Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (31)

Тридесета глава

Беше съчинила тази история за семейството си преди години. Досега не й се бе налагало да я използва, за да подсигури кариерата си, понеже това бе по-скоро заблуда, отколкото откровена лъжа. Все пак вече й бе неудобно да я повтаря. Сега, след думите на Руни, тя се почувства смазана, въпреки че надменното държане на Шелби я подтикна да излъже.

— О, бедната! — каза Анна-Бет. — Толкова съжалявам.

Дейна се почувства ужасно.

— Имате ли братя или сестри? — попита Шелби, след като напълни чашата си със скоч.

— Не, бях единствено дете — поне това бе истина.

— И какво ви води насам, в нашия хубав град?

— Тя е журналистка, татко — намеси се Руни и отново смигна на Дейна, като се надяваше да я успокои.

— Журналистка значи.

— Да.

Отговорът на Дейна бе студен, както и усмивката й.

— Всъщност тя е тук, за да пише материал за Янси Грейнджър и новата болница.

Шелби изглеждаше смаян. „Хубава работа“, помисли си Дейна, изненадана, че той явно не знаеше за нея. Преди тази среща си мислеше, че този човек е в течение на всичко, което става. Може би старият не бе толкова умен, колкото си въобразяваше, че е. Или може би разсъдъкът му бе размътен от пиенето.

— Това е интересно — каза Шелби и се почеса по брадичката.

Анна-Бет докосна ръката на Дейна и се усмихна.

— Мисля, че това е хубаво, скъпа. Доктор Грейнджър заслужава да получи признание. Според мен чудесно е, че са го номинирали за Нобелова награда.

— И аз смятам така, мамо.

В гласа и погледа му имаше известен укор.

— И докъде сте стигнали, мис Байвънс? — попита Шелби с надменния си тон, като изговаряше думите провлачено.

— Смятам, че новият клон на болницата ще бъде ценна придобивка за града.

— Радвам се, че споделяте мнението ми.

— Всъщност това ме изненадва, мистър Тримейн.

Той присви очи и заговори по-тихо:

— Как така?

— Мисля, че ако наистина бяхте убеден в това, просто бихте дарили земята. Чудех се защо не сте го направили.

— Това съвсем не е ваша работа, малка госпожице!

Руни скочи на крака и Анна-Бет затаи дъх.

Шелби не обърна внимание на никого от двамата и прикова изпитателен поглед в Дейна, сякаш я наблюдаваше под микроскоп.

— Семейство Тримейн не обсъжда личните си проблеми с външни хора.

Той тръгна към вратата. След като излезе, в помещението настъпи напрегната тишина. Руни се закашля.

Майка му, която явно бе доста притеснена, каза:

— Извинете съпруга ми за грубостта му.

— Всичко е наред, мамо — каза Руни, сякаш разговаряше с дете. — Защо не се качиш горе да си легнеш?

— Наистина имам главоболие — тя се усмихна вяло на Дейна. — Ще ме извиниш ли, скъпа?

— Разбира се. Приятно ми беше да се запознаем.

Анна-Бет се наведе и целуна Дейна по бузата.

— Нали ще ни посетиш отново?

„Не и в този живот“, помисли си Дейна.

— Благодаря, ще дойда.

— Съжалявам, че се получи така — каза Руни, щом останаха насаме.

— Ти не си виновен. Не трябваше да казвам нищо, но той…

— Знам. Ти си журналистка и работата ти е да разпитваш хората.

Дейна не каза нищо. Искаше само да се махне оттук. Сякаш прочел мислите й, Руни я сграбчи за ръката.

Тъкмо се бяха отправили към входната врата, когато отново се появи Шелби.

— Сине, бих искал да поговоря с теб.

Руни се обърна рязко.

— Не сега.

— Напротив, сега.

Той сви рамене и каза на Дейна:

— Няма да се бавя.

Тя проследи с поглед Руни, когато тръгна с баща си обратно към зимната градина. Огледа се наоколо, потърси санитарния възел и го откри вляво от мястото, където бе застанала. Едва когато излезе, забеляза стаята до него. Това беше кабинетът на Шелби. И вратата бе отворена. Дейна се спря.

Дали да не?… Не, разбира се. Но защо? Вече бе получавала обвинения, че няма капка срам. Защо да не се възползва от това свое качество и сега?

