Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (3)

Втора глава

Облечена в копринена рокля с копчета, Вайда Лу Динуидъл хукна надолу по извитата стълба на фамилното имение и се спря чак когато стигна до офиса си в задната част на къщата. На бюрото я чакаше чаша горещо кафе. Скръсти ръце върху силиконовия си бюст. Обожаваше да й се доверяват, чувстваше се поласкана.

А що се отнася до парите, имаше ги в изобилие. Би могла да купи с тях всичко, дори Янси Грейнджър. Загледа се през отворената врата към салона, в който все още висеше великолепният портрет на Алфред Динуидъл. Отначало смяташе да нареди да свалят оттам образа на покойния й съпруг, но се отказа.

Твърде много дължеше на този старец. Беше прелъстила последния от известната във Вирджиния фамилия, когато той бе прехвърлил седемдесетте и вече имаше проблеми със сърцето. Вероятно нейните неутолими сексуални желания бяха допринесли за скорошната кончина на Динуидъл, който почина от инфаркт няколко месеца след като бе променил завещанието си, оставяйки цялото си богатство на нея.

Вайда Лу изпрати въздушна целувка към портрета, а след това седна зад бюрото си и се съсредоточи върху списъка със задачите. Като председател на комитета за намиране на средства за новата женска болница, тя възнамеряваше да изпробва още един източник на пари за проекта, на който с удоволствие се бе посветила.

Усмихна се на себе си. Всъщност не я интересуваше проектът, а докторът, който щеше да го осъществи. Гледаше на болницата единствено като средство, чрез което би могла да постигне целта си. Тази цел беше Янси Грейнджър.

Беше се влюбила в него, след като той бе прекарал една нощ в леглото й. И то каква нощ! Оттогава бяха минали шест месеца, без дори да я докосне, но това нямаше значение. След като вече веднъж бе изпитала наслада от физическата му близост, беше готова на всичко, за да я получи отново. Но той имаше други намерения.

— Това беше грешка — бе й казал миг след като стана от леглото й.

Ледени тръпки полазиха по тялото й, когато видя как грабва джинсите си и бързо ги нахлузва.

— Не го мислиш наистина.

— Последното нещо, което съм мислил, е да те нараня, но…

— Тогава не постъпвай така — Вайда Лу усети, че казва това с тъга и изпита ненавист и към сачмата себе си, и към него.

— Нали знаеш, че не бива да се смесва бизнесът с удоволствието.

— Как можеш да говориш така след това, което се случи снощи?

Когато отново я погледна, видът му бе мрачен и пълен със съжаление.

— Не биваше да се случва — настоя той.

Изпита желание да го удари.

— Виж, наистина смятам, че трябва да спрем дотук. Искам просто отново да бъдем приятели.

— Ще бъда такава, каквато ме искаш — прошепна тя, преглъщайки гнева и гордостта си. След това протегна ръка и добави: — Само нека се любим отново.

— Казах ти, че това няма да се повтори — отвърна той с нескрито раздразнение.

В първия момент това така вбеси Вайда Лу, че с радост би пробола студеното му сърце с някой от хирургическите му ножове, но тя отново се овладя, след като осъзна, че имаше един-единствен начин да получи това, което искаше.

А тя искаше Янси Грейнджър не само в леглото, но и в живота си — като неин съпруг. Затова реши, че бе по-добре да отстъпи и да го остави сам да осъзнае, че греши. Все някога той щеше да се предаде. Янси щеше да се вразуми и да се върне при нея, особено когато види пачките, които имаше намерение да натрупа за неговата болница. Тогава той щеше да я боготвори.

Но неговото упорство я отегчаваше. Защо, за бога, не искаше дори да докосне ръката й? Полагаше усилия да обуздае физическия си порив и да играе според неговите правила, но това равнодушие я вбесяваше. Понякога, както сега например, копнежът да го види бе толкова силен, че не можеше да го преодолее. Това я бе накарало да му позвъни преди малко.

С треперещи ръце Вайда Лу отвори чекмеджето на бюрото си и извади огледало — искаше да се увери, че изглежда така, както най-много би му харесала. „Съвършена“, помисли си тя, усмихна се и отмести една руса къдрица от лицето си.

Никога не бе изглеждала толкова добре.

Сърцето на доктор Янси Грейнджър се сви. Маргарет Дейвънпорт беше една от най-новите му пациентки, само от няколко месеца. Беше тръгнала от дома си в Калифорния с ясна цел, убедена, че той е отговорът на молитвите й.

В моменти като този ненавиждаше професията си.

— Е, докторе? — попита тя с мелодичния си глас, а в тона й се долавяше искрена надежда.

Той седна зад бюрото, преплете пръстите на ръцете си и каза:

— Боя се, че имам лоши новини. Яйчниците ви са силно увредени.

Тя повдигна клепачи и закри устата си с ръка. Въпреки това я чу как изхлипа тихо, а след това добави:

— Налага се да ви направим хистеректомия. Съжалявам.

— Съжалявате! — извика тя. — Само това ли ще ми кажете?

— Зная, че ви е трудно. И на мен…

Тя стана рязко.

— Как е възможно това? Нали вие сте най-добрият. Нали уж сте способен да вършите чудеса! — тя заплака.

Янси стана от стола, приближи се към нея и се опита да й каже няколко утешителни думи:

— Това не е краят на света, Маргарет. Можете да осиновите…

Тя вдигна глава, очите й светнаха срещу него и сякаш го пронизаха.

— А вие можете да вървите по дяволите!

Преди той да успее да каже още нещо, тя се втурна през вратата и я тръшна след себе си.

Янси не знаеше колко време бе стоял там, в средата на кабинета. Сърцето му биеше учестено, а съзнанието му бе изпълнено с болка. Когато чу, че някой чука на вратата, той бавно тръгна обратно към бюрото си и седна.

Помисли си, че е Броуди Калхоун, началникът „Личен състав“ на болницата — последният човек, когото би искал да види.

След няколко секунди отново се почука, но този път по-силно. Сега разбра, че не е Калхоун. Той би почукал само веднъж и веднага би влязъл с гръм и трясък.

— Влезте — каза Янси с досада.

Влезе млад мъж с полицейска униформа.

— А… вие ли сте доктор Грейнджър?

— Кой иска да знае? — тонът му бе мрачен, но всъщност изпитваше пълно безразличие.

— Аз. Дойдох, за да ви донеса едни книжа.

Янси се изправи.

— Какво?

Младият заместник-шериф се закашля, пристъпи от крак на крак, но не каза нищо. Вместо отговор, подаде на Янси записките. Преди Янси да отвърне, той се обърна и излезе.

Янси измърмори някаква ругатня, докато разкъсваше пакета. След няколко мига вдигна глава и си пое дълбоко дъх.

— Проклет да съм!

Заплахата, която отдавна тегнеше над него, бе станала реалност. Един от най-лошите му кошмари се беше сбъднал.