Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (13)

Дванадесета глава

— Не ме свързвай с никого, Инес. Освен, разбира се, ако се обади доктор Грейнджър.

Инес кимна на Вайда Лу и каза плахо:

— Да, госпожо. Желаете ли още нещо?

— Да. Донеси ми чаша чай. И гледай този път млякото да не е развалено. Ако е… — Вайда Лу не довърши мисълта си, но разбра, че икономката е схванала намека, понеже лицето й пребледня, а Вайда Лу бе искала точно това.

„Господи, колко е трудно да си намериш добра домашна помощница в днешно време“ — помисли си Вайда Лу, докато се качваше по стълбите към офиса си. Трябваше да организира нов благотворителен прием. Надяваше се този път да има по-голям успех, отколкото миналия.

Вайда Лу прекоси плюшения килим и седна зад бюрото. Секретарката й трябваше да дойде по-късно. Сега искаше да остане за малко сама, да помисли и да реши коя би била най-вълнуващата тема за това тържество. Нямаше да бъде доволна, ако не успееше да събере половината град.

Набирането на средства не бе тръгнало по вода, както тя очакваше. Отначало започна добре, но напоследък сякаш интересът бе намалял. Онова копеле Шелби Тримейн също не бе отстъпил от първоначалната си цена.

Вайда Лу престана да мисли за него и насочи вниманието си към списъка с идеи пред нея. Почти не забеляза Инес, когато тя сложи сребърния поднос за чай на количката до бюрото от черешово дърво и излезе от стаята.

Когато вдигна чашата си, Вайда Лу усети, че ръцете й треперят.

— По дяволите! — извика тя и остави чашата, потискайки импулсивното си желание да я запрати към отсрещната стена.

Гневът не би й помогнал да постигне целта си. Нужно бе само търпение и внимателно планиране. Това, което я бе разтърсило така дълбоко, бе появата на дъщеря й в Шарлътсвил. „По дяволите, защо трябваше точно сега да получа този ритник в зъбите? Не е честно“ — нервно си мислеше Вайда Лу. Дори не бе предполагала, че някога отново ще види това слабоумно дете.

Когато откри, че е бременна, тя беше взела палка за мухи и се бе удряла с нея, надявайки се да пометне. Не беше успяла, но бе разбрала това твърде късно. Тогава беше дебела и глупава и не знаеше.

След като превъзмогна шока от раждането, искаше да даде бебето за осиновяване, но процедурата й се стори толкова сложна, че тя нямаше да се справи. Освен това тайно се бе надявала бащата на детето да се ожени за нея.

Не беше го направил. И така, в уплахата и невежеството си бе задържала Дейна, което бе най-голямата й грешка. Сега тя се бе върнала, за да я измъчва отново.

Изведнъж тялото на Вайда Лу плувна в пот и я сви стомахът. Вбесяваше я не само моментът, в който Дейна се появи, а и поводът за пристигането й. Не искаше тя да се върти около Янси. Той бе нейна лична собственост. Мисълта, че някоя друга жена би могла да стои толкова близо до него, бе непоносима. Особено ако това е прелестната й дъщеря.

Вайда Лу трябваше да признае, че Дейна наистина се бе превърнала в красива млада жена, колкото и неприятно да бе това за нея. Завиждаше на дъщеря си за това, че сигурно нямаше да й се наложи да си прави пластични операции, за да запази този вид.

Вайда Лу бе заслепена от гняв, породен от ревността й. Скочи от стола и нервно закрачи из стаята. Но това, което я бе накарало да изпадне в паника, не бе ревност. Беше страхът, че Дейна би могла да съсипе репутацията и авторитета й.

Ако тайната, която бе успяла да запази през всичките тези години, излезе на бял свят… „Не, това няма да стане“ — опита да се успокои Вайда Лу, спря се в средата на стаята и присви очи. Никой нямаше да разбере коя е Дейна, понеже щеше да бъде изпратена другаде, Вайда Лу щеше да се погрижи за това.

Изведнъж тя се захили. Чудеше се защо изобщо се тревожи. Имаше достатъчно власт и пари, за да стори чудо, ако пожелае.

Дейна Байвънс бе просто още една мушица, която тя трябваше да стъпче, за да стигне там, закъдето бе тръгнала.

