Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (15)

Петнадесета глава

Четири дни по-късно, по море

Беше необичайно спокойно плаване, или поне така каза капитанът на Томас, щом започна да се здрачава. Той бе благодарен. Не му прилоша съвсем от повдигането и спадането на вълните в Ирландско море, но бе близо до това състояние. Малко по-силен вятър или по-висока вълна, или каквото там караше малкия кораб да се клати нагоре-надолу, и стомахът му със сигурност щеше да запротестира по най-неприятен начин.

Откри, че беше по-лесно да стои на борда. Долу въздухът бе тежък, а каютите — тесни. Горе можеше да направи опит да се наслади на острия мирис на солта във въздуха, на свежото й щипене по кожата. Можеше да диша.

По-надолу на релинга виждаше Джак, облегнат на дървото, взрян в морето. Сигурно го измъчваше мисълта, че тук беше умрял баща му. По-близо до ирландския бряг, предполагаше Томас, щом майка му бе успяла да стигне до брега.

Какво ли бе чувството да не познаваш собствения си баща? Помисли си, че предпочита да не бе познавал своя, но във всеки случай, Джон Кавендиш трябва да е бил много по-приветлив човек от по-младия си брат Реджиналд.

Дали Джак се чудеше какъв би бил живота му, ако тази буря не се беше случила? Със сигурност би отраснал в Белгрейв. Ирландия нямаше да е нищо друго, освен земя, която познава — мястото, където майка му бе израснала. Би имал възможност да гостува от време на време, но нямаше да е негов дом.

Щеше да учи в Итън, както всички момчета от фамилията Кавендиш, а после да отиде в Кеймбридж. Щеше да бъде записан в Питърхаус^[1], защото само най-старите колежи бяха достойни за дома Уиндъм и името му щеше да бъде добавено към дългия списък на почетни ученици, изписано върху стената в библиотеката, която семейството бе дарило преди стотици години — по времето, когато херцозите все още били графове, а църквата — все още католическа.

Не би имало значение какво учи, или дори дали учи въобще. Джак щеше да завърши без значение от оценките си. Щеше да бъде наследника на Уиндъм. Томас не бе сигурен какво би трябвало да стори, за да го изключат. Не можеше да си представи, че нещо по-малко от пълно невежество би свършило работа.

Би последвал един сезон в Лондон, както беше при Томас. Джак щеше да се ожени там, помисли си сухо той. Остроумието му бе от онзи тип, който караше младите неженени наследници на херцогства да изглеждат дори още по-привлекателни за дамите. Армията със сигурност не би му била позволена. И се разбираше от само себе си, че няма да е навън и да обира карети по Линкълн роуд.

От какво голямо значение беше една буря.

Колкото до Томас, той нямаше представа къде би било неговото място. Далеч на север най-вероятно, в някоя къща, осигурена от бащата на майка му. Щеше ли баща му да се захване с бизнес? Да управлява фабрики? Трудно бе да си представи нещо, което Реджиналд Кавендиш да би мразил по-силно от това.

Какво би правил, ако не беше роден като единствения син на херцог? Не можеше да си представи такава свобода. От най-ранните си спомени животът му бе предварително предначертан. Всеки ден вземаше дузина решения, но важните — тези, които се отнасяха до собствения му живот — бяха взети от друг.

Предполагаше, че взетите решения му се бяха отразили добре. Хареса Итън и обикна Кеймбридж, а ако му се бе искало да защитава страната си, както беше направил Джак — е, изглежда, че армията на Негово Величество се бе справила съвсем добре и без него. Дори Амелия…

Затвори очи за миг и позволи на люлеещия се кораб да наруши равновесието му.

Дори Амелия би била отличен избор. Чувстваше се като глупак, че му отне толкова време, за да я опознае.

Всички тези решения, който не му бе позволено да вземе… Зачуди се дали щеше да се справи по-добре сам.

Вероятно не.

Можеше да види Грейс и Амелия на носа на кораба, седяха заедно на една пейка. Двете деляха каюта с херцогинята и след като тя се бе барикадирала вътре, бяха гласували да останат навън. Лорд Кроуланд бе получил другата каюта. Той и Джак щяха да се настанят долу заедно с екипажа.

