Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Southern Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2010)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Южняшки огньове

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1998

ISBN 954-459-520-1

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

Стаята беше прекрасна. Пържолите бавно се печаха върху скарата; салатата бе сложена в хладилника, за да се охлади; десертът беше в кабинета му. Единственото, което Янси не бе свършил, беше да подреди масата. По дяволите, беше готов да се храни дори на терасата, на сгъваемата масичка, стига само тя да дойде.

„Разбира се, че ще дойде“ — каза си той; сам щеше да я вземе. Ами ако не беше в странноприемницата? Щеше да я намери. Щеше да направи всичко възможно, за да сложи край на тази нелепа история. Междувременно си състави план. Щеше да й каже няколко незначителни неща, за да задоволи любопитството й към личността му, и след това да насочи разговора към проекта и терена за болницата.

Толкова беше просто. Ако бе разсъждавал с главата си, тя отдавна щеше да е написала материала и да е изчезнала от живота му.

Все пак знаеше, че щом я види, трябваше да внимава. Бе достатъчно само да се приближи към него, за да го възбуди. Но никога вече нямаше да я докосне. За нищо на света. Не можеше да си позволи повече да флиртува с тази заплаха, особено сега — след като бе разбрал коя е всъщност и бе осъзнал, че тя може да го съсипе.

Изведнъж, Янси се плесна по челото, защото се сети какво бе забравил — вино. Е, щеше да й предложи студен чай. Той грабна ключовете от колата си и тъкмо се отправяше към вратата, когато чу звънеца.

Застина. Вайда Лу? „Не обръщай внимание“ — каза си той. Ако не й отвори, щеше да си тръгне. Но сигурно бе видяла колата му. Янси съчини репликите, с които ще я посрещне, втурна се към входната врата и рязко я отвори.

Но там не стоеше Вайда Лу, а тя — Дейна. Опита се да прикрие изненадата си, но знаеше, че няма да успее. Почувства как лицето му пребледня и за миг остана безмълвен.

— Аз лично не обичам неканени гости, а ти?

За бога, от този леко дрезгав глас, който сега звучеше малко неуверено, му се завиваше свят. По гръбнака му пропълзяха тръпки.

— Зависи кой е гостът.

Погледите им се срещнаха и останаха така няколко секунди.

— Ами влез — каза той най-сетне и се отдръпна назад.

Тя се поколеба, преди да прекрачи прага, но не откъсна поглед от него, а прекрасните й очи днес изглеждаха по-скоро сини, отколкото сиви.

— Сигурен ли си, че искаш да вляза?

— Абсолютно.

Неговият глас също бе леко пресипнал, но не можеше да стори нищо.

Дейна мина покрай него и влезе във всекидневната на ергенското му жилище. Той бавно я проследи с поглед, като си мислеше колко привлекателна изглежда с джинсите и оранжевото ленено сако. Както обикновено, тесните джинси стояха съвършено на дългите й стройни крака, а в контраст със светлия цвят на сакото косите й изглеждаха по-тъмни и още по-красиви.

Сякаш усетила любопитния му поглед, тя внезапно се обърна назад. В този миг той забеляза как бялата блуза подчертава формата на гърдите й и тънката й талия над кожения колан.

Отмести поглед точно когато тя раздвижи ноздри и попита:

— Какво мирише така вкусно?

— Пържоли.

Тя се стресна.

— О, да не би да очакваш някого?

— Надявах се да имам гости.

— Не… не разбирам — продължи тя и изразът й я издаде, че се чувства не по-малко неловко.

Той се засмя, като се надяваше, че така и двамата ще се успокоят.

— Разбира се. Дължа ти обяснение.

Той я последва до средата на стаята, като се стараеше да стои на известно разстояние.

— Всъщност очаквах точно теб.

— Мен ли?

— Да. Едната от онези пържоли на скарата е за теб.

— Но…

— Зная, че ти се струва странно. Всъщност тъкмо се канех да се кача в колата и да дойда при теб, за да те поканя на вечеря.

— Лъжеш.

— Кълна се, че е така!

— Но защо? — изражението й стана мрачно. — След онази сцена в…

— Именно затова приготвям вечеря за теб. Постъпих неразумно.

