Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Southern Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2010)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Южняшки огньове

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив 1998

ISBN 954-459-520-1

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Дейна изгледа приятелката си от главата до петите и установи, че не само смехът й бе същият, а и всичко останало. Още бе малко пълничка, но по лицето й не се бяха появили много бръчки, а трапчинките й не можеха да останат незабелязани.

Единствената промяна бе, че сред кестенявите коси на Ейприл сега имаше няколко побелели кичура, през които тя прокара ръка, докато стоеше облегната отстрани на стола си и гледаше Дейна.

— Изглеждаш страхотно. Виждам, че изобщо не си се променила.

Дейна се усмихна.

— Тъкмо щях да кажа същото и за теб.

— Не е вярно. Никога не съм била толкова дебела. Въпреки че каза това с укор към себе си, Ейприл се усмихна и показа раздалечените си предни зъби.

Това накара Дейна да си спомни как веднъж Ейприл беше й казала, че никога няма да иде на зъболекар, за да намали това разстояние, защото любимата й актриса Лорън Хътън имала същите редки зъби. Тази мисъл накара Дейна да се усмихне.

— Какво има? — попита Ейприл и повдигна вежди.

— Сетих се за онова, което ми каза за Лорън Хътън.

— Господи, нима вярваш, че бих посмяла да се сравнявам с нея?

— Да — подразни я Дейна.

— Да, само че сега бих предпочела да имам нейната фигура вместо зъбите й.

— Защо? Имаш прекрасен съпруг, който те обича такава, каквато си. При това изкарва добри пари и вече не се налага да работиш. Имаш си две чудесни деца. Какво повече ти с нужно?

— Да, права си, признавам. Но когато погледна твоето стройно и грациозно тяло, позеленявам от завист.

Този път Дейна завъртя очи.

— О, моля те, престани!

— А и понякога ми липсва работата.

— Ти си луда.

И двете замълчаха и отпиха по глътка кафе. Още щом влезе в жилището на приятелката си — двуетажна къща, боядисана в жълто и ремонтирана наскоро, Дейна успя да го разгледа. Въпреки че интериорът бе чудесен, той не можеше да се сравнява с външния облик на къщата.

От стола си на терасата Дейна разгледа малката, грижливо поддържана градина, огромната плачеща върба, сред чиито клони чуруликаха птици, и вдъхна аромата на цветята до нея. В този момент Дейна бе тази, която изпитваше мъчително чувство на завист. Ейприл притежаваше това, което тя самата искаше, но никога не би могла да има.

— За какво си мислиш? — попита Ейприл.

Дейна се усмихна лъчезарно.

— За това, че всъщност аз ти завиждам.

— По дяволите, аз пък завиждам на теб!

— Наистина ли ти липсва работата на журналистка?

Ейприл се усмихна.

— Всъщност винаги съм си мислила, че ние двете сме по-скоро любопитни шпионки, отколкото журналистки.

— Май си права. Тази сутрин се замислих колко ми харесва да отбивам удари и нападки, а вярвам, че и ти си се забавлявала колкото мен.

— Не чак толкова, но почти.

Дейна не отговори веднага, понеже бе погълната от заниманието да прелиства албума с най-новите снимки на Ейприл и семейството й, докато топлите слънчеви лъчи галеха гърба й. Струваше й се, че с Ейприл ще останат приятелки завинаги; бяха се запознали като гимназистки, когато работеха в училищния вестник. Въпреки това имаше неща, които не бе споделяла с Ейприл и никога не би го направила.

Дейна знаеше, че Ейприл е любопитна да научи нещо за миналото й, главно защото собственият й живот беше като отворена книга.

Но когато тя отказа да й се довери, Ейприл престана да я разпитва и така запазиха приятелството си.

— Е, и какво те води отново насам? Сигурно някое горещо събитие. Така ли е?

Дейна прокара пръст по ръба на празната си чаша.

— Да.

— В Шарлътсвил? — засмя се Ейприл. — Мили боже, не мога да се сетя за нещо или за някого, който би предизвикал сензация.

— Ами доктор Янси Грейнджър?

Ейприл затаи дъх.

— Шегуваш ли се?

— Знаеш, че не.

Лицето на Ейприл стана сериозно.

— Сигурно си чула, че е номиниран за Нобелова награда?

— Може би. Мисля, че това не ми направи особено впечатление.

— Тук съм, за да разбера дали наистина е достоен кандидат.

— И какво откри? — нетърпеливо попита Ейприл.

— Ей, нали ти казах, че сега пристигам? Сигурна съм, че ще разбера, преди да изтече срокът ми, особено ако ти се опиташ да хвърлиш малко светлина по въпроса за добрия доктор.

— А, значи не си дошла само на гости?

Дейна се засмя:

— Знаеш как стоят нещата.

— Търсиш ново предизвикателство, а?