Амелия изглежда не забеляза, че я наблюдава, вероятно защото слънцето светеше в очите й, когато погледнеше в негова посока. Беше свалила бонето си и го държеше в ръце, а дългите панделки се развяваха на вятъра.

Усмихваше се.

Това му беше липсвало, осъзна той. Не я бе видял да се усмихва по време на пътуването до Ливърпул. Предполагаше, че няма достатъчна причина да го прави. Никой от тях нямаше. Дори Джак, който щеше да спечели толкова много, ставаше все по-неспокоен с приближаването на ирландската земя.

Имаше си своите демони, които го чакаха на брега, подозираше Томас. Трябваше да има причина никога да не се върне там.

Обърна се и погледна на запад. Ливърпул отдавна беше изчезнал зад хоризонта и наистина, не се виждаше нищо друго, освен вода, бълбукаща под тях като калейдоскоп от синьо, зелено и сиво. Странно как цял живот изучаване на карти не подготвяше човек за безкрайната шир на морето.

Толкова много вода. Беше трудно за проумяване.

Това бе най-дългото пътуване по море, което някога бе предприемал. Странно. Никога не бе ходил на континента. Великите пътешествия от поколението на баща му бяха прекъснати от войната, така че всякакво допълнително образование бе получавано на британска земя. За постъпване в армията изобщо не можеше да става дума, на наследниците на херцози не беше позволено да рискуват живота си в чужди страни, без значение колко патриотично или смело бе това.

Още нещо, което би било различно, ако онзи кораб не бе потънал — той щеше да се бие срещу Наполеон, а Джак да бъде държан у дома.

Светът му се измерваше спрямо разстоянието от Белгрейв. Не беше пътувал надалеч от него. И изведнъж всичко изглеждаше толкова ограничено. Толкова ограничаващо.

Когато се обърна, Амелия седеше сама, засенчила с ръка очите си. Томас се огледа, но Грейс не се виждаше никъде. Нямаше никой наоколо, освен Амелия и едно младо момче, което стоеше на носа и връзваше въжета на възли.

Не беше говорил с нея от онзи следобед в Белгрейв. Не, не бе вярно. Сигурен бе, че бяха разменили няколко извини ме и може би едно-две добро утро.

Но я беше видял. Беше я наблюдавал отдалеч. И отблизо също, когато не го гледаше.

Това, което го изненада — а не беше очаквал — бе колко много го болеше само като я гледаше. Да я вижда толкова дълбоко нещастна. Да знае, че той беше, поне отчасти, причината.

Но какво друго можеше да направи? Да се изправи и да каже: Ъ, всъщност мисля, че все пак бих искал да се оженя за нея, сега, когато бъдещето ми е напълно несигурно? О, да, това би се посрещнало с аплодисменти.

Трябваше да стори най-доброто. Най-правилното.

Амелия щеше да разбере. Бе умно момиче. Не беше ли осъзнал миналата седмица, че тя е много по-интелигентна, отколкото си бе мислил? Беше и практична. Способна.

Харесваше това в нея.

Тя със сигурност виждаше, че щеше да е най-добре да се омъжи за херцога на Уиндъм, който и да бе той. Това бяха планирали. За нея и за херцогството.

А и не, че тя го обичаше.

Някой извика — звучеше като гласа на капитана — и младото момче пусна възлите и се отдалечи, оставяйки него и Амелия съвсем сами на палубата. Изчака един миг, за да й даде шанс да си тръгне, в случай, че не желаеше той да я заговори. Но тя не помръдна, затова Томас се приближи към нея и почтително кимна.

— Лейди Амелия.

Тя погледна нагоре, а после сведе очи.

— Ваша светлост.

— Мога ли да се присъединя към вас?

— Разбира се — тя се премести в единия край на пейката. — Наложи се Грейс да слезе долу.

— Херцогинята?

Амелия кимна.

— Извика я, за да й повее.

Томас не можеше да си представи как спарения, тежък въздух под палубата би се подобрил от веенето на ветрило, но пък се съмняваше, че баба му я интересуваше. Най-вероятно търсеше някой, на когото да се оплаква. Или от когото да се оплаква.

