Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (41)

Четиридесета глава

— Бременна сте, госпожа Хаулинг.

Дребничката синеока жена премигна и зяпна от удивление.

— Наистина ли? Сигурен ли сте?

За пръв път от седмици усмивката на Янси бе искрена.

— Да, сигурен съм. От шест седмици, ако трябва да бъдем точни.

— Господи! Не мога да повярвам. След толкова време.

— Истина е. Сега с мъжа ви можете само да празнувате!

— О, боже мой, Чарли! — тя се засмя: — Той няма да ми повярва — изведнъж радостното й изражение изчезна. — Май е по-добре вие да му кажете, доктор Грейнджър.

— О, не! Това е лично ваше тържество. Не бива да каните никого — той отново се усмихна. — Приберете се у дома, мисис Хаулинг, и направете това, което всяка жена прави, когато има такава прекрасна новина за мъжа си.

Мисис Хаулинг се изчерви.

— Да облека прозрачен халат и да се кача на високи токове?

— Струва ми се, че така ще успеете.

— О, докторе, какво мога да кажа? Аз…

Тя замълча и по страните й потекоха радостни сълзи.

— Не е нужно да говорите. Вашето забременяване е единствената награда, която ми бе нужна.

Тя кимна и тръгна към вратата.

— Все пак се отбийте при някой акушер тази седмица — извика той след нея.

Тя се обърна и се усмихна широко.

— За нищо на света не бих пропуснала.

След като жената си тръгна, настроението на Янси помръкна. Част от топлотата в сърцето му се бе върнала, но той знаеше, че това ще трае кратко. Откакто Дейна си бе отишла от живота му, той сякаш изведнъж беше изстинал.

Благодарение единствено на работата си все още не се бе побъркал. Обърна се и прикова поглед в телефона. Искаше му се да събере достатъчно кураж и да й се обади. Не беше честно, по дяволите! Той я обичаше! Искаше да се ожени за нея. Но първо трябваше да й каже истината, а това беше най-трудното. Не знаеше дали ще успее да изрече думите. Не беше сигурен дали любовта й би простила този ужасен грях.

Не беше нужно да пита Дейна откъде е разбрала за него и Вайда Лу. Знаеше: Вайда Лу сама й бе казала. Проклета да е тази жена! Още от самото начало се опасяваше, че тя ще го унищожи и ето че сега го бе направила.

Но той не познаваше думата „поражение“. Щеше да си върне Дейна. На всяка цена. Щеше да намери сили да й каже истината.

Но точно сега се чувстваше по-отчаян и самотен от всякога. Сякаш беше мъртвец в пустинята, около чието тяло обикаляха влечуги и впиваха отровни зъби в плътта му.

— Защо не си в настроение днес, докторе?

Едва сега Янси разбра, че не е сам в стаята. Мисис Хаулинг не беше затворила вратата докрай и не бе трудно да се влезе. Броуди Калхоун се беше възползвал.

— Би трябвало да си на седмото небе — добави Броуди, за да изтръгне Янси от мълчанието му.

— Какво те интересува? — попита Янси с пълно безразличие.

Гъстите вежди помръднаха.

— Явно не си чел вестника.

— Не. Цяла нощ бях тук.

— И ти личи, по дяволите! Ще се преумориш, ще започнеш да правиш грешки, ако не успокоиш темпото.

— Няма да доживееш това, Броуди. Може би не би искал да се оженя за сестра ти, но ако трябва някой да я оперира, ще се обърнеш първо към мен. Така че си вземи думите назад.

Броуди въздъхна:

— Е, добре. Каза каквото имаше.

И двамата замълчаха за миг, а след това Броуди продължи:

— Грийн здравата се издъни. Не мога да повярвам, че той е взел онези пари, за да плати дълговете на майка си. Впрочем реабилитиран си на първа страница.

— Добре.

— Само това ли можеш да кажеш?

— А какво друго? Аз знаех, че съм невинен.

— Разбрах, че си се отървал и от съдебния процес.

— Да, и това ми се размина — Янси замълча за миг. — Ти явно не знаеш цялата истина за скандала с парите и за делото?

— Какво искаш да кажеш?

— Вярно е, че Грийн е взел парите, но всъщност целта на всичко това е била да ме дискредитират.

— Какво?

— Със същата цел е било заведено и делото.

— Като че ли започва да ми се гади — каза Броуди.

Янси се бе надявал слухът да достигне до Броуди и да не се наложи сам да му го съобщава. Но очевидно тази тежка задача се бе паднала на него.

— Няколко бизнесмени в Атланта, известни като „групата на Андерсън“, са подготвили заговор да ме очернят пред обществото, като се надявали така да съсипят проекта за болницата.

— Но защо?

— Набелязали са си този терен за някакъв увеселителен парк.

— Увеселителен парк!

Броуди се тръшна на най-близкия стол с восъчно лице.