Тя завъртя глава встрани и удължените вечерни сенки заиграха по лицето й.

— Това извинение ли е?

— Нещо подобно — каза той и й се усмихна едва забележимо, като прикова поглед върху устните й.

Тя ги облиза и поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че се случва наистина.

— Е, какво ще ми кажеш сега? — попита той.

— Искаш да знаеш защо се появих така неочаквано?

— Да.

— Явно ние двамата сме имали едно и също намерение, само че по различни причини. Исках да те уверя, че не действам подмолно, каквото и да си си помислил.

— Значи наистина не си казала на онова влечуго за конгресмена Крауфорд?

Дейна рязко вдигна глава.

— За нищо на света не бих го направила. По всякакъв начин се опитвам да избягвам Рамзи.

— Идеята ми се струва добра.

— Вярваш ли ми?

— Да.

— Това ли е всичко? Имам предвид…

— Зная какво имаш предвид. Ще ти отговоря. Не, няма да ти разкажа за конгресмена Клейтън Крауфорд.

— Добреее. Но няма да ми откажеш да поговорим за няколко други неща?

— Мисля, че това може да се уреди.

Тя кимна, но не каза нищо и погледите им отново се срещнаха.

Беше толкова близо до него. Усещаше аромата на парфюма й, както и неустоимото й сексуално излъчване, което го бе възбудило още когато я видя за първи път в ресторанта. Внезапно бе обзет от толкова силна уплаха, че едва успя да промълви:

— Надявам се, че не си вечеряла.

— Не съм.

Малко по-късно вече седяха на терасата с по една празна чиния пред себе си.

— Стана ми тежко — каза Дейна, облегна се назад в креслото и потърка корема си. — Не си спомням кога за последен път съм яла толкова много.

— Радвам се, че ти хареса. Не съм добър готвач.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Изобщо не ти вярвам. Просто се опитваш да си изпросиш комплимент.

— Може би — каза той с усмивка, удивен, че бяха започнали нормален разговор между възрастни хора. При създалите се обстоятелства това бе голяма крачка напред. — Наистина обичам да готвя, но невинаги имам време да се правя на Марта Стюърт.

Дейна се засмя:

— Разбирам — отпи глътка студен чай. — Кажи ми все пак, какво те накара да се посветиш на лекарската професия?

Янси се отпусна назад на тапицирания стол от ковано желязо.

— Както ти самата каза, бях маниак на тема жаби. Наистина обичах да изтръгвам онези малки крачета.

— Говоря сериозно.

— Дядо ми беше лекар. Сигурно съм се метнал на него.

— А родителите ти? Те одобриха ли решението ти?

— Това съвсем не ги интересуваше. Бяха твърде заети да си прахосват парите по света.

— Те са починали — каза тя плахо.

— Да, значи не би трябвало да говоря лоши неща за тях.

Тя го погледна смаяно.

— Явно не си се разбирал с тях.

Той се засмя иронично:

— Може да се каже.

— Би ли споделил нещо повече?

— Не.

Знаеше, че би било безполезно да спори с него и веднага смени темата:

— Любопитна съм да разбера защо избра да се занимаваш именно с лечение на стерилитет. Сигурно е имало причина.

Искаше му се да каже: „Ти, ти беше причината“, но не можеше. Това бе тайна, която щеше да пази до гроб.

— Не съм сигурен. Знаех, че искам да стана специалист в някоя област. Тогава това беше нещо сравнително ново. А и сред гинеколозите бе настанало всеобщо отчаяние.

— Прав си за това — каза тя и прехапа долната си устна.

Последва дълго мълчание. Янси въздъхна дълбоко и се опита да мисли за прекрасната вечер, а не за това колко прелестна е тя. Някъде наблизо свиреха щурци, а във въздуха се носеше ароматът на цветята от саксиите на терасата му. В небето нямаше нито един облак. Все още не се бяха появили звезди, но скоро те щяха да запламтят като пламъчета от рая.

— Резултатът от изследванията ти е добър. А за останалото…

Тя знаеше, че нарочно изрече тези неочаквани думи, за да я изтръгне от мислите й. Но успя да прикрие смущението си, като го погледна право в очите и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че единственият начин да разбереш със сигурност дали можеш да забременееш с да опиташ.

