Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (40)

Тридесет и девета глава

Поне веднъж й бе провървяло. Вайда Лу искаше да се срещне с Шелби Тримейн, но не бе сигурна, че ще се получи. Проблемът беше Анна-Бет. Не искаше да завари мисис Тримейн у дома. Желанието й се бе сбъднало.

Вайда Лу се погледна за последен път в огледалото и изражението й изведнъж се промени. Господи, беше се намръщила! Не биваше да си позволява това, не биваше да допуска на лицето й да се появи нова бръчка или… Тя отхвърли тази мисъл. Никога не би легнала пак под скалпела.

Когато кожата й отново доби гладък вид, Вайда Лу кимна одобрително. Никога не бе изглеждала толкова добре, беше просто неотразима. При случайните им срещи в кънтри клуба или в някой ресторант Шелби не й обръщаше внимание. Неговата надменност я безпокоеше. Но тази нощ той щеше да е без избор, главно защото жена му нямаше да го следва по петите.

Мисълта за тесногръдата съпруга на Шелби я накара отново да се намръщи. Вайда Лу не можеше да си обясни как Шелби понася жена като нея. Беше се срещала с Анна-Бет няколко пъти и вече й бе ясно, че тя не е нищо особено.

Но бе чистокръвна аристократка от Вирджиния. Дяволите да я вземат тази нещастна кучка! Сега Вайда Лу имаше доста по-важна работа. Радваше се, че този път съдбата е решила да й помогне и беше изпратила господарката на къщата извън града.

Въпреки това, Шелби бе настоял да се срещнат едва късно вечерта, след като се стъмни, сякаш се срамуваше да го видят с нея. „И за това ще си плати“ — каза си Вайда Лу.

Тя се усмихна на отражението си, наведе се напред и махна едно топче от спиралата от изкуствените си мигли. След това отново се изправи. Да, наистина бе надминала себе си. Кремавата копринена рокля беше прекрасна. Този цвят и златните бижута подчертаваха светлите тонове на косата и кожата й.

„Да, очите на стария Шелби ще изтекат — тя се засмя: — Направо ще бъде смаян.“ Вайда Лу реши, че достатъчно дълго се е занимавала с тоалета си, напръска се с най-скъпия си парфюм, взе чантата си и излезе от стаята.

Искаше й се срещата да бе с Янси. Тази натрапчива мисъл я накара да спре. За миг се хвана за парапета, обзета от силен гняв. Как можеше да предпочете Дейна пред нея? Как е възможно?

„Той не я желае истински — опита се да си внуши Вайда Лу. — Просто е бил объркан и отчаян заради цялата бъркотия около проекта за болницата. Не след дълго ще дойде на себе си.“ Сама щеше да се погрижи.

Освен това тя бе единственият човек, който би могъл да го спаси. Вайда Лу изправи рамене. Скоро сам щеше да я моли да легне с него.

След този оптимистичен извод мислите й се върнаха към Шелби.

„Ето ме, идвам, старо копеле. Време е да се поразкършиш.“

Петнадесет минути по-късно шофьорът на Вайда Лу спря лимузината й на кръгообразната пътека пред имението на Тримейн. Вайда Лу стисна дръжката на вратата, като се колебаеше дали да слезе или не.

Никога не бе дезертирала и нямаше намерение сега да го прави. Но призна пред себе си, че човекът, когото мразеше най-много след дъщеря си, е Шелби Тримейн. Никога не бе изпитвала такава ненавист към някого. Точно в това се криеше рискът. Не биваше да загубва самообладание; залогът бе прекалено висок. Тази среща бе повече от битка — беше цяла война, която не можеше да си позволи да загуби, и то не само заради Янси Грейнджър.

Часът на Шелби Тримейн бе ударил. Беше готова да го постави на колене, ако се наложи.

— Госпожо?

Албърт беше отворил вратата на лимузината и я гледаше с недоумение. Без да каже дума, Вайда Лу слезе и тръгна към огромната входна врата, като се стараеше да пристъпва бавно.

Позвъни само веднъж и икономката веднага отвори.

— Добър вечер, мисис Динуидъл. Мистър Тримейн ви очаква.

Вайда Лу кимна и последва жената през фоайето към една стая, която, както тя предположи, бе кабинетът на Шелби. Въпреки че нейната собствена къща бе също толкова огромна, между двете имаше съществена разлика. Тази имаше величествен и изящен вид и това още повече вбеси Вайда Лу. И тя притежаваше много пари, но не би могла да се сдобие с аристократичното потекло, което й липсваше.

Все пак тя щеше да се смее последна. Отдавна беше длъжница на Шелби Тримейн и сега моментът на разплатата щеше да настъпи. Стига той да не й погоди номер.

Когато влезе в стаята, той бе застанал до камината с питие в ръка. Погледна я и отпи голяма глътка.

Вайда Лу затвори вратата и се приближи към него по мекия килим, в който краката й потъваха.

— Надявам се, че ще бъдеш кратка — каза Шелби отегчено.

Вайда Лу се усмихна.

— Спокойно.