— Би трябвало да я придружа — каза Амелия, без особено съжаление. — Би било мило от моя страна, но… — издиша и поклати глава. — Просто не можах.

Той изчака един миг, в случай че тя решеше да каже още нещо. Не го стори, което значеше, че той няма извинение за собственото си мълчание.

— Дойдох, за да се извиня — каза й. Чувстваше думите сковани върху езика си. Не беше свикнал да се извинява. Не беше свикнал да се държи по начин, който изисква прошка.

Тя се обърна, очите й срещнаха неговите със стряскаща прямота.

— За какво?

Що за въпрос. Не беше очаквал от нея да го накара да обяснява.

— За случилото се в Белгрейв — отвърна, надявайки се, че няма да се наложи да влиза в повече подробности. Имаше определени спомени, които никой човек не искаше да запази. — Нямах намерение да те разстроя.

Амелия се втренчи в дългата палуба. Видя я как преглътна и в това имаше нещо меланхолично. Нещо замислено, но не чак тъжно.

Изглеждаше прекалено примирена, за да бъде тъжна. А той мразеше факта, че това се дължеше отчасти на него.

— Аз… съжалявам — каза Томас, произнасяйки думите бавно. — Мисля, че може да си се почувствала нежелана. Не това беше намерението ми. Не бих искал да се чувстваш по този начин.

Тя продължи да се взира в палубата с профил, обърнат към него. Можеше да види как стисна устни и се нацупи, и имаше нещо хипнотизиращо в начина, по който примигна. Никога не бе мислил, че може да има толкова детайли в женските мигли, но нейните бяха…

Прекрасни.

Тя беше прекрасна. По всякакъв начин. Това бе идеалната дума, с която да я опише.

В началото му се струваше, не чак толкова подходяща, но след по-продължителен размисъл, реши, че е доста интригуваща.

Красива бе заплашителна дума, замайваща… и самотна. Но не и прекрасна. Прекрасна беше топла и гостоприемна дума. Имаше меко сияние и се промъкваше в сърцето ти.

Амелия беше прекрасна.

Стъмва се — каза тя, сменяйки темата.

Това, осъзна той, бе нейният начин да приеме извинението му. И трябваше да го уважи. Трябваше да си държи езика зад зъбите и да не изрича нищо повече, защото със сигурност Амелия искаше така.

Но не можеше. Той, който никога не намираше причина да обяснява действията си на когото и да било, беше обхванат от нуждата да й каже, да обясни всяка дума. Трябваше да знае, да почувства в самата си душа, че го е разбрала. Не искаше да се отказва от нея. Не беше й казал да се омъжи за Джак Одли, защото така му се искаше. Направи го, защото…

— Ти принадлежиш на херцога на Уиндъм — изрече Томас. — Просто си мислех, че аз съм херцога на Уиндъм.

— Все още си — отвърна меко тя, гледайки напред.

— Не — почти се усмихна. Нямаше представа защо. — И двамата знаем, че това не е истина.

— Не знам нищо подобно — възрази Амелия и най-накрая се обърна с лице съм него. Очите й бяха непреклонни. — Да не планираш да се откажеш от наследството си заради една картина? Вероятно можеш да хванеш петима мъже от бедняшките квартали на Лондон, които могат да минат за някого, изобразен на картина в Белгрейв. Това е просто прилика. Нищо повече.

— Джак Одли е мой братовчед — отвърна той. Не беше изричал думите много пъти, но изпитваше някакво странно облекчение, когато го правеше. — Всичко, което остава да се разбере, е, дали раждането му е законно.

— Това все още е доста голямо препятствие.

— Пречка, която съм сигурен, че лесно ще бъде преодоляна. Църковните архиви… свидетелите… ще има доказателство — след това обърна глава, вероятно взрял се в същата точна от хоризонта като нея. Можеше да разбере, защо е толкова хипнотизирана от гледката. Слънцето се бе потопило достатъчно ниско, така че човек можеше да гледа към него, без да примижава, а небето имаше най-невероятните нюанси на розово и оранжево.

Можеше да го съзерцава вечно. Част от него дори го искаше.

— Не мислех, че си мъж, който се предава толкова лесно — изрече тя.

