Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (14)

Тринадесета глава

Вайда Лу зае строга поза и погледна останалите. Не можеше да каже нищо; гневът сякаш бе заседнал в гърлото й.

— Вайда Лу, какво ти е, по дяволите? — попита накрая Херман Грийн. — Изглеждаш така, сякаш след миг ще получиш удар.

— Защо сте пуснали тази журналистка? — попита Вайда Лу и сама усети как гласът й затрепери, въпреки че се опитваше да запази самообладание.

— Вдигаш много шум за нищо, Вайда Лу — каза Янси, седна в единия край на дългата маса и кръстоса крака. — Влязла е и толкова. Освен това, не е твоя работа.

Вайда Лу отново почувства как адреналинът й се покачи. Не било нейна работа! Как смееше да й говори така? Последният човек, на когото би позволила да слухти около комитета, бе Дейна. Трябваше да внимава как да се държи, докато дъщеря й е в града, и как да се справи с цялото положение.

Но нямаше да забрави пренебрежителното отношение на Янси и щом сложи халката на пръста й, тя щеше да го накара да си плати. Дотогава трябваше да угажда на капризите му, както и на всички други от комитета.

Идиоти. Точно такива бяха — тесногръди хора с големи амбиции, които си мислеха, че са нещо повече от другите и особено от нея.

Колко жестоко се лъжеха! Когато успее да изкопчи това парче земя от собственика му, те щяха да пълзят в краката й.

— Е, и защо беше толкова наложително да дойда? — попита нетърпеливо Янси.

Вайда Лу долови раздразнението в гласа му и й стана ясно, че всеки момент щеше да избухне или — което бе още по-лошо — да си тръгне.

— Всъщност и аз не знам. Давам думата на Лестър.

Тя се обърна към Лестър Мейфийлд, който изведнъж се извъртя на стола си и тлъстините на корема му потрепериха. Всички останали също впериха поглед в него.

Лестър прочисти гласа си и сложи ръка на устата си, но със закъснение. Вайда Лу чу как той се оригна.

— А… извинете — каза Лестър със зачервено лице. Отново прочисти гласа си. — Накратко, жена ми срещнала в магазина съпругата на Тед Уилкинс и тя й казала, че не е получавал квитанция за дарението си.

— Продължавай, довърши си мисълта — каза Алис. — Усещам, че искаш да кажеш и още нещо.

Все още зачервен, Лестър прибави:

— Ами жената на Тед се чудела дали парите изобщо са стигнали до комитета.

Той погледна безпомощно Вайда Лу. Тя поклати глава:

— Не знам нищо по въпроса, но дори и най-малкото съмнение, че някой злоупотребява с парите от даренията, би могло да се окаже съдбоносно.

— Хайде де — каза Янси ниско и с пренебрежителна нотка в гласа. — Кой обръща внимание на такива отвратителни слухове, особено когато в тях няма и капка истина!

— Дарителите, ето кой — каза рязко Картър Липтън, чието лице също бе пламнало.

Лестър потърка брадичката си и гневно изгледа Янси.

— Жената на Тед казва, че той е дал парите на вас, докторе.

— Точно така. Даде ми ги — каза Янси, този път спокойно и с досада. — А аз ги занесох в офиса на Херман и ги сложих в чекмеджето на бюрото му, както се бяхме разбрали — той погледна Херман. — Човекът си иска квитанцията, така че размърдай си мързеливия задник и му я изпрати. Това ще сложи край на слуховете, както и на цялата тази история.

Херман поклати глава:

— Не мога.

— Защо? — попита Вайда Лу.

— Изобщо не съм получавал тези пари — каза Херман и прикова поглед в Янси.

Последва кратко мълчание, но във въздуха се долавяше силно напрежение, като че ли бе паднала бомба. Янси се изправи рязко.

— Какво каза?

— Когато се върнах в офиса, парите ги нямаше в чекмеджето.