— Е, и?

Шелби прикова поглед в нея.

— Сигурен ли си, че си в състояние да ме изслушаш?

— Ако това е заобиколен начин да ме попиташ дали съм пиян, не съм. Но бих предпочел да съм. Тогава нямаше да ми се наложи да те слушам.

— Трябва да знаеш, че съм глуха за обидите ти.

Той се усмихна презрително.

— Имаш късмет, че се съгласих на тази среща.

— Не мисля, че е късмет. Ако не беше се съгласил, щях да те притисна в кънтри клуба, за твой ужас.

— Ти си кучка.

Вайда Лу се засмя.

— Прав си, но и двамата винаги сме го знаели. Това беше нашата малка тайна.

— Какво искаш?

— Мислех, че знаеш.

— Земята е моя — каза Шелби гневно — и това ми дава право да върша с нея каквото намеря за добре.

— Ти я обеща на комитета. Няма да ти позволя да измениш на думата си.

— Ти ли няма да ми позволиш? И таз добра! — той отпи още скоч. — Ти изобщо нямаш думата по въпроса.

— Знам какво си намислил, знам и за групата на Андерсън — тя разбра, че е успяла да го смае. Лицето му пребледня и той се чудеше какво да каже.

— Откъде?…

— Откъде знам ли? Това сега няма значение, нали? — тя се усмихна злорадо. — Защо толкова се притесняваш, че знам?

— Наистина какво толкова? Земята все пак си е моя и мога да я продам, на когото си искам, по дяволите!

— Не, не можеш, освен… — Вайда Лу нарочно не довърши.

— Освен какво?

— Мисля, че знаеш отговора и без да ти го казвам.

Шелби я изгледа от главата до петите, този път не само с презрение, а с откровена ненавист.

— Не забравяй с кого разговаряш. Помни, че знам как си изпълзяла от калта.

Вайда Лу изпита мъчително желание да му удари плесница, но знаеше, че това би било удар по собствения й гръб. Освен това намерението й беше да го примами в капана си със сладка отрова.

— Заплахите ти никак не ме притесняват — добави той.

— Ти си просто една мръсница, винаги си била такава. Ако се раздрънкаш, ще навредиш сама на себе си.

Вайда Лу се приближи към него и дишането й стана учестено.

— Надявах се, че ти е останал повече здрав разум, но явно не е така. Може би с годините мозъкът ти се е вкиснал или е слязъл в задника ти и не можеш да разсъждаваш като хората.

— Ти май все още не разбираш? Какво те кара да мислиш, че този път ще те послушам, а не както преди години? Пак ти казвам. Ще продам земята, на когото си искам, по дяволите! Между другото знам какво целиш и то няма нищо общо с проекта. Знам, че си нищожество, Вайда Лу, винаги си била и ще бъдеш точно това. Ако дори за миг си си въобразила, че отношенията ти с Янси Грейнджър ще стигнат по-далеч от леглото, жестоко се лъжеш. Мъжете могат да се развличат, с когото им падне, но когато става въпрос за брак, винаги внимават при избора си.

— Какво, ти!…

Вайда Лу не можа да се овладее. Удари силно месестата му буза.

Той й отвърна с удар по гърба. Тя се почувства жестоко унизена, но не даде израз на това. Приковаха гневни погледи един в друг.

Най-сетне Шелби наруши мълчанието, като първо се оригна шумно, а след това я засипа с нови обиди:

— Стой далеч от сина ми. Знам какво си намислила и няма да успееш с малката си игричка. Руни за нищо на света няма да се ожени за някоя с по-долен произход.

Вайда Лу се засмя:

— Шелби, Шелби, ти си така погълнат от себе си, че направо си заслепен.

— Предупреждавам те и за двете неща. Ще съжаляваш.

— Не, ти ще съжаляваш.

Вайда Лу се приближи и го целуна по устните. Той наведе глава назад, а след това напред.

— Никога вече не прави това!

— Тц-тц. Не се нервирай толкова. Някога ти…

— Затвори си мръсната уста!

Тя отново се изсмя:

— Добре. Ще я затворя, но само при едно условие. Ако искаш да запазя нашата малка тайна до гроб и честта на семейството ти да остане неопетнена, забрави за увеселителния парк и изпълни своята част от сделката за болницата — тя замълча, за да му даде възможност да осмисли думите й. — Разбрано?

— Само да си посмяла да кажеш още една дума — и ще те убия.

— Няма да го направиш.

Шелби сграбчи ръката й и я блъсна рязко напред.

— Няма да успееш да ме изнудиш, кучко! — той я удари по гърба. — А сега се разкарай, преди да съм повърнал върху курвенския ти тоалет.

Някой раздвижи храстите до прозореца. Не беше имал намерение да подслушва, но колата на пътеката бе събудила любопитството му и беше тръгнал по посока на гласовете. Когато усети, че главата му бучеше, бързо се върна в колата си и се отдалечи в тъмнината.

 

 

— Изглеждаш така, сякаш току-що си погребала най-добрия си приятел.

— Може би е така.

