Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (30)

Двадесет и девета глава

Стомахът й се бунтуваше. Сърцето й щеше да изхвръкне. Тя няколко пъти си пое дълбоко въздух. Сграбчи волана. Удари с юмрук по таблото. Нищо не помагаше. Болката и гневът преминаваха през нея на вълни.

Вайда Лу не можа да си спомни кога за последен път бе толкова ядосана. Как бе посмял? Как бе възможно Янси Грейнджър да я предаде така? Очите й се изпълниха със сълзи от гняв, щом видя Дейна, която с отпаднал и сънен вид отключи колата си, покрита с капки роса, и се качи вътре.

Сякаш някой заби нож дълбоко в корема й. Точно нейната дъщеря. Мисълта бе така непоносима за Вайда Лу, че напрежението едва не я накара да изкрещи.

Тя удари силно с двете си ръце по кормилото, като си представи, че стоварва юмруците си върху главите на Дейна и Янси. Едва когато скутът й се оцвети с няколко капки кръв, тя забеляза, че си е счупила нокът.

— По дяволите! — извика Вайда Лу.

Янси и Дейна! Проследи с поглед колата на Дейна, когато тя сви по пътя. Бе получила недвусмислено доказателство, което бе жесток удар за нея.

Защо не бе предвидила, че това ще се случи? Как можеше да бъде толкова сляпа?

Нейният любовник бе спал с дъщеря й!

Внезапно тя избухна в истеричен смях, от който почти и се зави свят. Умът й не можеше да го побере. Не би го приела за нищо на света. „Може би се лъжа“, каза си тя и се опита да се успокои. Може би си бе направила погрешен извод от присъствието на Дейна в жилището му.

Кого се опитваше да заблуди?

Дейна бе дошла при него и бяха спали заедно. Това бе истината. Но кога ли е започнала връзката им?

Вайда Лу не знаеше какво я бе накарало да се качи в колата си и да отиде при Янси посред нощ. Бе прекарала вечерта с Тайсън, а след това го бе изгонила, но не бе успяла да заспи. Беше взела две приспивателни, но не й подействаха.

Сега осъзна, че всъщност съвсем не е искала да заспи. Мислеше за Янси, изгаряше от желание и бе решила да отиде при него и преди той да усети, да пропълзи гола под завивките.

Знаеше, че Янси я избягва. Докато оставаше безразличен и към другите жени, Вайда Лу можеше да понесе това. Правеше всичко възможно, за да бъде близо до него. Държанието му към нея ставаше все по-враждебно с всеки ден и бе започнала да подозира, че нарочно я избягва. Тогава започна да мисли как да промени положението.

Но когато го беше обвинила, че се среща с друга жена, той отрече. А тя му повярва!

— Глупачка! — извика тя и омразата сякаш изпълни всички клетки на тялото й като отрова.

Би трябвало да се досети, че той не живее като отшелник. Не бе по-различен от останалите мъже. Но защо с дъщеря й? За бога! Мисълта, че Янси е проникнал в тялото на Дейна, я вбеси.

Очевидно Янси все още не бе разбрал, че принадлежи на нея, на Вайда Лу. За нищо на света не би позволила на развратната си дъщеря да й го отнеме. Нямаше време за губене; онази кучка трябваше да изчезне.

Но не преди да си плати за всичко. Вайда Лу щеше да се погрижи.

 

 

Дейна не можеше да повярва, че само за две седмици се бяха случили толкова много неща. Но все още не бе успяла да събере достатъчно информация, за да завърши материала си за Янси Грейнджър. В цялата история имаше толкова много неизяснени неща, толкова въпроси без отговор. Ако не успееше да я разнищи докрай, нямаше да се получи сензационната статия, която в „Исиус“ очакваха от нея.

Дейна погледна часовника си. Руни отново беше дошъл в града и я бе поканил на обяд. Беше приела, най-вече защото не искаше да бъде сама. Освен това Руни бе твърде настоятелен.

Трябваше вече да е тръгнала, но тя не бе помръднала от мястото си, потънала в мисли за Янси. Нима бяха минали само два дни, откакто се бяха любили?

