Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (8)

Осма глава

— Това не е ли Уиндъм, ей там?

Амелия примигна и закри очи с ръка, тази сутрин бонето й вършеше „много добра“ работа, докато гледаше към отсрещната страна на улицата.

— Изглежда, че е той, нали?

По-малката й сестра Мили, която я придружаваше в разходката й до Стамфорд, се наклони към нея, за да види по-добре.

— Мисля, че наистина е Уиндъм. Майка ще е доволна.

Амелия нервно хвърли поглед през рамо. Държането на майка й, която беше в близкия магазин, наподобяваше на кълвач. Цяла сутрин не спря да кълве — Амелия направи това, не прави онова. Сложи си бонето, ще ти се появят лунички. Бъди по-изтънчена, инак херцогът никога няма да се накани да се ожени за теб.

Кълвеше ли, кълвеше… кълвеше, кълвеше, кълвеше…

Амелия никога не бе могла да направи връзка между стойката си докато е сама в стаята им за закуска и невъзможността на годеника си да избере дата за сватбата, но пък и никога не бе могла да разбере, как майка й успяваше да узнае точно коя от дъщерите й е отгризнала парченце от марципана или без да иска е пуснала кучетата в къщата, или — Амелия трепна, за това вината беше нейна, — е преобърнала нощното гърне.

Върху любимата рокля на майка си.

Примигвайки, за да се съсредоточи, тя погледна от другата страна на улицата към мъжа, който й бе посочила Мили.

Не можеше да е Уиндъм. Вярно, въпросният мъж твърде много приличаше на годеника й, но беше доста… как бе думата…?

Раздърпан.

Само че, раздърпан беше малко меко казано.

— Пиян ли е? — попита Мили.

— Това не е Уиндъм — каза убедено Амелия.

Защото Уиндъм никога не се клатушкаше.

— Наистина мисля…

— Не е — но не беше толкова сигурна.

Мили мълча цели пет секунди.

— Трябва да кажем на майка.

— Не трябва да кажем на майка — изсъска Амелия и рязко се извъртя с лице към нея.

— Ох! Ами, боли ме!

Амелия с неохота отпусна пръстите си, които стискаха ръката на сестра й.

— Изслушай ме, Мили. Няма да кажеш нито дума на майка. Нито… дума. Разбра ли ме?

Мили ококори очи.

— Значи наистина мислиш, че е Уиндъм.

Амелия преглътна, несигурна какво да стори. Мъжът определено приличаше на херцога и ако беше той, нейно задължение бе да му помогне. Или да го скрие. Имаше усещането, че той би предпочел да е второто.

— Амелия? — прошепна Мили.

Амелия се опита да не й обръща внимание. Трябваше да помисли.

— Какво ще правиш?

— Тихо — прошепна яростно тя. Нямаше много време да измисли как да постъпи. Майка й щеше да се появи от магазина за дрехи всеки момент, а тогава…

Мили Боже, дори не искаше да си представя сцената.

В този миг мъжът от другата страна на улицата се обърна и я погледна. Той примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да си я спомни. Препъна се, после се изправи, отново се препъна и най-накрая се подпря на една каменна стена и се прозя, докато търкаше окото си с опакото на дланта си.

— Мили — каза бавно Амелия. Все още гледаше Уиндъм — защото със сигурност това беше той — и в последния момент откъсна поглед, за да е обърне към сестра си. — Можеш ли да лъжеш?

Очите на сестра й определено заблестяха.

— Като циганин.

— Кажи на майка, че съм видяла Грейс Евърслей.

— Приятелката на Елизабет?

— Тя е и моя приятелка.

— Е, тя е повече на Елизабет…

— Няма значение чия приятелка е — сопна се Амелия. — Просто й кажи, че съм видяла Грейс, а Грейс ме е поканила в Белгрейв.

Сестра й примигна няколко пъти. Заприлича доста на сова, помисли си Амелия. После Мили каза:

— Толкова рано сутрин?

— Мили!

— Просто се опитвам да се уверя, че историята ни е убедителна.

— Хубаво, да. Толкова рано сутрин — беше малко рано за посещение, но Амелия не можеше да измисли друго. — Няма нужда да обясняваш нищо. Майка само ще се засуети, ще каже нещо от сорта, че е странно и толкова.

