Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството на Донован (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captivated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Магьосницата

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1997

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–024–4

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Наш не се чувстваше самотен. То оставаше да му е самотно, след като часове наред бе разлиствал книги и бе обогатявал своя свят и съзнание с факти и какви ли не небивалици! Още от малък бе свикнал да стои сам и това му харесваше. Онова, което преди години бе необходимост, се бе превърнало в негов начин на живот.

От времето, което бе прекарал с баба си и леля си, от кратките периоди, когато бе живял по сиропиталища, бе научил, че е много по-добре сам да си измисля забавления, отколкото да разчита да му ги осигуряват възрастните. Твърде често тези забавления му бяха коствали наказания и мъмрения, а в случая с баба му — и по някоя и друга плесница.

Тъй като никога не се бе радвал на много играчки и другарчета, бе превърнал ума си в най-прекрасната играчка.

Често си бе мислил, че това му дава предимство пред децата от по-заможни семейства. В края на краищата въображението бе с него навсякъде, то не бе чупливо и бе удивително ковко. След някоя лудория раздразнените възрастни не можеха да ти го отнемат, не се налагаше да се разделяш с него, когато отиваш на друго място.

Сега, когато можеше да си купи всичко, каквото му хрумне — а Наш веднага би признал, че играчките за възрастни са невероятно забавни — той пак се чувстваше щастлив с приумиците на своето въображение.

Бе в състояние часове наред да се затвори и да не общува с реалния свят и реалните хора. Не, не се чувстваше сам с всички тези герои и шеметни случки, родени от въображението му, което открай време му правеше чудесна компания. Дори когато от дъжд на вятър ходеше по сбирки и се срещаше с хора, го правеше не толкова за да се откъсне от своето усамотение, а по-скоро за да натрупа материал за размисъл.

Но да се чувства самотен? Не, за такова нещо и дума не можеше да става.

Сега имаше приятели, бе господар на съдбата си. Само той решаваше дали да си остане вкъщи или да иде някъде. Чувстваше се прекрасно в огромната си къща. Можеше да яде, когато е гладен, да спи, когато е уморен, да си мята дрехите, където му падне. Повечето му приятели и колеги бяха нещастни в брака или бяха изживели тежък развод и пропиляваха доста време и усилия да се оплакват от своите партньори и партньорки.

Наш Къркланд си бе спестил всичко това. Живееше като волна птичка. Като вълк единак и това му доставяше неописуемо щастие. Бе доволен най-много, че можеше да седне с лаптопа на масата в двора, да работи на слънчице и чист въздух и да слуша как някъде в далечината ромоли вода. Че обмисляше на воля сценариите си, без да се притеснява, че ще закъснее за работа, или за стратегията на службата, или че го чака свадлива жена, която само му подвиква и на която трябва да трепери.

Нима това звучеше като жалба на самотен мъж?

Той си знаеше, че не бе способен да работи нещо конвенционално или да поддържа конвенционална връзка. Баба му бе натяквала непрекъснато, че никога няма да стане почтен човек. Беше му подмятала и че никоя почтена жена с капчица здрав разум няма да му обърне внимание.

Ако беше жива, тази тесногръда жена надали щеше да сметне за почтена професия това, да пишеш за окултното. Сигурно щеше да сумти и да клати многозначително глава, задето бе станал на цели трийсет и три години, а още ходи ерген.

Не че не беше опитал да е като всички останали. Покрай краткия си ужасен престой в една застрахователна компания в Канзас Сити, където се бе хванал като чиновник на гише, си бе доказал, че службите с работно време от девет до пет не са за него. А от последния си опит за сериозна връзка се бе убедил, че не е на висотата на изискванията за постоянство в отношенията си с жените.

По време на последната разправия преди да скъсат, предишната му любовница Диди бе изсъскала, че… Как точно се бе изразила? А, да! „Ти си нищо и никакво себично хлапе, при това емоционално недоразвито. Въобразяваш си, че щом си добър в леглото, можеш да се държиш безотговорно. Що не си гледаш чудовищата, вместо да се опитваш да завързваш сериозна връзка с жена!“

Бе казала и куп други неща, ала това бе най-важното. Всъщност Наш не я винеше, задето му бе изкрещяла, че е безотговорен. И за капак го бе замерила с мраморния пепелник. Беше я подвел. Не бе оправдал надеждите й, понеже не ставаше за съпруг. През половингодишната им мъчителна връзка Диди се бе старала как ли не да го промени, но той не се бе оказал на висота.