— Не е ли това пълна глупост?

— Навярно Шелби Тримейн им е казал да зарежат тази идея, така ли е? Той обеща земята на нас.

— Всеки ден толкова хора изменят на обещанията си.

— Да не би Тримейн да си е загубил ума? — жилите на врата на Броуди изпъкнаха и дишането му стана тежко.

— Успокой се — посъветва го Янси, който бе започнал да се тревожи за него.

— Кажи ми, че това е само кошмарен сън.

— Само да можех.

Мускулите по врата на Броуди изведнъж се стегнаха.

— Знам, че иска някой ден синчето му Руни да стане президент, а за това ще са му нужни купища пари, но съвсем не предполагах, че ще ни изиграе такъв номер.

— Ако това ще те успокои, трябва да ти кажа, че и за мен беше неочакван удар.

— Ами Вайда Лу? Тя не може ли да направи нещо?

— Каза ми да оставя на нея да го вразуми.

— Аз пък ти казвам, че ако онова копеле не удържи на думата си, ще го накарам да съжалява.

Янси се усмихна иронично:

— Късмет.

— Всъщност би трябвало ти да свършиш тази работа. Защо не отидеш сам да похлопаш на вратата на Тримейн? Все пак ти си движещата сила на този проект — той замълча за момент и изгледа Янси изпитателно. — Тук нещо не се връзва. Наистина нещо те е разстроило.

— И искаш да знаеш какво е то?

— Да, по дяволите, имам право да науча!

— Тук грешиш. Това съвсем не е твоя работа.

— Заради онази журналистка е, нали? Онази жена, Байвънс.

Янси присви очи.

— Стига си любопитствал, Броуди.

— Не забравяй с кого разговаряш. Най-добре започни да мислиш с главата на раменете си или ще загазиш.

— И какво предлагаш?

— Поговори с Вайда Лу, за да се увериш, че се е срещнала с Шелби. Сам поговори с него. Всеки от нас има какво да му каже на това копеле.

— Чуй се само как сипеш ругатни. Говориш почти като мен.

— Опазил ме бог!

— Онзи кучи син никога не ме е харесвал, но ще видя какво мога да направя.

— Най-добре е веднага да се заемеш с това. Ако приеме предложението за парка, проектът за болницата е потъващ кораб — Броуди посочи с палец надолу.

— Корабът, за който говориш, е голямата мечта на живота ми.

— Тогава си размърдай задника и се свържи с Вайда Лу — след тези думи Броуди се обърна и излезе от стаята.

Янси застана зад бюрото си. Мислите и чувствата му бяха по-объркани от всякога. Би предпочел да го застрелят, отколкото да говори с нея, но нямаше избор. Би направил всичко, за да получи земята — освен да спи с Вайда Лу.

Веднъж бе продал душата си на дявола; не би повторил тази грешка.

Но точно сега трябваше да позвъни на друг номер. Тя вдигна едва на четвъртия път. Трудно му бе да си поеме дъх и заговори:

— Дейна, аз…

Затвори.

Той остави слушалката с трясък и изруга. Нямаше да се предаде. Щеше да я моли на колене отново и отново, докато най-сетне получи още един шанс.

Можеше да загуби болницата; но ако загубеше Дейна, целият свят би свършил за него.

 

 

Дейна седеше с поглед, прикован върху листите в скута си. Не можеше да прочете думите, които бе набрала на компютъра и разпечатала. Очите й се напълниха със сълзи. Тя ги попи с една салфетка.

Не съжаляваше, че му затвори телефона. Щом чу гласа му, изпита ужас. Освен това, каква полза имаше да разговаря с него? Какво друго имаха да си кажат?

С признанието си, че е спал с майка й, той бе сломил сърцето й. Дори сега при тази мисъл Дейна потръпваше. Беше взела твърдо решение да го смаже, точно както той бе постъпил с нея.

Тя преглътна няколко напиращи сълзи, примигна и отново се съсредоточи върху думите. Трябваше да признае, че статията е доста добра.

Бе почувствала инстинктивно желание да напише материал срещу него, да го съсипе. Но нима би могла да го стори? Нима би могла да го накаже така заради един негов порок?

Не. Не биваше да съсипва кариерата му. Нито пък да рискува своята. Независимо колко силно е желанието й да го стори, не би жертвала работата си заради лично отмъщение.

Дейна остави листите встрани и се загледа пред себе си, а сърцето й все още биеше учестено, защото бе чула гласа му по телефона. Въпреки това, което бе сторил, въпреки болката, която й беше причинил, тя все още го обичаше.

Господи, колко й се искаше да отстъпи! Да го види, да го докосне и почувства ласките му. Но вече бе допуснала твърде много грешки в живота си и не можеше да си позволи още една, която може би щеше да бъде най-голямата.

Дейна прикова поглед върху телефона. Какво би могла да загуби, ако поговори с него? Ако го изслуша? Винаги можеше отново да си тръгне.

