Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (14)

Четиринадесета глава

— О, мили Боже!

Амелия се втренчи в Томас, а после в мистър Одли, а после пак в Томас, а после…

Сега всички гледаха нея. Защо всички гледаха нея? Беше ли заговорила? Беше ли го казала на глас?

— Пътуването до Ирландия… — казваше баща й.

— Е, за да определи законността на раждането му — отвърна Томас. — Ще бъдем доста голяма компания. Дори баба ми ще идва.

Амелия се втренчи в него с ужас. Той не бе на себе си. Това не беше редно. Съвсем не беше редно.

Не можеше да се случва. Тя стисна очи. Силно.

Моля, някой да каже, че това не се случва.

А после чу гласа на баща си:

— Ще се присъединим към вас.

Очите й се отвориха рязко.

— Татко?

— Не се меси в това, Амелия! — дори не я погледна, докато го изричаше.

— Но…

— Уверявам ви — намеси се Томас, който също не я гледаше, — ще открием истината възможно най-бързо и ще ви уведомим веднага.

— Бъдещето на дъщеря ми е заложено на карта — отвърна разгорещено баща й. — Ще дойда с вас, за да проуча документите.

Гласът на Томас стана леден.

— Нима мислите, че се опитваме да ви измамим?

Амелия направи една стъпка към тях. Защо никой не й обръщаше внимание? За невидима ли я мислеха? За незначителна в тази ужасна драма?

— Само защитавам интересите на дъщеря си.

— Татко, моля те — тя постави длан върху ръката му. Някой трябваше да говори с нея. Някой трябваше да я послуша. — Моля те, само за момент.

— Казах да не се месиш! — изрева баща й и дръпна ръката си. Тъй като не очакваше реакцията му, Амелия се препъна назад и се блъсна в малката масичка.

Томас веднага застана до нея, пое ръката й и й помогна да се изправи на крака.

— Извинете се на дъщеря си — каза той със смъртоносен тон.

Баща й изглеждаше изумен.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Извинете й се! — изръмжа Томас.

— Ваша светлост — бързо каза Амелия, — моля ви, не го съдете толкова сурово. Това са доста необичайни обстоятелства.

— Никой не знае това по-добре от мен — докато й отговаряше, очите му не се отместиха от лицето на баща й. — Извинете се на Амелия или ще ви изгоня от дома си.

Тя затаи дъх. Изглежда, всички замръзнаха в очакване, с изключение може би на Томас, който приличаше на древен воин, настояващ да се отнасят подобаващо към него.

— Съжалявам — изрече лорд Кроуланд като примигваше объркано. — Амелия — той се обърна и най-накрая я погледна, — знаеш, че аз…

— Знам — прекъсна го тя. Това беше достатъчно. Познаваше баща си, а също и обикновено благия му нрав.

— Кой е този мъж? — попита графът и посочи към мистър Одли.

— Той е син на по-големия брат на баща ми.

— Чарлз? — ахна Амелия потресена. — Мъжът, за когото майка й е щяла да се омъжи?

— Джон.

Този, който се бе удавил. Любимецът на херцогинята.

Лорд Кроуланд кимна, блед и разтреперан.

— Сигурен ли сте в това?

Томас само сви рамене.

— Можете да погледнете портрета.

— Но името му…

— Беше Кавендиш по рождение — каза мистър Одли. — Бях Кавендиш-Одли в училище. Можете да проверите протоколите, ако искате.

— Тук? — попита баща й.

— В Енискилън. Дойдох в Англия след службата си в армията.

Графът кимна одобрително. Той винаги бе искал да се запише в армията, спомни си Амелия. Не бе могъл, разбира се. Беше получил графството на седемнадесетгодишна възраст, а не е имало други мъжки наследници. Кроуланд не можеше да рискува да загуби последния граф, преди да е създал потомство. Но съдбата му бе отредила пет дъщери. Амелия се зачуди, дали понякога на баща й му се искаше да се бе записал в армията. Крайният резултат би бил същия, поне що се отнасяше до графството.

— Удовлетворен съм, че е кръвен роднина — каза тихо Томас. — Всичко, което остава, е да определим, дали е такъв и по закон.

— Това е катастрофа — измърмори баща й, отправи се към прозореца и се загледа навън.

