Нора Робъртс
Магьосницата (6)

Пета глава

Моргана бе отворила магазина „Уика“ пет години и няколко месеца преди Наш да влезе в него, за да потърси магьосница. Магазинът преуспяваше благодарение на стремежа й да го зарежда само с интересна стока, на желанието й да работи часове наред и на искрената радост, която й доставяше тази игра — да купува и да продава.

Откакто съществуваше, семейството й никога не бе имало материални затруднения и тя можеше да прекарва времето си в забавления. Но реши да стане предприемачка по една проста причина — бе достатъчно амбициозна и прекалено горда, за да държи сама да си изкарва прехраната.

Предпочете да открие магазин, защото така щеше да се заобиколи с неща, които харесваше и които й носеха радост. Още от първия клиент усети и насладата, че тези неща отиваха у хора, които също ще им се радват.

Определено си имаше предимства да притежаваш магазин — чувстваш се реализиран, горд си, че си собственик, непрекъснато се срещаш с нови хора, които се появяват в живота ти и после изчезват. Ала магазинът си имаше и своите недостатъци. Ако си благословен с чувството на отговорност, няма как да затвориш и да пуснеш кепенците, когато ти се прииска да си сам.

Едно от множеството неоспорими качества на Моргана бе чувството й за отговорност.

Днес тя съжаляваше, че родителите й не бяха я оставили да стане вятърничава, нехайна и безотговорна. Ако не бяха хвърлили толкова усилия да я направят човек, Моргана просто щеше да завърти ключа, да се метне на колата и да кара, докато настроението й се оправи.

Не бе свикнала да й е криво. Никак не й допадаше и това, че бе в лошо настроение заради мъж. Досега винаги бе излизала на глава с представителите на силния пол. Тя се усмихна при мисълта, че това си е своеобразна дарба. Дори като малка все правеше така, че баща й и чичовците й да изпълняват нейните прищевки — къде с чар, къде с упоритост, къде с чувство за вина. Виж, със Себастиан й беше по-трудно, но пак намираше начин да наложи своето.

Още щом навлезе в юношеството, се научи как да разиграва момчетата. Какво да стори, ако проявяваше към някого интерес, как да го обезкуражи, ако й беше скучен. С годините с лекота прилагаше спрямо мъжете горе-долу същите правила.

За нея сексуалността бе извор на радост. И си даваше прекрасно сметка, че тя бе още един източник на сила. Никога не се бе проваляла в отношенията си с мъжете, били те приятелски или любовни.

Никога. До появата на Наш.

Кога бе започнала да губи почва под краката си, запита се Моргана, докато опаковаше и слагаше в плик дълга тъничка бутилка с женшенов балсам за вана, а после я подаваше на клиента. Кога се бе поддала на шестото си чувство и бе прекосила същото това помещение, за да го заговори за пръв път? Кога бе отстъпила пред искрата на любопитството и привличането и го бе целунала?

Или бе направила първата си сериозна грешка едва предната вечер, като се бе оставила да я ръководят единствено чувствата? И бе завела Наш в горичката, на онова място, където въздухът сякаш кънтеше и месечината озаряваше всичко със светлината си?

Дотогава не бе водила друг мъж там. И никога занапред нямаше да го стори.

Припомни си замечтано предната вечер и се опита да си втълпи, че се бе влюбила именно заради това място и атмосферата там.

Не искаше да приеме, че е могло да стане толкова бързо и сега тя почти няма избор.

Реши, че ако не друго, ще го отрича пред себе си и така ще сложи край на всичко.

Почти чу как духовете се смеят. Без да обръща внимание на това усещане, отиде зад щанда, за да обслужи поредния клиент.

Тази сутрин нямаше много хора, но все пак търговията вървеше. Моргана не бе сигурна какво предпочита — дали в магазина да влизат клиенти, или те с Луна да са сами.

