Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Southern Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2010)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Южняшки огньове

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1998

ISBN 954-459-520-1

История

  1. — Добавяне

Тридесет и осма глава

Нютън Андерсън се усмихна на човека, с когото току-що се бе здрависал.

— Това наистина е удоволствие за мен, мистър Тримейн.

Шелби кимна.

Нют представи останалите трима членове на комитета и каза на госта им:

— Заповядайте, седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Докато се отпускаше на едно плюшено кресло, Шелби махна с ръка.

— Нека пристъпим направо към деловата част.

Нют едва сдържаше вълнението си. Въпреки че все още не бе получил твърд отговор от страна на Шелби по телефона той се бе почувствал истински обнадежден, когато Тримейн се съгласи да се срещне с него и партньорите му.

Сега стояха лице в лице и Нют почти предвкусваше успеха. Но все пак човек не можеше да бъде сигурен. Отдавна се бе научил да не слага тигана, докато рибата е още в морето.

Шелби Тримейн беше хитро копеле, при това доста алчно.

— Е, ще сключим ли сделката, мистър Тримейн?

 

 

Янси свали бялата си манта. Слава богу, работният ден бе свършил. И то какъв ден! И списъкът с пациентки за прегледи и графикът на операционната бяха претоварен. Беше адски уморен, но това не намали желанието му да види Дейна.

Само при мисълта за нея адреналинът му светкавично се покачваше. Но дори за миг не забравяше страха си, че тя ще разбере кой е той. Опитваше се да си внуши, че това няма да се случи, освен ако сам не реши да й каже. След време наистина щеше да го направи. Надяваше се дотогава тя да го обикне толкова силно, че…

„Да го обикне!“ Отново тези думи. Мислеше си, че ако не им обръща внимание, увлечението му ще отмине като болест. По дяволите, той не бе имал никакво намерение да влюбва, но беше се случило. Какво означаваше това? Брак? Дом? Деца? Изведнъж Янси почувства такава слабост, че неволно седна.

Беше преживял разочарование от брака и се бе заклел никога да не повтаря тази грешка. За бога, при неговото напрегнато ежедневие, всеотдайност към работата и избухлив характер би бил ужасен съпруг. Наистина. Именно затова никога нямаше да се подлъже отново. А знаеше, че Дейна не би се чувствала щастлива, ако не й предложи да се омъжи за него. Но тя заслужаваше нещо повече: мъж, за когото да бъде на първо място, да я обича повече от всичко на света и най-вече — повече, отколкото кариерата си.

А той би ли могъл да се промени, да я постави на първо място? Откакто бе станал лекар и посветил живота си на здравето на другите, се беше превърнал в най-егоистичното същество на света.

Щом получи терена и болницата, може би нямаше да бъде така. Може би щеше да направи нещо за себе си, да заживее нормален живот, да се храни и да спи нормално, да се успокои. Това, което го плашеше, бе, че не знаеше дали е способен да живее нормално.

Нуждата да изкупи тази стара вина, да поправи ужасната си грешка от миналото му даваше сили. Благодарение на нея беше станал това, което е сега. Не бе изпитвал желание да се променя. Беше доволен от себе си и се харесваше.

Но сега тук бе Дейна. Господи, кой би могъл да предположи, че жената, която бе променила изцяло живота му, ще се появи в него отново? Фактът, че се бе влюбил именно в нея, явно не беше случаен. Все пак той си мислеше дали да не изненада съдбата, като се откаже от нея, от най-хубавото, което му се бе случвало от години насам.

За нищо на света не би позволил Дейна да си отиде от живота му.

Янси потърка лявото си слепоочие, в което чувстваше пулсираща болка, и тъкмо се готвеше да си тръгне, когато телефонът иззвъня. Нямаше никакво желание да вдига, но си помисли, че може би е Дейна.

— Грейнджър.

— Ей, Янси, аз съм приятелю.

Янси позна личния си приятел, частния детектив Джеймс Нлис, по лекото фъфлене, плътния глас и провлачения изговор.

— Чудех се дали някога изобщо ще ми се обадиш.

Всъщност той не се съмняваше в това. А не би трябвало да бъде толкова сигурен. Вместо да си губи времето в ненужни размишления за Дейна и увлечението си по нея, трябваше да се съсредоточи върху кариерата си, която наистина бе застрашена. Ако се стигнеше до съдебен процес, той щеше да загази, а историята с липсващите пари само би наляла още масло в огъня.

Не можеше да забрави и за Вайда Лу, която се бе вкопчила в него с нокти и зъби. Беше ли помислил за тези заплахи? Не, по дяволите!

— Ей, стари приятелю, там ли си още?

— Да, Джеймс. Тук съм. Имаш ли нещо за мен?

— Естествено.

След няколко минути Янси остави слушалката, но веднага я вдигна отново и трескаво набра друг номер.

— Обажда се доктор Янси Грейнджър — каза той на жената от другата страна. — Там ли е Руни?

— Не, господине.

— Предайте му да се свърже с мен, трябва да поговорим незабавно.

Янси затвори и излезе. Имаше уговорка, но не смяташе да я спази.

