Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (6)

Шеста глава

По-късно същия ден, Томас седеше в кабинета си и размишляваше върху определено изкусителната извивка на задните части на годеницата си, докато в същото време се преструваше, че преглежда няколко договора, които бе изготвил секретарят му. Беше много приятно развлечение и можеше да продължи с него и по време на вечеря, ако не бе невъобразимата дандания, която избухна в коридора.

— Не искате ли да знаете името ми? — извика непознат мъжки глас.

Томас замръзна, остави писалката си, но не направи опит да се изправи. Не изпитваше желание да разбере какво става, а когато не чу нищо в следващите няколко минути, реши да се върне към договорите. Едва бе потопил писалката в мастилото, когато баба му разцепи въздуха с гласа си, така, както само тя можеше.

— Ще оставите ли компаньонката ми на мира!

При тези думи, Томас се изправи. Възможна опасност за баба му лесно би могла да се игнорира, но не и за Грейс. Той се отправи към коридора и погледна напред. Мили Боже. Какво беше намислила баба му? Тя стоеше до вратата на гостната на няколко стъпки от Грейс, която изглеждаше толкова нещастна и ужасена, каквато никога не я бе виждал. До Грейс бе застанал някакъв непознат мъж.

Чийто ръце баба му очевидно беше завързала зад гърба му.

Томас простена. Старият прилеп представляваше заплаха.

Той се придвижи напред, възнамерявайки да освободи мъжа с извинение и подкуп, но докато ги приближаваше, чу проклетото псе да шепне на Грейс:

— Бих могъл да целуна устните ви.

— Какво по дяволите? — възмути се Томас, като застана до него. — Този мъж безпокои ли те, Грейс?

Тя бързо поклати глава, но той видя нещо в изражението й. Нещо много близко до паника.

— Не, не — каза му, — не ме безпокои. Но…

Томас се обърна към непознатия. Не му беше харесал погледа на Грейс.

— Кой сте вие?

— Вие кой сте? — беше отговора на другия мъж, придружен с доста неуважително ухилване.

— Аз съм Уиндъм — сопна се Томас, готов да сложи край на тази глупост. — А вие сте в дома ми.

Изражението на мъжа се промени. Или по-скоро потрепна. Само за миг, а после отново стана арогантно. Беше висок, почти колкото Томас и на неговата възраст. Херцогът веднага изпита неприязън към него.

— А — каза другият, като въплъщение на самото спокойствие. — Е, ами в такъв случай, аз съм Джак Одли. Преди бях от Армията на Нейно Величество, към днешна дата съм от прашните пътища.

Томас отвори уста, за да му каже точно какво мисли за този отговор, но баба му го изпревари:

— Кои са тези Одли? — настоя тя и гневно се приближи до него. — Вие не сте Одли. По лицето ви е изписано. По носа и брадичката, и по всяка проклета черта, освен по очите ви, които са с погрешния цвят.

Томас се обърна към нея с нетърпеливо объркване. Какви глупости бърбореше този път?

— Погрешният цвят? — повтори другият мъж. — Наистина ли? — обърна се към Грейс с изражение на невинност и безочие. — Винаги са ми казвали, че дамите обичат зелени очи. Погрешно ли съм информиран?

— Вие сте Кавендиш! — изрева херцогинята. — Вие сте Кавендиш и аз настоявам да знам, защо не съм информирана за съществуването ви.

Кавендиш? Томас се втренчи в непознатия, а после в баба си, а после отново в непознатия.

— Какво, по дяволите, става тук?

Никой нямаше отговор, така че той се обърна към единствения човек, когото смяташе за достоен за доверие.

— Грейс?

Тя не срещна погледа му.

— Ваша светлост — каза с тихо отчаяние, — може би е по-добре да поговорим насаме?

— И да ни отнемете удоволствието? — вметна мистър Одли. Той въздъхна престорено. — След всичко, което преживях…

Томас погледна баба си.

— Той е твой братовчед — каза рязко херцогинята.

Замисли се. Не можеше да е чул правилно. Погледна Грейс, но тя добави:

— Той е разбойника.

Докато Томас се опитваше да възприеме това, нахалният мошеник се обърна така, че всички да видят завързаните му ръце и каза:

— Не съм тук по свое желание, уверявам ви.

— Баба ви помисли, че го е разпознала миналата нощ — добави Грейс.

— Знаех, че съм го разпознала — сопна се херцогинята. Тя махна с ръка към разбойника. — Само го погледнете.

Мъжът хвърли поглед към Томас и каза, сякаш бе също толкова смаян, колкото всички тях:

— Носех маска.

Томас вдигна ръка към челото си и го разтри силно с два пръста, за да разсее току-що зародилото се главоболие. Мили Боже! А после си помисли… портретът.

Проклятие. Значи за това беше всичко. В три и половина сутринта, Грейс беше на крака, опитвайки се да свали портрета на мъртвия му чичо от стената и…

— Сесил! — извика той.

Един лакей се появи със забележителна скорост.

— Портретът — сопна се Томас. — На чичо ми.

Адамовата ябълка на лакея подскочи от ужас.

— Този, който току-що качихме в…

— Да. Занесете го в гостната — а когато Сесил не се завтече достатъчно бързо, Томас на практика излая: — Сега!

Почувства длан върху ръката си.

— Томас — каза Грейс тихо, очевидно опитвайки да успокои нервите му, — моля те, позволи ми да обясня.

— Ти знаеше ли за това? — настоя да разбере той и я отблъсна.

— Да — отвърна му, — но…

Не можеше да повярва. Грейс. Единственият човек, на когото разчиташе за пълна откровеност.