— Просто го направи — каза си тя през зъби и взе слушалката.

Точно в този миг някой почука на вратата. Изведнъж бе обзета от странно опиянение. Дали не беше Янси?

Тя приглади косите си и се огледа в огледалото, за да се увери, че спиралата не се е размазала. След това тръгна към вратата, но отново се поколеба дали да отвори.

— Кой е?

— Дейна Байвънс?

Не знаеше дали да заплаче от отчаяние, или да се засмее от облекчение. Не беше Янси, а някаква жена, чийто глас не й бе познат.

— Да.

— Аз съм Мисти Грейнджър. Може ли да вляза?

Бившата жена на Янси? Обзета от тревога и любопитство, Дейна отвори вратата.

Жената с тяло на манекен почти се плъзна през прага. Когато се обърна, Дейна отново бе впечатлена от нейната красота и се запита как можеше толкова хубава жена да реши да се погребе в някаква медицинска лаборатория. Изпита и известна ревност; все пак Мисти бе бивша съпруга на Янси.

— Какво бих могла да направя за вас? — попита Дейна предпазливо.

— Знам нещо за Янси, което си заслужава да споменете във вашата статия — каза тя без колебание.

Дейна не си направи труда да я попита откъде е разбрала за нея и материала й за Янси. Явно разпространяването на слухове бе процъфтяваща дейност в Шарлътсвил.

— Да не би да имате предвид нещо „тъмно“?

Мисти сякаш бе изненадана.

— Не обичате да нанасяте удари, а?

— Не е така.

— Добре. Мисля, че това е ценна информация. Ако решите да я използвате, статията ви не само ще предизвика сензация, но и ще гарантира бъдещето ви като репортер.

— Звучи обещаващо, мисис Грейнджър.

На Дейна й бе необходимо голямо усилие, за да произнесе последните две думи.

Мисти отмести назад кичур коса с артистичен жест.

— Интересува ли ви?

— Какво целите?

— Отмъщение.

— За какво?

— Той отказва да признае, че и аз имам принос в работата му и затова няма да получа нищо.

— Мислите, че част от славата се полага на вас, така ли?

— Не мисля, а знам. Имам моралното право да настоявам за своя дял от парите, които ще получи, в случай че спечели Нобеловата награда, както и от славата.

Дейна не вярваше, че Мисти има право, на което и да е от двете. Нейната увереност се дължеше на жаждата й за отмъщение и ревността, които бяха изписани на лицето й и личаха от тона й. Твърде много хора бяха потвърдили, че Янси е постигнал всичко само благодарение на собствения си талант и усилия.

Все пак Дейна не можеше да потисне желанието си да чуе каква бе опасната тайна на Янси.

— Е, искате ли да научите или не?

— Слушам.

— Преди малко повече от петнадесет години моят съпруг претърпя злополука. Автомобилна катастрофа. Тогава той беше специализант в медицинския колеж.

Ледени тръпки пробягаха нагоре и надолу по гърба на Дейна, но тя не им обърна внимание.

— Продължавайте.

— Жената, която блъснал, е била бременна, но той бил пиян и не могъл да направи необходимото, за да помогне нито на нея, нито на детето.

Дейна сложи ръка на гърдите си отляво.

— И какво… какво е направил?

— Закарал ги до някаква болница, оставил ги на една количка в коридора на спешното отделение и офейкал.

За миг Дейна едва не припадна, но свръхусилието на волята и гневът й помогнаха да запази самообладание.

— Той ли ви каза това?

— Че кой друг, по дяволите? Но със сигурност не помни, че си е излял душата пред мен. Беше твърде пиян.

— Значи… — едва успя да каже Дейна, — значи няма представа, че някой знае неговата малка тайна?

— Навярно е така.

— Благодаря ви, че ми казахте.

— Значи ли това, че ще използвате информацията?

Дейна направи усилие да отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане, мисис Грейнджър.

— Но…

— Довиждане — повтори Дейна с раздразнение.

— Ще си отида, но най-добре използвайте тази интересна подробност или сама ще се обадя във вестника. Онова копеле ми е длъжник!

Дейна почти не чу как вратата се затвори. Тя се свлече на пода и се почувства смазана — толкова слаба, че не можеше да се движи.

— Господи, господи, господи!

„Не ти, Янси. Моля те, не ти! Как е възможно да си бил ти? Как си могъл да сториш това?“

Отговорът беше ясен. Бил е пиян и се е страхувал за кариерата си.

— Господи, господи, господи!

Допреди малко си мислеше, че най-жестокото престъпление, което бе извършил спрямо нея, е изневярата му с майка й. Но тази болка бе нищо в сравнение с удара, който й се нанесе сега. А почти бе решила да му даде още един шанс.

Тя се сви на кълбо, скръсти ръце в скута си и се разтресе от плач.