Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (6)

Пета глава

Цялото тяло на Янси бе плувнало в пот и дрехите му бяха мокри, влажна бе дори зелената му хирургическа престилка. Сестрата избърса потта над маската му. Когато най-сетне рязко я свали, той втренчи поглед над операционната маса в двамата стажанти, които също го гледаха втренчено, сякаш Янси бе самият дявол.

— Не стойте така с ръце на кръста — ядосано каза той. — Довършете и я зашийте.

Излезе бързо от операционната, без да се обръща назад.

След няколко крачки се спря, облегна се на стената и няколко пъти си пое дълбоко въздух. От всяка пора на едрото му тяло бликаше пот. Помисли си, че тази вечер нямаше да му се наложи да тича, за да поддържа форма.

— Едва не я загубихме.

Янси вдигна глава и видя Карл Паркър, хирурга, който бе оперирал заедно с него и го бе последвал.

— Защо намесваш и мен? Този път ти беше главният. Какво, по дяволите, стана, Паркър? Ако не бях пристигнал навреме, тази жена щеше да умре от загуба на кръв.

— Аз… — Лицето на Паркър доби червения цвят на косите му.

— Ако това се повтори някога, ще докладвам за теб. Ясно ли е?

— Виж, Грейнджър — запелтечи Паркър. — Накъде биеш?

Янси го погледна право в очите.

— Напомням ти, че аз ръководя гинекологичното отделение на тази болница и ако някой от хората ми се издъни, шефовете ще държат мен отговорен.

— Никой не е съвършен — отговори Паркър с язвителен тон. — Дори и ти.

— Тук не си прав. Аз съм съвършен. Колкото по-бързо проумееш, че и ти трябва да бъдеш такъв, толкова по-скоро ще се помирим. А сега се размърдай и иди да видиш каква я свършиха онези стажанти.

Докторът не помръдна от мястото си и Янси изкрещя:

— Веднага!

Паркър подскочи като ужилен и се втурна обратно през двойната врата.

— Ей, Грейнджър, Калхоун те вика в кабинета си. Май пак си се забъркал в нещо, а?

— Върви по дяволите, Марш!

Сърдечният хирург се засмя, а след това тръгна надолу по коридора със самодоволна походка.

Янси пое в противоположната посока и забърза към кабинета си. Хвърли се по очи върху кушетката и обхвана с ръце главата си.

Знаеше, че би трябвало да се упреква заради начина, по който се държеше с колегите и подчинените си, но не изпитваше никакво съжаление. В неговата работа нямаше място за сантименталности. Той беше човек на дълга, трябваше да бъде такъв, иначе не би могъл да живее в мир със себе си. Щом животът на други хора е в ръцете му, нямаше място за грешки. Почти никога човек не получаваше възможност да ги поправи.

След време тези, които работеха под неговото ръководство, щяха да му бъдат благодарни. По дяволите, та нали и той самият някога беше стажант при онова старо копеле, което все го хокаше, докато не се научи да върши нещата както трябва. В резултат на това бе добил увереност в своите способности и искаше именно това и за студентите си.

Янси обичаше работата си. Обичаше да помага на болните, приятно му бе, когато видеше радостните сълзи в очите на някоя жена, чула от него новината, че е бременна.

Но тази награда не бе получена лесно. Той бе платил тежка цена. Отлично знаеше това.

Янси погледна часовника си. След около четиридесет и пет минути трябваше отново да бъде в операционната. Следващата му пациентка бе с извънматочна бременност. Беше преминала четиридесетте, а все още нямаше дете. Той се надяваше да й помогне. Рязко вдигна глава и скочи. Не можа да успокои нито тялото, нито ума си. Погледна ръцете си и видя, че треперят. Само да можеше да го види някой от възпитаниците му, особено Паркър.

— О-о, майната им! — измърмори той.

Знаеше коя е причината за тази раздразнителност. Дейна Байвънс. Искаше да я види отново. Искаше я в леглото си. Но нямаше изгледи скоро да намери време за нещо друго. Цял ден бе зает или с работа, или да отговаря на телефонните обаждания на Вайда Лу.

Проклета да е! Той беше безпомощен пред нея, както и пред Дейна, но по различен начин. Имаше нужда от Вайда Лу, от нейната опитност и хъс, за да построи болницата, която така искрено желаеше да създаде. Когато това стане, вече нямаше да му се налага да я среща, освен ако сам не поиска, нито пък щеше да си има работа с некадърници като Карл Паркър. В женската болница той щеше да си подбира персонала сам.