Сега й предстоеше да се омъжи за стоматолога хирург, при когото бе отишла да й извади зъб. Наш го напушваше смях, щом се сетеше, че заради някакъв израсъл накриво мъдрец се бе стигнало до Менделсоновия марш.

„Ти си за предпочитане пред мен“, каза той на зъболекаря, когото не познаваше. Диди бе сърдечна и умна жена с хубаво тяло и лъчезарна усмивка. Не му ставаше по-самотно при мисълта, че тя ще поеме по дългия хлъзгав път към олтара. Наш си бе волна птичка, необвързан и необременен. И така му беше добре. Ала защо ли тогава кръстосваше из огромната къща като последната жива клетка в умиращо тяло? И много по-важно, защо вече десетина пъти бе вдигал слушалката, за да се обади на Моргана?

Днес не беше ден, в който се срещаха да работят. Тя категорично отказа да му отдели повече от две вечери на седмица. А той бе принуден да признае, че след първоначалните търкания нещата бяха тръгнали по вода. Ако, разбира се, не се смяташе сарказмът й.

Моргана имаше тънко чувство за хумор, като и усет към драматичното, което бе само добре дошло, понеже и двете качества му бяха нужни за сценария. Не правеше кой знае каква жертва, като прекарваше няколко часа на седмица в нейната компания. Вярно, тя вироглаво продължаваше да твърди, че е магьосница, но от това нещата само ставаха по-интересни. Наш бе едва ли не разочарован, че Моргана не бе продължила със специалните ефекти.

Той бе проявил завидно самообладание и повече не я бе докосвал. Е, с някои малки изключения. Понякога си играеше с косата й или я хващаше за пръстите, ала това не се броеше за милувка. Все пак устояваше на изкушението да я целуне по меките свилени устни, по дългото бяло вратле, по стегнатите прелестни гърди…

Наш си наложи да не мисли за това и съжали, че не може да изрита още нещо освен канапето, та да му олекне.

Беше съвсем в реда на нещата да желае някоя жена. Така, де, дори му бе приятно да си представя как двамата с нея мачкат чаршафите. Но мислите му непрекъснато, ден и нощ го връщаха към Моргана и това му пречеше да работи и се превръщаше в нещо като натрапчива идея.

Бе крайно време да се осъзнае.

Не че не се владееше. Държеше се като същински светец. Дори когато тя веднъж му отвори по избелелите, срязани над коленете джинси, към които Наш имаше особена слабост, той пак успя да се пребори с първичните си инстинкти. Беше му малко унизително да си признае, че се бе държал така целомъдрено не толкова от алтруизъм, колкото от чувство за самосъхранение. Личната връзка с Моргана щеше да попречи на работата му. При всички положения трябваше да си отваря очите на четири с жена, способна да го повали с една-единствена целувка.

Наш имаше усещането, че подобен „удар“ щеше да е по-смъртоносен от ударите на Диди с нейния невероятен мерник.

Ала все пак изгаряше от желание да се обади на Моргана, да чуе гласа й, да я попита може ли да я види само за час-два.

По дяволите, не се чувстваше самотен! Най-малкото докато не изключи компютъра и уморения си мозък и не отиде да се поразтъпче край морето — на плажа видя семейства, двойки, групички хора, свързани по един или друг начин помежду си. А той беше сам, наблюдаваше как слънцето се плъзга надолу към водата и мечтаеше за нещо, което не бе много сигурен, че наистина иска. За нещо, което и да получеше, щеше да се чуди какво да прави с него.

Някои хора не са създадени за семейство. Наш го знаеше от личен опит. Много отдавна бе решил да не допуска тази грешка и да спести на някое безименно дете изживяването да има безотговорен баща.

Но докато стоеше сам и наблюдаваше семействата, се изнерви, а щом се прибра, къщата му се стори прекалено голяма и празна. Прииска му се Моргана да бе с него и двамата да се разхождат, хванати ръка за ръка, край водата. Или пък да приседнат на стар изкорубен дънер и той да я прегърне през раменете, докато гледат как изгряват звездите.

Изруга, грабна телефонната слушалка и набра номера й. Усмихна се, когато чу гласа й, ала усмивката му помръкна, щом разбра, че това бе запис на телефонния секретар, съобщаващ, че нея я няма вкъщи.

Понечи да остави съобщение, после обаче размисли. Какво да каже? Че е искал просто да си поговорят? Че е изпитвал непреодолима потребност да я види? Че непрекъснато мисли за нея?

