Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (7)

Шеста глава

Дейна още веднъж удари с юмрук по възглавницата. После отпусна глава върху нея и се загледа в тавана. Единствената причина за безсънието й бе доктор Янси Грейнджър.

За нейно съжаление, той не се бе оказал стар и грозен. Ако беше такъв, поне щеше да се чувства защитена в две отношения: нямаше да владее мислите й и тя щеше да се възползва от лекарския му опит.

Помисли си, че това е ирония на съдбата. Намираше се в един град, известен с това, че в него работеха най-добрите специалисти по лечение на стерилитет, а тя нямаше достатъчно смелост да предприеме нещо. Само да можеше да събере кураж и веднъж завинаги да се отърве от опасенията си, че не е способна да има деца. След злополуката и физическото, и емоционалното й състояние бе объркано. Не знаеше дали би могла отново да забременее.

Изведнъж Дейна рязко тръсна глава. Какво имаше да му мисли? Наистина искаше да получи отговор на този натрапчив въпрос, но не от Янси Грейнджър.

Обзета от гняв, тя погледна часовника си. Седем. Чудеше се дали да не стане и отиде до централната част на града, където между бутиците и антикварните магазини бе попаднала на истинско съкровище — малък ресторант, в който предлагаха чудесни сладкиши и силно кафе. Но тялото й отказваше да се движи. Тя реши още веднъж да се опита да заспи. Трябваше да напрегне ума си до крайност в този ден. Възнамеряваше да се захване сериозно с работата си.

Дейна промърмори, страните й порозовяха, а сърцето й започна да бие учестено. По дяволите, защо трябваше да пише точно за този чаровник — доктор Грейнджър? Все още не можеше да повярва, че просто беше стояла там и бе позволила на този мъж да я целува.

Защо не го удари с лакът в корема? Дори не се бе замислила за това.

Мислеше си само, че неговата целувка не бе я изплашила. Напротив, бе почувствала приятна топлина и неописуемо удоволствие, особено когато езикът му проникна в устата й и тя усети силата на неговото желание. Дори само споменът за това я караше да тръпне.

Безспорно бе привлекателен. Както и много други мъже. Но тя рядко бе излизала с някого от тях и за нищо на света не би им позволила да я целуват. Руни беше единственият мъж, но не я бе докосвал от години.

С какво толкова бе по-различен Янси Грейнджър, освен с красивите си и строги аристократични черти? Тя не знаеше и това най-много я плашеше. Представи си го такъв, какъвто бе в ресторанта.

Докато разговаряше с бившата си жена и не се опитваше да я съблазнява, бе някак различен. Без покоряващия глас и неустоимата усмивка, от която сърцето й бе затуптяло силно, изглеждаше по-възрастен, с измъчено и почти мрачно изражение.

Непокорният кичур, който се спускаше над челото му, сякаш все още бе пред очите й. Но това, което се бе запечатало най-дълбоко в съзнанието й, бяха очите му. И то какви очи. Те не само бяха неповторимо сини, но сякаш притежаваха и някаква сила, с която напълно я обезоръжаваха.

Трябваше да внимава с него поради не една причина. Нейната реакция бе неволна и неочаквана. Вече бе успял да й влезе под кожата. Той я отблъскваше и същевременно я привличаше. Агресивният му чар я плашеше, а изключителната му дързост я покоряваше. И двете бяха смъртоносни.

Никога не би се държала така отново. Не беше направила опит да се съпротивлява и бе позволила да се случи недопустимото. Затова сега й бе трудно да продължи играта. Тя беше нарушила едно основно правило — да не се замесва лично в историята и да не се обвързва с човека. Беше ли се провалила в работата си още преди да я започне?

Знаеше, че няма да е лесно да вземе интервю от него. Но това беше и предизвикателство за нея.

Дейна отново удари с юмрук по възглавницата. Този път по-силно. Спри да мислиш за този глупак! Неговата впечатляваща мъжественост би могла да съблазни, която и да е жена, включително и нея самата. Ядът й пламна отново.

Нима беше си загубила ума? Да, за миг беше го загубила миналата вечер. По-лошо, неговите влажни и горещи целувки бяха я накарали да почувства непозната досега болка между бедрата.

Тя притисна ръка на корема си, понеже й се гадеше. Беше се надявала да постигне истински триумф с една изключителна история. Бе изпратена да се рови в сърцето и душата на доктор Янси Грейнджър, да разкрие дали той наистина заслужава Нобеловата награда, а също и цялата слава и почит, която му бе отдадена.

А сега трябваше да се бори не само с Янси Грейнджър, но и с Руни Тримейн. Руни я беше посрещнал на аерогарата след завръщането й от едно интервю за списание „Исиус“.

Беше я завел във френския ресторант на вечеря. Те едва бяха седнали, когато той я погледна с очи, пълни с любов.

Бе избегнала погледа му, защото не можеше да му отвърне по същия начин, въпреки че й се искаше да би могла. Той не беше хубав като много други мъже, които бе познавала, но това нямаше значение. Притежаваше много други качества. Беше джентълмен и преуспяващ адвокат със собствена фирма. Имаше много пари и аристократичен произход.

Обаче това нямаше никакво значение. Тя просто не го обичаше. Дейна знаеше, че той иска тя да изпитва повече от привързаност към него, но все пак не беше настоятелен, за което му бе благодарна.

Ала съдейки по начина, по който я гледаше, тя не беше сигурна колко дълго би могла да отлага неизбежното.

