Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Southern Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2010)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Южняшки огньове

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1998

ISBN 954-459-520-1

История

  1. — Добавяне

Осма глава

„Обади му се — каза си Дейна. — Уговори си среща с него.“

Сега бе моментът да направи своя ход. Ако беше някой друг, а не Янси Грейнджър, сигурно вече щеше да обмисля как да нанесе своя удар.

Вместо това, тя се бавеше — Дейна Байвънс, известна в журналистическите среди като агресивна и пряма репортерка. Ако колегите й можеха да я видят сега, биха й се подиграли, биха казали, че се е побъркала. И щяха да бъдат прави.

Тя се засмя на себе си. Беше проявила агресивност към доктор Грейнджър, но не по начина, по който трябваше. Всеки път, когато си спомнеше за горещата им, страстна целувка, я свиваше стомахът. Но за съжаление стомахът не бе единствената част от тялото й, която реагираше, и в това бе същността на проблема. Е, добре, беше оплескала работата. Не можеше да го отрече. Сега трябваше да забрави за цялата случка и за това, което бе изпитала, и да продължи напред, сякаш нищо не бе станало. Би могла да го направи, наистина умееше да се преструва. През по-голямата част от живота си бе правила само това.

И така, трябваше да започне всичко отначало: да се изправи срещу него и да започне да се рови в живота му, в миналото и настоящето. Трябваше първо да опознае характера на този човек.

Колкото и твърдо да бе решила да се захване с това, не мислеше, че ще й бъде лесно, въпреки че се бе свързала с него по такъв начин. Той използваше чара си, когато бе необходимо, за да получи това, което искаше, но инстинктът й подсказваше, че зад този чар се крие суров и непреклонен човек, който не обича да си пъхат носа в работата му.

Жалко за него, помисли си тя и започна отново да добива увереност. Трябвало е да помисли, преди да стане обществена фигура. Тя щеше да се свърже с комитета за набиране на средства, като започне от председателката — Вайда Лу Динуидъл. Вече бе опитала да се добере до тази госпожа Динуидъл, но икономката беше й казала, че тя е заминала вън от града и не знаеше кога ще се върне.

Още преди да излезе от къщата на Ейприл, бе разбрала имената и на останалите от комитета. Беше им се обадила и бе успяла да си уговори срещи с трима от тях за следващия ден.

Сега възнамеряваше да разпита жената, която бе подала жалба срещу Янси.

За миг Дейна престана да мисли за това и се изпъна назад, понеже отново почувства болка в стомаха. Погледна часовника си и видя, че е почти дванадесет, а от сутринта не бе хапвала нищо. Преди да обядва, реши да се обади на Руни.

Вдигна слушалката и точно тогава някой почука на вратата. Помисли, че е мисис Балч и отначало се поколеба дали да й отвори. Хазяйката й харесваше, но бе толкова бъбрива, че щом заговореше, бе трудно да я спрат. Дейна нямаше време за приказки.

— Влез — извика тя, защото все пак й стана съвестно.

— Обзалагам се, че не ме очакваше.

Дейна погледна изненадано Руни Тримейн, който прекрачи прага със самодоволна усмивка.

— Не, но се радвам да те видя.

Руни й смигна.

— Нима? Е, това е изненада за мен. Не си спомням някога да си ме посрещала с такъв ентусиазъм.

— Повярвай ми, наистина имам сериозна причина.

— А, знаех си, че има нещо. Не те ли интересува защо съм тук?

— Всъщност — да. Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Значи не е било случайно, а защото съм ти липсвал и не би могла да издържиш дори миг повече, без да ме видиш?

Дейна направи усилие да се усмихне. Когато пожелаеше, Руни можеше да бъде изключително мил или просто непоносим. Точно сега й се искаше и да го прегърне, и да му зашлеви шамар. Не направи нито едното, нито другото.

— Ял ли си?

— Не.

— Добре тогава. Хайде, каня те на обяд.

— Благодаря, ще дойда, но е мой ред да черпя и ако не си съгласна, няма да мръдна оттук.

— Добре, ти черпиш.

След като седнаха на терасата пред Чизъпийк Бейджъл Къмпани и получиха своите сандвичи с пилешка салата и двата студени чая, Дейна не губи повече време за празни приказки.

— Защо не ми каза, че този имот е собственост на баща ти?

— Не си ме питала.

— Би трябвало да ми кажеш и без да те питам.

Руни свали очилата си, духна върху всяко от стъклата и ги забърса със салфетката. Дейна се опита да скрие нетърпението си.

— Знаеше, че идвам тук, за да търся материали за Янси Грейнджър.

Руни сложи отново очилата си и я погледна.

— Да. Но ако не си спомняш, точно когато ми каза това, ни прекъснаха. Трябваше да тръгвам за съда.

— Спомням си, но все пак…

— Какво „все пак“? Нарочно не ти казах. Впрочем какво толкова те притеснява?

— Какво ли? Може би това, че ако теренът не бъде закупен, няма да има болница.