Поклати глава и пак заснова из стаята. От стените го наблюдаваха мрачните прелестни маски от Океания. В светлината на лампата проблясваха ножове с наточени остриета и ръкохватки с масивна украса, подредени в ниски витринки. За да разсее напрежението, Наш извади една кукла вуду и заби в сърцето й карфица.

— Да видиш, хубостнице, колко е приятно!

Метна я, бръкна в джобовете си и реши, че е време да поизлезе. Така, де, защо да не изгледа някой филм!

 

 

— Твой ред е да купуваш билети — каза търпеливо Моргана на Себастиан. — Мой — да се изръся за пуканки, а Ана ще избере филма.

Вървяха по Канъри Роу.

— Нали пак аз купих билети и последния път! — възропта младият мъж.

— А, не е вярно.

Ана се усмихна, когато братовчед й се примоли с жест, но поклати глава.

— Последния път билетите бяха от мен — потвърди тя. — Пак се опитваш да клинчиш.

— Да клинча ли? — възмути се той и спря насред тротоара. — Каква отвратителна дума! И си спомням много добре, че…

— Спомняш си каквото искаш да си спомняш — завърши вместо него Ана и го хвана под ръка. — Откажи се, братовчеде! Няма да ти преотстъпя реда си.

Себастиан промърмори нещо, ала продължи нататък, хванал с едната ръка Моргана, а с другата — Ана. Много му се искаше да види новия екшън с Шварценегер и се страхуваше, че Ана ще ги замъкне на сладникавата любовна комедия във втория салон на киното. Не че имаше нещо против любовните филми, но ако можеше да се вярва на хората, този път Шварценегер направо бил надминал себе си — спасявал цялата планета от неколцина зли извънземни, които непрекъснато се преобразявали.

— Стига си се цупил! — обади се весело Моргана. — Другия път си ти.

Когато имаха настроение или свободно време, тримата ходеха на кино. След години на караници, разправии и съсипани вечери бяха стигнали до тази система, която Моргана харесваше много. И тя си имаше недостатъци, ала обикновено предотвратяваше препирните пред касата.

— И не е честно да се опитваш да ми влияеш — добави Ана, усетила, че Себастиан се мъчи да я накара чрез внушение да промени мнението си. — Вече съм избрала филма.

— Опитвам се само да ти попреча да ми харчиш парите за глупости.

Примирен, той насочи поглед към опашката, проточила се пред касата. Настроението му се оправи, когато съгледа мъжа, задаващ се от противоположната посока.

— Каква приятна среща! — възкликна Себастиан.

Моргана вече бе забелязала Наш, само не бе сигурна дали бе подразнена или й беше приятно. Когато се срещаха, бе успяла да запази отношенията им неутрални и не бе прибягвала до непозволени номера, въпреки искрите на сексуално привличане, прехвърчащи още щом се приближаха на по-малко от половин метър един от друг.

Напомни си, че владее положението, и му се усмихна.

— Какво, решил си да съчетаеш полезното с приятното ли?

От лошото му настроение не остана и следа. Моргана приличаше на смугъл ангел с разпиляната по раменете коса и прилепналата къса рокля.

— Нещо такова. Когато се потя над собствения си сценарий, обичам да гледам чужди филми. — Никак не му беше лесно да откъсне очи от нея, но въпреки това погледна към Себастиан и Ана. — Здравейте!

— Радваме се да ви видим отново — включи се в разговора и Ана. — Колко странно, последния път, когато ходихме тримата на кино, гледахме вашия „Мнимият мъртвец“.

— Така ли?

— Беше много хубав!

— Хич не й вярвайте — намеси се и Себастиан. — Последният половин час от филма изобщо не си отвори очите.

— Какъв по-голям комплимент от това! — възкликна Наш и заедно с тях си запроправя път през блъсканицата. — Какво ще гледате?

Ана стрелна с очи Себастиан, който вече вадеше портфейла.

— Екшъна с Шварценегер.

— Така ли? — Наш нямаше представа защо Себастиан се подсмихва, но и той се усмихна на Моргана. — Аз също.

В киносалона седна до нея и реши, че днес му работи късметът. Не се притесняваше, че вече бе гледал в Холивуд премиерата на филма. И да не ги бе срещнал, сигурно пак щеше да иде на екшъна. Доколкото си спомняше, бе много зрелищен. С бързо действие и много хумор като противовес на насилието, както и с напрегната интрига. Една сцена направо бе изправила на нокти отбраната публика в Холивуд. Ако продължаваше да му върви все така, след броени минути Моргана щеше да се притиска до него.