Янси се замисли и му хрумна, че това би могло да се случи и на него. Всъщност беше го преживял някога и затова правеше всичко възможно някой друг лекар да не премине през този ад. Може би се бе отнесъл прекалено строго към Паркър. Би могъл да прояви малко повече тактичност. И все пак грешката на Паркър можеше да бъде избегната. Беше си заслужил наказанието и Янси не съжаляваше, че го е смъмрил. Но осъзна, че причината за неговото избухване бяха собствените му терзания.

В мислите му отново изплува образът на Дейна Байвънс. Глупаво бе постъпил, когато я целуна. Дори сега усети как през тялото му премина тръпка. Беше толкова сладка, ароматът й бе така приятен, а при допира на тялото й бе почувствал истинско блаженство. Но повечето от жените, с които се бе срещал по-рано, също притежаваха тези качества. Тогава как Дейна бе успяла да стори с него нещо, което никоя друга жена не бе могла да направи? Беше го накарала да загуби контрол, да копнее за нещо, което не можеше да има. Не искаше всичко да свърши така. Не искаше…

Дали не се почука на вратата, или бе чул ударите на сърцето си? Янси се опомни и се заслуша. Отново чу същия звук.

— Отворено е — каза той.

Секретарката му надникна в стаята.

— Доктор Калхоун ви чака.

— Благодаря, Аби. Кажи му, че идвам.

Янси потърка с ръце тила си, пое дълбоко дъх и излезе от кабинета навъсен като буреносен облак.

 

 

Доктор Броуди Калхоун се почеса по темето, на което, въпреки че той не искаше да повярва — се бе появила малка плешивина. Всъщност толкова често я търкаше с пръсти, че вече го болеше, но тази болка беше нищо в сравнение с яда му.

Проклет да си, Янси Грейнджър! Някой ден щеше да сложи този доктор на място. „Друг път ще успееш да го направиш“ — каза си Калхоун с горчива усмивка. Все пак нямаше намерение да се отказва. Трябваше някой от време на време да посплашва Янси, за да си затваря устата. И този някой беше той. Ако не го правеше, болницата би се превърнала в свят от изтерзани души.

Проблемът на Янси бе, че не искаше да бъде част от екипа. Той срещу всички останали.

Всъщност Броуди се тревожеше за Янси, особено заради мнението на ръководството за него.

— Ако ще ме съветваш да лижа задника на някога от ръководството — бе казал Янси, — по-добре се откажи.

Това бе наистина първото нещо, което Янси каза при постъпването си на работа в университетската болница. Оттогава не бе престанал да повтаря тези думи, което вбесяваше ръководството и персонала на болницата.

„Но какво мога да сторя?“ — запита се Калхоун. За университетската болница Янси Грейнджър бе ужасно ценен, а и ако тази негова специализирана болница стане реалност, това щеше да е от полза за икономиката не само на Шарлътсвил, а и на цялата област.

Вдигна поглед към тавана, сякаш да помоли за божията помощ. Искаше само Янси да бъде като другите лекари: да си върши работата, а след това да се прибира при жена си и децата си. Броуди се засмя, когато си представи картинката. Дори и сам да пожелаеше, Янси не би могъл да стане като другите лекари. Болницата бе неговият дом.

Броуди беше направил опит да обясни това на ръководството, но те се чувстваха обидени от отношението на Янси.

Фабриката за клюки в болницата работеше непрестанно и през повечето време тези клюки бяха за Янси. Като че ли му правеше удоволствие да създава проблеми, сякаш за да докаже, че е велик. Броуди подозираше, че Янси е твърдо решен да убеди всички, че разчита само на своя талант, а не на името Грейнджър.

Ако някой успееше поне отчасти да укроти този дързък и безскрупулен човек, тогава неговата работа като главен лекар би била много по-лесна. През повечето време тя беше истински ад.

Боеше се, че може би този път Янси е отишъл твърде далеч.

— Ако ме викаш заради Паркър — каза Янси, докато прекрачваше прага, — по-добре се откажи.

Броуди го изгледа гневно.

— Дяволите да те вземат, следващия път почукай!

— Казвай бързо какво има. Трябва да бъда в операционната точно след…

— Поне веднъж седни и си затвори устата.