— По дяволите, сигурен съм, че ги оставих там!

Вайда Лу вдигна ръка, понеже й се струваше, че скоро ще трябва да влезе в ролята на рефер, въпреки че Янси и Херман бяха приятели.

— Тогава защо ни го казваш чак сега, Херман?

Херман бе този, който в момента седеше на горещия стол, въпреки това, изглежда, там му бе доста удобно. Държеше се хладнокръвно и спокойно.

— Надявах се, че парите ще се появят отнякъде.

— По дяволите! — каза Янси и тръсна ръце.

— За каква сума говорим всъщност? — попита Алис загрижено.

— Две хиляди долара — каза Херман. — Поне така разбрах от Янси.

Янси го изгледа студено.

— Можеш да бъдеш сигурен, че бяха точно толкова.

— Преброи ли ги? — попита Картър и се наведе напред, сякаш за да вижда Янси по-ясно.

— Не, по дяволите! Тед ми ги даде в пакет. Обадих се на Херман от телефона в колата ми и той ми каза да ги занеса в офиса му и да ги сложа в чекмеджето на бюрото му.

— Не си ли помисли, че това би било неразумно? — попита Картър. — Искам да кажа…

— Много добре знам какво искаш да кажеш — Янси стисна юмруци. — Може би наистина не постъпих много умно, но тогава трябваше да мисля за куп други неща, като например, че трябва да се връщам на работа.

— Както и да е, мога да кажа единствено, че парите ги нямаше.

— Значи някой ги е взел! — каза Янси с укор към Херман.

— Ами секретарката? — попита Лестър почти отчаяно — тя сигурно би свидетелствала в твоя полза, Янси.

— И нея я нямаше. Предположих, че е отишла при колежките си в другата стая — Янси разцепи въздуха с ръка. — Всъщност не видях никого. Ти си отговорен за това, Грийн!

Херман скочи и присви очи.

— Само почакай една минута!

— Престанете! — каза Вайда Лу. — И двамата. Спокойно. Никой никого не обвинява — тя се обърна към Херман: — Трябва да има някакво обяснение. Може би някой ги е взел от офиса ти, например чистачката. Възможно ли е?

— Разбира се. Всичко е възможно. Точно затова досега не бях споменавал пред комитета — Херман се обърна към Янси: — Ей, ти нали си ми приятел; знам, че си оставил парите в чекмеджето. Но понеже не ги открих, се заех сам да разнищя случая, като се надявах парите да се намерят и да не се налага да ви занимавам с това.

— И разбра ли нещо? — попита Алис намръщено.

Херман поклати глава:

— Все още не.

— По дяволите! — промърмори Янси с пламнало от гняв лице.

Вайда Лу губеше контрол над положението и това я вбесяваше. Всички бяха ядосани и готови да избухнат. Всички трябваше да се опитат да преценят действителното положение. Най-вече Янси. Ако избухне, щеше жестоко да си изпати. Тя не би им позволила да напуснат стаята, докато не станат отново сплотена група и не заработят като добър екип, за да успеят да съберат парите.

Вайда Лу бе сигурна, че съществува разумно обяснение за изчезването на дарението. Вярваше на Янси. Той нямаше полза да крие парите. Въпреки че имаше доста недостатъци — беше нагъл, самовлюбен, нетактичен и какъв ли не, — в никакъв случай не би откраднал. Освен това проектът за болницата беше всичко за него. За нищо на света не би рискувал.

Вярваше и на Херман Грийн. Той беше член на църковното настоятелство на местната баптистка църква и сигурно никога в живота си не бе крал. Вайда Лу едва не се засмя на картината, която си представи. За бога, бе готова да се обзаложи, че той нямаше достатъчно смелост дори да откъсне косъм от интимните части на собствената си жена.

Но парите наистина бяха изчезнали. Това бе достатъчно, за да подкопае авторитета на комитета и да попречи на работата му.