— Просто ще ме оставиш тук на улицата ли?

— Ще се оправиш.

— Знам, че ще се оправя — сопна се сестра й, — но майка ще възрази.

Проклятие, мразеше, когато Мили е права. Бяха излезли за нещо сладко и трябваше да се върнат заедно. Сестра й беше на седемнадесет и напълно способна да премине покрай три магазина сама, но майка им винаги казваше, че възпитаните млади дами никога не се разхождат без придружител.

На лейди Кроуланд не й беше забавно, когато Амелия я бе попитала дали това включва и нужника. Очевидно възпитаните млади дами не казваха и думата „нужник“.

Бързо погледна през рамо. Слънцето осветяваше прозореца на магазина за дрехи и бе трудно да види вътре през отразяващата се светлина.

— Мисля, че все още е в задното помещение на магазина — каза Мили. — Спомена, че планира да пробва три различни рокли.

Което значеше, че почти сигурно ще пробва осем, но все пак, не можеха да разчитат на това.

Амелия помисли бързо, после каза на Мили:

— Кажи й, че Грейс е трябвало да си тръгне веднага, така че не съм имала време да вляза и сама да я информирам за промяната в плановете. Кажи й, че не е имала избор. Херцогинята се е нуждаела от нея.

— Херцогинята — повтори Мили и кимна. Всички добре познаваха херцогинята.

— Майка няма да възрази — увери я Амелия. — Ще е доволна, сигурна съм. Винаги си търси повод да ме изпрати към Белгрейв. Сега върви — тя леко побутна сестра си, после размисли и отново я дръпна. — Не, недей. Не още.

Мили я погледна със силно раздразнение.

— Дай ми един миг, за да го прикрия.

— За да прикриеш себе си — отвърна нахално Мили.

Амелия потисна желанието да разтърси здраво сестра си и вместо това я изгледа сурово.

— Можеш ли да направиш това?

Мили се нацупи, че дори я пита подобно нещо.

— Разбира се.

— Добре — Амелия бързо кимна. — Благодаря — направи една крачка, после добави: — Не гледай.

— О, вече искаш прекалено много — предупреди я Мили.

Амелия реши, че не може да настоява. Ако позициите им бяха разменени, тя никога не би отместила поглед.

— Хубаво. Само не казвай нито дума.

— Дори и на Елизабет?

— На никого.

Мили кимна и Амелия знаеше, че може да й се довери. Елизабет можеше и да не знае как да си държи устата затворена, но Мили — с подходяща мотивация — мълчеше като гроб. И след като Амелия бе единствения човек, който знаеше точно как вносните пури на лорд Кроуланд се бяха наквасили от преобърнатия чайник — майка й мразеше пурите и затова обяви, че лично тя не се интересува от залавянето на виновника…

Е, нека кажем, че Мили имаше достатъчно мотивация да си държи езика зад зъбите.

Амелия отправи още един поглед към сестра си и се втурна през улицата като се стараеше да избегне локвите, появили се от дъжда миналата нощ. Тя приближи Уиндъм — все още някак си надявайки се, че не е той — и с колебливо навеждане на глава, попита:

— Ъм, Ваша светлост?

Той вдигна очи. Примигна. Наклони глава настрани, после трепна, сякаш движението не беше много умно.

— Моята булка — отвърна й просто.

И почти я събори на земята с дъха си.

Амелия се възстанови бързо, после сграбчи ръката му и здраво го стисна.

— Какво правите тук? — прошепна тя. Огледа се трескаво. Улиците не бяха много оживени, но всеки можеше да се появи. — И велики Небеса, какво е станало с окото ви?

Имаше удивителна синина, започваща от носа и разпростираща се чак до слепоочието му. Никога не бе виждала нещо подобно. Беше много по-лоша от тази на Елизабет, когато Амелия, без да иска я бе ударила с бухалката за крикет.

Той докосна наранената кожа, сви рамене и сбърчи нос, очевидно обмисляйки въпроса й. После отново погледна към нея и наклони глава на една страна.

— Ти си моята булка, нали?

— Не още — промърмори Амелия.

Той я изгледа със странна, напрегната концентрираност.

— Мисля, че все още си.

— Уиндъм — каза тя в опит да го прекъсне.

— Томас — поправи я той.

Амелия почти се разсмя. Сега ли бе времето за позволение да използва малкото му име?