Щом измисли начин да се отскубне от това положение, Вайда Лу реши да се обади на Тайсън Питърс, неин личен треньор и любовник. Тя се усмихна. Господи, какво правеха с тялото й неговите големи ръце! Той я масажираше, докато успее да прогони напрежението й, а след това я любеше, докато й се завие свят.

Да, Тайсън бе доста добър, но когато му плащаше добре. Тя нямаше нищо против. Имаше нужда от мъж и понеже сега не можеше да има Янси, се развличаше с Тайсън. Но скоро щеше да го изгони от живота си. Скоро Янси щеше да заеме неговото място.

Вайда Лу хвана слушалката на телефона и се стресна, когато той иззвъня. Беше казала на Инес да не я свързва с никого. „Дяволите да я вземат тази жена!“

— Да — каза Вайда ядосано.

— Вайда, Лестър е.

Вайда Лу се постара да прикрие раздразнението си. Лестър Мейфийлд бе член на комитета за набиране на средства и един от хората, които най-активно подпомагаха клиниката. Дълбоко в себе си тя ненавиждаше и него, и съпругата му. Но той имаше пари и влияние, които компенсираха всичко.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш на Инес. Аз настоях да ме свърже. Просто исках да ти напомня за срещата тази вечер.

— Това ли е всичко?

Този път Вайда Лу не се опита да скрие нетърпението си.

— И да, и не.

Тя долови известно раздразнение в гласа му и веднага смени тона.

— Връзката е лоша, Лестър. Какво става?

— Не мога да ти кажа със сигурност. Обади се на Янси и му кажи и той да дойде.

След като каза това, затвори. Вайда Лу остана с поглед, прикован в слушалката. За какво, по дяволите, бе всичко това?

 

 

В момента, в който се отвореха вратите на операционната, Янси освобождаваше съзнанието си от всичко друго, освен това, което бе длъжен да направи. Усещаше само аромата на дезинфекциращи вещества, който изпълваше помещението, и мислеше единствено за пациентката пред себе си. В този ден наистина бе изцяло погълнат от работата си.

Вече бе извършил две успешни операции и трябваше да направи още една, която, както предчувстваше, щеше да бъде също толкова успешна.

Но сега имаше няколко свободни минути, преди отново да се появи на сцената. Надяваше се да успее да подремне.

— Добра работа, докторе.

— Благодаря, Рик — каза Янси и рязко издърпа хирургическите си ръкавици.

Рик Клайн, който бе асистент на Янси и един от любимците му, продължи с възхищение:

— Прекланям се пред способността ти да постигаш това, което другите считат за невъзможно.

— Успявам, защото съм добър.

Рик поклати глава:

— Освен това си самоуверено копеле и мисля, че там се крие тайната.

Янси се засмя:

— Ще изляза за малко. Чао засега.

Щом влезе в кабинета си, едва не падна върху кушетката. Беше ужасно уморен. Очите и стомахът му сякаш горяха. Цяло чудо бе, че си свърши работата както трябва.

Всичко се дължеше на стреса. Преди сексапилната Дейна Байвънс да се появи в града, той винаги успяваше да превъзмогне този стрес, който бе неразделна част от неговата работа.

Напоследък беше твърде разсеян и това го вбесяваше. Последното нещо, което му бе нужно в този свят, беше да го преследва някаква амбициозна репортерка, дори и да е адски привлекателна.

От друга страна, как би могъл да изпусне подобна възможност? Ако тя бе решила да напише задълбочена статия за личността му, какво лошо има в това? Така той и болницата биха спечелили изключителна популярност.

„Не постъпвай прибързано, Грейнджър“ — каза си той, понеже изведнъж инстинктът му за самосъхранение се бе задействал. Интерес към личността му, друг път. Това, което тя възнамеряваше да прави, беше да се рови в живота му. Не би го допуснал.

Винаги бе избягвал публичността, защото не искаше една част от неговото минало да стане обществено достояние. Предпочиташе сам да изживее кошмарите си. Дяволите да я вземат тази Дейна Байвънс с горещите й устни и поразително красивото й тяло. Трябваше да си отваря очите на четири.

Щеше да направи всичко, което се налагаше, за да запази достойнството си на лекар и мъж.

 

 

Дейна седна между възглавниците на леглото и опря слушалката на рамото си.

— Открий каквото можеш и ми се обади пак, а?

