Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (18)

Осемнадесета глава

Каква ирония. По време на пътуването до Клоувърхил, Амелия неведнъж бе изпадала в разсъждения, за това, че напоследък е толкова очарована от картографията. Може би, защото започваше да осъзнава, как собственият й живот е бил изцяло предначертан, като някаква карта, от други хора. Дори и да я разкъсаше на парчета, новата също щеше да бъде начертана от другите, без оглед на посоката, в която би поел животът й.

От баща й.

От херцогинята.

Дори от Томас.

Изглежда всички участваха в определянето на бъдещето й, освен самата тя. Но не и тази вечер.

— Късно е — каза нежно.

Очите му се разшириха и тя успя да види объркването му.

— Но не прекалено късно — прошепна Амелия. Погледна нагоре. Облаците се бяха преместили. Не бе почувствала вятъра — не беше почувствала нищо, освен него, а той дори не я бе докоснал. Но някак си, небето се бе прояснило. Звездите блестяха.

Това беше важното. Не знаеше защо, но бе така.

— Томас — прошепна тя, а сърцето й подскочи. Заби по-силно.

Той замря.

— Том…

— Недей — отвърна й дрезгаво. — Не изричай името ми.

Защо?

Беше на върха на езика й, напираше да го каже, но не попита. Някак си знаеше, че не бива. Какъвто и да беше отговорът, не искаше да го чува. Не сега, не и когато той се взираше напрегнато в нея, с такава страст и тъга.

— Няма никого тук — прошепна тя. Беше истина. Всички спяха. И не бе сигурна, защо казва нещо толкова очевидно. Може би просто искаше да му намекне… а не да го изрича открито. Как само й се искаше Томас да се наведе, да я целуне…

Щеше да откликне с удоволствие.

Той поклати глава.

— Винаги има някой.

Но грешеше. Беше посред нощ. Всички спяха. Бяха сами, а тя искаше… тя искаше…

— Целуни ме.

Очите му потрепнаха и за миг почти изглеждаше така сякаш изпитва болка.

— Амелия, недей.

— Моля те. — Усмихна се доста дръзко. — Дължиш ми го.

— Аз… — първо изглеждаше изненадан, а после развеселен. — Да ти го дължа?

— Заради двадесетте години годеж. Дължиш ми една целувка.

Той се усмихна неохотно.

— Заради двадесетте години годеж бих си помислил, че ти дължа няколко.

Тя навлажни устните си. Бяха сухи от бързото поемане на дъх.

— Една ще свърши работа.

— Не — отвърна й нежно, — няма да свърши. Никога няма да е достатъчно.

Амелия спря да диша. Той щеше да го направи. Щеше да я целуне. Щеше да я целуне и в името на Бога, тя щеше да му отвърне.

Пристъпи напред.

— Недей — каза Томас, но гласът му не бе уверен.

Тя се протегна, ръката й бе на сантиметри от неговата.

— Амелия, недей — повтори той грубо.

О, не. Нямаше да я отблъсне. Нямаше да му го позволи. Нямаше да го остави да й каже, че е за нейно добро или, че той знае по-добре, или, че всички знаеха, с изключение на нея. Това беше нейния живот, нейната вечер, и Бог й бе свидетел, той беше нейния мъж.

Тя се хвърли към него.

Върху него, всъщност.

— Ам…

Може би се бе опитал да изрече името й. Или бе изсумтял от изненада. Не знаеше. Не я интересуваше. Беше стигнала твърде далеч, за да се тревожи за подобни тривиалности. Лицето му бе между дланите й и тя го целуваше. Сигурно доста непохватно, но с цялата невъздържана страст, която гореше в нея.

Обичаше го.

Обичаше го. Може да не му го бе казвала и никога да не получеше възможност да го направи, но го обичаше. А точно сега щеше да го целуне.

Нима не постъпваха така влюбените жени?

— Томас — каза Амелия, защото копнееше да изрече името му. Би го изричала отново и отново, само да й позволеше.

— Амелия… — той сложи длани върху раменете й, за да я отблъсне.