— Точно така. И ако успея да го открия, бих могла да получа стабилна работа в друго списание. Но това все пак да си остане между нас.

— Значи се опитваш да надушиш нещо?

Дейна се изчерви.

— Нещо такова, не че ми харесва особено, но…

— Ей, хлапе, използвай шанса си. Ако не го направиш, някой друг ще се възползва. В любовта и журналистиката целта оправдава всички средства.

— Любовта може да бъде и жестока — каза Дейна.

— Искаш да кажеш, че между теб и Руни нещата не вървят?

— За мен вървят… но не и за Руни. Не знам, Ейприл. Просто не чувствам… е, Руни е чудесен човек, но аз не го обичам. Искам да кажа, не по този начин.

— Той изглежда доста добре и…

— И иска да ме запознае с родителите си тук, в Шарлътсвил. Те са със синя кръв, Ейприл. Познаваш този тип хора и знаеш, че няма по-големи сноби от тези във висшето общество на Вирджиния. Какво да им кажа? „Не се притеснявайте, приятели, не обичам сина ви достатъчно, че да се омъжа за него.“ Това ще съсипе Руни.

— Може би когато получиш тази работа и се преместиш във Вашингтон, всичко ще се оправи.

— Но първо трябва да получа работата.

— И как бих могла да ти помогна?

— Както ти споменах, можеш да ми разкажеш всичко, което знаеш за Янси Грейнджър — и хубавото, и лошото, и грозното.

Ейприл се засмя:

— Добре, но първо ми кажи какво си научила досега.

„Нищо особено, освен че целувките му страшно ме възбуждат“ — помисли си Дейна, след това едва не заплака. Прочисти гласа си и забеляза, че Ейприл я гледа учудено.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Ейприл взе каничката от масата и отново наля кафе в празната чаша на Дейна.

— Изпий го. Моето кафе е лек за всяка болка.

— Вярно. Страх ме е, че ще ми поникнат косми по гърдите.

И двете се засмяха, а след това станаха сериозни.

— Всъщност — каза Дейна — единственото нещо, което знам със сигурност, освен че е номиниран за Нобелова награда, е, че си е наумил да открие нова болница.

— Това всички го знаят.

— А всички ли знаят, че срещу него може би ще бъде повдигнато обвинение в лекарска небрежност?

Ейприл я погледна смаяно.

— Е, кажи нещо. Само слух ли е или в него има и известна доза истина? Ти си бивш репортер — би трябвало да знаеш нещо.

— За съжаление не знам — каза Ейприл, — но предполагам, че не е вярно. Най-лошото, което съм чувала за Янси Грейнджър, е, че бил женкар.

Дейна се извъртя на стола и отново прочисти гласа си.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Май долавям известен сарказъм?

Дейна се усмихна глуповато.

— Да, но не обръщай внимание.

— И е амбициозен колкото всичките ми познати, взети заедно.

— Което означава, че за нищо на света не би рискувал кариерата си.

— Точно така.

— Това би трябвало да означава, че обвиненията в лекарска небрежност са несъстоятелни.

— Да, бих казала, въпреки че се говори, че някога е имал проблеми с алкохола.

— Нима?

Ейприл сви рамене:

— Но не знам никакви пикантни подробности. Виждала съм го само веднъж, на един прием, и тогава си пийваше или така ми се е сторило. Държеше в ръка чаша и тя не беше празна.

— Ами семейството му?

— Всички знаят за фамилията Грейнджър. Типични аристократи от Вирджиния. Но когато неговите родители починали, му оставили много дългове. Все пак някога са имали пари в изобилие. А и когато човек се е родил със синя кръв, независимо богат ли е или беден, той си остава със синя кръв. Но ти сигурно знаеш и това.

— Не, не го знаех — Дейна дори не се опита да прикрие горчивата нотка в гласа си. След тези думи и двете замълчаха.

— Имам една приятелка, която добре го познава — каза Ейприл и лицето й отново засия. — И смята, че той е най-великото творение след машинно нарязания хляб.

Дейна направи усилие да се усмихне.

— Да, така мисли. Какво бих могла да кажа? Благодарение на неговото лечение сега тя има две деца. Преди да се обърне към Грейнджър, ходи при няколко други лекари и не успяха да й помогнат. Всъщност — добави Ейприл — вярата й в него е толкова силна, че се е включила в комитета за набиране на средства за терена.

— Как се казва тя?

— Алис Креншоу.

Това събуди интереса на Дейна.

— Има ли нещо, свързано с този комитет, което би трябвало да знам? Има ли там някакви търкания?

— Сигурна съм. Всеки от петимата участници си има собствени амбиции, особено Вайда Лу Динуидъл.

— Коя е тя?

— Едно чудо на пластичната хирургия.

— Друго за нея?

— Тя е председателката и както се говори, ще успее да се наложи.

— Как?

