Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (5)

Пета глава

— Не! — възкликна Амелия и отскочи една стъпка назад.

И ако не беше толкова смутена от внезапното му любовно настроение, много би се насладила на неговото смущение, когато той залитна напред, а устните му докоснаха единствено въздуха.

— Наистина? — провлече Томас, щом възвърна равновесие.

— Вие дори не искате да ме целунете — отвърна тя и направи още една стъпка назад. Той започваше да й изглежда опасен.

— Именно — промърмори херцогът, а очите му искряха. — Не ви и харесвам.

Сърцето й потъна.

— Не ме харесвате? — повтори тя.

— Според вашето мнение — напомни й Томас.

Амелия почувства как кожата й пламна от смущение — вида смущение, появяващо се само когато собствените ти думи са захвърлени обратно в лицето ти.

— Не искам да ме целувате — изпелтечи тя.

— Не искате ли? — попита я той и Амелия не бе сигурна как го постигна, но разстоянието между двама им вече не беше толкова голямо.

— Не — каза, борейки се да запази спокойствие. — Не искам, защото… защото… — търсеше причина… трескаво търсеше причина, защото нямаше начин мислите й да са дори в малка степен спокойни и рационални в подобна ситуация.

А после й се изясни.

— Не — каза тя отново. — Не искам. Защото вие не искате.

Той замръзна, но само за миг.

— Мислите, че не искам да ви целуна?

— Знам, че не искате — отвърна му. Това трябваше да е най-смелия миг в живота й. Защото в този момент, той изцяло олицетворяваше херцога в себе си.

Свиреп. Горд. Вероятно бесен. И с вятъра, развяващ тъмната му коса, който съвсем леко я разроши, толкова привлекателен, че почти я болеше да го гледа.

А истината беше, че много искаше да го целуне. Но не и ако той не искаше същото.

— Смятам, че мислите прекалено много — най-накрая отвърна херцогът.

Тя не можа да измисли отговор. Но увеличи разстоянието помежду им.

Томас се приближи отново.

— Много искам да ви целуна — каза той и се придвижи напред. — Всъщност, може да е единственото нещо, което искам да правя с вас точно сега.

— Не е вярно — бързо изрече Амелия, отдръпвайки се. — Само така си мислите.

Тогава той се разсмя, което би било оскърбително, ако не беше толкова концентрирана върху това да запази равновесието… и гордостта си.

— Искате, защото си мислите, че можете да ме контролирате по този начин — каза тя и погледна надолу, за да се увери, че няма да стъпи в къртича дупка, докато правеше още една крачка назад. — Мислите, че ако ме съблазните, ще се превърна в безгръбначно женско мекотело, неспособно на нищо друго, освен да нашепва името ви.

Той изглеждаше така, сякаш отново иска да се разсмее, макар този път тя да си помисли, че… може би… щеше да се смее с нея, а не на нея.

— Това ли си мислите? — попита я с усмивка.

— Това е, което си мисля, че вие мислите.

Лявото ъгълче на устата му се изви нагоре. Изглеждаше очарователно. Момчешки. Напълно нехарактерно за него — или поне нехарактерно за мъжа, когото бе свикнала да вижда.

— Мисля, че сте права — отвърна той.

Амелия беше толкова объркана, че почувства как устата й зейва.

— Наистина?

— Наистина. Много по-интелигентна сте, отколкото давате да се разбере — каза й.

Това комплимент ли беше?

— Но — добави Томас, — това не променя фундаменталната същност на този момент.

— Която е…?

Той сви рамене.

— Все още възнамерявам да ви целуна.

Сърцето й заби яростно, а стъпалата й… предателските малки крайници… пуснаха корени в земята.

— Проблемът е — продължи меко той, протегна се и пое дланта й, — че макар да сте права — доста се наслаждавам да ви превръщам в… каква беше вашата очарователна фраза… безгръбначно женско мекотело, чиято единствена цел в живота е да се съгласява с всяка моя дума — откривам, че съм доста объркан от една определена, очевидна истина.

Устните й се разтвориха.

— Искам да ви целуна.

Дръпна ръката й и я придърпа към себе си.

— Много.

