариха ми и велосипед — допълни тихо той. — Господин Хендерсън го бе купил на старо и го занесе в мазето да го постегне. Боядиса го червен, като колите на пожарникарите. Лъсна до блясък хрома. Хвърли доста време, докато направи велосипеда като нов. Показа ми и как да слагам между спиците цветни картончета, които да се веят на вятъра.

Младият мъж погледна плахо Моргана.

— Е, и? — подкани го тя.

— Колелото беше страхотно, обаче аз не умеех да го карам. Никога през живота си не бях имал велосипед. Направо се бях прехласнал по него, струваше ми се едва ли не космически кораб.

— Не виждам от какво си се срамувал — възрази Моргана, която веднага се хвърли да го брани.

Наш я погледна с извита от учудване вежда.

— Личи си, че никога не си била единайсетгодишен малчуган. Доста трудно е да се пребориш с възмъжаването, когато не си в състояние да се справиш с нищо и никакъв велосипед без помощни колела. Увъртах, измислях си какви ли не оправдания, задето не го карам — че не съм си научил уроците, че съм си изкълчил глезена, че щяло да вали. Въобразявах си, че съм голям хитрец, но тя, госпожа Хендерсън, де, веднага разбра каква е работата. Една сутрин ме вдигна от сън много рано, преди да се бяха събудили другите, и ме изведе навън. Научи ме да карам велосипеда. Държеше ме отзад за седалката, тичаше до мен. По едно време залитнах, ала тя го обърна на шега. А когато направих предпазливо едно кръгче по тротоара, се разплака. Никой не е…

Но не се доизказа, толкова силни бяха чувствата, породени от спомена. Моргана усети как още малко, и ще се разплаче.

— Изглежда, са били прекрасни хора.

— Да. Живях у тях половин година. Сигурно най-хубавите шест месеца в живота си — добави той, после се отърси от спомена й продължи: — Ала при всички положения, почувствах ли се някъде добре, баба моментално ме прибираше вкъщи. Започнах да броя дните, оставащи, докато навърша осемнайсет години, когато никой нямаше да ми казва как и къде да живея. После се отървах от тази робия и се почувствах свободен човек.

— Как се оправяше?

— Ами как, опитах един-два пъти да се хвана на постоянна работа. — Наш я погледна, сега вече с развеселени пламъчета в очите. — Известно време бях застрахователен агент.

Тя се усмихна за пръв път, откакто той бе започнал да й разказва.

— Не мога да си го представя.

— И аз не можех. Не продължи дълго. Всъщност трябва да съм благодарен на баба, задето реших да си изкарвам прехраната като писател. Хванеше ли ме да пиша, ми хвърляше страхотен пердах.

— Моля? — възкликна Моргана, сигурна, че не бе чула добре. — Била те е, защото си пишел ли?

— Не проумяваше каква морална поука може да има в историйки за хора, които преследват вампири — поясни Наш ехидно. — Знаех, че това е последното нещо, което иска да правя, и напук на нея продължих да упорствам. Отидох в Лос Анджелис, успях да се хвана помощник в групата за специални ефекти. После станах скриптер и се запознах с когото трябва. Накрая успях да продам „Мърдащи сенки“. Докато го снимаха, баба ми умря. Не отидох на погребението.

— Ако очакваш да те упрекна, ще те разочаровам.

— И аз не знам какво очаквам — изпелтечи той. Спря под един кипарис и се обърна към нея. — Бях на двайсет и шест години, когато филмът излезе по екраните. Имаше страхотен успех. Най-неочаквано се озовах на гребена на вълната. Веднага откупиха втория ми сценарий. Бях номиниран за наградата „Златен глобус“. И тогава започнаха да ме търсят по телефона. Леля ми. Дали не можело да й дам някои и друг долар, та да позакърпела положението. Мъжът й не се издигнал по-високо от сержант, тя имала три деца и искала да ги изучи в колеж. А после и Лиана.

Наш прокара длани по лицето си сякаш с надеждата да смъкне от него пластовете омраза, болка, мъчителни спомени.

— И тя ли ти се обади по телефона? — подкани го Моргана.