— Съжалявам, но мистър Грийн е зает в момента.

— Ще ме приеме. Кажете му, че го търси Янси Грейнджър.

Секретарката се усмихна, но не откъсна поглед от химикалката в ръката си.

— Всъщност говори по телефона. Ще му кажа, че сте дошли.

— Не си правете труда, сам ще му кажа.

Янси се отправи към затворената масивна врата до бюрото й.

— Не можете…

Янси не чу какво друго каза тя, защото вече бе отворил вратата и прекрачил прага. Херман Грийн седеше зад бюро от черешово дърво с крака върху него. Когато вдигна глава и видя госта си, свали краката си от бюрото и рязко изправи гръб.

Янси застана в средата на стаята и зачака.

— Слушай — каза Херман в слушалката, — трябва да затварям. Ще си поговорим по-късно.

Той стана, протегна ръка напред и се усмихна.

— О, Янси, каква изненада.

Янси скръсти ръце пред гърдите си и изгледа изпитателно Херман, като си мислеше колко бледо бе скулестото му лице и как кривият му нос се открояваше върху него.

— Да, разбира се, че е изненада за теб — плътните устни на Янси трепнаха саркастично.

— Я, да не би нещо да не е наред?

Янси поглади брадичката си, сякаш разполагаше с неограничено време.

— О, ти ще ми кажеш това.

Хладният, равнодушен тон на Янси накара Херман да пребледнее още повече.

— Какво има? Не… не разбирам.

— Мисля, че много добре разбираш.

— Знаеш ли, бих пийнал нещо. А ти?

В гласа на Херман се долавяше известна тревога и Янси забеляза това. Чудесно. Надяваше се, че малката невестулка ще се подмокри от страх.

— Не, благодаря. Това, което бих искал да направя сега, е да откъсна проклетата ти глава.

Херман се спря и се обърна рязко, опулил очи и с измъчено лице.

— Какво става, по дяволите?

— Ти си ме натопил.

— Не разбирам за какво говориш.

Очите на Янси се премрежиха от гняв.

— Не се прави на невинен. Знам, че си се включил в този заговор, така че недей да увърташ.

— Мислех, че с теб сме приятели, а приятелите не…

— Тук не става въпрос за приятелство, по дяволите! Говоря за това, че ти действаш зад гърба ми.

— Отново ти казвам, аз не…

— Стига глупости! Знам какво си направил и дори колко са ти платили. Само не знам защо.

Янси се приближи към Херман, а той изведнъж се стресна и на лицето му се изписа израз на уплаха.

— Аз… аз…

Гласът на Херман пресекна.

— Най-добре престани да заекваш, а ми разкажи всичко, докато не съм те подгонил с ритници из тази стая — каза Янси със същия смразяващ и непоколебим тон.

— Не би вдигнал ръка срещу мен.

— Сигурен ли си?

Адамовата ябълка на Херман изпъкна и отново се отпусна, когато Янси се приближи още малко със строго изражение и стиснати юмруци.

— Добре, добре — гласът на Херман прозвуча слабо и насечено.

— Трябваха ми пари.

— Защо?

— Заради майка ми.

Тези думи накараха Янси да се спре.

— Майка ти ли? По дяволите, Херман, би могъл да измислиш нещо по-правдоподобно.

— Това е истината, кълна се в Бога! — този път той почти изкрещя. — Майка ми е обхваната от мания да рискува. Винаги постъпва необмислено. Някой й пусна мухата и тя… тя стана жертва на една от акулите от бизнеса с недвижими имоти — Херман изтри потта от челото си с опакото на ръката. — Трябваше да й помогна.

— Като присвоиш пари и хвърлиш вината върху мен — каза Янси с ирония.

— Нямаше друг начин — адамовата му ябълка отново сякаш подскочи. — Бях опитал всичко друго. И… и когато онези хора, които искат терена за увеселителен парк, ме помолиха за съдействие, се съгласих да им помогна.

— Да им помогнеш да ме съсипят, като ме изложат пред обществото и предизвикат гняв срещу мен.

Янси изрече отговора си провлачено и през зъби.

— Трябва да ме разбереш. Нямах избор — извика Херман. — Тя е моя майка. И ти би постъпил по същия начин.

— Точно тук грешиш. Би трябвало да се бия с теб до пълно изтощение, но не си заслужава усилието. Ти си едно окаяно нищожество.

— Какво… какво ще правиш сега?

Янси се закашля, за да сдържи смеха си.

— Сега важното е не какво ще предприема аз, а какво ще направиш ти.

— Не… не мога да върна парите — Херман ококори очи от отчаяние и страх. — Нямам толкова.

— Парите изобщо не ме интересуват. По-важна е репутацията ми. Затова ще отидеш във вестника и ще им кажеш какво си направил.

— Не мога. Това ще ме съсипе. Трябва да мисля за работата и семейството си.

Янси изведнъж протегна ръце, сграбчи вратовръзката на Херман и го придърпа толкова близо, че носът му се удари в неговия.

— Трябваше да помислиш за всичко това, преди да започнеш подлата си игричка.

— Моля те! — каза жално Херман.