— Ти си виновна за всичко! — рече младата жена, после се облакъти върху плота и се наведе, докато не погледна котката в очите. — Ако не се държеше толкова приятелски с него, нямаше да реша, че е безобиден.

Луна само завъртя с мъдър вид опашка.

— А той изобщо не е толкова безопасен — продължи господарката й. — Сега вече е твърде късно да бия отбой. Ами да — рече Моргана, когато Луна премигна, — бих могла да му кажа, че вече няма да работим заедно. Все ще измисля някакъв предлог, за да не се срещаме. Ако, разбира се, съм готова да призная, че съм страхливка. — Тя въздъхна дълбоко и допря чело до котката. — Ала аз не съм страхлива. — Луна я погали закачливо с лапка по бузата. — Хич не ми се умилквай! Мисли му, ако нещата загрубеят!

Моргана вдигна очи, защото вратата на магазина се отвори. Съгледа Минди и се усмихна облекчено.

— Здравей! Нима вече е два часът?

— Някъде там — отвърна Минди и пъхна дамската си чанта под щанда, а сетне почеса бързо котката между ушите. — Как върви?

— Не можем да се оплачем.

— Гледам, продала си големия розов кварц.

— Преди около час. Отива в добър дом — младо семейство от Бостън. Отнесох го в склада да го опаковам.

— Да го направя ли аз?

— Не, ще ми дойде добре да си почина малко от клиентите. Ще ида да го приготвя, а ти стой тук.

— Готово! Изглеждаш ми малко посърнала, Моргана.

Младата жена вдигна вежда.

— Така ли?

— Ами да. Я мадам Минди да види! — Тя пое ръката на Моргана и се взря със стоманен поглед в дланта й. — Така си и знаех! Проблеми с мъже.

Въпреки точността, ужасно дразнещата точност на предсказанието, Моргана се подсмихна.

— Не че искам да подлагам на съмнение вещината ти в хиромантията, Минди, но твоите гадателства все се свеждат до едно — проблеми с мъжете.

— Налучквам — натърти Минди. — Ще се изненадаш, ако ти кажа колко много хора си пъхат ръцете да им гледам само защото работя при магьосница.

Моргана отметна заинтригувано глава.

— А, сигурно.

— Повечето се притесняват да дойдат при теб, докато аз съм безопасна. Сигурно си въобразяват, че е прилепчиво и съм го прихванала, ала те няма да се заразят. Сякаш става дума за грип или нещо от този род.

За пръв път от доста часове Моргана се засмя сподавено.

— Ясно. Вероятно ще се разочароват, ако разберат, че не гадая на ръка.

— Аз съм гроб, от мен няма да го научат! — възкликна Минди и вдигна ръчно огледалце с рамка от сребро и нефрит, за да се огледа. — Но да ти кажа, скъпа, не е нужно да съм гледачка, за да видя висок рус мъж със страхотно тяло и очи, за които ще умре всяка жена. — Тя оправи буклата насред челото си и пак извърна очи към Моргана. — Тормози ли те?

— Не, все ще се оправя някак.

— Няма нищо по-лесно от това, да се справиш с един мъж — отсъди Минди, извади поредната дъвка и допълни: — Докато той има значение за теб. — Младата жена озари Минди с усмивка. — Само кажи, и ще ти се притека на помощ.

Развеселена, Моргана я потупа по бузата.

— Благодаря, ала този път сама ще си изиграя козовете.

Вече в по-добро настроение, отиде в задната стаичка. Така де, какво беше седнала да се притеснява? Все щеше да измисли нещо. В края на краищата не познаваше Наш достатъчно добре, та да се разстройва заради него.

 

 

Наш си повтаряше, че има да върши куп неща. Беше се излегнал върху дългото близо два метра избеляло продънено канапе, което бе купил на гаражна разпродажба, понеже отдалеч си личеше, че едва ли не бе създадено за следобедна дрямка. Върху коленете му и по пода бяха струпани книги. В другия край на стаята бръмчеше телевизорът, върху чийто екран течеше поредният сладникав следобеден сериал. Върху отрупаната с какво ли не масичка бе оставил бутилка безалкохолна напитка, в случай че ожаднееше.