— Томас — повтори тя, най-вече за да му попречи я прекъсва. — Какво правиш тук? — и когато той не й отговори, додаде: — В този вид?

Томас се втренчи неразбиращо в нея.

— Пиян си — прошепна му яростно.

— Не — отвърна той, докато го обмисляше. — Бях пиян миналата нощ. Сега съм неразположен.

— Защо?

— Трябва ли ми причина?

— Ти…

— Защото имам причина. Не ми се ще да я споделям с теб, но наистина имам причина.

— Трябва да те заведа у дома — реши Амелия.

— У дома — той кимна с вирната глава и ужасно философски вид. — Ето, това е интересна дума.

Докато Томас говореше глупости, Амелия огледа нагоре и надолу улицата, търсейки нещо — каквото и да е — което можеше да й даде знак как бе стигнал до тук миналата нощ.

— Ваша светлост…

— Томас — поправи я той с доста крива усмивка.

Тя вдигна длан към него с разперени пръсти, повече за да контролира собственото си раздразнение, отколкото за да му се скара.

— Как стигна до тук? Къде е каретата ти?

Той обмисли въпроса.

— Не знам точно.

— Добри ми Боже — измърмори Амелия.

— Такъв ли е? — зачуди се той. — Той добър ли е? Наистина?

Тя простена.

— Ти си пиян.

Томас се втренчи продължително в нея, а после, точно когато тя отвори уста, за да му каже, че трябва да намерят каретата му веднага, рече:

— Може да съм малко пиян — прочисти гърло. — Все още.

— Уиндъм — отвърна тя с най-строгия си глас. — Със сигурност…

— Томас.

— Томас — Амелия стисна зъби. — Със сигурност си спомняш как си стигнал до тук.

Отново последва онова идиотско мълчание, а после:

— С кон.

Прекрасно. Точно от това се нуждаеха.

— В карета! — каза ведро той, а после се разсмя на собствената си шега.

Тя се взря невярващо в него. Кой беше този мъж?

— Къде е каретата? — попита през зъби.

— О, ей там — отвърна й и махна неопределено зад себе си.

Амелия се обърна. „Ей там“ изглежда бе произволен уличен ъгъл. Или можеше да е улицата, която продължаваше зад ъгъла. Или, ако се съдеше по сегашното му състояние, той можеше да говори за целия Линкълншир, чак до залива и от там до Северно море.

— Можеш ли да си по-точен? — попита го и добави много бавно и преднамерено отчетливо: — Можеш ли да ме заведеш до там?

Той се наклони и изглеждаше много радостен, докато изричаше:

— Бих могъл…

— Ще го направиш.

— Звучиш като баба ми.

Тя сграбчи брадичката му и го накара да стои неподвижно, докато не застанаха очи в очи.

— Никога не казвай това отново.

Томас примигна няколко пъти, а после каза:

— Харесвам те властна.

Амелия го пусна, сякаш се бе изгорила.

— Жалко — изстена херцогът и погали брадичката си, където го бе докоснала. Оттласна се от каменната стена и застана изправен, залитайки само за секунда, преди да запази равновесие. — Ще тръгваме ли?

Амелия кимна с намерението да го следва, докато той не се обърна към нея със слаба усмивка и не каза:

— Предполагам, че няма да поемеш ръката ми?

— О, за Бога — промърмори тя.

Плъзна ръка в неговата и заедно тръгнаха по главната улица, насочвайки се към страничната алея. Той определяше посоката, но Амелия му помагаше да пази равновесие и напредваха бавно. На няколко пъти Томас се препъна, а тя можеше да види, че внимателно следи стъпките си и от време на време нарочно спира, преди да се опита да мине по калдъръма. Най-накрая, след като пресякоха две улици и завиха покрай един ъгъл, те стигнаха до средно голям, почти празен площад.

— Мислех, че беше тук — каза Уиндъм, извивайки врат.

— Там — Амелия рязко посочи с пръст по доста неприличен начин. — В далечния ъгъл. Твоята ли е?

Той присви очи.

— Да.

Тя дълбоко и обнадеждено си пое дъх и го поведе през площада към чакащата карета.

— Мислиш ли — промърмори Амелия, докато се обръщаше към ухото му, — че можеш да се държиш все едно не си пиян?