Погледите на всички го последваха — какво друго можеха да сторят в подобна тиха стая?

— Подписах договора добросъвестно — изрече графът, все още взирайки се към моравата. — Преди двадесет години подписах този договор.

Очите на Амелия се разшириха. Никога не бе чувала баща си да говори по този начин. Гласът му беше напрегнат и едва овладян, като струна, опъната силно, трепереща, готова да се скъса.

Изведнъж той се обърна.

— Разбирате ли? — настоя графът, но беше трудно да се разбере на кого крещи, докато очите му не се спряха върху лицето на Томас. — Баща ви дойде при мен с плановете си и аз се съгласих с тях, вярвайки, че вие ще сте законния наследник на херцогството. Тя щеше да бъде херцогиня. Херцогиня! Мислите ли, че бих продал дъщеря си, ако знаех, че не сте нищо повече от… от…

Лицето му почервеня и погрозня, докато се опитваше да разбере какво беше Томас. Или какво щеше да бъде, ако претенциите на мистър Одли бяха основателни. Заболя я. Заради самата нея. Заради Томас.

— Можете да ме наричате мистър Кавендиш, ако толкова искате — отвърна той с ужасяващо спокоен глас. — Ако мислите, че това може да ви помогне да свикнете с представата.

Но баща й не беше приключил.

— Няма да позволя дъщеря ми да бъде измамена. Ако не се докаже, че вие сте истинския и законен херцог Уиндъм, можете да смятате годежа за невалиден и недействителен.

Не!

Амелия искаше да го изкрещи. Той не можеше просто така да сложи край на всичко. Не можеше да й причини това. Тя погледна трескаво към Томас. Със сигурност щеше да каже нещо. Нещо се бе случило помежду им. Вече не бяха непознати. Той я харесваше. Грижа го беше за нея. Щеше да се бори за нея.

Но не.

Сърцето й потъна в петите. Смазано под собствената си оловна тежест.

Очевидно той нямаше да се бори.

Защото когато умът й се избистри достатъчно, за да се фокусира върху лицето му, видя, че Томас кима. И изрече:

— Както искате.

— Както искате — повтори тя, без да може да повярва. Но никой не я чу. Беше просто шепот. Просто ужасен шепот на жена, която изглежда никой не забелязваше.

Те не я гледаха. Никой от тях. Дори и Грейс.

А после баща й се обърна и погледна към мистър Одли, сочейки го с пръст.

— Ако случаят е такъв — каза той, — ако вие сте херцога на Уиндъм, тогава вие ще се ожените за нея.

 

 

По-късно тази нощ и всяка нощ много седмици след това, Амелия си припомняше този момент. Видя баща си да се движи, да се обръща, да сочи. Видя устните му да оформят думи. Чу гласа му. Видя шока по лицата на всички.

Видя ужаса в очите на мистър Одли.

И всеки път, когато си припомняше всичко това, тя казваше нещо различно. Нещо умно, или нещо иронично. Може би нещо остроумно, или нещо ядосано.

Винаги казваше нещо.

Но в действителност не изрече нищо. Нито дума. Собственият й баща се опитваше да я натрапи на непознат мъж, пред познати хора, а тя…

Не каза нищо.

Дори не ахна. Почувства как лицето й замръзва като на някакъв отвратителен гаргойл, уловен в миг на вечно страдание. Наведе брадичка, а устните й се вкамениха в отвратителна, шокирана гримаса.

Но не издаде и звук. Баща й вероятно доста се гордееше с нея. Нямаше женски истерии от нейна страна.

Мистър Одли очевидно се чувстваше като нея, но възвърна самообладание доста по-бързо, макар първите думи, излезли от устата му да бяха:

— Ооо!

А после:

— Не!

Амелия си помисли, че ще й призлее.

— О, ще го сторите — предупреди го баща й. Тя познаваше този тон. Не го използваше често, но никой не му противоречеше, когато заговореше така. — Ще се ожените за нея, дори да трябва да ви поведа към олтара с пушка, насочена в гърба ви.

— Татко — каза тя и гласът й се прекърши, — не можеш да направиш това.

Но той не й обърна внимание. Всъщност, графът направи още една стъпка към мистър Одли.

— Дъщеря ми е сгодена за херцога на Уиндъм — изсъска той, — и ще се омъжи за херцога на Уиндъм.