— Докато не разрешим този проблем, никому нито дума за това — каза Вайда Лу. — Разбрано?

Другите се спогледаха. Само Янси се осмели да проговори, като гледаше Херман:

— Изпрати на Тед квитанция. Днес. Аз лично ще внеса парите в проклетата каса.

— Не, не го прави — каза Херман. — Ще се намерят. Ако не стане, тогава ще видим какво ще правим.

— Все пак Вайда Лу е права — каза Алис. — Това е сериозно. Помисли само какво би станало с репутацията ти, Янси — гласът й отслабна, но не и въздействието на думите й.

— Точно това имах предвид, Алис — отвърна той. — Тед трябва да получи квитанцията или ще загазим. Гражданите ще си помислят, че си дават парите на банда крадци.

— Точно така — по горната устна на Лестър изби пот и той скръсти пълните си ръце над корема. — Трябва да имат пълно доверие в нас, за да ни поверят парите си.

— Никой не те обвинява, Янси — каза Картър. — Знаеш това. Не обвиняваме и Херман.

Вайда Лу стана.

— Случилото се наистина е неприятно, но все пак не е краят на света или на този комитет, а просто една пречка по пътя — за миг тя погледна към Янси, който сякаш все още изпитваше силно желание да удари някого. — Отново ще ви помоля да си държите езика зад зъбите и нито дума от казаното тук да не се чува вън от тази стая. Нали се споразумяхме?

Всички кимнаха, побутнаха столовете си назад и тръгнаха към вратата.

— Янси.

Той се спря и се обърна.

Вайда Лу изчака няколко мига, докато останаха насаме.

— Искам да поговорим.

— Нека друг път, а?

— Не, сега. Мисля, че ти не разбираш колко сериозно би могло да се окаже това.

Жилите по врата на Янси изпъкнаха.

— Защо ми го казваш, нали само моето положение е напечено?

— Не е вярно и ти го знаеш. Никой не мисли, че ти си задържал парите.

Той се приближи. Щом срещна гневния му поглед, тя се отдръпна и затаи дъх. Когато бе в подобно настроение, той я плашеше.

— Но те определено не смятат, че Херман ги е присвоил.

— Разбира се, че е така, а и ти не смяташ, че е той.

— Очевидно някой е бръкнал в меда и бих искал да зная кой е.

— Сигурна съм, че скоро ще разберем.

— Да видим какво си измислила. Разчитаме на теб да се погрижиш за парите и всичко, свързано с тях.

Вайда Лу пребледня и яркото червило на устните й се открои още повече.

— Да не би да намекваш, че аз имам някаква вина?

— Не. Опитвам се да кажа, че се надявам да направиш някаква магия и да ликвидираш опасността, преди да е станало твърде късно.

— Знаеш, че ще направя каквото мога — тя се усмихна самодоволно. — Сигурна съм, че когато Херман изпрати квитанцията, тази история ще отшуми.

— Аз също искрено се надявам.

Щом стигна до вратата, тя отново го накара да спре.

— Ами онази?

— Коя?

— Репортерката, Дейна Байвънс. Мисля, че така се казваше.

Янси се усмихна подигравателно.

— Много добре знаеш, че се казва така.

Вайда Лу нямаше намерение отново да споменава името на дъщеря си, но не можа да се въздържи. Не искаше Янси да разговаря с нея. След днешната случка присъствието на Дейна би могло още повече да усложни положението.

— Ще й позволиш ли да пише за теб?

— Може би — той сви рамене. — А може би не.

— Разбирам.

Янси се засмя насила:

— Ти май не одобряваш.

— Не съм казала това.

— Напротив, каза го.

След тези думи той излезе.

Вайда Лу заби нокти в дланите си и прехапа долната си устна, за да не изкрещи от отчаяние.

След миг спокойствието й напълно се възвърна. Търпение — това е ключът. То би й помогнало най-много.