— О, аз не се предавам. Тук съм, нали? Но трябва да направя планове. Бъдещето ми не е такова, каквото го мислех — с ъгълчето на окото си я видя как понечи да възрази, така че добави с усмивка: — Вероятно.

Челюстта й се стегна, а после се отпусна. След няколко секунди, тя заяви:

— Привлича ме морето.

Томас осъзна, че и на него също му допада, въпреки проблема с неспокойния стомах.

— Не страдаш ли от морска болест? — попита я.

— Съвсем не. А ти?

— Малко — призна й, което я накара да се усмихне. Той срещна погледа й. — Харесва ти, когато не се чувствам добре, нали?

Амелия стисна устни, беше смутена.

Това му хареса.

— Така е — призна тя. — Е, не точно когато не си добре.

— Когато съм слаб и безпомощен? — предположи Томас.

— Да! — отвърна тя с толкова ентусиазъм, че веднага се изчерви.

Това също му хареса. Руменината й отиваше.

— Не те познавах, когато беше горд и способен — побърза да добави.

Би било толкова лесно да се престори, че я е разбрал погрешно, да каже нещо за това как са се познавали цял живот. Но разбира се, не беше така. Знаеха имената си и общата си съдба, но само толкова. И Томас най-накрая започна да осъзнава, че това не стигаше.

Не беше достатъчно.

— По-леснодостъпен съм, когато съм пийнал? — опита да се пошегува той.

— Или когато имаш морска болест — добави Амелия мило.

Томас се засмя на това.

— Имам късмет, че времето е толкова хубаво. Казаха ми, че морето обикновено не е толкова снизходително. Капитанът спомена, че плаването от Ливърпул до Дъблин често е по-трудно, отколкото целия преход от Западните Индии^[2] до Англия.

Очите й светнаха с интерес.

— Не може да бъде.

Томас сви рамене.

— Само повтарям каквото ми каза.

Тя обмисли думите за миг, а после попита:

— Знаеш ли, че това е най-отдалеченото от дома място, където някога съм била?

Той се наклони по-близо към нея.

— За мен също.

— Наистина? — изглеждаше изненадана.

— Къде можех да отида?

Наблюдаваше я развеселен, докато тя обмисляше думите му. По лицето й преминаха няколко изражения, и най-накрая изрече:

— Толкова харесваш географията. Бих си помислила, че пътуваш.

— Иска ми се да го бях сторил — той загледа залеза. Слънцето прекалено бързо се стопяваше и това не му хареса. — Имах твърде много отговорности у дома, предполагам.

— Ще пътуваш ли, ако… — Амелия замлъкна внезапно и не бе нужно да я поглежда, за да си представи точното изражение на лицето й.

— Ако не съм херцога? — довърши изречението й.

Тя кимна.

— Предполагам — сви рамене. — Не съм сигурен къде.

Амелия внезапно се обърна към него.

— Винаги съм искала да видя Амстердам.

— Наистина ли? — беше изненадан. Може би дори заинтригуван. — Защо?

— Заради всички тези прекрасни холандски картини, предполагам. И каналите.

— Повечето хора пътуват до Венеция заради каналите.

Знаеше го, разбира се. Може би, това беше отчасти причината, никога да не бе искала да отиде там.

— Искам да видя Амстердам.

— Надявам се, че ще го направиш — отвърна той. Остана мълчалив достатъчно дълго, за да подчертае забележката си. А после тихо добави: — Всеки би трябвало да успее да реализира поне една от мечтите си.

Амелия се обърна. Томас я гледаше много нежно. Почти разби сърцето й. Поне каквото беше останало от него. Така че тя извърна очи. Иначе бе прекалено трудно.

— Грейс слезе долу — каза тя.

— Да, спомена го.

— О! — колко неудобно. — Да, разбира се. Заради ветрилото — той не отговори, така че добави: — Имаше и нещо свързано със супа.

— Супа? — повтори Томас, клатейки глава.

— Не можах да разшифровам съобщението — призна му.

Той й се усмихна доста сухо.

— Ето това е едно задължение, от което не съжалявам, че ще се отърва.

В гърлото на Амелия се надигна тих смях.

— О, извинявам се — бързо каза тя, опитвайки да го потисне. — Ужасно грубо от моя страна.

