Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (23)

Епилог

Замъкът Уиндзор, юли 1823 г.

— Свършихме ли?

Кралят бе отегчен. Джордж IV никога не се бе наслаждавал на срещите си с лорд шамбелана^[1]. Те винаги ставаха в неподходящото време. Незнайно как, Менроуз винаги успяваше да прекъсне планираните му обяди.

— Само още едно нещо, Ваше Величество — херцогът на Монтроуз — неговият велик шамбелан от повече от две години — зашумоля с документите си, погледна надолу, а после вдигна очи. — Графът на Кроуланд е починал.

Джордж примигна.

— Жалко.

— Той имаше пет дъщери.

— И никакви синове?

— Нито един. Няма наследник. Титлата се връща при вас, Ваше Величество.

— Наскоро ли се случи това?

— В началото на месеца.

— Е, добре — прозя се кралят. — Ще дадем на вдовицата достатъчно време да скърби, преди да прехвърлим собствеността.

— Както винаги, много мило от ваша страна, Ваше Величество.

— Няма много смисъл от… Чакайте малко — челото му се свъси. — Кроуланд ли казахте? Той не беше ли замесен в онзи ужасен проблем с Уиндъм?

— Дъщеря му бе сгодена за херцога. Ъ, за първия херцог — Монтроуз прочисти гърлото си. — Но съществува и въпросът с графството. Като се има предвид…

— Как е Уиндъм? — прекъсна го Джордж.

— Ъ, кой от двамата?

Кралят гръмко се разсмя.

— Новият. Истинският. Е, и другия също. Той беше хубав човек. Ние винаги сме го харесвали. Не се е появявал, нали?

— Мисля, че наскоро се върна от Амстердам.

— Какво по дяволите е правил там?

— Не зная, Ваше Величество.

— Но той се ожени за момичето на Кроуланд, нали? След цялата бъркотия с титлата.

— Така е.

— Какво странно момиче — зачуди се Джордж. — Със сигурност можеше да си намери нещо по-добро.

— Съпругата ми ме информира, че било любов — отвърна Монтроуз.

Кралят се изсмя. Беше толкова трудно да се открие добро забавление напоследък. Това бе хубава история.

Монтроуз прочисти гърлото си.

— Трябва да уредим въпроса с графската титла. Със сигурност може да остане свободна, но…

— Дайте я на Кавендиш — махна с ръка кралят.

Монтроуз се втренчи в него шокиран.

— На…

— На Кавендиш. Предишният Уиндъм. Бог знае, че той я заслужава след всичко, което преживя.

— Не мисля, че съпругата му е била най-голямата дъщеря. Прецедентът…

Кралят се разсмя при тези думи.

— Дръзваме да кажем, че няма прецедент за нищо такова. Ще изчакаме шест месеца. Дайте на семейството време да скърби, преди да направите прехвърлянето на титлата.

— Сигурни ли сте, Ваше Величество?

— Това ни забавлява, Джеймс.

Монтроуз кимна. Кралят съвсем рядко използваше малкото му име.

— Той ще е много благодарен, сигурен съм.

— Е, не е херцогство — отвърна Джордж с кикот. — Но все пак…

Седем месеца по-късно, в Кроуланд Хаус, Лондон

— О, не мисля, че мога да те наричам лорд Кроуланд — изрече Амелия и отпи от чая си. — Кара ме да се чувствам така, сякаш говоря на баща си.

Томас само поклати глава. Бе изминал едва месец, откакто го извикаха в Уиндзор и почти седмица, откакто новините бяха обявени публично. Тъкмо свикна да не се обръща всеки път, когато някой произнесеше Уиндъм.

Един лакей влезе в стаята, понесъл голям поднос.

— Вестниците сър — обяви той.

— О, сряда е, нали? — възкликна Амелия и веднага се отправи към подноса.

— Пристрастена си към този клюкарски парцал — обвини я Томас.

— Не мога да се сдържа. Толкова е интересно.

Той вдигна „Таймс“ и прегледа политическите новини. Предполагаше, че сега щеше да се върне в Камарата на лордовете. Трябваше да бъде информиран.

— Ооо — промърмори Амелия, буквално заровила нос сред страниците на вестника.

Томас вдигна очи.

— Какво?

Тя махна с ръка.

— Нищо, което да те заинтересува. О!

— Сега пък какво?

Този път съпругата му напълно го пренебрегна.

Той се върна към вестника си, но едва прочете три изречения, когато Амелия изпищя.

— Какво има? — настоя Томас.

Тя развя клюкарския парцал във въздуха.

— Тук сме! Тук сме!

— Нека да погледна това — той го измъкна от ръката й. Погледна към страниците и прочете:

„От Уиндъм на Кавендиш на Кроуланд…

Този автор лично ще поздрави човека, който успее да назове правилно мъжа, оженил се за някогашната лейди Амелия Уилоуби. И наистина, след пет години сред нетитулуваните, със сигурност новият граф ще затрудни дори мистър Шекспир с тази задача. Защото джентълмен с титла, имение и доход от тридесет хиляди лири годишно, мирише много по-сладостно от обикновения гражданин.

Със сигурност новата лейди Кроуланд ще се съгласи. Или пък не? Въпреки дългогодишния си годеж за мъжа, който някога беше Уиндъм, тя се омъжи за него, когато той не притежаваше пукната пара на свое име.

Ако това не е любов, този автор ще си изяде перото…“

„Хроники на висшето общество“, лейди Уисълдаун, 4 февруари 1824 г.