Когато светлините угаснаха, тя се обърна и му се усмихна. Наш се разтопи от щастие и съжали, че вече не дават както едно време по два филма наведнъж.

Обикновено се откъсваше от действителността още в мига, когато филмът грабваше въображението му. Обичаше най-много да се потопи в действието. Нямаше значение дали гледа филма за първи или за двайсети път и го чувства като стар приятел. Тази вечер обаче непрекъснато губеше нишката на изпълненото с перипетии действие на екрана.

Мислите му бяха съсредоточени върху жената до него.

Киносалоните си имат своя миризма, която, като се замислиш, не е чак толкова неприятна — въз мазното ухание на поръсени с масло пуканки, сладникавия аромат на бонбони, сиропения мирис на разлети безалкохолни напитки. Колкото и привлекателна да бе тя за Наш, той усещаше единствено изпълнения със сладострастие парфюм на Моргана.

В салона бе хладно, почти студено. Наш открай време недоумяваше защо в място, където хората ще прекарат цели два часа, пускат климатичната инсталация едва ли не на нула градуса. Ала кожата на Моргана ухаеше топло и възбуждащо, сякаш седяха на силно слънце.

Тя не въздишаше, не подскачаше на стола и не се притискаше до Наш, каквито и страхотии да вършеха нашествениците или героят. Гледаше право в екрана и от време на време си взимаше пуканки от картонената кутийка, която се изпразваше все повече.

По едно време все пак изсъска през зъби и се вкопчи в страничната облегалка на стола. Наш покри кавалерски дланта й със своята. Моргана не го погледна, но затова пък обхвана с пръсти ръката му.

Помисли си, че не е от камък, че и тя е от плът и кръв и намира мъжа до себе си за ужасно привлекателен. И мил. Безспорно беше много трогателно, че двамата седят в тъмния киносалон и се държат за ръце. Пък и какво лошо имаше в това? Когато бяха сами, Моргана внимаваше много и правеше всичко възможно нещата да не се развиват прекалено бързо или в насока, каквато тя не бе предвиждала. Не че Наш й се натрапваше, напомни си, колкото и това да й беше неприятно. Той не се опитваше да я прегърне, отново да я целува или да я прелъстява по какъвто и да било начин.

Ако не се смяташе, че непрекъснато я докосваше нехайно и приятелски, заради което Моргана се мяташе часове наред в леглото, след като той си тръгнеше.

Ала това си беше неин проблем, напомни си тя и се опита да не обръща внимание на сладостната тръпка, разтърсила я, когато Наш започна да милва лениво с палец дланта й.

Хубавото бе, че й беше приятно да работи с него и да му помага в проучването за сценария. И то не само защото той бе забавен и тя го уважаваше за ума и таланта му, но и защото така имаше възможност да обясни по свой си начин каква бе всъщност.

Наш, разбира се, не вярваше на нито една нейна дума. Не че това имаше някакво значение, помисли си Моргана и, усетила как той бе отпуснал топла китка върху ръката й, съвсем изгуби нишката на филма. Не бе задължително да й вярва, за да напише добър сценарий и да включи в него и нейните познания. Ала дълбоко в себе си Моргана бе разочарована. Щеше да й олекне неописуемо, ако го накараше да й повярва и да я приема такава, каквато бе. Когато светът бе спасен от Шварценегер и лампите в киносалона светнаха, тя дръпна дланта си от ръката на Наш. Не че й беше неприятно да се държат, но не бе в настроение да търпи присмехулните подмятания на Себастиан.

— Страхотен филм избра, Ана — похвали братовчедка си той.

— Повтори го, когато пулсът ми се успокои.

Тръгнаха заедно с тълпата по пътеката между седалките и братовчед й я прегърна през раменете.

— Уплаши ли се?

— Разбира се, че не — не си призна тя. — Всяка жена ще стане куражлийка, ако близо два часа гледа невероятното тяло на Шварценегер, разголено до кръста.

Излязоха в шумното, окъпано в светлина фоайе на киносалона.

— Пица! — отсече Себастиан и погледна Наш. — Гладен ли сте?

— Аз съм вечно гладен.

— Чудесно — провикна се другият мъж, а после отвори вратата и ги изведе навън. — Вие черпите.

Страхотна тройка, отсъди Наш, докато четиримата лапаха лакомо парчетата поръсена с кашкавал пица. Препираха се за всичко, като се почне от това, каква пица да си вземат и се стигне до въпроса коя смърт във филма е била най-зрелищна. Остана с впечатлението, че на Моргана и Себастиан им доставяше удоволствие да се заяждат, а Ана току се намесваше в ролята на арбитър.