Компютърът в съседната стая се мусеше, задето не му обръщат внимание. На Наш му се струваше, че едва ли не го чува как мърмори.

Не че той седеше със скръстени ръце. Откъсна разсеяно един лист от бележника си и се зае да го сгъва. Нищо, че се излежаваше върху канапето и кажи-речи цяла сутрин бе гледал в празното пространство. Нали мислеше! Е, резюмето на сценария не му вървеше, но не можеше да се каже и че бе ударил на камък. Просто искаше резюмето да отлежи.

Сгъна още веднъж листа, присви очи и запрати нагоре мъничкия изтребител. Хартиеното самолетче се плъзна и за по-убедително Наш добави и звукови ефекти, когато то се заби сред купчината други самолетчета върху пода.

— Саботаж! — изсумтя той. — На конвейера е внедрен шпионин!

Намести се по-удобно и докато мислите му блуждаеха, захвана да сгъва друго самолетче.

Вътрешен план, ден. Големият кънтящ хангар е безлюден. През вратата се процежда мъждива светлина, която проблясва върху сребристия корпус на свръхзвуков изтребител. Бавно се приближават стъпки. В тях има нещо познато, женствено. Високи токчета върху бетона. Жената влиза през вратата, от светлината се озовава в сумрака. Лицето й не се вижда, закрито от филцовата шапка със смъкната периферия, затова пък тялото й е очертано от късата рокля от червена кожа. Дългите красиви крака прекосяват хангара. Жената държи в изящната си ръка черно кожено куфарче.

Оглежда се бавно и отива при самолета. Докато се качва в кабината, роклята й се плъзва нагоре и оголва гладките й бели бедра. Движенията на жената са целенасочени и точни. Тя се намества на пилотското място, отключва коженото куфарче.

В него има малка смъртоносна бомба, която жената скрива под пулта за управление. Смее се. Смехът й е страстен, изкусителен. Камерата показва лицето й.

Лицето на Моргана.

Наш изруга и запрати самолетчето във въздуха. То на мига пикира рязко. Какво правя, запита се младият мъж. Съчинявам истории за нея. Впускам се в долнопробен символизъм. Хубаво де, качила се в пилотската кабина и взривила самолета. Нима това е причина да се прехласвам по нея?

Чакаше го работа, нямаше за кога да се отдава на мечти.

Решен да запретне ръкави, той се намести и книгите започнаха да падат по пода. Изключи с дистанционното управление телевизора и взе бележника, от който бе откъснал доста листове за самолетчетата. Натисна копчето на касетофона. След по-малко от пет секунди си даде сметка каква грешка бе допуснал и отново го изключи. Сега не му беше до това, да слуша гласа на Моргана.

Стана, разбутвайки книгите, и закрачи през тях. Ето, мислеше. Мислеше, че трябва час по-скоро да се махне от къщата. И знаеше прекрасно къде му се щеше да иде.

Докато заключваше, си заповтаря, че сам е решил така, и то съвсем съзнателно. В края на краищата, когато един мъж желае някоя жена, той отива при нея.

 

 

Настроението на Моргана се бе оправило дотолкова, че тя дори си тананикаше заедно с радиото, което бе пуснала тихо. Помисли си, че бе имала нужда точно от това — от чаша чай от лайка, който да я освежи, от час самота и малко приятна работа. Опакова кристала и написа адреса, а после извади книгата, където вписваше стоките. Смяташе да прекара един щастлив следобед, като отпива от чай, слуша музика и преглежда книгата. Бе сигурна, че щеше да прави точно това, ако не я бяха прекъснали.