С разтуптяно сърце тя влезе в стаята. Ами ако я хванат? Отхвърли тази мисъл.

Нямаше представа какво търси дори когато прикова поглед върху бюрото му. Вниманието й бе привлечено от един предмет с форма на магнолиево листо, с който бе затиснат лист хартия, не само защото предметът изглеждаше необикновено красив, а и защото върху листа бе отпечатано някакво име и адрес. Може би това бе важно, а може би не. Все пак Дейна запамети и двете и бързо излезе от стаята, а сърцето й все още биеше учестено.

 

 

Руни погледна баща си втренчено.

— Добре, кажи каквото имаш за казване и гледай да не ме задържаш много — рече той със спокоен тон.

— Това ли е начинът да разговаряш с родния си баща?

— Не започвай пак, татко. Може би тя наистина се поувлече, но аз случайно я харесвам.

— Тя е една нахална репортерка и нищо повече.

— Казах ти вече, аз я харесвам.

— Дано да няма нищо по-сериозно.

— Обичам я — Руни замълча за миг. — И дори й предложих да се омъжи за мен.

Шелби пребледня, а когато заговори, гласът му трепереше:

— Какво ти отговори тя?

— Каза „не“, но аз не съм се отказал.

— По дяволите, Руни…

Руни се обърна и му помаха през рамо.

— Довиждане, татко. Нямам желание да обсъждам този въпрос с теб, а и не искам да я карам да чака.

— Как смееш да ми обръщаш гръб! — извика Шелби, но Руни не се спря.

— Не изглеждаш много доволен — каза Дейна, когато се качиха в колата. — За какво беше всичко това?

— Навярно сама се досещаш.

— Аз ли? — попита Дейна равнодушно.

— Разбира се.

— За земята?

— Сигурен съм, че причината за неговата тирада бе свързана с това.

— Разочаровах ли те?

— Не. Но засега не бих искал да казваш на никого. Не си го направила, нали?

— Не съм.

— Зная, че сам ще стигне до правилното решение за болницата.

— Какво друго каза? — попита Дейна.

— Нищо особено, понеже му казах да си гледа работата.

— Мислиш ли, че ще отстъпи?

Устните на Руни трепнаха конвулсивно.

— Естествено, че не.

 

 

Дейна остави чантата си на леглото и седна. Все още бе неспокойна. Мислите й продължаваха да се въртят около посещението при родителите на Руни и тя не можеше да си намери място. За бога, нима бе успяла да разтърси Шелби с въпроса за земята? Така светкавично бе заел отбранителна позиция, че тя почти се убеди, че е решил да извърши предателство.

„Пари.“ Сега бе сигурна, че това е причината Шелби да действа по този начин. Но не разбираше ли той, че не би могъл да принуди Руни да направи нещо, което не желаеше, като например да се захване с политика? „Може би наистина е така“ — помисли си Дейна с огорчение. Хора като Шелби Тримейн си въобразяваха, че биха могли да накарат всекиго да върши това, което поискат от него по всяко време.

Чудеше се дали някога се е срещал очи в очи с Янси Грейнджър. При тази мисъл Дейна се усмихна. Сякаш говореше за война. Ако това се случеше някога, Дейна би искала да види сцената.

Когато Янси узнае какво е намислил старият, положението щеше да стане страшно.

Изведнъж тя си спомни името и номера, които откри в офиса на Шелби, вдигна слушалката и позвъни във Вашингтон. След няколко мига я свързаха с нейния помощник в „Исиус“ Тим Гарисън.

Дейна каза:

— Открих едно име и номер, които сигурно би искал да провериш. Възможно е да имат някаква връзка с предстоящата продажба на земята.

— Я, с теб като че ли си четем мислите.

— Защо? — попита Дейна.

— Тъкмо щях да ти се обадя.

Тя се повдигна леко.

— Наистина ли?

— Името, което си открила, случайно да е Андерсън?

— Да — дланите на Дейна се изпотиха. — Знаеш ли кой е той?

— Един човек на име Нютън Андерсън е успял да привлече няколко заможни господа. Нарекли са се „групата на Андерсън“.

— Какво общо имат със земята на Тримейн?

— Доста неща. Искат я за увеселителен парк и са готови да платят големи пачки за нея.

Дейна бе поразена. Увеселителен парк вместо болница? За бога, това е върхът на всичко!