Руни се наведе напред и хвана отпуснатата ръка на Дейна. Искаше й се да го отблъсне, но не го направи. Присъствието му като скъп и предан приятел бе утеха за нея. Той естествено не знаеше, че сърцето й е разбито, че дълбоко в себе си тя страда. Не можеше да сподели това с него.

Но Руни все пак се досети, че нещо не е наред. Беше се отбил в хотела да я види около пет следобед. Всички други клиенти бяха излезли и те бяха сами в салона.

— Ще ми кажеш ли какво има? Заради работата ли е, защото те уволниха, а?

— Не.

Дейна направи усилие да се усмихне, за да прогони унилото си изражение.

— Е, добре. Но все пак не забравяй, че имам големи уши, чието предназначение е да слушат.

— Благодаря ти, Руни. Ти си ми толкова скъп приятел.

— Но нямам шанс да стана нещо повече, а?

Дейна стисна ръката му.

— Да, така е и най-добре е да приемеш това — тя отново се усмихна насила. — Сигурна съм, че роднините ти биха се радвали, особено баща ти.

Руни стана рязко и лицето му доби войнствен израз.

— Забрави за баща ми. Не ме интересува неговото мнение за теб или за когото и да е от хората, които считам за свои приятели. Дяволите да го вземат!

— Руни!

— Не го казах, без да искам.

— Не, не е така. Каквото и да казваш, ти го обичаш. И съм сигурна, че той ти мисли доброто.

Руни се засмя иронично:

— Искаш да кажеш, че мисли само за своето добро. Наумил си е да ме направи политик. Как си ме представяш във Вашингтон?

— Всъщност защо не? Смятам, че би могъл да станеш добър политик. Ти си честен и интелигентен и…

— Скучен.

Дейна поклати глава:

— Не си скучен.

— Е това няма значение, поне засега. Намерих начин да го накарам да се откаже, така че си оставам адвокат и това е една от причините да се отбия при теб.

— Точно така. Благодарение на теб Янси Грейнджър ще се измъкне.

Щом Дейна чу името му, сякаш почувства още по-силна болка в сърцето. Тя се обърна встрани, защото не искаше Руни да долови болката в очите й.

— Как така? — неволно попита тя.

— Наистина ли не знаеш?

— Ако това е опит да узнаеш нещо, губиш си времето.

— Извинявай, просто не мога да свикна с мисълта, че вие с него сте…

Той замълча и Дейна не знаеше какво да каже, за да го накара да продължи.

— Впрочем — каза той — Янси ме помоли да ти благодаря от негово име.

Дейна изпита толкова силен гняв, че не можа да отговори.

— Само не мога да разбера защо не ти благодари сам. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Предпочитам да не го обсъждаме, ако нямаш нищо против.

Руни смръщи вежди.

— Както искаш. Все пак той ми каза да ти благодаря от негово име: ако не си била ти, нямало да предположи, че съществува заговор, целящ да съсипе репутацията му, че не би отишъл при Херман Грийн, за да застане лице в лице с него.

— Какво е отговорил Херман?

Дейна се опитваше да потисне любопитството си, да си внуши, че вече нищо, свързано с Янси Грейнджър, не я интересува. За нещастие не можеше.

Руни й каза за майката на Херман и нейния дълг, натрупан от хазарт. Щом свърши, Дейна само поклати глава:

— Не мога да си представя подобно нещо.

— Аз също. Все пак, както ти казах, Янси смята, че дължи избавлението си единствено на теб, особено след като ти откри третия свидетел, който е взел подкуп от адвоката на Андерсън.

— Признавам, че това беше чиста случайност.

— Но благодарение на нея съм на път да събера достатъчно доказателства в полза на Янси: за подкуп с цел лъжесвидетелство и повдигане на неправомерно обвинение — Руни се захили: — Кой знае, бих могъл дори да заведа дело за донос и клевета.

— Значи Янси печели, а с групата на Андерсън е свършено.

— Точно така. Особено когато вестникът отпечата историята на Грийн.

— Иска ми се да бях присъствала на срещата им с Янси.

— По-добре, че не си била там. Сигурно сцената е била по-грозна, отколкото когато Янси удари онзи журналист.

— Ами земята? Сега баща ти ще я продаде ли на болницата?

Руни сви рамене:

— Все още нямам достъп до неговите бизнес планове.

Дейна не каза нищо, искаше само да избяга от цялата мъка и болка, която бе сковала тялото й. Но не можеше. Все още мисълта за него я караше да тръпне.

— Май вече е време да завършиш материала си и го предадеш във Вашингтон? — попита Руни.

— Така е. Да се надяваме, че с него ще спечеля работата.

— Шегуваш ли се? След всичко, което стана, ще напишеш наистина сензационна статия.

— Ще видим — каза Дейна разсеяно.

Руни остана още един миг с поглед, прикован в нея.

— Време е да се връщам в Ричмънд.

Дейна го целуна по бузата.

— Ще ти се обадя.

Щом си тръгна, тя се качи обратно в стаята си, затвори вратата и даде воля на сълзите, които едва сдържаше.