Ако се бе помъчила да предвиди събитията, вероятно щеше да е подготвена да види на вратата Наш. Всъщност нямаше значение какво бе смятала да прави, защото той дойде при бюрото, дръпна я да стане и, въпреки стъписването й, я целува дълго и страстно.

— Това беше моя идея — каза й, когато за малко отлепи устни, та да си поеме дъх.

Макар и да бе замаяна, Моргана успя да кимне.

— Ясно.

Наш отпусна ръце, за да я хване за хълбоците и отново да я придърпа към себе си.

— Хареса ми.

— Браво на теб! — отвърна тя, а после погледна през рамо и видя на вратата Минди, която се подсмихваше. — Ще се оправя и сама.

— Има си хас да не се оправиш! — възкликна Минди, намигна й и затвори вратата.

— Ами сега? — продължи Моргана и, опитвайки се да се съвземе, сложи ръце върху гърдите на Наш, за да го поотдалечи от себе си. Предпочиташе той да не открива, че сърцето й бие като обезумяло, а нозете й се подкосяват. Разбереше ли, с нея беше свършено. — Нещо друго?

— Много други неща — отвърна младият мъж и, без да сваля очи от нея, я побутна лекичко назад, за да се облегне на бюрото. — Откъде искаш да започна?

Тя неволно се усмихна.

— Сигурно на това му се вика да говориш без заобикалки, направо по темата.

— Не знам как му се вика, но щом казваш… — Моргана бе на токчета, очите им бяха на едно равнище и бе достатъчно Наш само да се доближи, за да захапе нежно пълната й долна устна. — Желая те и не виждам начин да се успокоя и да мисля трезво, докато не прекараме заедно няколко нощи и не се любим.

Тя усети как тръпката отново я разтриса цялата. Наложи се да вкопчи пръсти в ръба на писалището, за да не загуби равновесие. Ала когато заговори, гласът й бе гърлен и самоуверен.

— Бих казала, че любим ли се веднъж, никога повече няма да мислиш трезво.

Той обхвана с длан лицето й и допря устни до нейните.

— Ще рискувам.

— Ти може и да рискуваш, аз обаче не съм сигурна дали съм готова да го сторя — възрази Моргана с треперлив глас.

Наш отново започна да я целува и усети как в отговор тя трепери.

— Живей на ръба!

— Това и правя… — Позволи си за миг да се зарадва на откровеността му. — А какво ще кажеш, ако възразя, че още не му е дошло времето? И двамата ще разберем кога моментът е подходящ.

Той плъзна ръце и замилва с палци стегнатите й гърди.

— Според мен просто увърташ.

— Грешиш — прошепна Моргана и тъй като милувката му бе неописуемо нежна, притисна страна до неговата. — Повярвай ми.

— Чудо голямо, че още не му е времето. Ела с мен вкъщи!

Тя се дръпна и въздъхна едва чуто.

— Ще дойда — отвърна Моргана и поклати глава, забелязала, че очите му притъмняват. — За да ти помогна, да поработя с теб. А не за да се любим. Най-малкото днес.

Наш се усмихна, приближи се и захапа лекичко края на ухото й.

— Така ще имам възможност да те разубедя.

Тя отстъпи назад — очите й бяха съвсем спокойни, почти тъжни.

— Дотогава може да размислиш и ти. Чакай да помоля Минди да ме замества до края на работното време.

Настоя да кара сама колата си и пое след него, Луна се бе сгушила на седалката до нея. Обеща си да не му дава повече от два часа. Реши през тях да му помогне да се успокои, та щом си тръгне, той да е в състояние да работи.

Хареса къщата, буренясалия двор, който плачеше за градинар, ниската сграда с извити прозорци и покрив от червени керемиди. Беше по-близо до морето от нейната и музиката на водата се чуваше съвсем ясно. Отстрани се възправяха два кипариса, сведени един към друг досущ влюбени, протегнали ръце.