Бе очевидно, че бяха дълбоко свързани и макар да се караха и оплакваха един от друг, се обичаха силно.

По едно време Моргана каза на Себастиан:

— Голям негодник си, скъпи!

Ала Наш усети, че за нея бе по-важна думата „скъпи“. Докато ги слушаше, изпита същата завист, каквато го бе обзела на плажа по залез-слънце.

И те като него си бяха по душа деца. Но за разлика от него не бяха сами.

Ана се обърна към Ниш. В очите й за миг проблесна нещо като съжаление и той се смути. Ала после съчувствието й се разсея и тя пак се превърна просто в хубава жена със сърдечна усмивка.

— Само не си мислете, че са грубияни. Но дай им да се карат — каза тя весело.

— Грубияни ли? — възкликна Моргана, а сетне намота косата си, прехвърли я само върху едното си рамо и завъртя гъстото червено вино в чашата. — Не виждам нищо грубо в това, да посоча на Себастиан неговите недостатъци. Още повече, че те са съвсем очевидни. — Тя го шляпна през ръката, тъй като братовчед й се опитваше да й задигне резен от пицата. — Видя ли? — обърна се младата жена към Наш. — Няма насита.

— Аз ли! Та аз съм щедър до безобразие! — възрази Себастиан.

— Друг път! Ти си надут пуяк! — засмя се Моргана на братовчед си и отхапа голяма хапка от пицата. — И зъл.

— Долна лъжа! — Себастиан отпи доволно от виното и се облегна. — Аз съм завидно уравновесен. Не аз, а ти вечно страдаш от пристъпи на лошо настроение. Нали, Ана?

— Ама вие двамата…

— От малка си е такава — продължи Себастиан. — Като дете, ако не станеше нейното, се дереше като ненормална или се мусеше по ъглите. Никога не се е владеела.

— Неприятно ми е да го казвам — намеси се пак Ана, — но като малка Моргана плачеше главно защото ти я предизвикваше.

— Естествено — сви рамене братовчед й без следа от разкаяние. — Какво по-лесно от това — намигна той на Моргана. — И сега си е същата.

— Не трябваше да те свалям от тавана. По-добре да бе висял там през всичките тези години.

Наш я погледна учудено, както държеше чашата.

— Моля?

— Една изключително гадна шегичка — поясни Себастиан.

Още го беше яд, че братовчедка му го бе надхитрила.

— Обаче си я заслужаваше. И още как! — нацупи се Моргана над виното. — И досега не съм ти простила.

Ана волю-неволю се съгласи.

— Биваше ли да постъпваш така, Себастиан!

Притиснат от численото превъзходство, той се предаде. С малко усилия бе готов дори да се посмее на спомена.

— Бях само на единайсет години. Малките момченца постъпват точно така. Пък и змията не беше истинска.

— Но приличаше на истинска — изсумтя Моргана.

Себастиан се наведе и взе да разказва случката на Наш през смях.

— Всички се бяхме събрали за Първи май у леля Брина и чичо Матю. Да си призная, само си търсех повод да се заям с нея. Знаех, че изпитва ужас от змии.

— Браво на теб, да злоупотребяваш с единствената ми малка фобия! — изсумтя Моргана.

— Така си е, нашето момиче нямаше страх от нищо… Ако не се броят змиите — вметна Себастиан и в тъмните му като на котка очи засвяткаха весели пламъчета. — Нали си бях палав като всички момчета на тази възраст, й пуснах една гумена змия точно в средата на леглото… Докато тя беше в него, естествено.

Наш не успя да сподави смеха си, ала забеляза, че Моргана го гледа намусено и се направи, че се е закашлял.

— Е, не изглежда чак толкова ужасно.

— Но той направи така, че змията да съска и да се гъне — допълни Ана и прехапа долна устна, за да не прихне.

Себастиан въздъхна тъжно.

— Седмици наред усвоявах тази магия. Магьосничеството никога не е било моя стихия и в крайна сметка доста се поизложих. Все пак — усмихна се той на Моргана — ефектът беше постигнат.

Наш не виждаше какво може да каже. Струваше му се, че тези тримата, с които седеше на една маса, не бяха съвсем с всичкия си.

— Когато престанах да пищя и видях, че магията на Себастиан е доста нескопосна, го пратих на тавана и го оставих да виси с главата надолу — отбеляза Моргана доволно и злобно. — Колко вися, скъпи?

— Цели два ужасни часа.

Тя се усмихна.