Тя искаше да го попита, защо. Не, всъщност едва ли, защото бе сигурна, че отговорът щеше да е нещо, което само би разтопило и малкото твърдост останала в нея. Но желаеше да… О, мили Боже, не знаеше какво желае да направи. Нещо. Каквото и да е. Каквото и да е, за да напомни и на двама им, че все още има мозък.

— Наречете го късмет — каза Томас нежно. — Или щастлива случайност. Но поради някаква причина, искам да ви целуна… много е приятно — той приближи дланта й до устните си. — Няма ли да се съгласите?

Тя кимна. Колкото и да й се искаше, не можеше да се насили да излъже.

Очите му сякаш потъмняха, превърнаха се от небесносини в индигови.

— Толкова се радвам, че сме единодушни — измърмори той. Докосна брадичката й и повдигна лицето й към своето. Устата му намери нейната, първо нежно, мамейки устните й да се разтворят, изчаквайки въздишката й, преди да се вмъкне между тях и да превземе дъха й, волята й, самата й способност да мисли за друго, освен за…

Това беше различно.

Наистина, това бе единствената рационална, напълно оформена мисъл, която можеше да роди Амелия. Беше изгубена в море от стремително усещане, водена от нужда, която едва разбираше, но през цялото време можеше да я почувства вътре в себе си…

Това беше различно.

Каквито и да бяха причините му, каквото и да бе намерението му, целувката му се различаваше от предишната.

И тя не можа да й устои.

 

 

Той не бе възнамерявал да я целува. Не и когато се оказа принуден да я придружи в разходката й, нито когато вървяха надолу по хълма, нито дори когато й се беше подиграл с думите: „Да ви целуна ли отново?“

Но когато тя изрече онези думи за безгръбначното мекотело, и той не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи с нея, внезапно му се стори толкова очарователна. Докато се бореше с косата си, а фризурата й беше напълно развалена, през цялото време го гледаше изпитателно — или, ако не точно това, поне отстояваше позицията си и защитаваше мнението си както никой друг не правеше пред него. Освен може би Грейс, но единствено, когато бяха само двамата.

Точно в този миг забеляза кожата й, бледа и сияйна, с най-прекрасните лунички. А очите й — не точно зелени, но не и кафяви, светеха с яростна, макар и потисната интелигентност.

И устните й. Определено забеляза устните й. Пълни и меки, и треперещи едва-едва, така че човек би го видял само ако се вгледа в тях.

Което той направи. Не можеше да откъсне поглед.

Как така не я бе забелязвал преди? Тя винаги бе там, част от живота му, почти откакто се помнеше.

А после — по дяволите причината — искаше да я целуне. Не за да я контролира, не за да я подчини, макар да не би имал нищо, против което и да е от двете, като допълнителна награда. Просто искаше да я целуне.

Да я опознае.

За да я почувства в прегръдките си и да попие онова от нея, което я правеше… неповторима.

И може би, само може би, за да научи коя е тя в действителност.

Но пет минути по-късно, ако би могъл да прецени, защото веднъж започнал да я целува — наистина да я целува, по всеки начин, по който един мъж мечтае да целуне жена — умът му бе прекратил обичайната си функция.

Не можеше да си представи, защо изведнъж я желаеше със сила, която накара главата му да се завърти. Може би, защото тя бе негова и той го знаеше, или може би всички мъже имаха примитивна, собственическа жилка. Или може би, защото му харесваше, когато я караше да онемее, дори и когато той самият бе в същото замаяно състояние.

Каквато и да беше причината, в момента, в който устните му разтвориха нейните, а езикът му се плъзна навътре, за да я вкуси, светът около тях се завъртя, избледня и изчезна, и всичко, което остана бе тя.

Дланите му намериха раменете й, после гърба й, а накрая и дупето й. Той я притисна и простена, щом почувства как се разтапя срещу него. Беше лудост. Двамата бяха на полето. Посред бял ден. Под яркото слънце. А той искаше да я обладае точно тук. Точно сега. Да вдигне полите й и да я катурне на тревата, докато не я смачкат с телата си.

А после искаше да го направи още веднъж.