— Добре.

— И моля те, Били, не казвай на никого.

— За бога, Дейна, за идиот ли ме смяташ?

— Не, разбира се. Просто…

— Знам, знам — прекъсна я Били. — Ако някой разбере къде си и с какво си се захванала, спукана ти е работата.

Въпреки тревогата си, Дейна се засмя:

— Рискове на професията.

— Не се тревожи, скъпа, Били ще се погрижи за теб. Някога да съм те мамил?

— Не, не си. Знаеш ли, вечно ще ти бъда признателна.

— Няма за какво.

— Благодаря ти. Ще чакам да ми се обадиш.

След този телефонен разговор Дейна остана усмихната още няколко минути. Беше благодарна, че можеше да разчита на своя колега и приятел Били Барнс, който работеше във Вашингтон. Познаваха се от години и ги свързваше искрено приятелство.

Беше се обадила на Били в дома му и го бе попитала какво знае за историята с конгресмена Клейтън Крауфорд и съпругата му Глория. Били се бе срещал с конгресмена и беше написал няколко статии за него. Каза й, че знае за слуховете, но не разполага с подробна информация, особено за доктора.

Дейна се молеше този доктор наистина да е Янси Грейнджър. „Исиус“ щяха да бъдат впечатлени.

Тъкмо се канеше да излезе, когато позвъни Ейприл.

— Какво става?

— Тръгвам за едно събрание, за което със сигурност ще ти бъде интересно да узнаеш.

— Безкрайно съм любопитна.

След няколко минути Дейна грабна куфарчето и дамската си чанта и изтича през вратата.

 

 

Всички членове на комитета, с изключение на Вайда Лу, се бяха събрали в една зала в сградата на общинския център. Дейна стоеше до вратата и наблюдаваше групата. Нямаше представа как биха я приели, но знаеше, че ако иска да се срещне с всички от комитета, то сега е моментът. Щом пристигнеше Вайда Лу, Дейна нямаше да бъде допусната вътре.

Погледна часовника и понеже познаваше майка си, се досети, че тя е решила да закъснее, за да привлече вниманието на всички още с влизането си.

Дейна отвори вратата и влезе усмихната и уверена. Трима мъже и една жена прекъснаха разговора си и приковаха погледи в нея.

— Надявам се да ме извините за нахълтването. Аз съм Дейна Байвънс — тя се усмихна на всички. — Журналистка съм и пристигнах в града, за да напиша статия за доктор Грейнджър и проекта за болницата.

Всички се спогледаха, сякаш не знаеха какво да кажат или направят, но по израженията им личеше, че бяха поласкани. Дейна си представи как през съзнанието на всеки от тях минаваха мисли за слава, авторитет и пари…

Тогава един висок мъж със скулесто лице и крив нос стана и й подаде ръка.

— Херман Грийн.

Дейна пристъпи напред и се здрависа.

— Това е Лестър Мейфийлд — добави Грийн.

Дейна се ръкува и с тъмнокосия черноок мъж, по чиято пълничка фигура се познаваше, че прекалява с питиетата, храната или и двете.

— Приятно ми е, мистър Мейфийлд.

— А аз съм Картър Липтън, мис Байвънс. За кое издание работите?

За разлика от пълничкия Мейфийлд, Липтън бе доста строен, а тирантите, които носеше, му придаваха момчешки вид.

— Статията е за „Исиус“ — плахо каза тя, но въпреки това забеляза, че лицата им светнаха, когато назова името на престижното издание.

— Ей, момчета, я по-спокойно!

Всички се засмяха и се обърнаха към жената, която не бе станала от мястото си. Дейна разбра защо тя се радваше на такова внимание от страна на мъжете. Сигурно бе висока около метър и осемдесет.

— Вие трябва да сте Алис Креншоу, приятелката на Ейприл.

Алис се усмихна и лицето й сякаш засия. Когато стана и се ръкува с Дейна, очите й заблестяха.

— Същата. Тя вече ми каза за вас.

— Охо! — засмя се Дейна. — Не знам това за добро ли е или за лошо.

— О, за добро е — каза Алис и отново седна. — Тя смята, че сте страхотна.

— Това е твърде далеч от истината, но въпреки това се радвам да го чуя.