— Съвсем не — увери я. Лицето му се наклони по-близо до нейното, с много заговорническо изражение. — Мислиш ли, че Одли ще има смелостта да я отпрати някъде?

— Ти не го направи.

Той вдигна ръце.

— Тя ми е баба.

— На него също.

— Да, но той не я познава, щастливеца. Предложих Западните острови.

— О, престани.

— Наистина — настоя той. — Казах на Одли, че мисля да купя нещо там, само за да мога да я изолирам.

Този път тя се разсмя.

— Не бива да говорим за нея по този начин.

— Защо — зачуди се Томас — всеки, когото познавам, говори за капризни стари дами, които под язвителния си външен вид имат златни сърца.

Тя го погледна развеселена.

— Моята няма — каза той, сякаш почти не можеше да повярва колко нечестно бе това.

Амелия опита да не се усмихва.

— Не — предаде се. Издърдори нещо, а после се ухили. — Няма.

Томас я погледна, очите им уловиха веселието на другия и двамата избухнаха в смях.

— Тя е нещастна — каза той.

— Тя не ме харесва — изрече Амелия.

— Не харесва никого.

— Мисля, че харесва Грейс.

— Не, просто й е по-малко неприятна, отколкото всички останали. Дори не харесва мистър Одли, макар да работи толкова неуморно, за да му даде титлата.

— Не харесва мистър Одли?

— Той я ненавижда.

Тя поклати глава, после погледна отново към залеза, потъващ в предсмъртни мъки зад хоризонта.

— Що за заплетено положение.

— Какво омаловажаване.

— Като морски възел — вмъкна компетентно тя, като истински мореплавател.

Чу го да издава развеселен звук, а после той се изправи. Тя вдигна поглед. Томас засенчваше последните слънчеви лъчи. Сякаш изпълваше цялото й зрително поле.

— Можехме да сме приятели — чу се да казва.

— Можехме?

— Щяхме — поправи се тя и се усмихна. Изглеждаше най-невероятното нещо. Как бе възможно да има за какво да се усмихва? — Мисля, че щяхме да сме приятели, ако не беше… ако всичко това…

— Ако всичко беше различно?

— Да. Не. Не всичко. Само… някои неща — започна да й олеква. Чувстваше се по-щастлива. А нямаше и най-малката представа защо. — Може би, ако се бяхме срещнали в Лондон.

— И ако не бяхме сгодени?

Тя кимна.

— И ако ти не беше херцог.

Веждите му се повдигнаха.

— Херцозите са много плашещи — обясни тя. — Би било много по-лесно, ако не беше такъв.

— И, ако майка ти не е била сгодена за чичо ми — добави той.

— Ако току-що се бяхме запознали.

— Без минали спомени помежду ни.

— Никакви.

Веждите му се повдигнаха и той се усмихна.

— Ако те бях видял в дъното на претъпкана стая?

— Не, не, нищо подобно — Амелия поклати глава. Изобщо не схващаше. Не говореше за романтика. Не можеше да понесе дори да мисли в тази посока. Но приятелство… това бе нещо съвсем различно. — Нещо много по-обикновено — отвърна му. — Ако беше седнал до мен на пейка.

— Като тази ли?

— Може би в парк.

— Или в градина — промърмори той.

— Щеше да седнеш до мен…

— И да попитам за мнението ти относно меркаторовите проекции.

Тя се разсмя.

— Щях да ти кажа, че са полезни за навигацията, но че изкривяват ужасно пространството.

— Аз щях да си помисля… колко хубаво, жена, която не крие интелигентността си.

— А аз щях да помисля… колко прекрасно, мъж, който не предполага, че нямам такава.

Той се усмихна.

— Щяхме да бъдем приятели.

— Да — тя затвори очи. Само за миг. Но не достатъчно дълго, за да си позволи да мечтае. — Да, щяхме.

Той остана мълчалив за миг, а после вдигна дланта й и я целуна.

— Ще бъдеш изумителна херцогиня — каза й нежно.

Амелия опита да се усмихне, но беше трудно. Буцата в гърлото й пречеше.

И тогава, тихо — но не толкова тихо, че да не успее да го чуе — Томас изрече:

— Единствено съжалявам, че не успя да станеш моята херцогиня.