— Още щеше да си на тавана, ако мама не те намери и не ме накара да те сваля.

— И до края на лятото вие двамата само се чудехте как да си правите гнусни номера и непрекъснато закъсвахте — намеси се и Ана.

Себастиан и Моргана се спогледаха усмихнати. Сетне Моргана отметна глава и стрелна с очи Наш. Личеше си отдалеч, че той мисли напрегнато.

— Няма ли да пийнеш чаша вино?

— Не, благодаря, с кола съм.

Усещаше, че искат да го приобщят. Озари с усмивка Моргана. А защо не? Така ставаше част от малката им групичка и можеше да почерпи още материал за сценария.

— Значи като малки непрекъснато сте си погаждали номера…

— Когато притежаваш някаква дарба, трудно се задоволяваш с обичайните игри.

— На каквото и да играехме, ти вечно се опитваше да шикалкавиш — укори Себастиан братовчедка си Моргана.

— То оставаше да не шикалкавя! — отвърна тя без следа от обида и му даде остатъка от своята пица. — Обичам да побеждавам. Вече става късно. — Изправи се и целуна братовчедите си по бузата. — Ще ме закараш ли, Наш?

— Разбира се — отвърна той бързо. Беше се надявал да го помоли точно това.

— Внимавайте, Къркланд! — рече лениво Себастиан. — Моргана обича да си играе с огъня.

— Забелязах…

Хвана Моргана за ръката и я поведе навън.

Ана въздъхна едва чуто и подпря брадичка върху дланта си.

— Между двамата непрекъснато прехвърчаха искри, чудно как направо тук, на масата, не избухна пожар.

— Много скоро и това ще стане — отвърна Себастиан и очите му притъмняха. — Независимо дали тя го иска или не.

Ана изведнъж се притесни и сложи ръка върху неговата.

— Нали няма да й се случи нищо лошо?

За разлика от друг път на Себастиан му беше трудно да надзърне в бъдещето. С роднини и особено с Моргана винаги имаше по-големи проблеми да предсказва бъдещето.

— Е, няма да се отърве без някоя и друга драскотина и цицина. — Домъчня му за неговата братовчедка, ала после очите му отново грейнаха, а върху устните му засия усмивка. — Моргана ще се оправи, Ана, не бери грижа. Както каза самата тя, обича да печели.

Моргана мислеше не за битки и победи, а за това, колко свеж и свилен бе повеят на вятъра, галещ страните й. Беше отметнала глава и се взираше в черното небе, където светеше непълна месечина и блещукаха звезди.

Беше й леко на душата. Бърза открита кола върху лъкатушния път, мъждив лунен светлик и въздух, дъхтящ на море. И този мъж, който караше леко и уверено, който бе пуснал радиото прекалено високо и ухаеше на нощ и на всички нощни тайни.

Тя се извърна и започна да разглежда профила му. Искаше й се да прокара пръсти по скулестото му лице, да усети формата на костите, да помилва умната уста, да почувства едва наболата брада. Изгаряше от желание да го стори.

Защо тогава се колебаеше? Никога не бе спала с когото й падне и не бе разглеждала всеки мъж като свой потенциален любовник, но нямаше как да отрече, че желаеше Наш. Пък и преди доста време си бе позволила да надзърне в бъдещето и бе видяла, че това бе неминуемо.

Ала си спомни, че се бе зарекла никога да не допуска да е играчка в ръцете на съдбата.

Това обаче нямаше да се случи, ако сама направляваше своята сила, ако сама направеше избор и предпочетеше Наш. В края на краищата беше господарка на живота си.

— Защо тази вечер дойде в града? — попита Моргана.

— Не ме свърташе на едно място. Писна ми от самия мен.

Тя му влизаше в положението. Рядко я налягаха такива чувства, но случеше ли се, й бе непоносимо.

— Сценарият върви ли?

— Общо взето, да. След няколко дни смятам да изпратя на агента си резюмето. — Той я погледна и веднага съжали, че го бе сторил. Изглеждаше ненагледно хубава и изкусителна с развятата си от вятъра коса и лунната светлина, отразена върху страните й. Наш едвам откъсна очи от нея, ала нямаше друг избор, все пак караше кола. — Помогна ми много.

— Това означава ли, че вече не съм ти нужна?

— Няма такова нещо, Моргана, аз…

Той млъкна насред изречението и изруга, видял, че бе подминал отбивката към нейната къща. Върна се и зави, после спря, но остави двигателя включен. Известно време седя умислен — гледаше къщата, която, ако не се смяташе единственият светещ прозорец, бе потънала в непрогледен мрак.

