Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Southern Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2010)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Южняшки огньове

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1998

ISBN 954-459-520-1

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

Шелби Тримейн наля в кафето си малко скоч, отпи глътка и се усмихна. Въпреки че почувства парене от гърлото до стомаха, бе доволен. Това беше като манна небесна.

Въздъхна, облегна се на стола зад бюрото си и се загледа навън през прозореца. Жалко, че не бе в настроение да се наслади на чудното утро. Все едно му беше дали огромното оранжево кълбо, което се издигна на изток, беше слънце или топка кал. В този момент бе готов да влезе в двубой с освирепял тигър и дори би го спечелил.

„Ще се ожени за нея, ама друг път.“ Шелби се оригна, а след това се опита да пропъди горчивия вкус, който остана в устата му. По-скоро би умрял, отколкото да позволи на Руни да се ожени за някоя като Дейна Байвънс. И по-рано бе виждал работещи жени като нея да тичат след мъже като Руни. За него те бяха най-обикновени беднячки.

Бяха минали два дни, откакто я бе довел в къщата. През цялото това време той бе в ужасно настроение. Няколко пъти беше разплакал Анна-Бет. Но тя и без това плачеше за щяло и нещяло. Освен това, кой ли го беше грижа? Не го интересуваше нищо, което не е свързано с Руни. Никоя малка глупачка с остър език и стегнат задник нямаше да успее да осуети плановете, които той имаше за своя син. Руни все още не знаеше, но той щеше да направи от него политик.

Всичко, от което Руни се нуждаеше, бе нещо, което да изпълва слабините му, и много пари зад гърба си, тогава щеше да успее да се изкачи до върха на политическата стълба.

Първото явно бе проблем, но с второто Шелби щеше да се справи.

Той се усмихна. Скоро щеше да има тези пари и да ги използва, за да осигури на Руни влиятелно място в Сената.

Ето затова бе готов да продължи да слуша примамливите обещания, които му шепнеха другите кандидати.

Междувременно щеше да направи нещо, за да отстрани Дейна Байвънс, което нямаше да бъде лесно. Първо, Руни явно не мислеше с главата си, и второ, онази кучка Байвънс съвсем не изглеждаше зле. Въпреки че беше бедна уличница, тя добре го прикриваше.

Явно бе решила да се престори, че се съпротивлява; би трябвало да й се възхити за това. Всъщност бе спечелила само първия рунд, което не означаваше абсолютно нищо. Щеше да загуби следващия. Такива като нея бързо показваха истинската си същност. Колкото и възпитана да беше, на нея й липсваше аристократичното потекло, което би трябвало да има съпругата на Руни Тримейн.

Шелби сръбна още една глътка от специалното си питие. „От Тексас.“ Никак не вярваше на тази скалъпена история за произхода й, сам не знаеше защо. Но това нямаше значение.

Тя не беше подходящата жена за неговия син. Руни щеше да се ожени за момиче от Вирджиния със синя кръв — като самия него — и щяха да създадат хубави деца, които да продължат династията Тримейн.

Дейна Байвънс щеше да допълзи обратно до дупката, от която е излязла.

Реши, че твърде дълго се е мотал и посегна към телефона.

След седмото позвъняване се обади женски глас.

— Бих искал да говоря с Хауърд.

— Той спи — отговори гласът раздразнено.

— Изобщо не ме интересува какво прави. Кажете му, че го търси Шелби Тримейн.

За миг никой не отговори.

— Извинявайте, мистър Тримейн. Ъ-ъ… Мери-Джейн не ви е познала.

— Спести обясненията — каза Шелби направо. — Имам работа за теб. Искам да откриеш всичко за една жена на име Дейна Байвънс. Тя е репортерка от някакъв вестник в Ричмънд.

— Кога ви трябва информацията?

Шелби погледна часовника си.

— След два часа.

— Шегувате ли се?

— Не че не ми се иска — каза Шелби студено, — но говоря напълно сериозно.

— Ще се заема с това незабавно.

Шелби затвори рязко телефона, отиде до барплота и си направи още един коктейл, но този път по-силен.

„Не е зле да се отпусна“ — каза си той. Познаваше този тип, своя личен информатор, и бе сигурен, че ще се обади след повече от два часа.

Оказа се, че не греши. С Анна-Бет тъкмо свършиха ранната си вечеря, когато в трапезарията влезе Мериън.

— Търсят ви по телефона, господине. Обажда се мистър Хауърд Донован.

Той хвърли салфетката си на масата.

— Ще говоря от кабинета си.

Съпругата му го проследи с тревожен поглед.