— Има ли значение какво ще прави моят старец със земята? — попита Руни.

— Кажи ми, ще я продаде ли татенцето?

Руни помълча няколко мига.

— Кой го знае? Ако съберат достатъчно пари, мисля, че ще я продаде.

— Значи го интересуват парите, а не това, което е най-добро за града?

Лицето на Руни почервеня, а тонът му стана отбранителен:

— Не бих казал, че е така, или поне не съвсем. Признавам, че моят старец си пада сребролюбец, казва, че искал да натрупа пачки и да ме вкара в политиката. Питам се дали не се шегува. Но повече от всичко на света обича земята си и не би се разделил лесно с нея. В края на краищата тази земя е собственост на нашето семейство от няколко поколения. Тя е историческо място. По време на Гражданската война там са се водили сражения.

— Разбирам.

— Може би, но точно сега земята не е единственият ни проблем.

— А какво друго?

— Скандалите около доктор Грейнджър.

Дейна едва успя да прикрие вълнението си.

— Наистина ли?

— Така и предполагах.

— Престани с тези намеци и изплюй камъчето.

— Той е причината да съм тук — Руни помълча няколко мига и с по-спокойно изражение добави: — Освен че исках да те видя, разбира се.

Дейна не обърна внимание на последното и попита:

— Защо? Искам да кажа, нищо не разбирам. Какво общо имаш ти с Янси Грейнджър?

— Той е мой клиент.

— Клиент?

Дейна усещаше, че ако изражението й е така глуповато, както й се сториха думите й, значи в момента е в голяма беда.

— Да, срещу него са завели дело за лекарска небрежност и аз ще се заема със случая — той се захили: — Сега ясно ли ти е, скъпа? Ще се виждаш с добрия стар Руни доста често, понеже добрият чичо доктор здравата е загазил.

— Защо точно ти? — успя да попита Дейна.

— А защо не?

— Например, защото баща ти е собственик на имота.

— И какво от това? Тази земя не е моя.

Въпреки че все още бе смаяна от това странно развитие на нещата, Дейна попита:

— И каква е тази история с обвинението в лекарска небрежност?

— Твърдят, че е оперирал бременна жена с натравяне и детето е починало.

— Боже мой!

— И аз си помислих така, баща ми също. Направо подскочи, когато му казах — Руни се почеса по главата. — Не е ли това истински скандал?

— Кое?

— Един кандидат за Нобелова награда да бъде съден за небрежност, а може би и за убийство.

Дейна бе зашеметена. Убийство!

 

 

Къщата изглеждаше точно като всяко средно жилище в Америка. „Може би само отвън е такава“ — помисли си Дейна и направи опит да овладее неволния си гняв. Чакаше в колата и гледаше бялата дървена ограда, обрасла с орлови нокти. Чудеше се с каква ли жена ще се срещне. Отчаяна? Отмъстителна?

Докато Дейна седеше в колата, тревогата й нарастваше. Това бе единственото интервю, което й се искаше да не се бе налагало да взима. От ресторанта бе отишла направо в съда и бе успяла да прегледа копие от делото. Не бе посмяла да разпита Руни по-подробно, защото знаеше, че професионалният дълг му забранява да дава повече информация. Но почти всичко от това дело вече не беше тайна и тя беше открила това, което й е нужно засега.

Жалбата бе кратка и ясна: доктор Янси Грейнджър бе обвинен в лекарска небрежност, което означаваше, че не бе изпълнил достатъчно добре професионалните си задължения. Делото беше отскоро и затова все още нямаше допълнителни бележки.

Жената, която го бе завела — Мери Джефърис, живееше във фронт Роял, на около двеста километра от Шарлътсвил по магистрала 81. Дейна си бе уговорила среща с нея. Тя излезе от колата в слънчевия следобед и тръгна по тротоара. Вратата се отвори още преди да успее да почука. Пред Дейна застана жена, в чийто вид нямаше и следа от страдание, сякаш не бе загубила дете.

Страните и устните й бяха по-яркочервени, от която и да е пожарна кола, която Дейна бе виждала някога. Но това, което й се стори странно, бе облеклото на жената — измачкана тениска, която подчертаваше големия й бюст, и прилепнала къса пола, под която се виждаха пълните й бедра. Определено имаше нещо нередно.

— Госпожа Джефърис?

— Същата — отговори жената и шумно замляска с дъвката си. — Вие ли сте онази от вестника?

Дейна кимна.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Мери Джефърис застана встрани от вратата и покани с жест Дейна да мине първа.

Щом влезе и седна на ръба на един диван, Дейна разгледа жилището. Вътре изглеждаше доста по-занемарено, отколкото отвън. Мебелите бяха стари и очукани, а въздухът бе пропит с миризма на тютюн.

— Е, това няма да отнеме много време, нали? — попита госпожа Джефърис.

— Не, но ако ви е неприятно…

— Всъщност не, имам няколко свободни минути — каза тя и се усмихна. — Но имам уговорка, която трябва да спазя.

„Ясно“ — помисли си Дейна и приготви бележника и химикалката.

