Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (16)

Петнадесета глава

Сутринта обещаваше да бъде наситена с преживявания. Дейна имаше намерение да свърши доста неща и да работи без почивка. Събуди се рано и докато се обличаше, неумолимият часовник дълбоко в съзнанието й продължаваше да тиктака. Най-ценно бе времето и тя не можеше да си позволи повече разтакаване. Трябваше да довърши проучванията си и да напусне този град.

По-рано си мислеше, че ще може да превъзмогне миналото, ако случайно се върне отново там, където бе родена и отрасла, и може би дори би предприела пътуване до мястото на катастрофата. Може би наистина щеше да го направи, ако не се бе натъкнала на майка си.

Всеки път, когато излизаше от стаята си, имаше чувството, че майка й я чака зад някой ъгъл. Побиваха я хладни тръпки на безпокойство, докато най-сетне осъзнаеше, че Вайда Лу не е там. Поне не в този момент.

След като се облече, Дейна мислено възпроизведе разговора, който бе дочула през вратата на заседателната зала.

През цялото време си повтаряше, че трябва да си тръгне, че няма повече работа там. Въпреки това беше останала! Ако не друго, самата същност на работата й изискваше да стои там и да узнае всички подробности.

Липсващи пари. Това наистина бе неочакван обрат. Дори не бе й минавало през ум, че Янси Грейнджър би могъл да присвои пари, предназначени за проекта. Но някой го бе направил. Възможно ли беше да е някой от офиса на Херман Грийн, както бяха споменали? Това бе най-логичното обяснение, но не беше единственото. Дейна не знаеше до какъв извод би трябвало да стигне, но нещо не се връзваше в цялата история, както бе с Мери Джефърис и процеса. И в двата случая имаше някакъв скрит опит за унищожаване на Янси и тя твърдо реши да разкрие това, но не беше напълно убедена, че той не би могъл да бъде обвинен в нищо.

Вече бе разбрала, че недостатъците му никак не са малко. Не би се отказала да узнае тайните, които беше сигурна, че се криеха зад надменната му маска, или да се възползва от неговата избухливост. Мислеше, че именно това я плаши и привлича в цялата история. То я изпълваше и с решителност да я разнищи.

Спомни си за неочакваната среща с Янси в коридора. „Животинска привлекателност“ бяха първите думи, които й хрумнаха. Той я притежаваше в изобилие и дори само това би могло да я накара да постъпи прибързано. Но всъщност тя искаше всичко да продължи по-дълго, защото в него имаше нещо, което я озадачаваше и вълнуваше. Не искаше този неустоим чар да изчезне, не още.

„Ти наистина си се побъркала“ — каза си тя.

След това признание се успокои и съсредоточи върху работата си.

Най-важното нещо, което бе запланувала за тази сутрин, беше да разпита бармана на клуба, където, както твърдяха обвинителите, Янси се е почерпил.

След това щеше да отиде в университетската болница, за да поговори с някои от хората, които работеха с него — и лекари, и медицински сестри.

Дейна току-що бе изпила кафето си, когато телефонът иззвъня. Беше Били Барнс, нейният колега и приятел, който работеше във Вашингтон.

— Здравей, малката — каза той с неизменния си приповдигнат тон. — Как върви работата?

— Бавно, за което сама съм си виновна.

— Трудно е за вярване. Никога по-рано не си се мотала така.

Дейна се засмя:

— Е, поне е интересно — помълча един миг. — Били, случвало ли ти се е някога да тъпчеш на едно място?

— Направо ми е писнало от такива положения.

— Точно това стана с историята с Янси Грейнджър или поне така изглежда.

— Ами щом вече заговорихме за доктора, ето как стоят нещата с конгресмена Крауфорд. Накратко, Крауфорд и жена му Глория наистина се опитват да се сдобият с дете. Моите информатори са ги засичали в Шарлътсвил неведнъж. Значи въпросният доктор най-вероятно е Янси Грейнджър.

— Което означава, че ако успее да им помогне, това ще бъде от огромна полза за него.

Били се засмя:

— Почти виждам какво се върти в главата ти. Как ще използваш тази информация?