Къщата му прилягаше, помисли си Моргана и слезе от колата, а после нагази в тревата, която й стигаше над глезените.

— Откога живееш тук? — попита го.

— От около два месеца — отвърна Наш и огледа двора. — Трябва да купя косачка.

— Да, няма да е зле.

— Но ми харесва такова диво.

— Просто си мързелив — възрази тя.

Домъчня й за нарцисите, опитващи се да подадат главици над буренака. Отиде при входната врата, царствено следвана от Луна.

— Трябва да ми дойде вдъхновението — поясни той, докато отключваше. — Живял съм главно по апартаменти. Това е първата нормална къща, с която се сдобивам.

Моргана огледа високите хладни стени на антрето, тъмното красиво дърво на извитите перила покрай стълбището и площадката на горния етаж.

— При всички положения си направил добър избор. Къде работиш?

— Тук и ей там.

— Ясно.

Тя тръгна по коридора и надзърна през първия свод, към просторната всекидневна с големи прозорци без пердета и гол паркет — сигурен знак, че Наш още не бе решил дали да се установи тук.

Мебелите бяха от различни гарнитури и бяха отрупани с книги, листове хартия, дрехи и чинии, вероятно забравени отдавна. По лавиците на вградената библиотека също се виждаха безразборно наслагани книги. И играчки, както забеляза Моргана. И тя често възприемаше разхвърляните из къщата й вещи като играчки, като дреболии, които й доставят удоволствие и я успокояват и с които времето й минава по-бързо.

Моргана съгледа прелестните страховити маски по стената, великолепната графика на нимфи от Максфийлд Париш, рекламна играчка — вероятно една от вълчите лапи от филма „Мърдащи сенки“. Наш я използваше за преспапие. До наградата „Оскар“, с която бе удостоен, имаше сребърна кутийка с формата на ковчеже. И двете бяха потънали в прах. Присвила устни, тя вдигна куклата вуду, от чието сърце още стърчеше смъртоносната карфица.

— Познавам ли човека, на когото имаш зъб?

Той се усмихна — беше доволен, че Моргана бе тук, пък и бе свикнал с разхвърляната стая, за да се притеснява.

— Правя го с надеждата, че магията все ще застигне някого. Обикновено някой продуцент или политик. Веднъж се бях ядосал много на един данъчен инспектор, голям сухар беше. Все се каня да ти кажа — допълни той и плъзна поглед по вталената й къса рокля от пурпурна коприна, — че се обличаш с много вкус.

— Радвам се, че ти харесва. — Развеселена, тя остави клетата кукла, потупа я по разрошената косица и взе колода издраскани карти таро. — Гледаш ли си с тях?

— Не. Някой ми ги е дал. Май са принадлежали на Худини.

— Виж ти! — възкликна Моргана, а когато разбърка колодата, усети с връхчетата на пръстите едва доловимото излъчване на някогашна сила. — Ако ти е интересно на кого са били, питай някой път Себастиан. Той ще ти каже. Я ела насам! — Тя му поднесе колодата. — Разбъркай и цепи!

Наш изгаряше от желание да изпълни всяко нейно желание и се подчини.

— На карти ли ще играем?

Моргана само се усмихна и пак взе картите.

— Тъй като столовете са заети, ще използваме пода. — Тя коленичи и му направи знак да я последва. Отметна коса и изтегли келтския кръст. — Притеснен си — изрече Моргана. — Ала творческите ти сокове не са изчерпани или блокирани. Предстоят ти промени. — Тя го погледна. Очите й бяха изумително сини, каквито са само на ирландците — видеше ли ги, дори трезво мислещ мъж щеше да повярва във всичко. — Вероятно най-големите в живота ти и на теб няма да ти е лесно да ги приемеш.

Сега Моргана гадаеше не толкова по картите, колкото по мъждивата светлина на ясновидците, която гореше много по-ярко у Себастиан.