— Не забравяй, че трябва да отидем…

— Не сега, Анна-Бет.

Щом влезе в кабинета си, той вдигна слушалката.

— Слушам те.

Хауърд Донован му разказа какво е научил. Шелби Тримейн изрече няколко ругатни.

 

 

Нямаше съмнение, наистина си бе загубил ума. Трябваше да го затворят в клетка. Не можеше да издържа повече, без да я докосва, без да чувства близостта на тялото й. Трябваше да я има. Когато се бе навела и той беше видял горната част на онези заоблени гърди, загуби и последната капка самообладание, която му бе останала.

Той се плесна по челото, сякаш да влее в главата си малко разум. Естествено бе твърде късно.

Ако на този свят имаше жена, с която не биваше да се люби, то това бе Дейна Байвънс. Освен това шокиращият факт, че тя е дъщеря на Вайда Лу, беше превърнал онази нощ, изпълнена с огнена страст, в истински кошмар. Янси бе обзет от разкаяние. Нима му бе писано цял живот да се разкайва? Беше избрал да стане лекар, като се надяваше да превърне една трагедия в триумф.

Той се засмя иронично. Светът на неговите мечти беше рухнал. Ако Вайда Лу разбере, че е спал с друга жена, и то с нейната дъщеря, отмъщението й несъмнено щеше да е жестоко. Тя щеше да го унищожи, каквото и да й костваше това.

Янси не можеше да повярва, че съдбата му бе изиграла толкова мръсен номер. Как бе могъл да се забърка едновременно с майка и дъщеря? Би предпочел да умре, отколкото да докосне първата; а втората… би умрял, ако не я докоснеше отново.

Знаеше, че трябва да остави Дейна, но не знаеше дали ще може. Всеки път, когато я видеше, краката му се подкосяваха. Не беше ли това истинска лудост?

И все пак не можеше да се отърве от мисълта какво ли би било да се буди до Дейна всяка сутрин, през целия си живот, да вижда как коремът й се издува, когато носи неговите деца…

По дяволите, нима се е побъркал? Дори ако пожелае да създаде семейство, което бе почти невъзможно, и дума не можеше да става за съвместен живот с нея, освен ако й каже кой е всъщност. Но в случай че го направи, би провалил всичките си шансове да я спечели. Тя никога нямаше да му прости. Та нали сама му каза, че ако открие човека, който я бе изоставил в онази нощ, ще го накара да си плати за това.

Точно сега не се страхуваше, че Дейна ще открие кой е. Никой не бе го видял в онази нощ; никой не знаеше какво е сторил. Повече се тревожеше, че сега Дейна, се намира близо до майка си.

При мисълта за това, което Вайда Лу бе причинила на собствената си дъщеря, го сви стомахът. Повече от всичко на света желаеше да накара Вайда Лу да си плати за това, че е позволила на любовника си да се забавлява с Дейна.

Дейна — изнасилена! Представи си как някакъв нечистоплътен и извратен мъж се вмъква в стаята й, качва се върху нея и разкъсва плътта й…

За миг бе така заслепен от гняв, че напълно загуби самообладание. Стовари юмруци върху масата в кухнята и захарницата политна към отсрещната стена. Когато падна на пода и се разби на парчета, се чу оглушителен шум.

Измъчен и изпълнен с жажда за отмъщение, той не можеше да каже или стори нищо. Ръцете му бяха вързани. За Дейна той не можеше да бъде рицар в бляскави доспехи. Тази мисъл го накара отново да се засмее иронично.

Дейна трябваше сама да води своята борба и да се справи с майка си. Освен това, ако се опита да й помогне, тя би му казала веднага да се разкара.

По дяволите, нямаше представа как би се държала с него, когато се срещнат отново. След като бе прекарала известно време, без да го вижда, може би е размислила и съжалява заради страстната им нощ.

Янси плувна в студена пот. Не би могъл да търпи това напрежение нито секунда повече.

Влезе в банята. Дори когато горещите струи обливаха тялото му, не можа да се освободи от мъчителните мисли.

Пусна студената вода и се намръщи, а след това изруга.

Дали не бе така обсебен от нея само заради чувството за вина? Може би искаше да изкупи греха си от онази нощ? Или имаше нещо повече? Нима за първи път в живота си се е влюбил?

О, не, за бога! Той не искаше да се влюбва. Не искаше да изпитва тази мъчителна нужда, която го изгаряше отвътре. Още от дете бе свикнал да живее, без да има нужда от никого. „Нужда“ за него означаваше болка и мъка. Беше чувствал нужда от родителите си, а те го бяха предали и приживе, и след смъртта си.

