Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (25)

Двадесет и четвърта глава

По дяволите! Ръцете й така трепереха, че едва успя да закопчае панталоните си. Хвърли последен поглед в огледалото. Косите й наистина бяха в безобразно състояние. Сякаш бяха настръхнали, както и цялото й тяло.

Вълнение и изненада — ето това бе причината за смущението й. Когато го бе видяла до вратата, облегнат на касата, той й се стори адски красив, но Дейна се опита да си внуши, че това нямаше нищо общо с нейното състояние. Все пак неволно бе забелязала как под ризата се открояваха мускулестите му рамене и гърди и колко добре му стояха джинсите, с които като че ли никога не се разделяше.

За секунда си помисли какво ли би изпитала, ако докосне стегнатите бедра под тях, ако…

Дейна се втурна навън от банята. Не можеше да пропилее този шанс; трябваше да измъкне от него възможно най-много информация. Нямаше намерение да се предава нито за миг на нежеланите и непознати чувства, които този мъж събуждаше у нея.

— Нямаше нужда да се преобличаш — каза той, когато тя се върна в стаята, и я изгледа от главата до петите.

Нещо в този поглед накара Дейна да изпита странното чувство, че настръхва. Знаеше какво бе това — той мислеше за онази пламенна целувка. Въпреки че никога не бяха говорили за нея, тя бе в съзнанието и на двамата — вълнуваща, пленителна, жестока.

Но това бе само проява на слабост. „Нещо, което никога няма да се повтори“ — каза си тя и увереността й започна да се възвръща. Освен това, въпреки че я бе целунал така, той навярно не изпитваше повече симпатия към нея, отколкото тя към него. При тези обстоятелства, ако я мразеше, това би било добре дошло за нея, стига да не й попречи да получи интервюто.

— По-добре се чувствам с дълги панталони — каза тя най-сетне, като се надяваше тонът й да прозвучи делово.

Той сви рамене:

— Хайде да тръгваме.

Щом се качиха в колата, тя погледна крадешком към него и осъзна, че сърцето й все още бие учестено.

— Решил ли си къде точно искаш да отидем?

— Да, но ако ти…

— Не — прекъсна го тя. — Все едно къде ще ме заведеш.

Той хвърли бърз поглед към нея и сви устни от изненада.

— Сигурна ли си?

Знаеше, че той се закача с нея, но се засмя с ослепителната си усмивка.

— Може би трябваше да кажа „стига да не е някоя дупка“.

— Знаеш ли, трябва по-често да се усмихваш.

Дейна неволно трепна, когато чу тази неочаквана забележка.

— Ти също.

Тя усети, че гласът й затрепери, но не обърна внимание на това и се надяваше той да не е забелязал.

— Може би се държим така, защото сме много различни характери — той замълча за миг. — Или може би проблемът е, че имаме твърде много общи неща.

Нарочно изрече последните думи почти шепнешком и това я накара да се изчерви. Нима флиртуваше с нея? Ако бе така, защо? Да не би да се надяваше, че така ще отклони вниманието й и ще я смути? Може би изпитваше удоволствие от това, че чарът му й въздейства по този начин.

— Въобразяваш си, докторе — гласът й бе нежен като коприна.

Погледът му отново я смути.

— Нима?

Тя смръщи чело. „Да върви по дяволите с тези свои фантазии!“ Започна да чувства напрежение у себе си. Сякаш Янси Грейнджър имаше безброй лица.

— Надявам се, че ти харесва мексиканската кухня — каза той след няколко мига мълчание.

— Тя е моя слабост.

— Добре тогава. Един мой приятел е собственик на заведението. Не е нещо луксозно и е на доста затънтено място. Не го посещават много студенти.

— Което означава, че ще бъде тихо и без проблем ще проведем нашето интервю.

Янси изведнъж сви към един паркинг, където примигваше яркочервен неонов надпис. Изключи двигателя и каза с подигравателна усмивка:

— Да изчакаме малко, а? Искам първо с удоволствие да си хапнеш вечерята.

— Не и преди да свършим с интервюто.

Знаеше, че думите й ще прозвучат рязко, но не можа да се сдържи.

— Добре — каза той остро.

Щом влязоха, Дейна замълча и се огледа. Повече приличаше на кафене, отколкото на ресторант, и наистина не бе особено луксозно. Масите и столовете изглеждаха очукани, а подът бе грапав.

Но беше чисто и храната миришеше приятно. Джубоксът в ъгъла работеше с пълна сила и на близките няколко маси се бе настанила шумна компания. Истински се забавляваха.