— Помни, че някои неща се предават по наследство, други биват заличавани. Невинаги носим всички черти на хората, които са ни създали. — Очите й се промениха, станаха по-нежни и тя отпусна длан върху ръката му. — И не си толкова сам, както си мислиш. Никога не си бил сам.

Той не бе в състояние да се шегува с нещо, от което го болеше. Подмина темата, като вдигна ръката й към устните си.

— Не съм те довел тук, за да ми предсказваш бъдещето.

— Знам защо ме покани, но няма да стане. Поне засега. — Колкото и да не й се искаше, Моргана дръпна ръката си. — И ти предсказвам не бъдещето, а настоящето. — Тя прибра бавно картите в колодата. — Стига да мога, ще ти помогна. Кажи ми какво те притеснява в сценария.

— Освен това, че вместо да мисля за него, мисля за теб ли?

— Да, освен това — отвърна младата жена и подви нозе.

— Вероятно е въпрос на мотивация. Имам предвид Касандра, де. Реших да нарека героинята така. Дали е станала вещица, защото се е домогвала до власт, или защото е искала да промени нещата? Какво е търсела, отмъщение, любов, начин да си облекчи живота?

— Защо трябва да търси непременно точно тези неща? Може би просто трябва да приеме онова, с което е надарена от рождение?

— Прекалено елементарно е.

Моргана поклати глава.

— Не, не е елементарно. По-лесно, много по-лесно е да си като всички останали. Навремето, когато бях малка, майките на някои деца не ги пускаха да си играят с мен. Влияела съм им зле. Била съм странна. Различна. Мъчно ми беше, че не съм като другите.

Наш кимна с разбиране.

— Пък аз вечно бях новото дете. Не се задържах на едно място достатъчно дълго, за да ме приемат. Все се намираше някой, който си наумяваше да ми разкървави носа. Не ме питай защо. Покрай тези непрекъснати местения станах плах, започнах да изоставам в училище, умирах си от желание веднъж да порасна и да сложа край на всичко това. — Той млъкна, ядосан на себе си. — Но както и да е. Та Касандра…

— Как си се оправил?

Тя имаше Ана, Себастиан, своите родители, знаеше, че може да разчита на близките си.

Наш сви припряно рамене и се пресегна да докосне амулета й.

— Как съм се оправил ли? Когато непрекъснато те подритват, се научаваш да се измъкваш сух от водата. Бягах. Бягах в книгите, във филмите, намирах убежище в своето въображение. Щом поотраснах, се хванах на работа в един киносалон. Така щяха да ми плащат, за да гледам кино. — Той явно се бе отърсил от неприятните спомени, лицето му се проясни. — Обичам киното. Направо умирам за него.

— А сега ти плащат да пишеш сценарии — усмихна се Моргана.

— Идеален начин да си подхранвам навика. Дано само не се издъня с този сценарий. — Наш хвана с плавно движение няколко кичура от косата й и ги намота около китката си. — Нужно ми е вдъхновение — прошепна той и я притегли, за да я целуне.

— Онова, което ти е нужно, е да се съсредоточиш.

— Съсредоточен съм — възрази младият мъж и захапа лекичко устните й. — Повярвай ми, наистина съм съсредоточен. Но ти не искаш да се чувстваш гузна, задето си провалила един творчески гений, нали?

— Разбира се, че не искам — съгласи се тя и реши, че бе време да му покаже в какво се забърква. Така може би щеше да му помогне и да се върне към сценария. — Вдъхновение, значи — промълви бавно и плъзна длани около врата му. — Добре тогава.

Точно когато устните им се сляха, Моргана направи така, че да се издигнат на двайсетина сантиметра от пода. Наш изобщо не забеляза, бе погълнат от целувката. Тя се намести над него и също изпадна в унес. Когато спря да го целува, двамата вече се носеха на метър от тавана.

— Май е по-добре да спрем.