Целуна я с цялата лудешка енергия, която бушуваше в кръвта му, а ръцете му се придвижиха инстинктивно по дрехата, търсеха копчета, закопчалки, каквото и да е, което би разтворило роклята й, позволявайки му да почувства кожата й, топлината й. Точно когато откопча две от копчетата на гърба й, той си възвърна частица от разума. Не беше сигурен точно какво го бе накарало да се осъзнае — можеше да е бил стона й, дрезгав и предразполагащ, и напълно неподходящ за невинна девица. Вероятно се дължеше на собствената му реакция към звука — бърза и страстна, и включваща доста детайлна представа за нея, гола и правеща неща, които вероятно дори не знаеше, че са възможни.

Той я отблъсна, едновременно неохотно и решително. Пое си дъх, после издиша трепетливо, не че това успокои бясното биене на сърцето му. Репликата съжалявам беше на върха на езика му и често казано, имаше намерение да я изрече, защото така би постъпил един джентълмен, но когато вдигна поглед и я видя, с разтворени и влажни устни, широко отворени, премрежени очи, които някак си бяха по-зелени от преди, устата му оформи думите, без каквато и да е насока от ума му и той каза:

— Това беше… изненадващо.

Тя примигна.

— И приятно — добави, някак облекчен, че звучеше по-овладян, отколкото се чувстваше.

— Никога не съм била целувана — отвърна Амелия.

Томас се усмихна някак развеселен.

— Миналата нощ те целунах.

— Не по този начин — прошепна му, сякаш го казваше на себе си.

Тялото му, което бе започнало да се успокоява, отново се възпламени.

— Е — изглеждаше доста разтърсена, — предполагам, че сега трябва да се ожениш за мен.

Във всеки друг момент, от всяка друга жена… по дяволите, след всяка друга целувка, той веднага би почувствал раздразнение. Но нещо в тона на Амелия и всичко в лицето й, което все още носеше доста очарователно изражение на съмнение, доведе до точно противоположната реакция и той се разсмя.

— Кое е толкова смешно? — раздразнено настоя тя. Но не и наистина, защото все още бе прекалено замаяна, за да успее да каже нещо остро.

— Нямам представа — отвърна й честно. — Виж, обърни се, ще те закопчая.

Ръката й литна към тила и заради ахването й, той се зачуди, дали бе осъзнала, че е откопчал две от копчетата. Амелия опита да ги закопчае сама и Томас с наслада проследи усилията й, но след около десет секунди трескави движения я съжали и нежно отмести пръстите й.

— Нека аз — промърмори.

Сякаш тя имаше друг избор.

Ръцете му се движеха бавно, макар всяка рационална част от ума му да знаеше, че се налага да побърза. Но Томас бе хипнотизиран от малкото късче разголена плът, гладка като кадифе и само негова. Бледи руси кичури се спускаха от тила й, а когато дъхът му я докосна, кожата й сякаш потръпна.

Той се наведе надолу. Не можа да се овладее и я целуна.

А тя отново простена.

— По-добре да се върнем — каза Томас грубо, докато отстъпваше. После осъзна, че така и не бе закопчал последното копче на роклята й. Изруга под носа си, защото съвсем не бе добра идея да я докосне отново, но не можеше и да я прати обратно в къщата така, затова пак се захвана с копчетата и този път се справи със значително старание.

— Готово — промърмори.

Тя се обърна и го изгледа предпазливо. Накара го да се почувства като похитител на невинни девици.

Странно, но той нямаше нищо против. Протегна ръката си и попита:

— Да ви придружа ли обратно?

Тя кимна, а той почувства най-странната и силна нужда в този миг…

Да разбере какви са мислите й.

Интересно. Никога преди не го е било грижа, кой какво мисли.

Но не попита. Защото не правеше подобни неща. И наистина, за какво? Щяха да се оженят и без това, така че нямаше значение какво мисли всеки от тях, нали?

 

 

Амелия не беше мислила, че е възможно едно изчервяване да остане на бузите цял час, но явно бе така, защото когато херцогинята я пресрещна в коридора, поне шестдесет минути след като се бе присъединила отново към Грейс и Елизабет в гостната, и й хвърли само един поглед, лицето на вдовицата стана почти пурпурно от ярост.