Не можеше да го позволи. Обгърна го с ръце и притисна тялото си към неговото. Дланите й потънаха в косата му, и го придърпа към себе си, докато устните й не се притиснаха в неговите.

— Томас — простена тя и думите потънаха в кожата му. — Томас, моля те…

Но той не помръдна. Стоеше скован, без да реагира на атаката й, а после…

Нещо в него се смекчи. Първо усети лекота в гърдите, сякаш най-накрая си бе позволил да диша. А после ръката му се премести… бавно, почти с трепет… върху основата на гърба й.

Тя потрепери. Простена. Позволи на една от дланите си да потъне в косата му. А после започна да умолява.

— Моля те.

Ако сега я отхвърлеше… Не мислеше, че би могла да го понесе.

— Нуждая се от теб — прошепна Амелия.

Той остана неподвижен. Толкова неподвижен, че тя си помисли, че е изгубила. Но изведнъж страстта му избухна с пълна сила. Ръцете му се обвиха около нея с изумителна бързина и той не просто отвръщаше на целувката й…

Мили Боже, сякаш я поглъщаше.

А тя искаше да му го позволи.

— О, да — въздъхна Амелия и се притисна по-силно в него. Ето това бе искала. Бе искала него, да, но и нещо повече, бе искала това. Силата, знанието, че самата тя бе започнала нещо. Тя бе целунала него.

И той го искаше. Искаше нея.

Това я накара да потръпне. Накара я да се разтопи вътрешно. Накара я да иска да го повали на земята, да го възседне и…

Мили Боже, в какво се бе превърнала?

Каквато и да беше, каквато и да бе преди няколко часа — тази жена я нямаше, заменена от някакъв необуздан призрак, който не бе прекарал двадесет и една години от живота си в уроци как да бъде възпитана дама. Когато го целуна — не, когато се нахвърли върху него, молейки го да не я отблъсква — бе водена от емоциите си. Беше ядосана и отчаяна, и тъжна, и изпълнена с копнеж, и искаше само веднъж, да почувства, че притежава власт.

Но сега — емоциите се бяха изпарили. Тялото й бе поело инициативата, подхранвано от нужда, която до сега само бе вкусвала. Сякаш нещо я бе обладало. Караше я да се напряга и извива. Идваше дълбоко от нея, от места, които никога не бе обсъждала, нито дори осъзнала, че съществуват.

А той — Томас — само правеше нещата по-лоши.

И по-хубави.

Не, по-лоши.

— Моля те — изрече тя. Искаше й се да знае за какво го умолява. А после простена, защото той отново правеше нещата по-хубави. Устните му се спуснаха върху шията й, а дланите му бяха навсякъде — в косите, галеха гърба й, обгръщаха дупето й.

Искаше го по-близо. И най-вече, желаеше повече. Топлината му, силата му и кожата му, горяща до нейната. Искаше да извие гръб, да разтвори крака. Да се движи. По начини, които никога не бе мечтала за възможни.

Изви се в прегръдката му и се опита да си съблече палтото, но едва го свлече до лактите, когато той простена:

— Ще ти стане студено.

Тя положи усилия да освободи дясната си ръка от ръкава.

— Можеш ти да ме топлиш.

Томас се отдръпна достатъчно, така че тя успя да види измъченото му изражение.

— Амелия…

В гласа му позна стария Томас. Този, който винаги постъпва правилно.

— Не спирай — замоли го. — Не и тази вечер.

Той обгърна лицето й с длани и го задържа близо до своето, така че носовете им почти се докосваха. Очите му се приковаха в нейните, измъчени и тъжни.

— Не искам да го правя — каза той дрезгаво.

Но трябва.

И двамата знаеха какво бе оставил неизречено.