Страните й пламнаха. Нима го бяха направили? Въпреки че между тях гореше дива, непреодолима страст, й бе трудно да повярва, че наистина бяха правили любов. Дори сега копнееше да го почувства в себе си. Зърната на гърдите й набъбнаха и се втвърдиха, което бе неоспоримо доказателство, че отново го желаеше.

Дейна се отпусна на леглото, защото изведнъж почувства, че краката й се подкосяват и едва стои. Ако продължи да мисли за това, не би могла да се върне към нормалния си начин на живот. Янси Грейнджър е всеизвестен развратник. Нямаше намерение да се обвързва сериозно с жена. За него тя бе просто една от многото.

И все пак не съжаляваше за това, което се случи. Страстните мигове в прегръдките на Янси бяха я излекували. Беше разбрала, че не е по-различна от другите жени, въпреки че някога я бяха изнасилили. Тя най-сетне бе пълноценна жена.

Преди да срещне Янси, не беше сигурна дали някога би позволила на мъж да я докосва по интимните места. Страхуваше се, че следите, които преживяното остави в тялото й, са дълбоки и незаличими.

Янси й бе помогнал да получи отговор на въпросите си. Можеше да изпита наслада от секса, но не, с който и да е мъж. Мисълта за докосването на друг мъж бе непоносима за нея.

Усмихна се ненадейно, щом си спомни колко нежен и внимателен бе той, преди да му каже, че Вайда Лу е нейната майка. Не можеше да забрави изумения му поглед и мъртвешки бледото му лице.

— Проклета да е тая кучка!

След тези думи затаи дъх, сякаш бе получил смъртоносен удар.

— Не биваше да ти казвам — отвърна тя, — понеже зная, че сте приятели…

— Никога не сме били приятели!

— Но тя работи за твоя проект и нищо не бива да попречи… — Дейна хвана ръката му. — Обещай ми да не казваш нищо! Проблемът е мой, а не твой.

Преди да успее да й отговори, телефонът иззвъня и го повикаха в болницата. Беше си тръгнала, докато той бе в банята, и оттогава нито бяха разговаряли, нито се бяха виждали.

Сега се чудеше дали ще й се обади. А тя щеше ли да се зарадва? Тялото й изгаряше от желание за още секс с него, но не можеше да забрави факта, че му бе казала неща, които не би споделила с никого; най-дълбоките и най-мрачните си тайни: че е била изнасилена и коя е майка й.

В мига, когато бе изрекла тези думи, вече съжаляваше. Нямаше право да занимава Янси с личните си проблеми. Освен това бе разкрила тайните си в мига на най-гореща страст, което я караше да съжалява още повече.

Не искаше никой да изпитва съжаление към нея, особено Янси Грейнджър.

Дейна не можеше да се отърси от тези объркани мисли. Стана рязко от леглото, грабна чантата си и излезе от стаята.

 

 

— Ти обеща.

— Не, не съм ти обещавала нищо подобно, Руни. Престани да хленчиш.

— Наистина обеща и освен това аз не хленча.

Дейна остави чашата с кафето си на масата и преброи до десет. Бяха приключили с вкусното ястие. Докато се хранеха, Руни й бе разказал няколко свои интересни преживявания в съда. След това й зададе въпроса, от който най-много се страхуваше.

— Е, добре, не си обещавала — каза той и я погледна глуповато. — Но все пак те моля, ела с мен. Няма да боли. Кълна се, че няма да се бавим.

Беше я поканил — или по-скоро бе настоял да отиде с него до семейното му имение. Очакваха да ги посети и той не искаше да отиде сам. Тя знаеше, че все някога този момент ще настъпи. Още в Ричмънд й беше казал, че иска да я запознае с тях, затова не бе изненадана.

Но тогава не прие и все още не бе променила решението.

— Руни, погледни ме — каза Дейна спокойно.

— Не казвай това.

— Трябва да знаеш. Не мога да се омъжа за теб.

Той стиска зъби.

— А ти трябва да знаеш, че няма да се откажа.