Тя усети погледа на Янси, който леко докосна гърба й. Чувстваше топлината на тялото му. Искаше й се да отмести ръката си от нея.

Тя направи крачка встрани.

— Доста е шумно.

— Искаш ли да отидем другаде?

— Храната тук мирише страхотно.

Той се засмя:

— И аз съм на същото мнение. Хайде първо да хапнем, а после ще му мислим.

Откриха свободно сепаре далеч от шумната компания и седнаха един срещу друг. Тя дори не направи опит да извади бележника си, понеже разбираше, че би било невъзможно да се проведе сериозен разговор. Когато осъзна това, напрежението й сякаш секна. Реши да се наслади на вечерята.

Янси я представи на своя приятел, собственика, който бе пълничък весел човек и сам прие поръчката им. След броени секунди млада сервитьорка със скоби на зъбите донесе питиетата им.

— Ммм, хубаво е — каза Дейна, след като отпи глътка червено вино.

— Радвам се, че ти харесва.

— Но мразя да пия без компания — намекна тя.

Той отговори спокойно:

— Съжалявам, аз не пия.

— Изобщо?

— Не. Любимото ми питие е чай с лед.

Тя повдигна вежди.

— Смятам, че така и трябва да бъде, щом си лекар.

Не трябваше да бърза с това заключение, но думите просто й се изплъзнаха.

Той я прониза с поглед, но не каза нищо. Все пак по време на мексиканската вечеря и след това, докато пиеха кафе, тя усети, че с него става нещо.

— Докторе?

Дейна и Янси веднага се обърнаха и видяха една жена, чието лице бе доста приятно, въпреки че на дясната й буза имаше белег. Но усмивката и начинът, по който погледна Янси, още повече подчертаха чара й. Дейна неволно затаи дъх. Янси стана и й подаде ръка.

— Здравей, Сара.

— Надявам се да ме извините, че ви прекъсвам.

Тонът й бе умоляващ и тя отмести поглед към Дейна, а след това отново към Янси.

— Напротив, Сара. Радвам се да те видя. Между другото, изглеждаш чудесно.

— Нагласила съм се специално за теб — каза Сара с изпълнен с възхищение глас.

Явно смутен, Янси погледна Дейна и каза:

— Това е Сара Мълинс, моя пациентка. Сара, Дейна Байвънс.

— Здравей, Сара — каза Дейна с искрена усмивка, въпреки че бе обзета от любопитство.

Сара се усмихна и отново прикова поглед върху Янси.

— Искам още веднъж да ти благодаря за това, което направи.

— Моля те, Сара, няма нужда вечно да ми благодариш.

— Напротив, докторе — гласът й затрепери. — Ако не беше твоята щедрост и талант, сега нямаше да съм жива.

Дейна забеляза, че смущението на Янси нараства с всяка секунда. „Все пак успява да се владее“, помисли си тя. Всъщност в този момент откри още една страна на противоречивия му характер: можеше да бъде и внимателен и бе способен да изпита искрено съчувствие.

— Как са Хауърд и децата? — попита той.

Сара наклони глава наляво, а след това лицето й засия.

— Добре са. Празнуваме рождения ден на най-малкото.

— Чудесно — Янси отново стисна ръката й. — Предай им много поздрави от мен. Скоро ще се видим в кабинета ми.

— Благодаря — каза тя и бързо се върна при другите.

В мига, когато Янси седна, Дейна попита:

— За какво ставаше дума?

— Нищо особено.

На лицето й се изписа израз на недоверие.

— Нима очакваш да ти повярвам? Тя те гледаше така, сякаш би те изяла.

Той отново я прониза с гневен поглед.

— Наистина ли си спасил живота й? — продължи да разпитва Дейна.

— Да, вярно е.

— А защо каза, че си проявил щедрост?

— За бога, на теб май нищо не ти убягва!

— Аз съм журналистка, не забравяй това.

— Зная.

— Е, и?

— Една нощ у тях се промъкнал някакъв тип и я пребил почти до смърт. Имаше ужасно тежки вътрешни наранявания. Тогава мъжът й беше безработен.

— Не си й взел пари?

— Да, така беше, по дяволите! И какво от това?

— Значи докторът все пак имал сърце.

— Откъде, за бога, знаеш какво имам и какво нямам?

— Не знам — каза тя със същия тон, — но съм на път да разбера, нали?

— Хайде да се махаме от това място.

Дейна не помръдна.