Янси го гледа няколко мига, след това сви рамене:

— Добре, но пак ти казвам, ако е заради Паркър…

— Няма нищо общо с Паркър, въпреки че той току-що ми докладва за конското, което си му чел пред всички.

— Е, и? Онова сополиво копеле си го изпроси. Жената можеше да умре.

— Радвам се, че каза това.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Броуди усети, че отново протяга ръка към плешивината си и рязко я отпусна.

— Необходимо ли е да ти напомням, че и под твоя нож са умирали хора?

— Добре, Броуди, да си дойдем на думата.

— Махни тази самодоволна усмивка от лицето си.

Един мускул до челюстта на Янси трепна конвулсивно.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Завеждат дело срещу теб. Това не те ли притеснява?

Изражението на Янси не се промени.

— Да. И какво от това?

— Какво ли? Как можеш да си стоиш там, като че ли нищо не се е случило? По дяволите, Янси, винаги съм те имал за приятел. Дори съм те защитавал пред ръководството, и то много пъти. Но в този момент се изкушавам просто да ги оставя да правят с теб каквото искат.

— Виж, трябва да ми вярваш. Това съдебно дело не представлява нищо.

— Бебето умря, за бога!

Янси скочи от стола и тропна с юмруци по бюрото на Броуди.

— Да не би да мислиш, че не знам това? — изсумтя той. — Не ти ли минава през ум, че аз живея с това всеки ден? Няма нужда ти или онези лицемери от ръководството да ми го натяквате.

— Съжалявам, но такъв е животът, приятелю. И точно сега те са готови да те разкъсат.

— Просто им кажи да се успокоят. Аз ще се справя с положението. Не бях пиян, когато направих тази спешна операция. По дяволите, не бях пийнал нито капка!

— Но има свидетели…

— Пет пари не давам колко свидетели има! — гневно каза Янси. — Това е просто едно скалъпено обвинение, а вие правите от мухата слон.

— Дори и така да е, ние, ти и болницата, трябва да понесем последствията. Клюките са лошо нещо, но ако бяха само те, нямаше да те викам.

— Ами какво друго?

— Двадесет минути ми четоха конско заради теб и делото, ето какво. Искам да знам какво смяташ да направиш по въпроса.

— Както казах, ще се справя с положението. Ще… се измъкна.

— Защо ли това не ме успокоява? — попита Броуди.

— Защото си вечният песимист.

Броуди изсумтя:

— Това не е шега, Янси. Сериозно говоря.

— Аз също. Особено след като направих всичко, което беше по силите ми. Никой не би могъл да спаси това бебе. Още преди капналият от умора съпруг да позвъни на 911 в онази нощ, състоянието на бебето вече е било критично. Аз не съм Господ.

Броуди отново изсумтя:

— Сигурен ли си в това?

— Да, сигурен съм — отговори Янси отегчено.

— Добре, какво да правим? Как да се измъкнем от тази бъркотия?

— Не се безпокой. Дори сега, когато си говорим, се вземат мерки по въпроса.

Броуди почувства, че настроението му се подобрява, но все пак тонът му остана подозрително предпазлив:

— От кого?

— От най-добрия адвокат, когото моята застраховка срещу обвинения в лекарска небрежност може да купи.

— И кой по-точно е това? — попита Броуди, чийто глас все още беше предпазлив.

— Синът на стария Тримейн — Руни, който има кантора в Ричмънд.

Броуди почувства, че кръвта във вените му застива.

— Сигурно се шегуваш?

— Не.

— Но това е абсурдно!

— Аз си мислех, че е гениално хрумване.

— Но това е чист сблъсък на интереси. Какво ще стане със собствеността на Шелби Тримейн върху въпросната земя?

— Руни не притежава земята. И, както казах, е най-добрият.

Чертите на Броуди се изостриха.

— А какво ще стане, ако това провали сделката? Какво ще стане, ако старият Тримейн реши, че не харесва тази мръсна афера, в която си се забъркал? Още повече, какво ще стане, ако не му хареса фактът, че ти въвличаш сина му? Знаеш как брани честта на фамилията.

— Значи просто ще трябва да измисля начин да го накарам да промени мнението си, нали така?

— Руни за нищо на света няма да се захване с това дело.

Янси се изправи, отиде до вратата, а след това се обърна, усмихна се и каза:

— Да се хванем ли на бас?

Щом остана сам, доктор Броуди Калхоун отново се отпусна на стола си, а опасенията все повече завладяваха съзнанието му.