Нямаше никакво желание да го наранява. Той беше толкова добър към нея. Но тя осъзнаваше, че нищо не остава неизменно и че някога те щяха да стигнат до определен етап в отношенията си, когато в тях щеше да настъпи обрат.

— Липсваше ми, знаеш ли? — беше казал той, за да наруши мълчанието.

Тя все още се колебаеше.

— И ти ми липсваше.

— Но нещо става. Нещо не е наред. Чувствам го.

Той посегна да я хване за ръката, но тя се отдръпна. Руни стисна устни.

— По дяволите! Никога не съм казвал каквото и да било, но мисля, че е време да ми отговориш честно.

— За какво? — попита тя с учуден поглед.

— Защо мразиш аз или който и да е друг мъж да те докосва?

— Това не е вярно — отрече тя. — Ти си ме докосвал…

— Разбира се, докосвал съм те, дори съм те целувал, но ти никога не си отвръщала и сама го знаеш.

Той замълча.

— Това не се отнася само до мен. Виждал съм те да реагираш по същия начин, когато някой друг мъж неволно те докосне, както направих аз сега.

— Виж, Руни…

— Кой те е наранил?

Дейна отвори уста, после я затвори, но не свали очи от Руни.

— Въобразяваш си.

— Така ли?

— Да — отговори тя хладно.

— Не мисля така, но да оставим тази тема.

— Така ще бъде най-добре, защото имаме повод за празнуване.

— Нали не ме заблуждаваш?

Дейна се изчерви, после каза с престорен глас:

— Хайде, Руни, просто продължи да ми бъдеш приятел. Моля те!

— Не се тревожи. Винаги ще бъда.

Тя направи усилие да го хване за ръката и да я стисне.

— Благодаря — прошепна Дейна. После прочисти гласа си и добави: — „Исиус“ ме искат за шеф на бюрото във Вашингтон.

— Но това е чудесно!

— Да, но първо трябва да се докажа, да завоювам позиции и тогава да говорим за това.

Руни махна с ръка.

— Ти можеш да го направиш без особено усилие.

— Аз също съм сигурна, че мога.

— И така, къде те изпращат? Надявам се да не е далеч.

— В Шарлътсвил — Дейна мислеше, че може би ще се задъха, когато произнася тази дума. И наистина едва се сдържа. Дявол да го вземе!

— Аз търсех начин да те накарам най-после да посетиш семейството ми. Ето че го намерих. Възможността сама ми се разкри.

Дейна го погледна, в очите й се долавяше смущение.

— Забравила си, нали?

— Какво да съм забравила?

— Че съм от Шарлътсвил.

В гласа му имаше нотка на упрек.

Смущението на Дейна премина в слисване. Изведнъж започна да гледа на възложената й задача по съвсем друг начин. Щом трябваше да остане в Шарлътсвил няколко седмици, тя не би могла да намери начин да избегне срещата със семейството му. Едно е да имаш мимолетна връзка с него, докато живееха в Ричмънд, друго бе да се сближи със семейството му. Тя не искаше да признае това, но тази мисъл я караше да се чувства неудобно. Въпреки че беше горда със своите постижения, все пак изпитваше чувство на малоценност, когато се изправеше лице в лице с кастовата система на стария Юг, която бе толкова влиятелна във Вирджиния. Тя знаеше, че никога няма да издържи на проверката на семейство Тримейн.

Руни очевидно не разбра причината за реакцията й.

— Не исках да те притеснявам, няма причина да се тревожиш за каквото и да било. Ние от Вирджиния нямаме нищо против тексасците.

— Но…

— Нима е твоя вината, че родителите ти загинаха при автомобилна катастрофа? Хайде, Дейна, моите родители не са чак толкова задръстени. Те ще те обикнат.

Дейна не бе убедена в това, но запази лека усмивка на лицето си. Знаеше как първите семейства във Вирджиния се отнасяха към синовете и дъщерите си и бе сигурна, че ще бъде подложена на изпитание.

— Права си — засмя се той и се опита да смени темата. — Ние наистина имаме какво да празнуваме.

— Руни…

— Направи ми поне това удоволствие.

Тя кимна и вдигна във фалшив тост чашата с шампанското. Какво беше направила? Като му каза за назначението, тя почти бе потвърдила решението си да приеме работата.

Дълбоко в себе си знаеше, че ще я приеме, но досега все пак имаше известни колебания. Би могла да позвъни на Уейд Лейнджли. Дейна преглътна шампанското заедно с нерешителността си.

Всичко щеше да бъде просто чудесно! Не бе положила напразно толкова усилия. Само небето е недостижимо. Би могла да се справи с всичко пред себе си. Но миналото щеше да я спре.

Или само се заблуждаваше? Дейна почувства болка в стомаха и точно тогава телефонът иззвъня. Това я изтръгна от мислите й, тя протегна ръка и вдигна слушалката.

— Дейна!

— Ейприл!

— Да, аз съм. Не звъня ли твърде рано?

— За бога, не! Аз не спях. Впрочем мислех, че си изчезнала от лицето на земята или че си ме зачеркнала от списъка на приятелите си.

Ейприл се засмя със звънливия си смях, който времето не бе променило. Той успокои обърканото съзнание на Дейна, както малко други неща биха могли.

— Запазила съм цялата сутрин за нас. Няма да приема отрицателен отговор.

Дейна отговори на свой ред с тих смях:

— Ни най-малко не си се променила. Властна както винаги.

— Бързо скачай от леглото и тръгвай!