— И така, какво се случи в онази нощ?

— Бебето ми умря.

— Съжалявам.

Мери погледна встрани.

— Да, аз също.

— Как стана? — Дейна се стараеше да говори спокойно и все пак настойчиво.

Господи, колко й бе неприятно, че трябваше да зададе тези въпроси! Те накараха толкова спомени да оживеят отново…

— Искате ли нещо за пиене?

Дейна поклати глава и се усмихна:

— Не, благодаря.

— За момент ми се стори, че пребледнявате.

— Добре съм — побърза да каже Дейна и мислено се упрекна заради неволната си реакция. — И така, какво според вас причини смъртта на детето ви?

— Не съм сигурна. Нищо не разбирам от медицина.

— Опитайте, моля ви — настоя Дейна.

— Докторът каза, че ние със съпруга ми сме получили някакво натравяне — тя замълча за миг и завъртя очи. — Никога няма да запомня тази дума.

— Токсемия.

— Да, така беше. Както и да е, нещо е станало с тялото ми, не знам какво.

— И вие обвинявате лекаря.

— Да, понеже беше пиян и не можа да направи каквото бе необходимо. И не е само това, казаха ми, че вече не мога да имам деца. Моят старец полудя, понеже повече от всичко на света искаше син, а бебето беше момче.

— Имате ли свидетели, които биха потвърдили, че доктор Грейнджър е бил пиян?

— Разбира се. Искате ли имената им?

— Ако обичате.

Малко по-късно Дейна се върна в колата си. Включи двигателя и вдигна слушалката на телефона, твърдо решена да интервюира тези свидетели. Нямаше късмет. Единият беше извън щата, а другият щеше да се върне чак следващия петък.

Дейна потегли и погледна в огледалото за обратно виждане. Мери Джефърис стоеше на вратата и я наблюдаваше.

Дейна се намръщи. Първото й впечатление не се бе променило. Ако тази жена скърбеше заради загубата на детето си, определено изразяваше скръбта си по доста странен начин.

Безкрайно озадачена, Дейна поклати глава. Безспорно тук нещо не се връзваше.

 

 

— Ей, докторе, почакай!

Янси се спря в средата на паркинга пред болницата и се обърна. Тед Уилкинс се хилеше насреща му и показваше потъмнелите си зъби.

— Какво те води тук, по тези свети земи? — попита Янси.

— Ще оперират жена ми, нищо сериозно.

Тед бе застрахователен агент, с когото Янси беше играл голф на няколко благотворителни турнира.

— Надявам се да няма проблеми.

— Благодаря — отвърна Тед. — Смятам, че всичко ще бъде наред. Е, как е при теб?

— Все същото, само работа.

— Знаех си, че скоро не си излизал.

— Избягвам да се показвам пред хора.

— Е, надявам се да успеем… с новата болница. Може би това ще ти помогне.

Янси видя как Тед бръкна в джоба си и извади издут пакет.

— Какво е това?

— Две хиляди. Чисто нови, в брой — отговори той и му подаде пакета.

— Полудял ли си? — опита се да се измъкне Янси.

— Хайде, вземи ги. Нека това да бъде моят принос за болницата. Спечелих ги във Вегас и ако жена ми ги докопа… — сви рамене.

— За бога, Тед, оценявам това! Не ме разбирай погрешно. Просто не искам да поемам отговорност за пари.

— О, това е само една скромна сума. Хайде, вземи ги и се радвай, че ги получи.

— Щом така поставяш нещата, признавам, не бих могъл да откажа — каза той и стисна ръката на Тед. — Ако кажа „благодаря“, би било неуместно.

— Само ми изпрати една квитанция, когато можеш — той се засмя: — За да знае жена ми какво съм направил с тях.

— Няма проблем; още веднъж ти благодаря.

Янси проследи с поглед Уилкинс, а след това се качи в колата си и веднага позвъни на Картър Липтън, касиера на компанията, който притежаваше собствен бизнес.

Избра номера му пет пъти, докато най-сетне телефонният секретар се задейства. Янси затвори. Никак не му се искаше да говори с машина, нито пък да се обади на Вайда Лу, на която бе най-разумно да повери парите.

Тогава се сети за Херман Грийн, който също бе в комитета и чийто офис се намираше наблизо. Янси му позвъни.

— С какво мога да ви бъда полезен, докторе?

— Да вземеш едни пари — каза Янси и му обясни за какво ставаше въпрос.

— След малко излизам, но секретарката ми ще бъде тук. Просто ела и остави парите в чекмеджето на бюрото ми.

— В чекмеджето на бюрото ли? Сигурен ли си?

— Разбира се. Освен това няма да се бавя много. Когато се върна, ще се погрижа да стигнат до Липтън.

— Не бих искал да те притеснявам, но нали нямаш нищо против да изпратиш на Тед квитанция?

— Разбира се, че не. Ще кажа на секретарката ми.

— Благодаря. Задължен съм ти.

Докато караше към офиса на Грийн, Янси си подсвиркваше.