Той се сгуши до вратлето й.

— Защо?

Моргана погледна надолу така, че и Наш да забележи.

— Не се сетих да те питам дали имаш страх от височината.

Съжали, че не вижда изражението, появило се върху лицето му, когато той проследи погледа й — разширените очи, комично стиснатата челюст. Затова пък чу ругатните му и побърза да направи така, че да се върнат бавно на пода.

Коленете му трепереха. Пребледнял като платно, Наш я хвана с все сила за раменете. Мускулите на стомаха му бяха напрегнати като изопнати докрай струни.

— Как, по дяволите, го направи?

— Детинска работа. Е, не е по силите на всички деца — отвърна Моргана и го помилва съчувствено по бузата. — Нали помниш приказката за лъжливото овчарче, Наш? Един ден то наистина било нападнато от вълци. Ти от години си правиш шегички с… Е, нека го наречем паранормалното. Този път обаче се натъкна на истинска вещица.

Той поклати глава много бавно и убедено. Ала пръстите му върху раменете й трепереха едва доловимо.

— Бабини деветини!

Тя си позволи да се засмее.

— Добре, де! Я да измисля още нещо. Просто, но изискано.

Затвори очи и вдигна ръце.

За миг не бе нищо повече от жена, красива жена, застанала насред разхвърляната стая с изящно вдигнати ръце и присвити длани. Сетне се преобрази. Преобрази се направо пред очите му. Стана още по-хубава. Игра на светлината, помисли си Наш. Моргана се усмихваше с пълнички устни без червило, миглите хвърляха сенки върху страните й, косата й се спускаше като шеметен водопад чак до кръста.

Ала същата тази коса мърдаше, движеше се лекичко, сякаш развята от палав ветрец. Сетне се разлетя около лицето й и нагоре и заприлича на приказен поток. В съзнанието му изникна невъзможният образ на приказните девойки от дърво, издълбани върху кърмата на древните кораби.

Но не духаше никакъв вятър. Въпреки това той усещаше ледения му повей върху страните и кожата си. Чуваше го как свисти из стаята. В гърлото му бе заседнала буца и Наш преглътна.

Моргана стоеше като вкаменена. Започна да повтаря някакво заклинание и около нея затрепка златиста светлина. През високите прозорци уж грееше ослепително слънце, а от тавана западаха мънички снежинки. От тавана на Наш! Въртяха се около главата му и танцуваха край него, а той стоеше като попарен, с отворена уста.

— Престани! — заповяда младият мъж сподавено и се строполи върху стола.

Тя отпусна ръце и отвори очи. Мъничката снежна вихрушка спря, сякаш не я бе имало никога. Вятърът утихна и изчезна. Както и бе очаквала, Наш се бе втренчил в нея така, сякаш й бяха пораснали три глави.

— Е, може и да прекалих — призна си Моргана.

— Аз, такова… Ти… — затърси той думите. — Какво, по дяволите, направи?

— Нищо особено, просто призовах стихиите. — Тя видя, че Наш вече не бе толкова блед, ала очите му пак бяха широко разтворени. — Не исках да те плаша.

— Изобщо не съм се уплашил. Но наистина съм озадачен — призна си накрая.

Отърси се като мокро куче и заповяда на мозъка си най-сетне да заработи отново. Все имаше някаква причина за онова, което бе видял. Не проумяваше как Моргана бе успяла да направи този фокус вътре в къщата му.

Обаче фактът си беше факт — беше го направила.

Той стана от стола и тръгна да претърсва стаята. Движеше се доста спънато, сякаш ставите му бяха хванали ръжда. Ала все пак се движеше.

— Кажи ми, скъпа, как го направи този номер? Беше страхотен! И аз като всички останали си падам по фокусите, но държа да знам как ги правиш.

— Наш! — изрече тя спокойно и донемайкъде властно. — Спри! Погледни ме!