Все пак не бе успял да стигне до отговора на единствения въпрос, който го измъчваше и не му даваше мира. Макар да знаеше, че тя представлява заплаха и за неговия душевен мир, и за кариерата му, как би могъл да издържи далеч от нея?

„О, по дяволите!“ — каза си Янси, докато излизаше от банята. Очакваше го адски напрегнат ден в операционната. Трябваше да се стегне.

След няколко минути вече бе облечен й седнал на масата с чаша кафе в ръка. Имаше на разположение около пет минути, за да прегледа вестника.

Щом стигна до средата на заглавната страница, погледът му застина.

„Липсващи пари от касата на фондацията за клиниката.“

Нови неприятности. Под това гръмко заглавие бе отпечатана статия, в която с подробности бе разказан слухът, че са откраднати пари…

Не би могъл да прочете дори още една дума от тези глупости. В него забушува огнен гняв. Стана, сграбчи заглавната страница и я смачка на топка.

Не знаеше кой бе издрънкал за това на пресата, но твърдо реши да разбере.

 

 

— Нямам представа за какво бихте могли да ме търсите мисис Динуидъл.

Вайда Лу се усмихна закачливо на Руни Тримейн и каза:

— О, не съм съвсем убедена.

Той сви рамене:

— Е, бих казал, че знаете как да влезете под кожата на един мъж. Не си спомням кога за последен път ядох толкова вкусни бухти.

Беше го поканила на обяд и за техен късмет времето бе чудесно, така че бяха седнали на верандата.

— Всъщност това е специалитетът на моята готвачка — каза Вайда Лу и се сети, че Янси също харесва тези бухти. След това, превъзмогвайки болката от тази мисъл, продължи: — Трябва да дам рецептата на Анна-Бет или… — тя замълча за миг. — Или по-добре да я дам на Дейна Байвънс?

Руни я погледна смаяно.

— Дейна? Откъде?…

Сякаш разбра, че се е хванал в нейния капан и в погледа му се изписа гняв и презрение.

— Откъде съм разбрала за вас двамата ли? Да кажем, че си имам източници.

— Не се и съмнявам — каза той, — също както и баща ми.

— Ей — каза Вайда Лу и го потупа по ръката, — не се ядосвайте. Знам, че и вие си служите с подобни средства във вашата работа.

— Но вие не работите, мисис Динуидъл. Какво ви интересува личният ми живот?

— Не бих искала да страдате.

— Да страдам? Какво, по дяволите, означава това? А и откога сте се загрижили за мен?

Вайда Лу отново се засмя закачливо:

— О, боже мой, какво си мислите вие? Съвсем не сте наясно как стоят нещата. Всъщност безпокоя се за доктор Грейнджър и за болницата — тя се усмихна, като се надяваше да изглежда искрена. — Нали разбирате, това дело и всичко.

— Губите си времето. Не мога да обсъждам делото с вас.

— Не съм ви повикала за това. Това, за което ще ви помоля, е да държите онази ваша приятелка, репортерката, далеч от Янси Грейнджър.

— Не мога да го направя. Причината за нейното идване в Шарлътсвил е той. А дори и да можех, защо?

— Ами ако ви кажа, че тя се върти около него не само за…

— Нима се опитвате да кажете, че Дейна и Янси са…

— Точно така.

— Не ви вярвам нито за миг — прекъсна я той. — Но дори и да е вярно, какво ви засяга това?

— Да кажем, не мисля, че доктор Грейнджър би постъпил разумно, ако допусне тя да продължи да го разсейва — поне докато баща ви ни продаде земята и строежът на болницата започне, това е всичко.

— Разбирам — каза Руни със строг тон.

— Надявам се да е така, скъпи мой. Янси ми е като син. Толкова много искам мечтата му да се сбъдне — тя вдигна рязко глава и изгледа Руни изпитателно. — Бих ли могла да разчитам на помощта ви?

Руни се изправи и лицето му помръкна.

— Ако това, което казвате, е вярно, да, можете да разчита.

— Ще ми дадете ли честната си дума, че тази среща на четири очи ще остане тайна?

— Обещавам — отговори Руни отново троснато. — А сега ме извинете трябва да тръгвам.

— Разбира се — каза тя заговорнически.

Проследи с поглед Руни, който прекоси тревната площ. Когато се загуби от погледа й, тя повдигна към устните си чаша с вино и я изпи до дъно на един дъх.

Не й бе достатъчно. Напълни отново чашата и я пресуши. Тя владееше положението. Беше крайно време всички в този град да осъзнаят това.

Никой, който се бе опитал да се подиграе с Вайда Лу, нямаше да се отърве безнаказано.