Сега младата жена стоеше като дърво в коридора, принудена да остане неподвижна, докато херцогинята й се кара, а гласът й се извисяваше в поразително кресчендо, повтаряйки:

— Проклети, проклети лунички!

Амелия трепна. Херцогинята я бе мъмрила и преди заради луничките й — не че броят им стигаше двуцифрено число — но това беше първия път, в който гневът й се изрази в ругатни.

— Не са ми се появили нови лунички — изрече през зъби тя и се зачуди как Уиндъм бе успял да избяга от тази сцена. Беше се измъкнал в момента, в който я съпроводи, порозовяла, до гостната, като същинска мишена за херцогинята, чиято привързаност към слънцето бе колкото на прилеп-вампир.

В което имаше някаква иронична справедливост, след като собствената й привързаност към херцогинята беше като към прилеп-вампир.

При нейния коментар, херцогинята се отдръпна леко назад.

— Какво казахте току-що?

След като никога до сега Амелия не й бе отвръщала, не можеше да не е изненадана от реакцията й. Но изглежда, че младата жена обръщаше нова страница в живота си тези дни, белязани със себеотстояване и дързост, така че преглътна и каза:

— Нямам никакви нови лунички. Погледнах в огледалото на умивалнята и ги преброих.

Беше лъжа и то много удовлетворителна.

Устата на херцогинята се присви като на риба. Тя се втренчи в Амелия за цели десет секунди, което беше с девет повече, отколкото бе нужно, за да я накара да се почувства неудобно, а после излая:

— Госпожице Евърслей!

Грейс буквално прелетя през вратата на гостната и се появи в коридора.

Херцогинята изглежда не забеляза пристигането й и продължи с тирадата си:

— Никой ли не го е грижа за името ни? Кръвта ни? Мили Боже, аз ли съм единствения човек в този проклет свят, който разбира важността на… значението на…

Амелия се втренчи в нея с ужас. За един миг изглеждаше така, сякаш старата дама ще се разплаче. Което не можеше да е възможно. Жената беше биологично неспособна на сълзи. Сигурна бе в това.

Грейс пристъпи напред, изумявайки и двете им, като обви ръка около раменете на херцогинята.

— Госпожо — каза тя успокоително, — имахте тежък ден.

— Не беше тежък — сопна се старицата и я отблъсна. — Беше всичко друго, но не и тежък.

— Госпожо — каза Грейс отново и още веднъж Амелия се почуди от нежните нотки в гласа й.

— Оставете ме намира! — изрева херцогинята. — Имам династия, за която да се тревожа! Вие сте нищо! Нищо!

Грейс отскочи назад. Амелия видя как гърлото й се раздвижи и не можеше да определи, дали заради напиращите сълзи или от чиста ярост.

— Грейс? — изрече внимателно тя, а дори не бе сигурна какво да попита, но просто си помисли, че би трябвало да каже нещо.

Грейс й отвърна с бързо и леко поклащане на глава, което явно значеше „Не питай“, оставяйки Амелия да се чуди, какво точно се бе случило миналата нощ. Защото никой не се държеше нормално. Нито Грейс, нито херцогинята, и определено не и Уиндъм.

Като се изключеше бягството му от тази сцена. Това поне, беше точно според очакванията.

— Ще придружим лейди Амелия и сестра й обратно до Бърджис парк — нареди херцогинята. — Госпожице Евърслей, нека да приготвят каретата ни незабавно. Ще пътуваме с нашите гости, а после ще се върнем със собствения си превоз.

Устните на Грейс се разтвориха от изненада, но тя бе свикнала с херцогинята и гневните й прищевки, така че кимна и забърза към предната част на замъка.

— Елизабет! — каза Амелия отчаяно, щом забеляза сестра си на входа. Предателката вече се беше завъртяла на пети и опитваше да се измъкне, оставяйки я да се оправя сама.

Амелия се протегна, сграбчи я за лакътя и я завъртя.

— Скъпа сестро — изрече през зъби.

— Чаят ми — отвърна Елизабет немощно и посочи към гостната.