— Докато знаеш къде би могъл да ме откриеш.

— Така е, но това не променя нищо. Искам да дойдеш с мен при родителите ми — той се усмихна закачливо. — Като приятелка.

— Е, добре — тя разтри слепоочията си, като се надяваше главоболието й да намалее. — Нищо чудно, че имаш такъв успех като адвокат.

Руни се ухили и си пое дълбоко въздух.

Тридесет минути по-късно той мина с БМВ-то си по криволичещата асфалтирана пътека и спря пред площадката, която водеше към голямата порта на къща от предвоенния период.

— Красиво е — каза Дейна с възхищение.

— Да, така е. Хайде, да свършим с това.

— Засрами се. Те са твои родители.

Щом влязоха, Дейна се спря, Руни също. Беше виждала доста хубави къщи при посещенията си като журналистка, но тази бе неповторима.

Срещу входа имаше двойно стълбище и преддверие с висок таван, през което се виждаше застланият с плюшен килим салон в дъното.

— Здравей, скъпи.

Дейна и Руни се обърнаха надясно. Към тях се приближи една жена на средна възраст с приятно, усмихнато лице. Майката на Руни изглеждаше точно както Дейна си я бе представяла — съвършено елегантна от прическата до бутиковата рокля и красивия маникюр.

— Здравей, мамо — Руни я целуна по бузата. — Това е Дейна Байвънс, моя приятелка.

— Добре дошли в нашия дом, мис Байвънс.

— Моля ви, наричайте ме Дейна.

Анна-Бет се усмихна.

— Добре, Дейна. Тогава и вие ме наричайте Анна-Бет.

— О, сине, крайно време беше да се появиш.

Дейна отмести поглед към мъжа, който би могъл да мине за близнак на Руни, ако косите му не бяха стоманеносиви и нямаше издуто шкембе, което навярно се дължеше на прекалената употреба на алкохол.

— Татко, това е Дейна Байвънс.

Той хвана ръката й, а зелените му очи я изгледаха от главата до петите. Дейна усети, че майката на Руни я хареса от пръв поглед. Но не и татенцето. Разбра, че Шелби Тримейн не я одобрява. Това не я смути, понеже чувството беше взаимно. През целия си живот си бе имала работа с мъже като него, които си мислеха, че превъзхождат жените, както и повечето други мъже.

— Да отидем в зимната градина — каза Анна-Бет. — Денят е прекрасен. Ако ме извините, ще отида да кажа на Мериън да ни донесе нещо разхладително.

Дейна видя, че зимната градина се намира до кухнята — явно служеше като място за неофициални семейни събира.

— Кажете ми нещо повече за себе си — започна Шелби, след като всички седнаха и напитките бяха поднесени.

— Татко, за бога, няма ли да я оставиш поне да си изпие чая на спокойствие и да опита от сладките на Мериън, преди да я нападнеш?

Въпреки че Руни говореше с шеговит тон и се стараеше да бъде забавен, Дейна долови смущението му. Тя се усмихна равнодушно на Шелби.

— Всичко е наред. Не бих имала нищо против. Всъщност няма кой знае какво за казване. Аз също съм от Юга. Родена съм и съм израснала в Тексас.

Руни смигна на Дейна.

— Трябваше да те предупредя, че татко и другите в тази къща не приемат Тексас за част от Юга.

— Е, сине, май малко преувеличаваш. — Шелби отпи глътка студен чай и се намръщи. — Господи, бях забравил отвратителния вкус на това нещо — той се обърна към вратата и изкрещя: — Мериън, донеси ми бутилка от кабинета.

Анна-Бет го погледна с укор, но както Дейна забеляза, той се престори, че не я вижда.

— Предполагам, че родителите ви все още са там, така ли е? — попита той, като отново съсредоточи погледа си върху Дейна.

Въпросът на Шелби изглеждаше съвсем незначителен, но Дейна се досети защо й го задава. Той я изпитваше и се мъчеше да прецени дали е достойна за сина му. Преди да успее да отговори, Руни се намеси:

— Всъщност те са покойници. Загинали са при самолетна катастрофа.