Ако тя го поканеше, Наш щеше да влезе, нямаше как да не влезе. Тази вечер ставаше нещо. Нещо, започнало от мига, в който се бе извърнал и я беше погледнал в очите. Имаше неприятното усещане, че изживява чужд сценарий, чийто край още не бе написан.

— Неспокоен си — прошепна Моргана. — Не ти е в стила. — Кой знае защо, се пресегна и изключи двигателя. Сред възцарилата се тишина той почувства как главата му бучи. От допира до тялото й, от обещанието за нещо повече го преряза под лъжичката. — Знаеш ли какво правя, когато съм изнервена? — попита тя.

Каза го с тих глас, който сякаш бе течен и се плъзна като греяно вино по кожата му. Наш се обърна да погледне яркосините й очи, проблясващи на лунната светлина, и се пресегна да я хване за ръцете.

— Какво?

Моргана се дръпна и се изплъзна като призрак от дланите му. Отвори вратата, отиде бавно откъм неговата страна и се наведе така, че устните им почти се допряха.

— Разхождам се — отвърна тя и без да сваля очи от неговите, се изправи и му протегна ръка. — Ела. Ще ти покажа едно вълшебно кътче.

Би могъл да откаже. Ала знаеше, че дори и да имаше мъж, на когото да бе по силите да не слезе от колата и да не поеме тази протегната му ръка, то този мъж още не се бе родил.

Прекосиха моравата, отдалечавайки се от къщата с един-единствен светещ прозорец, и навлязоха в кипарисовата горичка с нейните загадъчни сенки и шепнеща тишина. През дърветата се просмукваше лунна светлина, която очертаваше зловещи силуети върху преплетените клонаци. В листата тананикаше едва доловимият повей на вятъра и той си спомни за арфата, която Моргана държеше в своята всекидневна.

Ръката й бе топла и твърда, младата жена вървеше напред, без да бърза, но и някак целенасочено.

— Обичам нощта — рече тя и си пое дълбоко въздух. — Мириса и вкуса й. Понякога се будя в мрака и идвам да се разхождам тук.

Наш чуваше равномерния ромон на водата върху камъните. Кой знае защо, сърцето му бумтеше като обезумяло в гърдите.

— Дърветата — подзе той и гласът му прозвуча в здрачната дъбрава някак странно и потайно. — Влюбих се в тях.

Моргана се спря и го погледна заинтригувано.

— Наистина ли?

— Миналата година дойдох тук на почивка. Исках да избягам от жегата. И все не можех да се наситя на дърветата. — Наш сложи ръка върху един чепат дънер и погали грубата кора. — Никога не съм бил от хората, които обичат природата. Открай време живея в големи градове или в предградията. Знаех обаче, че трябва да се преселя на място, където да мога да погледна през прозореца и да видя тези дървета.

— Понякога се връщаме там, където се чувстваме най-добре. — Тя продължи нататък, като стъпваше нечуто по пръхкавата почва. — Някои древни култове са се прекланяли пред дървета като тези. Мисля, че е достатъчно и да ги обичаш, да ги цениш за тяхната възраст, прелест, издръжливост. Ето тук! — Моргана спря отново и се обърна към него. — Това е средоточието, сърцето. Най-чистата магия винаги е в сърцето.

Той не можеше да каже защо я бе разбрал и й бе повярвал. Може би заради луната или заради момента. Знаеше само, че усеща тръпка по кожата си, някакво вълнение в мислите си. Дълбоко в себе си бе убеден, че и преди е бил тук. Заедно с нея.

Вдигна ръка, докосна я по лицето и прокара пръсти от страната до челюстта й. Тя не се дръпна, не се отдалечи. Само продължи да го гледа. И да чака.

— Не знам дали ми харесва това, което се случва — рече едва чуто Наш.

— А какво ти се случва?

— Ти! — Безсилен да устои, той вдигна и другата си ръка и обхвана между длани лицето й — пленник на напрегнатите му пръсти. — Сънувам те. Мечтая за теб. Не мога да го спра, не мога да променя сцената, както ми се иска. Просто ми се случва, и туй то.

Моргана го хвана за китката, за да усети силния му пулс.

— Толкова ли е страшно?

— Не знам. Много ме бива да избягвам усложненията. И не искам това да се променя.

— В такъв случай няма да усложняваме нещата.

Наш не бе сигурен кой се бе помръднал — той или Моргана, ала не щеш ли, тя се озова в обятията му и младият мъж впи устни в нейните. Никой блян, никой сън не го бе вълнувал толкова.