— Не. Един прекрасен ден ми се изтърси на вратата. Щеше да бъде смешно, ако не беше толкова тъжно. Отварям и какво да видя — някаква непозната, попрекалила с грима, стои на прага и ми разправя, че ми била майка. Най-лошото бе, когато видях, че приличам на нея. Идеше ми да й захлопна вратата под носа, когато тя се впусна да ми разправя тъжната история на своя живот. Каза ми, че съм й бил длъжник, че заради мен си била съсипала живота, че се развела за втори път и била сам-самичка без пукната пара в джоба. Какво да правя, дадох й чек.

Уморен, той се плъзна надолу по дънера на дървото й седна на меката пръст. Слънцето клонеше към залез, сенките се бяха удължили, Моргана приклекна до него.

— Защо си й дал пари?

— Защото искаше точно това. Пък и нямах какво друго да й предложа. Първата сума й стигна, кажи-речи, за една година. Междувременно се обаждаха леля ми или някой от братовчедите — продължи Наш и се удари с пестник по бедрото. — Месеците минават, тъкмо реша, че криво-ляво съм си уредил живота, и ето че ме търсят, не ме оставят да забравя откъде съм тръгнал. Ако цената да ме оставят на мира е някоя и друга хилядарка, нямам нищо против.

В очите й припламна гняв.

— Нямат право! Нямат право да те ощетяват така!

— Имам доста пари.

— Говоря ти не за долари, а за теб.

Той впери поглед в нея.

— Те ми напомнят кой съм… И какво представлявам.

— Та те дори не те познават! — възкликна гневно младата жена.

— Те не ме познават, а и аз — тях. Но това няма кой знае какво значение. Знаеш, Моргана, как всичко се предава заедно с кръвта. Ти си наследила от родителите си магията. Аз — сметкаджийството.

Тя поклати глава.

— Каквото и да ни се е предало по наследство, ние решаваме дали да го използваме или да му обърнем гръб. Ти изобщо не приличаш на хората, които са те създали.

Наш я стисна силно за раменете.

— Приличам, и още как! Вече съм направил своя избор. Сега не бягам сигурно защото тези бягства не ме отведоха никъде. Ала знам кой съм. Човек, който се оправя най-добре, когато е сам. В моето бъдеще, Моргана, няма семейство Хендерсън. Защото не го искам. От време на време давам по някой и друг чек. После забравям за всичко това и отново съм сам. Така ми е най-добре. Без обвързаност, без задължения.

Моргана реши да не спори с него — всеки момент той щеше да даде воля на мъката си. Все някога щеше да му покаже колко греши. Мъжът, който я държеше, бе способен на нежност, щедрост, обич, каквито не бе получавал никога през живота си.

Все пак тя щеше да му даде нещо. Пък било то и за съвсем кратко.

— Излишно е да ми казваш кой си, Наш — промълви младата жена и отмести нежно кичура, паднал върху лицето му. — Знам го. Няма да ти искам нищо, което не можеш да ми дадеш. И не желаеш да ми даваш. — Вдигна амулета, сложи дланта му върху него и я покри със своята. Погледна го с помръкнали очи. — Заклевам се.

Той усети как металът в дланта му става по-топъл. Озадачен, го погледна и видя, че амулетът направо грее.

— Аз…

— Това е клетва — повтори Моргана. — Клетва, която няма да наруша. Мога да ти дам нещо и искам да го вземеш. Ще ми се довериш ли?

Над него премина нещо. Досущ сянка, хвърлена от облак — хладно, нежно и безтегловно. Напрегнатите му мускули се отпуснаха, клепачите му натежаха сладостно. Чу се как сякаш някъде отдалеч изрича името на Моргана. После се унесе в сън.

Когато се събуди, грееше топло слънчице. Пееха птици, бълбукаше поточе. Седна — не знаеше къде се намира.

Край него се бе ширнала хълмиста морава, осеяна с диви цветя и пърхащи пеперуди. Само на хвърлей кротко вървеше сърна с нежни очи, която се спря да го разгледа. Чуваха се ленивото жужене на пчелите и шепотът на вятъра сред високата тучна трева.

Наш се усмихна и прокара длан по лицето си. Чувстваше се невероятно. Изправи се и се вгледа в разпрострялата се докъдето поглед стига поляна с нацъфтели цветя и полюшваща се трева. Небосводът горе наподобяваше наситеносин купол.

