Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (43)

Четиридесет и втора глава

— Ей, Незбит, получи ли вече доклада от съдебномедицинската комисия за Тримейн?

— Не, все още не.

— Тогава побързай, по дяволите!

— Ще видя дали е готов. Не мога да направя нищо друго.

Детектив Бойд Феърчайлд изруга и отскубна косъмче от петното на бузата си. Трябваше да знае, че ако иска нещо да бъде свършено както трябва, най-добре беше да се заеме с него сам.

Веднага щом получи доклада, той възнамеряваше да посети мисис Вайда Лу Динуидъл. Но първо трябваше да зареди оръжията си. Той се усмихна. „Играта на думи е случайна“ — каза си. След това усмивката му изведнъж изчезна, понеже когато ставаше дума за убийство, никак не му беше до смях. Но фактът, че този път жертвата е един от най-изтъкнатите граждани на Шарлътсвил, придаваше на разследването особена важност.

Началникът вече му се бе обадил и му беше казал да разнищи този случай незабавно, без протакане.

Сега не можеше дори да получи навреме проклетия доклад.

— Пристигна.

„Понякога наистина стават чудеса“ — помисли си Бойд с ирония, когато видя как партньорът му Ралф Незбит влезе забързано в неговия офис с широка усмивка на глуповатото си лице. Някога той се шегуваше, че Незбит прилича на професионален боксьор. Но Незбит се бе заклел, че през живота си не е слагал боксови ръкавици. Тогава Бойд реши, че Бог неслучайно е дарил Ралф е тази физиономия, но никога вече не спомена бокса.

— Прегледа ли го?

— Да. На прав път си. Било е убийство. Умрял е от удар по главата.

Бойд взе доклада, прочете го набързо и се изправи така енергично, че столът му се удари в стената. Той дори не чу трясъка.

— Хайде да отидем на гости у мисис Динуидъл.

Незбит отново се ухили:

— О, боже, това сигурно ще бъде интересно!

Петнадесет минути по-късно двамата детективи стояха пред портите на имението Динуидъл и само след няколко секунди бяха въведени във всекидневната.

— Мисис Динуидъл ще дойде при вас след малко — каза домашната помощница и се оттегли.

Незбит се огледа наоколо и тихо подсвирна.

— Виж ти каква къщичка. Ето с какво я е привлякъл онзи старец Динуидъл. Би трябвало да прояви малко повече разум. Разправяха, че го била уморила в леглото.

Бойд изгледа партньора си.

— Да се надяваме, че е бил доволен и е сметнал, че си струва.

— Добро утро, господа.

Бойд се обърна рязко и видя Вайда Лу да влиза с осанката на кралица, която пристъпва към трона си. Усети, че му се гади, но се постара да се овладее, за да прогони високомерното изражение от изкуственото й лице.

По дяволите! Ако не беше виновна, би се почувствал адски разочарован. Мисълта, че жена като нея може би ще прекара живота си зад решетките, му доставяше радост.

— Здравейте, госпожо — каза Незбит и се представи. — Това е моят партньор Бойд Феърчайлд.

Тя протегна ръка и Бойд я хвана, въпреки че нямаше никакво желание. Необяснимо защо, тази жена го отблъскваше.

— С какво мога да ви бъда полезна, господа?

Бойд реши да не губи време.

— Тук сме във връзка с Шелби Тримейн.

— Не е ли жалко да свърши така?

— Научих, че с него сте имали ожесточен спор няколко дни преди смъртта му.

Вайда Лу повдигна вежди.

— Не бих нарекла нашия разговор ожесточен, детектив…

— Феърчайлд — каза Бойд с подигравателен тон, понеже беше сигурен, че много добре е запомнила името му. Тя навярно си помисли, че просто се опитва да я сплаши. Е, лъжеше се. Но той щеше да продължи да я подвежда.

— Е, детектив Феърчайлд, не мога да отрека. Бях при Шелби Тримейн във връзка с неотложна бизнес сделка — тя се усмихна хладно. — Сигурна съм, знаете, че той беше собственик на терена, който е най-подходящото място за новата болница.

— Всичко това ми е известно, мисис Динуидъл — каза Бойд, — но имаме свидетел, който казва, че посещението ви не е било добронамерено.

— Свидетел значи?

„На тази уличница окото не й мига — забеляза Бойд. — Напротив, държи се като изненадано хлапе в коледната утрин.“

— Точно така, госпожо — намеси се Незбит.

— И кой би могъл да е този свидетел?

— Руни Тримейн — каза Бойд и се опита да долови реакцията й.

Все още нищо. Държеше се нагло и надменно, както винаги, но Бойд се досети, че всъщност просто добре се прикрива. Все пак трябваше да подходи внимателно. Липсваше й класа, но не и пари или влияние.

— Каза, че се прибирал вкъщи — добави Бойд — и се спрял отвън, щом чул силните гласове.