Той й се усмихна, изражението му изразяваше прекалено голямо превъзходство за някой, който се нуждае от помощ, за да стои изправен.

— Джак Кочияша! — извика Томас. Гласът му бе отривист и авторитетен.

Амелия беше впечатлена пряко себе си.

— Джак Кочияша? — измърмори. Не бяха ли всички Джон Кочияша?

— Смених имената на всичките си кочияши на Джак — каза Уиндъм някак между другото. — Мисля да направя същото и с кухненските прислужници.

Тя едва успя да устои на импулса да провери челото му за треска.

Кочияшът, който беше задрямал на седалката, се сепна и скочи.

— Към Белгрейв — каза величествено Уиндъм и протегна ръка, за да помогне на Амелия да се качи в каретата. Много добре имитираше някой, който не е изпил три бутилки джин, но тя не бе сигурна, че иска да разчита на него за помощ.

— Няма как, Амелия — каза й той. Гласът му бе топъл, а усмивката леко дяволита. За миг прозвуча почти като себе си, винаги под контрол, винаги доминиращ в разговора.

Тя постави ръка в неговата и да не би той… нима тя… почувства стисване…

Съвсем леко, нищо прелъстително, нищо дяволито. Но беше странно интимно, говореше за споделени спомени и бъдещи срещи.

А после изчезна. Просто така. Тя седеше в каретата, а той бе до нея, изтегнат като пиян джентълмен, какъвто знаеше, че е. Амелия целенасочено погледна към седалката срещу нея. Можеше и да са сгодени, но Томас със сигурност не трябваше да заема мястото до нея. Не и когато бяха сами в затворена карета.

— Не ме моли да се возя срещу посоката на движение — каза той и поклати глава. — Не след…

— Не казвай нищо повече — тя бързо се зае споменатото място.

— Нямаше нужда да се местиш — лицето му имаше напълно нетипично за него изражение. Почти като на наранено пале, но с жилка на мошеник.

— Беше от чувство за самосъхранение — тя го изгледа подозрително. Бе виждала такава бледа кожа преди. Най-малката й сестра имаше изключително чувствителен стомах. Уиндъм изглеждаше точно като Лидия, преди да повърне. — Колко си изпил?

Той сви рамене, очевидно решил, че няма смисъл от повече опити за заблуда.

— Съвсем не толкова, колкото би трябвало.

— Това нещо, което… правиш често ли е? — попита го много внимателно.

Томас не отговори веднага. Най-накрая додаде:

— Не.

Тя бавно кимна.

— И аз така си помислих.

— Изключителни обстоятелства — каза й, а после затвори очи. — Исторически.

Амелия го погледа няколко секунди, позволявайки си лукса да изучи лицето му, без да се тревожи какво би си помисли той. Изглеждаше уморен. Наистина изтощен, но най-вече изглеждаше… обременен с тежък товар.

— Не съм заспал — каза той, макар да не отвори очи.

— Това е достойно за похвала.

— Винаги ли си толкова саркастична?

Тя не отвърна веднага и не след дълго изрече:

— Да.

Томас отвори едното си око.

— Наистина?

— Не.

— Но понякога?

Почувства как се усмихва.

— Понякога. Малко по-често, когато съм със сестрите си.

— Хубаво — той отново затвори очи. — Не мога да понасям жена без чувство за хумор.

Тя поразмишлява върху това за миг, в опит да разбере, защо заключението не й хареса. Най-накрая попита:

— Намираш ли разлика между хумора и сарказма?

Той не й отговори, което я накара да съжали за въпроса. Трябваше да помисли по-добре, преди да задава сложни въпроси на мъж, който вони на алкохол. Тя се обърна и погледна през прозореца. Бяха оставили Стамфорд зад себе си и сега пътуваха на север, по пътя за Линкълншир. Амелия бе почти напълно сигурна, че това е същия път, по който бе пътувала Грейс в нощта, в която тя и херцогинята бяха нападнати от разбойниците. Вероятно се бе случило по-далеч от града, обаче. Ако тя обираше карета, със сигурност щеше да избере по-уединено място. Освен това, помисли си извивайки врат, за да види по-добре през прозореца, не виждаше каквито и да е удобни места за криене. Един разбойник не се ли нуждаеше от място, където да се притаи и да чака?

— Не.