В душата му се пробуди нещо, леко като ветреца, разлюлял тревата. След миг разбра какво беше — ведрост. Бе в мир със самия себе си.

Чу музиката. Сърцераздирателната прелест на песента, изпълнявана на арфа. Усмихнат се запъти към нея през избуялата трева и цветята и пеперудите се разлетяха.

Намери жената край едно поточе. Слънцето блещукаше по водата, отразено от гладките камъни в какви ли не приказни цветове. Бялата й, набрана в кръста рокля, се бе разпростряла върху тревата. Жената бе с широкопола шапка, кокетно килната на една страна. Държеше върху скута си малка златна арфа. Пръстите й милваха струните, изпод тях излизаше музика, която се рееше из пространството.

Жената се извърна, усмихна му се и продължи да свири.

— Какво правиш? — попита я той.

— Чакам те. Добре ли си почина?

Наш приседна до нея и вдигна плахо ръка към рамото й. Беше истинска. Той усети през коприната топлата й кожа.

— Моргана, ти ли си?

Върху лицето й грейна усмивка.

— Наш!

— Къде сме?

Тя пак прокара нежно пръсти по струните. Музиката се извиси като птица с разперени криле.

— В сънищата — отвърна Моргана. — Твоите и моите. — Остави арфата и го хвана за ръцете. — Ако тук ти харесва, можем да поостанем. Ако ли пък искаш да си другаде, ще отидем там.

Каза го така, сякаш това бе съвсем естествено и лесно.

— Защо?

— Защото имаш нужда — продължи тя и приближи ръката му до устните си. — Защото те обичам.

Той дори не се притесни. Думите й проникнаха с лекота в сърцето му и Наш й се усмихна.

— Истинско ли е всичко това?

Моргана потърка буза о дланта му, после я целуна още веднъж.

— Би могло да е истинско. Стига да поискаш. — Захапа го лекичко по кожата и той усети как започва да я желае. — Стига да искаш да си с мен.

Наш свали шапката й и я метна встрани, а косата й се разпиля като водопад по раменете и гърба й.

— Омагьосан ли съм, Моргана?

— Не повече, отколкото аз — отвърна младата жена, обхвана лицето му с длани и доближи устните му за целувка. — Желая те — прошепна му. — Люби ме тук, Наш, сякаш ни е за пръв и за последен път.

Как можеше да й устои? Дори и да сънуваше, защо да не я обладае? Единственото, което имаше значение, беше, че тя го прегръщаше със закопнели ръце, изкушаваше го с устни. Вдигна я и я положи върху тревата — тялото й сякаш беше без кости.

Тук времето бе спряло и на него му бе приятно да се радва на дребните неща. На кадифения поток на косите й под неговите ръце, на ъгълчетата на устните й с вкус, на който той не можеше да устои, на уханието на кожата й. Моргана му се отдаде — приказна фантазия от свила, мирис и съблазън. Тихата й въздишка изпълни със сладост въздуха.

Докато Наш я изпиваше с устни, Моргана си каза, че той няма как да знае колко лесно е било. Колкото и различни да бяха, техните сънища бяха еднакви. Можеха да ги споделят за час-два ведно със спокойствието, в което ги бе обвила.

Наш вдигна глава и Моргана му се усмихна. С премрежен поглед той прокара пръст по лицето й.

— Искам да е истинско — рече й Наш.

— Така да бъде! Истинско ще е всичко, което вземеш оттук и пожелаеш за нас двамата.

Той пак долепи устни до нейните, за да се увери, че не сънува. Не, изживяването беше истинско, както и чувството, обзело го, когато тя раздалечи устни. Наш я зацелува страстно и усети как сърцето й бие като обезумяло.

Започна да разкопчава бавно — за да удължи мига, перлените копченца отпред върху роклята й. Почувства отдолу топлата й нежна кожа. Замилва я унесено и Моргана задиша по-учестено.

Атлаз и коприна. Цветът на гъста сметана.

Докато я галеше с връхчетата на пръстите, я стрелна с поглед. Очите й с тъмни мигли се бяха премрежили, зениците се бяха разширили. Той я целуна лекичко по заоблените гърди.

Мед и рози.

Младият мъж зашепна одобрително и покри тялото й с лениви целувки, докато не разбра по стенанията й, че я държи в онази критична точка между насладата и болката.