— Къде?

— У нас или у вас?

— Може би в преддверието на странноприемницата няма да има хора.

Когато седнаха един до друг на канапето с по чаша кафе с лешников аромат, настъпи пълна тишина. Както бе предположила, в преддверието нямаше никого. Всъщност като че ли цялата сграда бе опустяла.

Дейна остави чашата си и извади бележника.

— Усещам, че вече си заредила пистолета и си готова да стреляш — каза той.

Беше чула думите му, но бе приковала поглед върху чашата, от която той отпиваше, и не им обърна особено внимание. Мислеше си, че той наистина има идеално гладки ръце на хирург, с тънки, но силни пръсти. Чудеше се дали цялото му тяло е така съвършено.

— Няма нужда да се извиняваш. Чу ме добре, така че стреляй.

„Ето го отново надменния, коравосърдечен човек“ — помисли си тя. Трябваше веднага да разбере, че приятелското му държане отпреди няколко минути е нещо твърде хубаво, за да трае дълго. Все пак тя се почувства малко по-спокойна: можеше да се справи с гнева му. Това, срещу което бе безсилна, бяха опитите му да флиртува с нея и начинът, по който й въздействаше.

— Наистина имам намерение да го направя — каза тя. След това добави по-спокойно: — Виж какво, тук няма да боли като при зъболекар.

Той леко се усмихна.

— Обещаваш ли?

Господи, защо имаше такава усмивка? От нея й се завиваше свят.

— За съжаление нищо не обещавам.

— Така и предполагах.

— Е, да започнем отначало.

— По-добре не.

Дейна едва успя да овладее нетърпението си.

— Тогава просто се опитай да кажеш нещо.

— Добре. Защо ти се стори толкова странно, че не пия? Сигурен съм, че се мъчеше да свържеш това с нещо, което си чула.

Въпросът му я смути.

— Може би — тя замълча за миг. — Разбрах за делото за лекарска небрежност.

Думите сякаш увиснаха във въздуха.

— Какво още знаеш?

— Знам и за историята с изчезналите пари.

Лицето му доби цвят на восък, а очите му приковаха поглед в нея и задълго останаха върху гърдите й, сякаш искаше да я накара да съжалява, че е засегнала тази тема.

— А, значи наистина дебнеш хората и подслушваш през затворени врати.

Тя не се предаде въпреки сарказма му.

— Искам да зная дали си виновен за първото и дали си замесен във второто.

— Не мисля, че това е твоя работа.

— Защо ли не съм изненадана, че говориш така?

Въпреки че изражението му остана спокойно, Дейна разбра, че е истински разтревожен.

— Какво още знаеш, по дяволите? — попита той и се надвеси над нея.

Тя се изправи, но се отдръпна от него.

— Тогава какво би могъл да ми кажеш?

Той се засмя ехидно:

— Значи искаш да говорим само за тези скалъпени скандали.

— Ако нямаше какво да криеш, не би имал нищо против да поговорим за това.

— Ама и теб си те бива.

— Благодаря. Знам още, че си свързан по някакъв начин с конгресмена Крауфорд.

В помещението настъпи смразяваща тишина. Челюстта му затрепери от гняв.

— Не зная откъде си получила тази информация, но най-добре забрави.

— Както искаш — очите й засвяткаха. — Но все пак трябва да ми кажеш нещо.

— Проклет да съм, ако ти кажа! Но знай, че не бих рискувал кариерата си.

— Защо ме разиграваш така? Ако нямаш тайни, защо просто не отговориш на въпросите ми?

— Имам по-добро предложение — каза той и бавно се приближи към нея. — Защо не спреш, преди да си се издънила? Вземи си бележника и писалката и закарай стегнатото си задниче обратно там, откъдето си дошла.

— Ти наистина си копеле!

Дейна вдигна ръка, готова да му удари плесница, но той бе твърде бърз.

Хвана китката й, изви ръката й и грубо я притегли към себе си. Впи горещите си жадни устни в нейните.

Кръвта й закипя, когато почувства допира на тялото му, устните му безпощадно притиснаха нейните, а езикът му навлезе дълбоко в устата й. Усети как през тялото му премина тръпка, а след това чу стона му и почувства, че устните му леко се отпуснаха. В този миг тя се отдръпна и го изгледа смаяно.

— Следващия път няма да се задоволя само с целувка.

След тези думи той се обърна и излезе. Дейна остана като вцепенена, сърцето й биеше до пръсване и тя почувства затопляне между бедрата.