— Не отричам, че от време на време спорът ни ставаше разгорещен.

— И за какво точно спорехте?

— Казах ви — за продажбата на земята.

— Не е ли вярно, че сте били ядосана, защото мистър Тримейн е преговарял с друг кандидат?

— Да, ядосана бях, но това не означава, че съм го убила.

— Не си спомням да съм ви обвинявал в това — каза Бойд.

— О, стига, господин детектив, затова сте дошли тук, нали?

— Дойдох, за да разбера къде сте били в нощта, когато мистър Тримейн е бил убит и някой е запалил кабинета му.

Вайда Лу му се усмихна.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но както се казва, „сбъркали сте адреса“. Престъпникът, когото търсите, не съм аз; имам алиби.

— О?

— В онази вечер и през нощта бях с един приятел.

— А той има ли си име? — попита Бойд.

— Тайсън Питърс. Можете да го откриете във фитнес клуб „Лив Уел“. Но ако нямате нищо против, бих искала посещението ви при него да бъде дискретно.

Бойд едва се сдържа да не се засмее.

Ако нейните приятелчета със синя кръв разберат, че се развлича с един млад жребец, това би я убило.

— Не мога да ви обещая нищо, госпожо.

— Това ли е всичко, господин детектив? — попита Вайда Лу с обичайния си надменен тон.

— Да, госпожо, поне засега — Бойд я изгледа от главата до петите. — Тръгваме си.

Щом се качиха в колата, Незбит се почеса по главата и прикова поглед в своя началник.

— Господи, във вените на тази жена сигурно има ледени висулки.

— По дяволите!

Бойд удари по кормилото.

— Какво има?

— Какво ли? Идиот, нима не ти е ясно? Тя е единственият ни заподозрян.

— Смяташ ли, че алибито й е стабилно?

— Бъди реалист, Незбит. Разбира се, че е стабилно. Тя или е платила на онзи тип, или го е омаяла в леглото. Просто искам да бъда сигурен, че не се опитва да излъже и нас.

— Е, и ще говорим ли с онзи оглупял жребец?

— Естествено, но само ще си загубим времето. Мистър „оглупял жребец“, както ти го нарече, няма да се откаже от волния си бяг.

— Това означава ли, че се отказваш да преследваш мисис Динуидъл?

— Да не си полудял? Разбира се, че не. Ще се лепнем за нея като кърлежи върху кучешки гръб.

— Това не звучи зле — каза Незбит. — Но тази жена наистина ме разтрепери.

 

 

Броуди Калхоун влезе в кабинета на Янси и се тръшна върху най-близкия стол.

— Мисля, че не те чух да чукаш — каза Янси.

— Щом веднъж нещата тръгнат наопаки, няма спиране.

— Ако си дошъл тук за празни приказки, сбъркал си адреса.

Броуди изгледа Янси сърдито.

— Щом искаш да хленчиш, добре, но като че ли тук ти си единственият, който има тази привилегия, а?

Янси въздъхна и пусна химикалката си. Най-добре бе да не се мъчи да свърши нещо съществено; беше безполезно. Просто не можеше да се съсредоточи.

— Все още не мога да повярвам. Изведнъж всичко отиде по дяволите.

— Въпреки че онова копеле умря, може би не всичко е загубено — каза Янси.

Броуди се почеса по брадичката и се намръщи.

— Не казвай лоша дума за мъртвия.

— Защо не, по дяволите? Той се опита да ни прецака.

— Мислиш ли, че щеше да продаде земята на онази компания? — попита Броуди.

— Откъде си сигурен, че не го е направил?

— Не съм. Точно затова съм притеснен.

Янси удари с химикалката си по бюрото и се загледа пред себе си.

— Просто трябва да повярвам, че не е.

— Не храни илюзии — каза Янси, — особено ако някой е размахал пред лицето му големи пачки.

И двамата замълчаха и наведоха глави.

— Нека да си втълпим, че не е продал терена на бандата на Андерсън. Сега, когато е мъртъв — каза Броуди, — какво следва?

— Най-доброто, на което можем да се надяваме, е Анна-Бет или Руни, или и двамата, да проявят почтеност и да изпълнят неговата част от сделката, но няма гаранции.

— А смяташ ли, че Вайда Лу има нещо общо с убийството му? — попита Броуди, внезапно решил да смени темата.

— Откъде, по дяволите, да знам?

Всъщност Янси знаеше. „Ако някой е способен да извърши убийство, то това е само онази кучка“ — каза си той. Докато диша, не би могъл да забрави за болката, която бе причинила на Дейна, на собствената си плът и кръв. Очакваше много скоро тя да плати за греховете си. Може би този ден най-после бе дошъл. В крайна сметка никой не си отива от този живот, без да получи възмездие. Той знаеше това добре; сам го беше изпитал.

— Носят се слухове, че ченгетата са я разпитвали — добави Броуди.