Притегли я към себе си и влуди и двамата със зъби и език. Тя бе вкопчила пръсти в косата му. Наш почувства как тялото й се извива и напряга, как се разтреперва и омеква. Когато вдигна глава да я погледне, очите й бяха притъмнели от копнеж и стъписване.

— Ама как… — пророни Моргана и пак потрепери след неочаквано бързото върховно удоволствие.

— Магия — отвърна той и пак долепи устни до топлото й тяло. — Чакай да ти покажа…

Отведе я в места, които тя не бе виждала никога. Дланите и устните й се движеха свободно по тялото му. Сетне Моргана се разтрепери отново, а заедно с нея — и Наш.

Телата им се сляха, двамата задишаха тежко. Прошепната молба, запъхтян отговор. Възпламенена от желанието, тя смъкна ризата му, запокити я и впи устни в топлата му, покрита с капчици пот гръд.

Там, където има желание, има и радост — радост, че той тръпне от нетърпение, че пулсът му се е ускорил.

В малкото късче рай, което Моргана бе сътворила за двамата, те се чувстваха неописуемо щастливи. Всеки път, когато устните му се допираха до нейните, магията ставаше все по-силна. Властни, убедителни, дланите й се плъзгаха по тялото му и от допира им мускулите му се изопваха и потрепваха.

Наш искаше, копнееше и тя да го желае така отчаяно, както той — нея. С разтуптяно сърце пое на мъчително пътешествие надолу по тялото й, заспуска се към най-съкровеното й местенце.

Моргана беше впила пръсти в тревата, толкова мъчително — сладостно бе усещането, което изпитваше от допира на езика му. Заслепена от страст, стенеше всеки път, когато Наш я докарваше до поредния върховен миг. Той я облада точно когато тя бе извила тяло на дъга.

Влажната плът се допря до влажна плът. Наш впи устни в нейните и пред очите му падна пелена, щом усети как Моргана се отваря за него, обгръща го, посреща го с отворени обятия.

Сдържайки неустоимото желание, той се задвижи бавно, за да я усети цялата, да види как лицето й грейва от удоволствие, да чуе как пулсът й се ускорява.

Дъхът й между устните бе като въздишка. Тя отвори очи и ги впери в неговите, после плъзна длани по ръцете му. С преплетени пръсти двамата прекосиха заедно вододела между разума и безумието.

Наш затрепери, мускулите му се отпуснаха и той оброни глава между гърдите й. Унесе се от ударите на сърцето й и затвори очи. Започна да усеща света отвъд младата жена. Топлото слънчице върху гърба си, вика на птиците, уханието на дивите цветя, поникнали край бързия поток. Моргана въздъхна под него и вдигна ръка да го помилва. Беше му подарила спокойствие и бе получила наслада. Но бе нахлула и в чувствата му, беше ги променила и така бе нарушила едно от своите най-твърди правила.

Може би беше допуснала грешка, за която обаче нямаше да съжалява.

— Моргана!

Тя се усмихна на сподавения му шепот.

— Поспи! — каза му тихо.

 

 

Наш се пресегна в тъмното да я докосне. Ала креватът беше празен. Смазан от умора, едва намери сили да отвори натежали клепачи. Беше в леглото, в собственото си легло, а къщата бе притихнала както преди зазоряване.

— Моргана!

И той не знаеше защо изрича името й, след като бе сигурен, че нея я нямаше.

Дали е било сън? Отметна завивките и стана от кревата. Дали бе сънувал? Но дори и да е било сън, нищо в реалния свят не му се бе струвало по-истинско, по-ясно, по-важно.

За да се отърси от унеса, отиде на прозореца и вдъхна дълбоко от хладния въздух.

Бяха се любили — бяха се любили по невероятен начин — на ливадата край потока.

Не, това бе невъзможно. Облегна се на перваза и пое от въздуха, сякаш бе вода. Последното, което помнеше ясно, бе, че седяха под дървото в задния двор и си говореха за…

Дръпна се като ужилен. Беше й казал всичко от игла до конец. Цялата грозна истина за семейството си. Защо по дяволите, го бе направил! Прокара пръсти през косата си и започна да кръстосва из стаята.

Спомни си за проклетия разговор по телефона. После обаче най-неочаквано се сети, че именно този телефонен разговор го бе възпрял да не направи още по-голяма грешка.