— Аз не съм херцога на Уиндъм — отвърна мистър Одли.

— Все още не — отвърна лорд Кроуланд. — Може би дори и никога. Но аз ще присъствам, когато истината излезе наяве. И ще се убедя, че тя ще се омъжи за правилния мъж.

— Това е лудост — възкликна мистър Одли. Сега беше видимо притеснен и Амелия почти се изсмя на ужаса му. Струваше си да се види — мъж, изпаднал в паника при мисълта, че трябва да се ожени за нея. Сведе поглед към ръцете си, почти очаквайки да види циреи по тях. Може би ято скакалци щяха да преминат през стаята.

— Дори не я познавам — изрече той.

На което баща й отвърна:

— Това не е причина за безпокойство.

— Вие сте луд — извика мистър Одли. — Няма да се оженя за нея.

Амелия покри устата и носа си с ръка и пое дълбоко дъх. Не се чувстваше добре. Не искаше да се разплаче. И най-вече, не искаше това да се случва.

— Моите извинения, милейди — измърмори мистър Одли към нея. — Нищо лично.

Амелия в действителност успя да кимне. Не толкова изискано, но може би беше изискано.

Защо никой не казваше нищо? — зачуди се. Защо не искаха нейното мнение?

Защо не можеше да се изкаже?

Все едно ги наблюдаваше някъде отдалеч. Те нямаше да я чуят. Можеше да крещи и да вика и никой нямаше да я чуе.

Погледна Томас. Той се взираше право напред, неподвижен като камък.

Погледна Грейс. Със сигурност тя щеше да й помогне. Все пак беше жена. Знаеше какво значи да изгубиш контрол над живота си.

А после се обърна към мистър Одли, който все още търсеше аргумент против брака с нея.

— Не съм се съгласявал с това — каза той. — Не съм подписвал никакъв договор.

— Нито пък той — отвърна графът и посочи към Томас с накланяне на глава. — Баща му го направи.

— От негово име — на практика изкрещя мистър Одли.

Но баща й дори не мигна.

— Ето къде грешите, мистър Одли. Въобще не се споменава името му. Дъщеря ми, Амелия Хонория Роуз трябваше да се омъжи за седмия херцог на Уиндъм.

— Наистина ли? — това, най-накрая, бе изречено от Томас.

— Не си ли виждал документите? — настоя мистър Одли.

— Не — отвърна Томас. — Никога не изпитах желание да го направя.

— Мили Боже — изруга той. — Попаднал съм сред банда проклети идиоти.

Амелия не видя причина да му противоречи.

Мистър Одли погледна право към баща й.

— Сър, няма да се оженя за дъщеря ви.

— О, ще го сториш.

И това бе моментът, в който Амелия разбра, че сърцето й беше разбито. Защото не баща й изрече тези думи.

Направи го Томас.

— Какво каза? — настоя мистър Одли.

Томас премина през стаята, спирайки едва когато се озова очи в очи с него.

— Тази жена е прекарала целия си живот, подготвяйки се да бъде херцогинята на Уиндъм. Няма да ти позволя да превърнеш живота й в руини. Разбра ли ме?

А тя си мислеше само за един отговор и той бе — не!

Не. Не искаше да бъде херцогиня. Не я интересуваше. Просто искаше него. Томас. Мъжът, който й бе непознат през целия й живот.

До сега.

Докато не застана до нея, гледайки към някаква безсмислена карта и й обясни, защо Африка бе по-голяма от Гренландия.

Докато не й каза, че я харесва властна.

Докато не я накара да се почувства значима. Да усети, че мислите и мнението й имат значение.

Беше я накарал да се почувства съвършена.

Но ето го сега, настояваше да се омъжи за друг. А тя не знаеше как да го спре. Защото, ако заговореше, ако кажеше на всички какво иска, а той отново я отхвърлеше…

Но Томас не питаше нея дали разбира. Питаше мистър Одли, който каза:

— Не.

Амелия си пое въздух и погледна към тавана, опитвайки да се престори, че двамата мъже не се караха за това, кой трябва да се ожени за нея.

— Не, не разбрах — продължи мистър Одли с обидно предизвикателен глас. — Съжалявам.

Тя насочи поглед към тях. Трудно беше да отмести очи. Също като при катастрофа с карета, с изключение на това, че собственият й живот биваше премазан.