Езикът й започна да си играе с неговия и да го изкушава да проникне още по-надълбоко. Посрещна го с радостно стенание, от което кръвта му кипна. Най-после Наш можеше да се наслаждава на вкуса на източеното й вратле, да плъзне език върху туптящия пулс, да захапе лекичко чувствителната плът под брадичката й, докато не усети как я пронизва първата бърза безпомощна тръпка. А когато устните му отново срещнаха нейните, той плъзна език още по-дълбоко и отчаяно.

Моргана се запита как изобщо си бе въобразявала, че има избор и власт? Онова, което си доставяха взаимно, бе отколешно като времето, свежо като пролетта.

Защо не изпитваха само наслада, помисли си тя, омаломощена от залелите я усещания. Но дори докато тялото й туптеше с тази наслада, Моргана знаеше, че им предстои да изживеят нещо повече, много повече.

Откак бе станала жена, нито веднъж не бе подарявала сърцето си. Не че го бе пазила ревниво — винаги се бе чувствала в безопасност. Ала сега, когато над тях грееше луната и смълчаните дървета се възправяха като неми свидетели, тя го даде на Наш.

Стисна ръце, усетила бърза сладостна болка. Прошепна едва чуто името му. В този миг знаеше защо й е било нужно да го доведе тук, в това най-съкровено за нея кътче. Нима можеше да има по-подходящо място, където да се влюби?

Притиска се още известно време о него, та да почувства с тялото си всичко, което той можеше да й даде. Съжаляваше, че не бе удържала на думата си да не усложнява нещата.

Сега обаче вече нищо не можеше да бъде просто. За никого от двамата. Единственото, което Моргана можеше да стори, бе да протака и да подготви и себе си, и Наш.

Понечеше ли да се дръпне, той отново я прегръщаше и я целуваше, а в главата му се въртяха какви ли не образи, звуци и желания.

— Наш — прошепна младата жена и потърка нежно страна о неговата. — Сега не може.

Той едвам чу през тътена в главата си тихия й гласец. Идеше му да я повали на земята, да я обладае още сега, да й докаже, че греши. Сега или никога! Най-неочаквано се вцепени от залялата го вълна на насилие. Стъписан, отпусна хватка, осъзнал, че бе впил пръсти в плътта й.

— Извинявай! — прошепна Наш и свали ръце. — Заболя ли те?

— Не! — Трогната, тя го хвана за ръката и я целуна. — Разбира се, че не. Не се притеснявай!

То оставаше да не се притеснява. Никога, никога през живота си не се бе държал грубо с жена. Сигурно имаше и такива, които щяха да го обвинят, че не се съобразява с чувствата на другите — нещо, за което, стига да бе вярно, той можеше само да съжалява. Ала никой не можеше да го обвини, че е бил груб.

Но ето че почти бе повалил Моргана на земята, за да си вземе онова, което толкова желаеше, без дори да я пита дали е съгласна.

Разтърсен, пъхна ръце в джобовете си.

— Бях прав, тази работа не ми харесва. Целувам те за втори път и за втори път имам усещането, че не съм имал друг избор. По същия начин, както нямам избор и трябва да дишам, да ям и да спя.

Тя си помисли, че трябва да е по-предпазлива.

— Обичта е не по-малко необходима за живота.

Наш се съмняваше — кажи-речи, откакто се помнеше, се бе оправял и без обич. Взря се в Моргана и поклати глава.

— Знаеш ли, скъпа, ако вярвах, че наистина си вълшебница, щях да си река, че съм бил омагьосан.

Тя се изненада, че я бе заболяло. Ала не толкова от думите му, колкото от това, че те ги отдалечаваха. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни някога да е била обиждана от мъж. Дали пък любовта не значеше точно това? До този ден не бе пазила сърцето си, но сега май се налагаше да го стори.

— Добре, че не вярваш. В края на краищата не е станало кой знае какво — само се целунахме! — усмихна се Моргана с надеждата, че в мрака той нямаше да забележи тъгата в очите й.

— Желая те — пророни Наш с по-груб глас, като държеше ръцете си свити на юмруци в джобовете. Наред с желанието усещаше и безпомощност. Може би именно заради това преди малко бе на ръба на насилието. — А това понякога си е опасно.

Тя не се съмняваше, че е така.

— Ще видим, когато му дойде времето. Сега съм уморена. Прибирам се в къщата.

Този път, докато вървеше през горичката, не му подаде ръка.