— Ако наистина го е извършила, надявам се да я хванат.

— Имаме и друг проблем — Дейна Байвънс — каза Броуди. — Никой не може да предвиди какъв ще бъде тонът на статията й при това положение.

— Мисля, че ще трябва само да изчакаме.

— Дяволите да те вземат, човече, мечтата на живота ти е на път да рухне, а на теб сякаш ти е все едно!

— Какво би ме посъветвал да направя, Броуди? Да я заплаша?

— Няма значение какво. Просто направи нещо, дори да сгрешиш. Ако не е сключена някаква тайна сделка, Анна-Бет би могла така да се ужаси от всичко, което се случи, че да реши да запази земята — Броуди стана и тръгна заднишком към вратата. — Точно затова смятам да поговоря с нея и с Руни. А ти би трябвало да се срещнеш с Дейна Байвънс. Ако тя представи в отрицателна светлина болницата, града, теб, това никак не би помогнало на каузата ни — Броуди замълча, но само за миг. — Ами Клейтън Крауфорд? Ако той реши да изтегли вноската си? Мислил ли си изобщо за това?

— Да.

— Приключих.

— Само защото започна да се задъхваш — измърмори Янси.

Броуди го изгледа така, сякаш каза „предавам се“, и ядосано прекрачи прага.

Янси се зарадва, че се отърва от него, но настроението му не се подобри. В мислите му бе само Дейна. Беше я видял на погребението на Шелби, но само отдалеч. Бе изпитал желание да се приближи към нея, но не го бе направил. Беше и погълнал с поглед, като си мислеше колко прекрасна изглежда с непретенциозния си черен костюм.

Точно тогава сякаш беше получил нов удар с тухла между очите, защото изведнъж почувства колко много му липсва и колко силна е любовта му към нея. Ето защо трябваше да я види отново, да й каже кой е всъщност и да я помоли за прошка.

Нищо друго не го интересуваше, особено статията.

 

 

— Господине?

Ръката на Янси застина във въздуха точно когато се канеше да почука на вратата на Дейна. Той се обърна и видя съдържателката.

— Мис Байвънс ли търсите?

— Да.

— Няма я.

— Имате ли представа кога ще се върне?

— Няма да се върне.

Устата му пресъхна.

— Откъде знаете? Искам да кажа…

— Тръгна си тази сутрин. Каза, че се връща в Ричмънд.

По гърба му пропълзя тръпка на ужас.

— Остави ли някакви съобщения? — попита той без надежда.

— Не, господине, никакви.

— Благодаря — каза Янси, обърна се и излезе, изпълнен с горчива болка.

 

 

В удобната си квартира, седнала на любимия си стол, Дейна прочете статията за последен път. След това вдигна глава и се загледа пред себе си. Нямаше намерение да се връща в Ричмънд толкова скоро, но когато видя Янси на погребението на Шелби, беше разбрала, че трябва да замине далеч от него.

Искаше да завърши статията, без да се страхува, че всеки момент той би могъл да почука на вратата й. Сега, след като я беше завършила, щеше да я предаде на Уейд Лейнджли в „Исиус“, но преди това щеше да направи последно пътуване до Шарлътсвил.

Дейна нямаше търпение да види лицето на Янси в момента, когато чете това, което бе написала. Благодарение на Мисти Грейнджър тя се бе сдобила с нещо, което й бе нужно, за да постави Янси на колене.

За свое лично успокоение Дейна се бе обадила на Мисти, за да се увери, че тя не би имала нищо против да използва информацията, която така щедро й бе осигурила.

Сега и Янси, и Вайда Лу щяха да си получат заслуженото — бързо и сигурно възмездие.

Изведнъж Дейна трепна и потърка корема си. Отново това неприятно чувство. Язвата й. Отдавна не беше се обаждала, но през последните няколко дни болката бе просто непоносима.

Не беше издържала и се бе обадила на своя лекар, който й бе дал нова рецепта, но едва след като тя се бе съгласила да й вземе кръвна проба. Беше я накарал да обещае, че ще се върне за още изследвания.

Дори не бе изслушал извиненията и оправданията й. Беше настоял и й бе казал, че ако не дойде в уречения ден и час, ще изпрати при нея медицинската си сестра. Дейна отново разтри корема си. Може би идеята за изследванията не бе толкова лоша. Когато се изправи срещу Янси, трябваше да бъде в отлична форма.

Телефонът иззвъня. Тя скочи и прикова поглед в него със страх, че може би е Янси, но и с надеждата, че е той.

Ядосана на себе си, грабна слушалката.

— Ало.

— Дейна, обажда се доктор Пинър.

Сърцето й подскочи. Защо ли й звънеше докторът?

— Рак ли имам? — едва промълви тя.

Той се захили:

— Не, нямаш рак.

— Тогава какво ми е?

— Нищо. Бременна си.