— Студен е — каза й твърдо Амелия.

Елизабет несигурно се усмихна по посока на херцогинята, но изражението й не се различаваше много от гримаса.

— Сара — произнесе херцогинята.

Елизабет не си направи труд да я поправи.

— Или Джейн — сопна се старицата. — Коя сте?

— Елизабет — каза тя.

Очите на херцогинята се присвиха, сякаш не й вярваше много-много, а ноздрите й се издуха непривлекателно, когато продължи:

— Виждам, че отново придружавате сестра си.

— Тя придружава мен — отговори Елизабет.

Амелия бе сигурна, че това е най-предизвикателното изречение, което някога е произнасяла в присъствието на старицата.

— Какво трябва да значи това?

— Ами, връщах книгите, които майка ми бе заела — изпелтечи Елизабет.

— Ха! Майка ви не чете и всички го знаем. Глупаво и прозрачно извинение, за да прати нея — тя посочи към Амелия — при нас.

Устните на Амелия се разтвориха от изненада, защото винаги бе мислила, че херцогинята я иска при тях. Не че я харесва, само че иска да побърза и да се омъжи за внука й, така че да може да започне със зачеването на малките Уиндъмчета.

— Приемливо извинение — изръмжа херцогинята, — но изглежда, че почти не върши работа. Къде е внукът ми?

— Не зная, Ваша светлост — отвърна Амелия. Което беше абсолютната истина. Не й бе дал никаква насока за плановете си, когато я бе изоставил по-рано. Очевидно я бе целувал толкова страстно, за да смята, че не са необходими каквито и да било обяснения.

— Глупаво момиче — измърмори херцогинята. — Нямам време за това. Никой ли не разбира задълженията си? Наследници умират наляво-надясно, а вие — тя блъсна Амелия по рамото — не можете дори да си вдигнете полите, за да…

— Ваша светлост! — възкликна Амелия.

Херцогинята стисна устни и за един миг Амелия помисли, че може да е осъзнала, че е стигнала твърде далеч. Всичко, което направи обаче старата дама, бе да присвие злобно очи и да се отдалечи.

— Амелия? — каза Елизабет и се приближи до нея.

Тя примигна бързо на няколко пъти.

— Искам да се прибера у дома.

Елизабет й кимна успокоително.

Двете сестри се отправиха заедно към входната врата. Грейс даваше инструкции на един лакей, така че те излязоха навън и я изчакаха на алеята. Следобедът беше станал малко хладен, но Амелия нямаше да я е грижа, дори небесата да се бяха разтворили и да ги бяха измокрили до кости. Просто искаше да се махне от тази ужасна къща.

— Следващия път няма да дойда — каза тя на Елизабет, сключила ръце до гърдите си. Ако Уиндъм искаше най-накрая да я ухажва, можеше да дойде и да я посети.

— Аз също няма да дойда — отвърна Елизабет и хвърли поглед изпълнен със съмнение към къщата. В този миг се появи Грейс, така че тя я изчака да се приближи по алеята, после взе ръката й в своите и каза: — Само си въобразявам, или херцогинята е по-лоша от обикновено?

— Много по-лоша — съгласи се Амелия.

Грейс въздъхна и лицето й леко се промени, сякаш премисляше първите думи, които й бяха минали през ума. Най-накрая просто изрече:

— Ами… сложно е.

Изглежда нямаше какво да се отговори на това, така че Амелия наблюдаваше с любопитство докато Грейс се преструваше, че наглася връзките на бонето си, а после…

Грейс замръзна.

Всички замръзнаха. Амелия и Елизабет проследиха погледа й. Имаше мъж в края на алеята, твърде далеч, за да се види лицето му, или въобще нещо друго, освен тъмния цвят на косата му и факта, че седи върху кон, сякаш бе роден на седлото.

Моментът се проточи във времето, неподвижен и изпълнен с мълчание, а след това, изглежда, без каквато и да е причина, непознатият обърна коня и се отдалечи.

Устните на Амелия се отвориха, за да попитат Грейс кой беше той, но преди да може да заговори, херцогинята излезе и излая:

— В каретата! — и тъй като Амелия не искаше да влиза в какъвто и да било диалог с нея, реши да последва заповедите й и да държи устата си затворена.