Той се обърна, погледна я и разбра, че Моргана не шикалкави. Бе немислимо, алогично, но тя наистина бе направила магия. Наш въздъхна дълбоко.

— Божичко, вярно е! Нали?

— Да. Не искаш ли да седнеш?

— Не — отвърна той, ала все пак се намести на масичката. — Вярно е всичко, което си ми разказвала. Не си си измисляла.

— Не, не съм. Родена съм магьосница точно като мама и тате, като майката на моята майка и нейната майка. Така е вече поколения наред — усмихна се Моргана ведро. — Не яздя метли… Освен на шега. Не омагьосвам младички принцеси, не пробутвам на хората отровни ябълки.

Това бе просто невъзможно.

— Направи още нещо!

По лицето й проблесна нетърпение.

— Не съм и дресиран тюлен.

— Направи още нещо — настоя Наш и започна да умува какво ли да бъде то. — Можеш ли да изчезнеш или…

— Я не се занасяй, Наш.

Но той си знаеше своето.

— Виж какво, остави ме да си почина малко. Опитвам се да ти помогна. Може би…

Една от книгите върху лавиците политна и го фрасна по главата. Наш се смръщи и потърка удареното място.

— Добре, добре! Остави!

— Не ти правя театро — сопна се Моргана. — Е, сигурно преиграх, ала то е защото си толкова дебелоглав. Не искаше да повярваш, а понеже, както личи, между нас се заражда нещо като връзка, предпочетох да се увериш сам — натърти тя и оправи роклята си. — След като видя с очите си, не е зле да обмислиш всичко и чак тогава да продължим.

— Да продължим ли? — възкликна Наш. — Може би следващата стъпка е да обсъдим това.

— Не сега — рече Моргана, забелязала, че без да се усети, той бе отстъпил крачка назад.

— По дяволите, Моргана, само това липсваше — да ми тръснеш на главата всичко това и да си тръгнеш ни лук яла, ни лук мирисала. Божичко, та ти си магьосница!

— Да — потвърди тя и отметна коса. — Според мен вече го установихме.

Мисълта му пак запрепуска като обезумяла. Действителността сякаш бе отразена в криво огледало.

— Имам милион въпроси…

Моргана взе дамската си чанта.

— Вече ми зададе доста от тях. Изслушай още веднъж записите на касетофона. Във всички отговори, които съм ти давала, няма и грамче лъжа.

— Не ми се слушат записи, искам да поговоря с теб.

— Сега-засега е важно какво искам аз.

Тя отвори дамската си чанта и извади мъничък изумруд с формата на вълшебна пръчица, окачен на сребърна верижка. Как не се бе сетила, че все има причина нещо да я накара сутринта да я вземе със себе си!

— Това е за теб! — рече тя, приближи се и я сложи на врата му.

— Благодаря ти, но не съм много по дрънкулките.

— Тогава смятай, че е талисман — поясни Моргана и го целуна и по двете бузи.

Наш разгледа предпазливо изумруда.

— От какво предпазва?

— Ще ти помогне да подредиш мислите си, стимулира и творческата енергия и… Виждаш ли пурпурното камъче върху изумруда?

— Да.

— Аметист — продължи тя, а после присви устни и ги допря до неговите. — Предпазва от вещици. — Моргана тръгна към свода на вратата и котката моментално я последва. — Поспи един час, Наш. Мозъкът ти е уморен. А когато се събудиш, поработи! Щом му дойде времето, ще ме намериш.

С тези думи тя се скри зад вратата.

Свъсен, той вдигна тъничкия зелен камък и започна да го разглежда. С него щял да подреди мислите си! Всъщност защо не! В този миг главата му бучеше като кошер.

Прокара палец по другия, по-малкия камък. Предпазвал от вещици! Вдигна очи, погледна през прозореца и видя как Моргана се отдалечава с автомобила по алеята.

Бе сигурен, че и този камък ще му бъде от полза.