Томас гледаше мистър Одли с убийствен поглед. А после, почти небрежно, изрече:

— Ще те убия.

— Томас! — викът се изтръгна от гърлото й, преди да може да размисли. Тя се втурна през стаята и сграбчи ръката му, за да го задържи.

— Можеш да откраднеш живота ми — изръмжа той, докато дърпаше ръката й като гневно, сърдито животно. — Може да откраднеш името ми, но за Бога, няма да откраднеш нейните.

Значи за това беше всичко. Искаше й се да закрещи от безсилие. Той мислеше, че постъпва правилно. И нямаше да промени решението си. Бе прекарал живота си постъпвайки правилно. Никога спрямо себе си. Винаги заради Уиндъм. А сега мислеше, че постъпва правилно спрямо нея.

— Тя си има име — отвърна мистър Одли. — Уилоуби. И е дъщеря на граф, за Бога, ще си намери някой друг.

— Ако ти си херцогът на Уиндъм — каза Томас яростно, — ще изпълниш задълженията си.

— Ако аз съм херцога на Уиндъм, тогава не можеш да ми казваш какво да правя.

— Амелия — каза Томас ужасяващо спокойно, — пусни ръката ми.

Вместо това тя стегна пръсти.

— Не мисля, че е добра идея.

Баща й избра точно този момент, за да се намеси — най-накрая.

— Ъ, господа, всичко това е хипотетично за сега. Може би трябва да изчакаме, докато…

— Не бих могъл да бъда седмия херцог и без това — измърмори мистър Одли.

Графът изглеждаше някак раздразнен, че го прекъсват.

— Моля?

— Не бих могъл — той погледна към Томас. — Нали? Защото баща ти е бил шестия херцог. Само че не е бил — и след това, сякаш не беше достатъчно объркващо: — Не би могъл, ако аз бях?

— За какво по дяволите говорите? — настоя лорд Кроуланд.

— Баща ти умря преди собствения си баща — каза Томас на мистър Одли. — Ако родителите ти са били женени, тогава ти би наследил петия херцог след смъртта му, елиминирайки моя баща — и мен — от линията на наследяване.

— Което ме прави номер шест.

— Именно.

— Тогава не съм обвързан със спазването на договора — обяви той. — Никой съд в страната не би ме принудил. Съмнявам се, че биха го сторили дори и да бях седмия херцог.

— Не към правния съд трябва да се обърнеш — отвърна тихо Томас, — а пред съда на собствената си морална отговорност.

Амелия преглътна. Колко типично за него беше това, колко почтено и вярно. Кой човек би могъл да спори с такъв мъж? Почувства как устните й започват да треперят и погледна към вратата, мислейки колко стъпки би й отнело да изчезне от това място.

Мистър Одли стоеше сковано, а когото заговори, тонът му беше също толкова вдървен:

— Не съм искал това.

Томас само поклати глава.

— Нито пък аз.

Амелия залитна назад и се възпря да не извика от болка. Не, той никога не бе искал нищо от това. Никога не беше искал титлата, земите, отговорността.

Никога не бе искал нея.

Знаела го беше, разбира се. Винаги бе знаела, че не я е избрал, но никога не бе мислела, че ще боли толкова много да чуе как го изрича. Тя беше просто още едно бреме, натрапено още от раждането му.

С привилегиите идваше отговорността. Колко вярно беше това.

Отстъпи назад, опитвайки да се отдалечи колкото се може повече от центъра на стаята. Не искаше никой да я види. Не и в този вид, с напиращи сълзи в очите, с треперещи ръце.

Искаше да избяга надалеч, да се махне от тази стая и…

А после усети нещо. Една длан в своята.

Първо погледна надолу към двете сключени ръце. А после вдигна очи, макар да знаеше, че това е Грейс.

Амелия не каза нищо. Не се доверяваше на гласа си, не се доверяваше на устните си дори да прошепнат думите, които искаше да изрече. Но щом очите й срещнаха тези на Грейс, разбра, че другата жена разбира страданието й.

Сграбчи ръката й и я стисна.

Никога в живота си не се бе нуждаела от приятел толкова, колкото в този момент.

Грейс отвърна.

И за първи път този следобед, Амелия не се чувстваше напълно сама.