— Аз… аз не мога… — той спря, пое си накъсано дъх и се насили да отстъпи. — Не мога… да направя нещо… което ще… — внимателно подбираше думите си. Иначе нямаше да успее да изрече дори една разумна мисъл. — Ако направя това… Амелия… — Томас прокара ръка през косата си и ноктите му се забиха в скалпа. Искаше да почувства болката. Точно сега се нуждаеше от нея. Нещо, каквото и да е, което да го върне на земята, което да му попречи да се разпадне, да го откъсне от Амелия.

Да му попречи да изгуби и последната частица от себе си.

— Не мога да направя нещо, което ще предопредели бъдещето ти — насили се да каже. Вдигна поглед, почти с надеждата тя да се е извърнала, но не, беше там, взираше се в него, очите й се разшириха, а устните се разтвориха. Можеше да види дъха й във влажната нощ — малки облачета във въздуха.

Беше мъчение. Тялото му крещеше, че я иска. Но умът му…

Сърцето му.

Не.

Той не я обичаше. Не можеше да я обича. Не можеше да има толкова жестоко божество, което да му причини това.

Насили се да диша. Не бе лесно, особено когато очите му се плъзнаха от лицето… и надолу… по шията й…

Малката връзка върху корсажа на нощницата й бе наполовина развързана.

Той преглътна. Беше виждал доста повече от тялото й, много пъти. Вечерните рокли бяха почти винаги с дълбоки деколтета. И все пак не можеше да отдели очи от малките връвчици, от панделката, която бе увиснала върху извивката на гърдите й.

Ако я издърпаше…

Ако се протегнеше и я поемеше между пръстите си, щеше ли нощницата й да се разтвори? Щеше ли платът да се спусне надолу?

— Влез вътре — каза й дрезгаво. — Моля те.

— Том…

— Не мога да те оставя сама тук, а не мога… не мога… — пое си дълбоко дъх. Не му помогна да охлади кръвта си.

Но тя не помръдна.

— Влез вътре, Амелия. Ако не заради себе си, тогава го направи заради мен.

Видя как оформя името му с устни. Тя не разбираше.

Томас се опита да диша. Беше му трудно. Болеше го от желание.

— Едва се сдържам да не те взема веднага.

Очите й се разшириха, изпълнени с нежност. Беше изкушаващо, толкова изкушаващо, но…

— Не ми позволявай да се превърна в животното, което те е опозорило само една нощ преди… преди…

Тя облиза устните си. Беше нервен жест, но накара кръвта му да закипи.

— Амелия, върви.

Трябва да бе чула отчаянието в гласа му, защото си тръгна и го остави сам на моравата, възбуден до болка и проклинащ се задето бе такъв глупак.

Благороден глупак, може би. Честен глупак. Но все пак, глупак.

 

 

Няколко часа по-късно Томас все още се скиташе из коридорите на Клоувърхил. Бе чакал почти един час след като Амелия си тръгна, преди да се прибере вътре. Каза си, че му харесва студения нощен въздух. Харесваше му да го усеща в дробовете си и как караше кожата му да настръхва. Каза си, че няма нищо против измръзналите си стъпала, със сигурност станали морави от мократа трева.

Всичко това бяха глупости, разбира се. Знаеше, че ако не даде на Амелия достатъчно време, за да се върне в стаята си — тази, която за щастие делеше с Грейс — той щеше да тръгне след нея. А ако отново я докоснеше, ако дори почувстваше присъствието й преди утрото, този път нямаше да успее да се възпре.

Един мъж не притежаваше неограничена сила.

Беше се върнал обратно в собствената си стая, където стопли измръзналите си стъпала до камината, а после, твърде неспокоен, за да остане на едно място, обу обувките си и тихо слезе долу, за да потърси нещо… каквото и да е… което можеше да го разсее до сутринта.

Къщата все още бе тиха, разбира се. Никой от прислугата не бе станал, за да започне да изпълнява сутрешните си задължения. Но после му се стори, че чу нещо. Тихо тупване, или може би стържене на стол по пода. И когато погледна по-внимателно надолу по коридора, видя слаба светлина, проблясваща през отворената врата.

Изпълнен с любопитство, той се отправи надолу по коридора и надникна вътре. Джак седеше сам, лицето му бе мрачно и изтощено.