Дейна си позволи да сложи куфарчето си на масата, а след това го отвори и извади бележника и химикалката си.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Всички поклатиха глави и започнаха да говорят в един глас, което ги накара отново да избухнат в смях. Дейна бе истински развълнувана от въодушевлението, с което те се съгласиха да говорят. Споделиха надеждите си за женската болница и какво според тях би означавала тя за града.

Разбира се, никой не спомена нищо за предстоящия съдебен процес, за който бе сигурна, че всички знаеха. Всъщност никой от тях не каза дори една дума за Янси Грейнджър, която да я наведе на мисълта за нещо нередно.

— Значи разчитате единствено на репутацията на доктор Грейнджър да привлече достатъчно средства за закупуването на земята? — попита Дейна и точно тогава вратата се отвори с трясък.

Дейна затаи дъх, когато видя майка си да влиза, облечена така, сякаш току-що е слязла от страниците на „Вог“ и се усмихва високомерно.

Когато видя Дейна, изразът на лицето й изведнъж се промени.

— Какво правите тук? — попита тя с нескрита злоба.

Дейна почти не й обърна внимание, но Алис Креншоу не отмина това. Тя погледна Вайда Лу с укор и каза рязко:

— Вайда Лу, това е мис Дейна Байвънс, репортерка.

— Познаваме се — каза Вайда Лу с доста по-спокоен тон.

Дейна направи усилие да стане, но усмивката бе друго нещо. Сякаш лицето й бе направено от сух гипс и щеше да се пропука, ако се усмихне. Но тя все пак успя да се престори.

— Здравейте отново, мисис Динуидъл.

— Споделяхме с мис Байвънс последните новини за болницата и Янси — продължи Алис.

— Добре, но се боя, че сега се налага да напусне. Имаме важни въпроси за обсъждане — Вайда Лу замълча за миг и застана с лице срещу Дейна. — Сигурна съм, че разбирате.

— Разбира се — каза Дейна, докато прибираше нещата си. — Благодаря ви за вашата откровеност и прямота. Сигурна съм, че ще се срещнем отново.

Дейна току-що бе излязла в коридора, когато погледна напред и го видя да свива зад ъгъла. В този миг той също я забеляза. Двамата се приближиха един към друг.

Дъхът на Дейна секна, когато уплашеният й поглед срещна неговия.

„Янси изглежда така, сякаш е преминал през ада“ — помисли си тя, щом видя сплъстените му неподстригани коси, които се търкаха в яката, дълбоките бръчки по лицето, измачканото бяло палто и се досети колко е напрегнат.

Изведнъж тя потрепери.

— Какво правиш тук? — попита той рязко.

— Върша си работата.

— И каква е тя?

— Опитвам се да науча възможно най-много неща за теб. Но ти знаеш това.

— Не си спомням да съм ти давал разрешение — докато казваше това, устните му трепереха, а погледът му бе студен. Нямаше и следа от сексапилния му чар от миналата нощ. Дейна знаеше, че ако не бе дошла тук, за да го интервюира, той сам щеше да я преследва. Какво лицемерие!

— Но предполагам, че ще ми позволиш — в тона й нямаше заядлива нотка, въпреки че дълбоко в себе си изпитваше неудържим гняв към него заради самодоволството, с което я смяташе за поредната кукла на конци. — Все пак един добър материал в пресата би бил от полза за теб.

Неочаквано той протегна ръка, стисна китката й и я изви.

— Не си играйте с мен, мис Байвънс. Гарантирам ви, че ще загубите.

Той я пусна, обърна се и влезе в залата. Дейна опря гръб на стената и чу как той каза:

— Дано това наистина да е толкова важно, Вайда Лу.

Тя едва стоеше на краката си. Защо всеки път, когато го види, едва не припадаше? Това беше глупаво и съвсем необяснимо.

Щеше да си тръгне, ако не бе чула отговора на Вайда Лу:

— Важно е. Възникна проблем.

„Проблем?“ Журналистическият инстинкт на Дейна заработи.

— Какъв проблем? — попита Янси. Тогава всички заговориха в един глас и Вайда Лу тропна по масата.

Дейна осъзнаваше, че не бива да подслушва, но не помръдна от мястото си. Стоеше неподвижна и се бореше със съвестта си, която й казваше: „Махни се оттук, по дяволите!“ И все пак разумът я съветваше: „Остани!“ Как трябваше да постъпи?