— Още утре сутринта, Грийн. Утре сутринта да си отишъл в редакцията на вестника. Ясно ли е?

Херман поклати глава и зъбите му затракаха.

— А ако не го направя?

Янси го пусна така внезапно, че той загуби равновесие и политна към бюрото.

— Смятам, че си достатъчно умен и сам да се досетиш — той се наведе над Херман, оправи вратовръзката му и го потупа по бузата. — Приятна вечер все пак.

По пътя към дома гневът на Янси бе понамалял. Ако някога е изпитвал истинска нужда да почувства ръцете на Дейна около тялото си, това бе именно сега.

 

 

Тя не престана да мисли какво би могла да каже. Знаеше само, че трябва да се срещне с него лице в лице и да изслуша и другата страна. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че Янси я е предал.

Дейна се изкачи по стълбите и усети, че краката й се подкосяват. Не можеше да направи това. Не би издържала да слуша признанията му за…

Изведнъж се почувства замаяна и няколко пъти вдиша дълбоко и издиша. Ами ако майка й я бе излъгала? Ако просто си бе въобразила, че с Янси са любовници? Все пак Вайда Лу беше доста умела лъжкиня, цял живот бе такава.

Не. Не и този път. Вайда Лу беше казала истината; Дейна бе сигурна в това. Натисна звънеца и изчака. Когато той най-сетне отвори и видя кой беше, очите му заблестяха, а на устните му се появи усмивка.

— Дейна! Слава богу!

Тя се отдръпна и го удари с юмрук в лицето. Янси рязко наведе глава назад и широко отвори очи от изумление.

— Как посмя! — каза тя язвително.

— Мили боже, Дейна, да не си си загубила ума?

Тя прекрачи прага ядосано.

— Страшно си прав, че съм си загубила ума. Иначе бих стояла далеч от теб.

— За какво говориш? Какво се е случило?

Тя се засмя:

— О, доста неща.

— За бога, не мога да чета мислите ти!

— Вайда Лу! — изкрещя тя. — Ето какво се случи.

Последваха няколко мига мълчание, през които лицето му позеленя, а след това стана червено и накрая съвсем бледо.

— Откъде?…

— Откъде разбрах, че си я чукал ли?

Никога през живота си Дейна не бе изричала тази дума. Но другата, жестоката страна на характера й най-сетне изплува.

— Дейна, моля те, мога…

— Да ми обясниш ли? — тя се изсмя студено: — Разбира се, че можеш.

Той измърмори няколко несвързани думи.

— Няма ли какво друго да ми кажеш?

— Много добре знаеш, че има.

— Не си прави труда — тя стисна зъби така силно, че челюстите я заболяха. — Твърде късно е за думи като „просто“ и „но“. Дойдох само да ти кажа да вървиш по дяволите.

— Каквото и да ти е казала, било е лъжа.

— Нима искаш да кажеш, че никога не си спал с нея?

Янси се почеса по тила и вдигна измъчен поглед към лицето й.

— Не, не се опитвам да кажа това. Наистина спах с нея, но един-единствен път, и то преди ти да дойдеш в града.

— Нима очакваш да ти повярвам? — очите й засвяткаха.

— Да, по дяволите! Това е самата истина. Оттогава с пръст не съм я докосвал и нямам никакво намерение.

— Тя не каза това.

— И ти й вярваш?

Дейна не каза нищо. Искаше да си тръгне, а не да слуша обясненията му. Но не можеше да помръдне. Сякаш краката й бяха излети от олово.

— Това е истината. Кълна се! Знаеш ли, според мен тя напълно се е побъркала. Обхваната е от някаква мания, да ме преследва навсякъде. Какво ти е казала: че имам връзка с нея, че съм луд по нея? Всичко това са лъжи. Щом проектът се осъществи, бих искал никога вече да не я видя.

— А може би трябва.

— Не го мислиш наистина. Аз обичам…

— Да не си посмял да изречеш тази дума пред мен, нещастнико! Ти нямаш представа какво означава тя.

— Дейна, не й позволявай да излезе победителка. Не и позволявай да ти причини това, да съсипе и двама ни.

— Да не й позволявам на нея? А ти? Ти си я чукал — отново тази дума.

— И цял живот ще съжалявам за това — каза той шепнешком.

— Разбира се.

Изведнъж той я сграбчи за рамото. Тя прикова поглед върху силната ръка, на която бе позволила да докосва плътта й, ръката, чийто нежен допир до интимните кътчета на тялото й сякаш я разтапяше, разтапяше сърцето й. А сега той го бе разбил. Дейна вдигна глава.

— Пусни ме.

— Не постъпвай така — каза умолително Янси и отпусна ръката си. — Бихме могли да забравим за това, да започнем отначало.

— Никога не бих ти се доверила отново.

— Не го мислиш наистина.

— Нито пък бих ти простила.

Той потръпна, сякаш го бе ударила още веднъж.

— Тя иска точно това — да ни скара. Моля те, не й позволявай да се отърве безнаказано.

Дейна го стрелна с поглед, изпълнен с омраза.

— Твърде късно е, Янси. Ако питаш мен, вие с нея сте родени, за да бъдете заедно в ада.