— Не съм сигурна, но определено тук става нещо нередно, щом онзи червей Албърт Рамзи е дошъл в града. Има нещо гнило.

— И аз бих казал същото. Тогава им разкажи играта, малката, и ми се обади, ако мога да ти помогна с още нещо.

— Благодаря ти, Били. Длъжница съм ти.

— Следващия път, когато дойдеш във Вашингтон, можеш да ме почерпиш една пържола.

— Дадено. Чао.

Когато затвори телефона, Дейна продължи да мисли за въпроса на Били. Как да използва информацията за конгресмена? Разбираше желанието на Крауфорд това да остане негова лична тайна. Но ако я разкрие, дали не би помогнало на Янси? Нима той нямаше да спечели, ако гражданите научат, че се е заел да помогне на една двойка с голямо политическо влияние да се сдобие с наследник? След публикация с подобно съдържание към касата на проекта биха потекли хиляди долари.

Освен ако…

Дейна затаи дъх. Освен ако какво?… Освен ако Янси нямаше причина да пази споразумението им в тайна. Ако някоя от страните бе подкупила другата по някакъв начин, Янси не би искал това да се разчуе.

Но Дейна трябваше да го направи. Като представител на пресата, тя бе длъжна да информира обществеността за намеренията на нейните избраници. А ако в историята бе замесен и един скандален доктор, номиниран за Нобелова награда, какво да се прави?

С тази мисъл Дейна позвъни в офиса на конгресмена.

— Моля, кой се обажда? — попита секретарката с любезен, но делови тон.

— Дейна Байвънс. Репортерка съм и бих искала да се срещна с господин Крауфорд, за да поговорим за доктор Янси Грейнджър.

Последваха няколко мига пълно мълчание. След това Дейна чу как жената изскърца със зъби. Когато отново заговори, гласът й прозвуча доста хладно:

— Съжалявам, но това не е възможно. Списъкът на конгресмена за следващите няколко седмици е препълнен.

— Благодаря — отвърна Дейна. — Ще опитам отново.

В слушалката прозвуча сигнал „свободно“. Скандалното име ставаше все по-популярно с всеки изминал ден. Дейна се усмихна и затвори телефона.

 

 

— Оценявам това, че се съгласихте да ми отделите малко време, докторе.

Карл Паркър кимна и на червендалестото му лице, заобиколено с рижи коси, се появи едва забележима усмивка.

— Успях да се освободя само за малко, но времето, с което разполагам, е изцяло ваше.

— Отново ще ви кажа, че оценявам това. А сега нека поговорим по същество. Става въпрос за доктор Грейнджър.

— Какво искате да знаете за него? — попита Паркър с известна предпазливост.

— Сигурна съм, че вече сте разбрали, че пиша статия за него и проекта за болницата. За начало бих искала да чуя какво е мнението ви за доктор Грейнджър и как се работи с него.

Паркър се намръщи и се обърна с лице към прозореца.

Явно не искаше да разговаря. Разочарованието на Дейна бе толкова голямо, че едва не заплака. Беше очаквала да е по-словоохотлив, понеже бе чула, че няколко пъти той и Янси се бяха хващали за гушите. Но явно нямаше да се получи.

Преди да дойде в болницата, Дейна се бе отбила в клуба, където Янси беше прекарал вечерта преди операцията. Без проблем бе успяла да открие бармана и да го накара да говори.

— Това, че докторът си пийна тогава, е самата истина — каза той. — Аз знам най-добре. Нали сам му направих коктейлите.

Костваше й голямо усилие да се съсредоточи върху думите на Фред Ларкин и да не обръща внимание на външния му вид. Този човек имаше нужда от едно хубаво изтъркване — от сплъстените руси коси на главата чак до петите.

— Ще потвърдите ли това под клетва в съда? — попита тя и отмести поглед от него.

— Да. Така казах и на онзи следовател, който ми се обади от адвокатската кантора.

Значи най-сетне някой от кантората на Руни бе дошъл да го разпита. Тя се чудеше как Руни би могъл да обори това твърдение. А може би той казва истината. Или неговите показания бяха верни, или тези на Янси. Ако Янси е пил, би могъл да загуби всичко. Все пак, необяснимо защо, тя не вярваше в това. Твърде силно желаеше тази болница да бъде построена и не би рискувал всичко по такъв начин.