Няколко мига по-късно, всички бяха настанени в каретата на семейство Кроуланд. Грейс и Елизабет на седалката с гръб към кочияша, Амелия, хваната в капан до херцогинята, гледаше непрекъснато напред, съсредоточена в една малка точка зад ухото на Грейс. Ако успееше просто да поддържа тази поза в следващия половин час, може би щеше да избегне нуждата да поглежда херцогинята.

— Кой беше този мъж? — попита Елизабет.

Отговор не последва.

Амелия премести погледа си към лицето на Грейс. Това беше много интересно. Тя се преструваше, че не е чула въпроса на сестра й. Лесно бе да се прозре хитростта, ако човек я гледаше в лицето, дясното ъгълче на устата й се бе присвило угрижено.

— Грейс? — повтори отново Елизабет. — Кой беше това?

— Никой — бързо отвърна Грейс. — Готови ли сме за тръгване?

— Познаваш ли го, тогава? — попита Елизабет и на Амелия й се прииска да й запуши устата. Разбира се, че Грейс го познаваше. Беше ясно като бял ден.

— Не го познавам — отговори Грейс остро.

— За какво говорите? — попита херцогинята с раздразнение.

— Имаше един мъж в края на алеята — обясни Елизабет. Амелия отчаяно искаше да я изрита, но просто нямаше начин, защото стоеше срещу херцогинята и сестра й бе напълно извън обсега й.

— Кой беше това? — настоя херцогинята.

— Не зная — отговори Грейс. — Не можах да видя лицето му.

Което не беше лъжа. Поне не втората част. Той бе стоял прекалено далеч от тях, за да видят лицето му. Но Амелия би заложила зестрата си, че Грейс знаеше точно кой е той.

— Кой беше това? — прогърмя херцогинята, гласът й се издигна над звука на колелата, започнали да трополят до алеята.

— Не зная — повтори Грейс, но всички те можеха да чуят, как гласът й започва да се пречупва.

Херцогинята се обърна към Амелия, а очите й бяха остри, колкото и гласа й.

— Вие видяхте ли го?

Очите на Амелия уловиха тези на Грейс. Нещо премина между двете им.

Амелия преглътна.

— Не видях никого, госпожо.

Херцогинята отхвърли думите й с изсумтяване и насочи цялата тежест на гнева си към Грейс.

— Той ли беше?

Амелия затаи дъх. За кого говореха?

Грейс поклати глава.

— Не зная — заекна тя. — Не мога да кажа.

— Спрете каретата — извика херцогинята, хвърли се напред и блъсна Грейс настрана, за да може да затропа по стената, разделяща кабинката от кочияша. — Спрете, казвам ви!

Каретата внезапно спря и Амелия, която стоеше до херцогинята, залитна напред, приземявайки се в краката на Грейс. Опита да се изправи, но старицата се бе протегнала през каретата и бе хванала брадичката на Грейс с длан.

— Ще ви дам още един шанс, госпожице Евърслей — изсъска тя. — Той ли беше?

Амелия спря да диша.

Грейс не помръдна, а после, много леко кимна.

Херцогинята полудя.

Амелия едва бе заела мястото си, когато се наложи да се наведе, за да не бъде обезглавена от бастуна й.

— Обърнете каретата! — извика херцогинята. Потеглиха бавно, а после рязко завиха, щом херцогинята изкрещя: — Давайте, давайте!

За по-малко от минута отново бяха пред замъка Белгрейв, а Амелия гледаше с ужас как възрастната жена изблъсква Грейс от каретата. Двете с Елизабет станаха, за да наблюдават, докато херцогинята скочи на земята след нея.

— Грейс куцаше ли? — попита Елизабет.

— Аз… — щеше да отговори с „Не знам“, но херцогинята я прекъсна, затръшвайки вратата на каретата, без да каже и дума.

— Какво се случи току-що? — попита Елизабет, щом потеглиха към дома им.

— Нямам представа — прошепна Амелия. Тя се обърна и загледа как замъкът се смалява в далечината. — Никаква представа.