Тя се стресна, после погледна ужасена Уиндъм. На глас ли беше мислила?

— Не мисля, че хуморът и сарказмът са едно и също нещо — каза той. Интересно, очите му все още бяха затворени.

— Едва сега отговаряш на въпроса ми?

Той леко сви рамене.

— Трябваше да помисля.

— О! — Амелия отново насочи вниманието си към прозореца и се подготви да възобнови фантазиите си.

— Беше сложен въпрос — продължи той.

Тя отново се обърна. Очите му бяха отворени и съсредоточено се взираха в лицето й. Изглеждаше малко по-трезвен, отколкото преди няколко минути. Което не му придаваше вид на оксфордски професор, но изглеждаше способен да поддържа обикновен разговор.

— Наистина зависи — каза Томас, — от обекта на сарказма. И от тона.

— Разбира се — отвърна му, макар все още да не бе сигурна, че е с всичкия си.

— Повечето мои познати използват сарказма като обида, така че не, не го намирам за едно и също нещо с хумора — той я погледна леко въпросително и тя осъзна, че желае да чуе мнението й по въпроса. Което бе поразително. Беше ли искал мнението й до сега? За каквото и да било?

— Съгласна съм — отвърна му.

Томас се усмихна. Съвсем леко, сякаш някое по-силно движение можеше да предизвика гадене.

— И аз така сметнах — направи пауза, само за секунда. — Благодаря, между другото.

Беше почти притеснително колко прекрасно се почувства, когато чу тези думи.

— Пак заповядай.

Усмивката му си остана лека, но бе малко иронична.

— Мина известно време, откакто някой ме е спасявал.

— Предполагам, че е минало известно време, откакто си се нуждаел от спасяване — Амелия се облегна назад и се почувства странно доволна. Повярва му, когато бе казал, че няма навик да пие толкова много и беше доволна от това. Имаше малко опит с пийващи си мъже, но каквото бе видяла — обикновено по балове, на които родителите й бяха позволили да остане до по-късно от обичайното — не я беше впечатлило.

Все пак, не можа да се въздържи и се почувства доволна, че го бе видяла такъв. Томас винаги беше под контрол, винаги напълно овладян и уверен. Не само, че бе херцога на Уиндъм, втори по ранг след малцина мъже в Британия. Той си беше такъв — с авторитетен маниер, с хладна интелигентност. Стоеше в дъното на стаята, оглеждаше тълпите и хората искаха да му позволят да поеме контрола. Искаха той да взема решенията, да им казва какво да правят.

Джон Дън^[1] се беше объркал. Някои мъже бяха острови сами по себе си. Херцогът на Уиндъм беше такъв. Винаги е бил, дори в най-ранните й спомени.

С изключение на този момент, сега, той имаше нужда от нея.

Имаше нужда от нея.

Беше вълнуващо.

А най-хубавата част от всичко бе, че дори не го осъзнаваше. Не трябваше да моли за това. Тя видя, че се нуждае от помощ, прецени ситуацията и действа.

Тя вземаше решенията. Тя пое контрол.

А на него му хареса. Беше казал, че я харесва властна. Почти й стигаше, за да поиска сама да се прегърне.

— На какво се усмихваш? — попита той. — Изглеждаш много доволна.

— На нещо, което никога няма да разбереш — отвърна Амелия без следа от горчивина.

Тя не изпитваше недоволство заради самообладанието му. Завиждаше му за него.

— Нечестно е от твоя страна — измърмори Томас с леко обвинение в гласа.

— Казах го като комплимент — отвърна му, макар да знаеше, че няма да разбере и това.

Една от веждите му се повдигна.

— Тогава ще трябва да ти се доверя.

— О, никога не бих излъгала за комплимент — отвърна тя. — Не ги давам случайно. Мисля, че трябва да значат нещо, нали?

— Дори, ако човекът не разбира значението им?

Тя се усмихна.

— Дори тогава.

Томас се усмихна на свой ред, малка иронична усмивка само с крайчеца на устата. Но беше пълна с хумор и може би дори с лека привързаност, и за първи път в живота си, Амелия Уилоуби започна да мисли, че бракът с херцога на Уиндъм може да е нещо повече от задължение, нещо по-голямо от социален ранг.

Наистина, можеше да се окаже най-приятното усилие.