Сякаш отразява собствените ми чувства, помисли си Томас.

— Не можеш да спиш? — попита го той.

Джак вдигна глава. Лицето му остана странно безизразно.

— Не.

— Нито пък аз — отвърна Томас и влезе вътре.

Джак вдигна бутилката бренди. Беше пълна повече от три четвърти и свидетелстваше за нуждата от утеха, не от забрава.

— Добро е. Мисля, че чичо ми го е пазел — изрече той. Погледна надолу към бутилката и примигна. — Не за такъв повод, обзалагам се.

До прозореца имаше комплект кристални чаши, така че Томас се приближи и взе една. Изглеждаше някак напълно естествено да бъде тук в този момент и да пие бренди с мъжа, който щеше след няколко часа да открадне всичко, освен душата му.

Той седна срещу Джак и остави чашата върху малката ниска маса, разположена между двете кресла. Джак се протегна и му наля щедра доза.

Томас пое брендито и отпи. Беше добро. Топло и меко, и толкова близо до това, от което се нуждаеше, колкото един алкохол можеше да постигне. Отпи още една глътка. Наклони се напред и опря ръце на бедрата си, докато се взираше през прозореца, който, както забеляза с благодарствена молитва, не гледаше към моравата, където беше целувал Амелия.

— Скоро ще се съмне — каза той.

Джак се обърна в същата посока и загледа прозореца.

— Някой буден ли е вече? — попита.

— Едва ли.

Постояха мълчаливо известно време. Томас бавно отпиваше от брендито си. Напоследък пиеше прекалено много. Предполагаше, че има добро извинение — по-добро от повечето, всъщност. Но не харесваше мъжа, в който се превръщаше. Грейс… Никога не би я целунал, ако не беше пиян.

Щеше да загуби името си, положението си, цялото си имущество. Нямаше нужда да се отказва и от достойнството и здравия си разум.

Облегна се назад, чувствайки се удобно в настъпилото мълчание, докато наблюдаваше Джак. Започваше да осъзнава, че новооткритият му братовчед бе по-достоен мъж, отколкото бе мислил първоначално. Джак щеше да се отнася сериозно към задълженията си. Щеше да прави грешки, но той също бе правил. Може би херцогството нямаше да процъфти под негово ръководството, но нямаше да бъде и съсипано.

Беше достатъчно. Трябваше да бъде достатъчно.

Томас загледа как братовчед му взе бутилката бренди и започна да си налива още една чаша. Но когато първите капки се разляха по дъното, той спря и внезапно изправи бутилката. Вдигна поглед, очите му се взряха в неговите с неочаквана яснота.

— Някога чувствал ли си се като на оглед?

Томас искаше да се разсмее. Вместо това не помръдна и мускул.

— През цялото време.

— Как го понасяш?

Помисли върху това за миг.

— Свикнал съм.

Джак затвори очи и разтърка чело.

Изглежда така, сякаш се опитва да заличи някакъв спомен, помисли си Томас.

— Ще бъде отвратителен ден — изрече Джак.

Томас кимна бавно. Беше уместно описание.

— Ще е проклет цирк.

— Именно.

Те стояха там, без да правят нищо. Внезапно и двамата вдигнаха поглед едновременно. Очите им се срещнаха, а после Томас погледна настрани, към прозореца.

Навън.

— Да го направим ли? — попита Джак.

— Преди някой…

— Точно сега.

Томас остави полупълната си чаша и се изправи. Взря се в Джак и за първи път го почувства като част от семейството.

— Води.

И странно, но докато яхаха конете и потегляха, Томас най-накрая усети лекота в гърдите си.

Беше свобода.

Нямаше особено желание да се откаже от Уиндъм. Той бе…

Същността му. Уиндъм. Това беше самият той.

Но беше чудесно. Да се промъкнат навън, да се носят през зората, докато слънцето се вдига над пътищата…

Откриваше, че може би, в него има нещо повече от името му. И може би, когато всичко свършеше, все още щеше да бъде себе си.