Щеше да стане още по-лошо, ако бе казал на Моргана, че я обича. Това, че й бе признал в какво семейство бе роден и израсъл, все пак бе по-малката злина. Сега тя поне нямаше да си прави илюзии за тяхната връзка.

При всички положения й бе признал всичко, вече нямаше връщане назад. Наш нямаше друг избор, освен да се примири.

А какво бе станало после? След като бяха седели в двора… Наистина ли беше заспал?

Сънят. И наистина ли това бе сън? Помнеше го съвсем ясно. Почти усещаше мириса на цветята. И как тялото й се гънеше като коприна под дланите му. Помнеше и още нещо, много по-важно — как бе имал чувството, че всичко каквото бе правил до този момент в живота си го бе тласкало към този миг. Към мига, когато ще лежи на тревата с жената, която обича, и ще усеща невероятно спокойствие.

Илюзии! Нищо повече от илюзии, започна да си втълпява Наш, почувствал как го сковава паника. Просто бе заспал под дървото. И толкоз!

Ала как, по дяволите, се бе озовал посред нощ, сам в стаята?

Това бе работа на Моргана! С подкосени нозе той се върна при леглото и седна. Точно така, тя го бе направила, а после го бе зарязала.

Но нямаше да й се размине току-тъй. Наш понечи да се изправи и отново се строполи върху леглото.

Помнеше спокойствието, неописуемата умиротвореност, когато се бе събудил и бе усетил слънцето върху лицето си. Когато бе вървял през тревата и бе видял как Моргана свири на арфа и му се усмихва.

А щом я попита защо го прави, тя отвърна, че…

Каза му, че го обича.

Той почувства как му се завива свят и се хвана за главата. Може би всичко това се бе разиграло само във въображението му. Може би си бе представил всичко, включително Моргана. Може би отново бе в апартамента в Лос Анджелис и току-що се бе събудил след най-невероятния сън?

В края на краищата изобщо не вярваше в магии и вълшебници. Посегна плахо и обхвана с длан камъка на верижката около врата си.

Не! Моргана не бе плод на фантазията му, тя бе жена от плът и кръв и го обичаше. Ала най-лошото бе, че и той я обичаше.

А не искаше. Това си бе лудост. Но бе влюбен в нея, бе влюбен до полуда — не минаваше и час, през който да не се сети за нея. И да не я пожелае. Да не си представи, че може да стане чудо и всичко занапред да тръгне като по вода.

А това бе най-налудничавата мисъл в цялата тази налудничава история.

На всяка цена трябваше да обмисли всичко до най-малката подробност. Реши, че е уморен, легна отново и впери поглед в мрака.

Точно така, бе увлечен и нищо повече. А увлечението нямаше нищо общо с любовта. И бе много по-безопасно. Моргана все пак бе ефектна жена. И един мъж може да си живее спокойно и щастливо и да е увлечен по ефектна жена. Да се буди сутрин, усмихнат при мисълта, че тя му принадлежи.

Отдаде се на сладки мечти и по едно време се сепна.

За какво, по дяволите, си мислеше?

За Моргана, естествено. Непрекъснато мислеше за нея.

Дали да не замине някъде, да си почине малко и да се опита да си я избие от главата?

Ако това изобщо бе възможно!

Съмненията го глождеха и не го оставяха на мира.

Откъде бе толкова сигурен, че няма да успее да я забрави, и то още преди да бе опитал?

Беше сигурен в това, защото изобщо не ставаше въпрос за увлечение. Нито пък за плътско желание. Защото Наш я обичаше.

Тя му бе направила магия, та той да се влюби в нея.

При тази мисъл Наш подскочи като попарен и седна в леглото. Точно така, Моргана го бе принудила да се влюби в нея. Тя беше магьосница. Как така не се бе сетил, че ще го омагьоса, ще щракне с пръсти и той ще й пълзи в краката?

Бе готов да отхвърли тази мисъл като абсурдна. Но страхът и съмненията надделяха и Наш се вкопчи в нея. И колкото повече умуваше, толкова по-мрачен ставаше.

Реши още тази сутрин да се изправи лице в лице срещу Моргана с нейните магии и да си разчисти сметките с нея. И отново да е господар на живота си.