— Не знам, но тази кучка е най-богатият човек в целия град. Когато умря старецът Динуидъл, се носеха слухове, че станало, докато бил с нея в леглото.

Устните на Дейна трепнаха.

— С други думи, хвърлил е топа заради нея.

— Това не е всичко, сега разправят, че се опитвала да свали личния си треньор.

— И твърдиш, че в тази дупка не се случвало нищо сензационно.

И двете се засмяха, а Дейна реши веднага да научи нещо повече за госпожа Динуидъл. Много вероятно бе тя да се окаже човекът, чрез когото би могла да получи повече информация за самия доктор, а и за целия проект и шансовете да бъде осъществен.

Дейна погледна часовника си.

— Най-добре е да потеглям. Почти стана време да си прибереш хлапетата.

— Можеш ли да дойдеш с мен?

— Не, не мога. Но преди да си тръгна, знаеш ли нещо за терена? Ако съберат достатъчно пари, университетската болница ще го получи ли?

— Предполагам — каза Ейприл, — понеже сега е собственост на една друга важна клечка и явно болницата ще носи неговото име.

— И кой е този човек?

— Старият Тримейн.

— Роднина ли е на Руни Тримейн? — попита Дейна.

— Да. Това е бащата на Руни, Шелби Тримейн.

Дейна я погледна с недоумение.

— Значи земята е негова?

— Да. Това говори ли ти нещо?

Дейна прехапа устни.

— Нищо особено.

Но всъщност не бе така. Руни бе пропуснал да й каже тази съществена подробност. Защо ли?

— Ще направиш голяма грешка.

Доктор Мисти Грейнджър прикова поглед върху мъжа, с когото спеше вече повече от година — доста заможен брокер на недвижими имоти. Въпреки че Тони Браун с удоволствие харчеше парите си за нея, това не й бе достатъчно. Той не бе от хората, които обръщат особено внимание на фигурата си, и ако се съдеше по бледото му гладко лице, явно не влагаше много усилия в работата си. Дори и парите му не биха могли да я задържат, понеже и тя самата получаваше голяма заплата. Не, Мисти искаше повече от това. Много повече.

Искаше власт — власт, получена чрез работата. Най-важното нещо за нея бе да получи обществено признание. Не й се бе удало досега. За сметка на това, Янси бе на път да постигне истински триумф и тя не можеше да се примири.

— Не ме интересува — каза Мисти най-сетне в отговор на Тони.

— Не, скъпа, много добре знаеш, че те интересува. Просто излишно се нервираш.

Бяха в леглото в луксозния му апартамент в Ричмънд; току-що бе започнало да се съмва. Мисти се бе прибрала от една научна конференция в Атланта, спонсорирана от Американската медицинска асоциация, и се бяха любили цялата нощ. Искаше да се срещне с Янси, но не успя да го открие и това още повече я бе разстроило и разгневило.

— Вече съм достатъчно ядосана, но това няма да бъде излишно. Уверявам те.

Тя забеляза, че Тони направи недоволна гримаса, но лицето му бе все така хубаво. Всъщност бе почти красавец. Никой друг мъж нямаше такива дълбоки кафяви очи, съвършени черти, ослепителни зъби и покоряваща усмивка. Единственият му недостатък бяха тлъстините около кръста, които се бяха появили в резултат от прекаленото пиене и липсата на движение, и тази мъртвешки бледа кожа. За бога, нима този човек никога не бе чувал, че съществуват солариуми?

Понякога, особено когато бяха голи в леглото, тя неволно сравняваше тялото му с това на Янси. Въпреки че, доколкото знаеше, бившият й съпруг никога не се бе занимавал със спорт, бе мускулест и почти нямаше тлъстини. Знаеше, че това се дължи на наследствеността и напрегнатия живот.

Но сега, когато пръстите на Тони си играеха с къдриците между бедрата й, тя не искаше да мисли за Янси.

— Забрави го — каза той спокойно, но някак рязко. — Не… не ти трябва този нахален гинеколог. Ти сама ще си създадеш име в медицинските среди.

— Но Янси ще…

— Майната му на Янси! Ти самата си достатъчно интелигентна, изключителна си… и доста по-красива.

Той сложи цялата си длан там, където бяха пръстите му, и тя изстена и вдигна поглед към него.

— О, Тони! — прошепна тя.

— Точно така, скъпа. Аз, Тони Браун, ще ти дам всичко, от което се нуждаеш.

Той сведе глава към гърдите й и обиколи с език едно от малките й зърна.

Тя изстена по-силно, когато ръцете и устните му почти я накараха отново да получи оргазъм, но сега не мислеше за Тони, а за Янси. Въпреки насладата, която той доставяше на тялото й, тя имаше сметки за уреждане с бившия си съпруг, които точно сега бяха неотложни.

Мисти знаеше как трябва да постъпи.