— Няма изгледи това да стане скоро.

Говореше спокойно, сякаш се шегуваше, но той знаеше, че е събудил у нея други мисли. Когато повдигна чашата към устата си, ръката й затрепери. Той не откъсна поглед от нея, докато устните й се свиха и докоснаха ръба на чашата, и за миг остана като хипнотизиран, защото почувства, че отново го обзема страстно желание.

— Ти май не си падаш много по мъжете?

Дишането й стана неспокойно, но тя направи усилие да прикрие това. Не искаше да му позволи да излезе победител в играта, която бяха започнали.

— Напротив, има мъже, които харесвам.

— Но само отдалече, а?

— В момента най-важното нещо за мен е кариерата ми — тонът й бе по-строг. — Нямам време да мисля за семейство и деца. Може би никога няма да имам.

— Тогава защо беше толкова важно да провериш? Все още не ми е съвсем ясно.

— Не съм длъжна да ти давам обяснения.

Тонът й бе така равнодушен, сякаш говореха за нещо съвсем незначително. Но тя прехапа устни и това бе знак, че се старае да сдържи нервите си само защото искаше интервюто.

Той не я остави на мира.

— Твоето желание да разбереш дали можеш да забременееш няма нищо общо с това, че нямаш време да мислиш за семейство и деца.

Дейна пребледня, а след това се изчерви.

— Май доста се отклонихме от темата. Не съм дошла тук да обсъждаме моите проблеми.

— Сигурно говориш така, защото се страхуваш — гласът му бе тих и предпазлив.

— Не.

Тя отмести поглед встрани. Беше сигурен, че не казва истината: че истински желаеше да има дете, иначе не би събрала смелост да търси помощ в неговата клиника. Страхуваше се — беше убеден в това.

За бога нямаше право да я съди след всичко, което бе преживяла. Само да не носеше вина към нея! Ами негодникът, от когото бе забременяла? Навярно беше някои младеж, който е решил да се позабавлява, но не е бил готов да понесе отговорност.

Нима заради ужаса от това преживяване беше неспособна да поддържа нормална връзка с мъж? Надяваше се да не е това. Вярваше, че зад този страх се крие гореща, неутолима страст. Знаеше го, защото бе усетил тази страст. При първата им целувка, когато езикът й се преплете с неговия.

Янси усети, че джинсите започнаха да го стягат и стана така рязко, че тя отвори широко очи от изненада.

— Извинявай — каза той, — но става късно, а имаме доста сериозна работа.

Гласът му прозвуча по-спокойно и тя също стана. След това добави:

— Но първо нека разчистим тук.

— Остави това, утре ще почистя.

Тя поклати глава:

— Няма да ти остана длъжна след прекрасната вечеря. Това е най-малкото, което бих могла да направя.

— Както искаш, но ще ти помогна.

Тя се усмихна и той отмести поглед.

След няколко минути и двамата се бяха заловили за работа в кухнята. Той почистваше чиниите, а тя ги слагаше в съдомиялната машина.

— Жилището ти ми харесва — каза Дейна след няколко минути напрегнато мълчание.

По дяловите, тя бе толкова близо! Но имаше и още нещо, освен физическото привличане: чувстваше необяснима болка, непреодолимо желание да я прегърне, да й каже, че той е…

— Нали знаеш, че трябва да остържеш брашното от чиниите?

Неувереният й дрезгав глас го върна отново към действителността. Подаде й чинията и я проследи с поглед, когато се наведе. В този миг видя горната част на нежните и гърди.

Той си пое дълбоко дъх и го задържа. Усети, че тя е доловила това, понеже вдигна глава и разтвори устни.

— Дейна.

Тя сякаш искаше да каже нещо, но не изрече нито дума. Прикова поглед в него и в очите й се изписа молба да не я докосва.

— Хайде да оставим съдовете и се заемем с интервюто — прошепна тя, без да откъсва поглед от него. — Откъде да започнем?

Той протегна ръце към нея и бавно я притегли към себе си.

— Какво ще кажеш да започна от устните ти и да продължа надолу?