Но ако Фред Ларкин лъжеше, каква бе причината?

Този въпрос я измъчваше и сега, докато чакаше доктор Паркър да отговори на въпроса й. Но търпението й вече се изчерпваше.

— Докторе?

Той се обърна и каза със сериозно изражение:

— Извинете.

— Ще споделите ли нещо?

— Да, мога да ви кажа доста неща. Не бих го полял с вода, ако се подпали, по-скоро бих се изпикал върху него. Ако грубият ми език ви шокира, извинете — той сви рамене: — Но нали ме попитахте…

— А бихте ли споделили защо се чувствате така?

— Мисля, че вече знаете отговора на този въпрос. Той се прави на Господ и се държи ужасно нахално, особено в операционната.

— Смятате ли, че той не е способен лекар?

— Не. Дразни ме само подходът му към работата.

— Искате да кажете, че уважавате доктор Грейнджър като лекар, но го презирате като човек.

— Да, почти така стоят нещата.

Дейна стана и му подаде ръка.

— Благодаря ви още веднъж, че се отзовахте и бяхте така откровен.

Когато излезе от кабинета на Паркър, тя имаше намерение да интервюира някого от хората, присъствали на партито в онази нощ. Стигна до портала, но се обърна и тръгна обратно по коридора.

„Защо не?“ — запита се тя, докато тракаше с токчетата си по пода. Защо да не се възползва от тази възможност и да вземе интервю от главния герой на историята? Твърде дълго бе отлагала.

Освен това си имаше и лични планове. Преди да загуби контрол над чувствата си, Дейна отвори вратата на чакалнята пред лекарския кабинет на Янси и отиде до бюрото на секретарката.

— Добър ден, аз съм Дейна Байвънс.

— А, значи вие сте журналистката, която ще пише материал за доктора.

Дейна се усмихна.

— Да. Вътре ли е докторът?

Жената се поколеба, преди да отговори:

— Всъщност вътре е, но след няколко минути трябва да излезе.

— Обещавам, че няма да му отнема много време.

След тези думи Дейна тръгна към затворената врата до бюрото на секретарката.

— Госпожице, не може — запелтечи тя. — Почакайте, ако обичате…

Дейна не й обърна внимание, спря се само за миг, за да почука на вратата, преди да я отвори, и влезе. По-късно, когато си спомни за тази случка, не можеше да повярва какво е направила.

— Какво, по дяволите…

Думите на Янси сякаш заседнаха на гърлото му, когато се обърна и я видя.

Бе застанал до етажерката с документи, облечен с тъмни спортни панталони и бяла лекарска престилка, а над челото му се спускаше кичур коса.

За миг Дейна изпита желание да отиде при него и да отмести този кичур назад. Тя смръщи вежди.

— Ти? — каза той шепнешком по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Зениците му бяха разширени, не сваляше очи от нея и тя забеляза как по горната му устна избиха капчици пот. Това внезапно събуди спомена за вечерта, когато я бе целунал.

Тя потръпна и за миг сякаш онемя. Очевидно и той изпитваше същото чувство. В този момент и двамата стояха неподвижни и се взираха един в друг.

— Какво искаш?

Тонът му бе рязък, но гласът му леко затрепери и тя веднага долови това. Не й убягна и откровената сладострастност в погледа му. Опита се да си възвърне самообладанието, което я бе напуснало.

— Какво искаш? — повтори той.

Тя направи усилие да се усмихне.

— Много добре знаеш какво — интервю.

Той помръдна устни, за да заговори, но преди да успее да каже нещо, тя добави:

— Но преди това искам и нещо друго.

Изразът на лицето му издаваше, че е изненадан и ядосан от нахлуването й в територията му. Тогава защо се колебаеше, вместо да й даде веднага това, което искаше от него?

Може би не самите думи, а начинът, по който ги каза, събуди любопитството му и го накара да попита със спокоен тон:

— И какво е то?

— Бих искала да стана пациентка тук.

Янси зяпна от изненада.