— Миналата нощ — поясни той и осъзна, че дяволски ценеше миналата нощ. Животът му бе напълно лишен от моменти на чисто, истинско приятелство. Моментът на стълбите, колкото и странен, бе един от тях. А това, помисли си той, трябваше да обясни празнината в стомаха, която почувства, когато видя виновното й изражение. — Знаеше ли за това миналата нощ?

— Да, но Томас…

— Достатъчно — процеди той. — В гостната. Всички.

Грейс отново опита да привлече вниманието му, но той я пренебрегна. Мистър Одли — проклетият му братовчед! — беше извил устни, сякаш всеки момент щеше да засвирука. А баба му… е, само дяволът знаеше какво мисли тя. Изглеждаше кисела, но все пак, тя винаги изглеждаше така. Обаче наблюдаваше Одли с такова напрежение, че беше почти плашещо. Той, от своя страна, явно не забелязваше маниакалния й поглед. Бе твърде зает да гледа влюбено Грейс.

Която изглеждаше нещастна. Така и трябваше.

Томас злобно изруга под нос и затръшна вратата на гостната, след като всички влязоха. Одли вдигна ръце и наклони глава на една страна.

— Мислиш ли, че е възможно…?

— В името на Божията любов — измърмори Томас и грабна един нож за писма от близкото писалище. Хвана една от дланите на Одли и с гневно движение разряза въжетата.

— Томас — каза Грейс, заставайки пред него. Очите й бяха настоятелни, когато продължи: — наистина мисля, че трябва да ми позволиш да говоря с теб за момент, преди да…

— Преди какво? — сопна се той. — Преди да ме информират за друг отдавна изгубен братовчед, чиято глава може да е или да не е издирвана от Короната?

— Не от Короната, според мен — каза благо Одли, — но със сигурност от няколко магистрати. И един-двама викарии — обърна се към херцогинята: — Кражбите по пътищата обикновено не се смятат за най-сигурното препитание.

— Томас — Грейс хвърли нервен поглед към херцогинята, която й се мръщеше. — Ваша светлост — поправи се, — има нещо, което трябва да знаете.

— Именно — сопна се той. — Кои са истинските ми приятели и доверени хора, например.

Грейс се присви, сякаш я бяха ударили, но Томас отхвърли мигновената вина, която прониза сърцето му. Беше имала предостатъчно време да го информира миналата нощ. Нямаше причина да се озове в тази ситуация неподготвен.

— Аз предлагам — каза Одли с небрежен, но уверен глас, — да говорите с госпожица Евърслей с по-голямо уважение.

Томас замръзна. За кой по дяволите се мислеше този мъж?

— Моля?

Главата на Одли се наклони съвсем леко на една страна и сякаш прокара внимателно език по зъбите си, преди да каже:

— О, не сме свикнали някой да ни говори като на мъж, а?

Сякаш нещо непознато нахлу в тялото на Томас. Нещо яростно и черно, с остри резци и зъби, и преди да се осъзнае, той се хвърли право към гърлото на Одли. Паднаха на пода с трясък и се претърколиха по килима до края на една маса. С голямо задоволство, Томас откри, че е възседнал „обичния“ си братовчед, притиснал с едната си длан гърлото му, докато другата бе стисната в смъртоносно оръжие.

— Спрете! — изпищя Грейс, но Томас не почувства нищо, когато сграбчи ръката му. Тя изглежда падна настрана, когато той вдигна юмрук и го заби в челюстта на Одли. Но Одли беше труден опонент. Бе имал години да се научи как да се бие мръсно, осъзна със закъснение Томас. В този момент, с ожесточено извъртане на торса си, Одли заби глава в брадичката му, зашеметявайки го за достатъчно дълго време, за да успее да вземе превес в схватката.

— Никога… повече… не ме удряй — изръмжа Одли и заби собствения си юмрук в лицето на херцога за финал.

Томас освободи един от лактите си, заби го силно в стомаха на Одли и бе възнаграден с тихо изсумтяване.

— Спрете! И двамата! — Грейс успя да се вмъкне между тях, което вероятно бе единственото нещо, което можеше да прекрати боя. Томас едва успя да спре навреме юмрука си, преди да я удари в лицето.

— Трябва да се срамувате от себе си — каза тя и той би се съгласил с нея, само че все още дишаше твърде тежко, за да говори. А после стана очевидно, че думите й са предназначени за него. Беше оскърбително и го изпълни с твърде недостойната за възхищение нужда да я притесни, както тя беше сторила с него.

— Може би ще е добре да се отдръпнете от моя, ъъъ… — погледна надолу, малко под кръста си, където се опираше тя в момента.

— О! — изписка Грейс и скочи на крака. Не пусна ръката на Одли обаче, и издърпа и него, разделяйки ги.

Той, от своя страна, изглеждаше повече от щастлив да бъде до нея.

— Ще се погрижите ли за раните ми? — попита я и погледна с цялата жалка скръб на бито пале.

— Вие не сте ранен — сопна се тя, после огледа Томас, който също се бе изправил. — Нито пък вие.

Херцогът разтърка челюстта си с мисълта, че лицата и на двама им ще я опровергаят още преди падането на нощта.

А после баба му — о, ето един човек, който трябваше да дава уроци по доброта и цивилизованост — реши, че е време да се включи в разговора. Изобщо не бе изненадващо, че първото, което стори, бе да го удари по рамото.

— Веднага се извини! — сопна се тя. — Той е гост в нашия дом.

— Моят дом.

Лицето й се вкамени при тези думи. Това бе единственото преимущество, което имаше над нея. Тя беше тук, и Томас можеше да се разполага с нея както му бе угодно.

— Той ти е първи братовчед — отвърна тя. — Предвид липсата на близки роднини в семейството ни, се предполага, че ще си нетърпелив да го поздравиш за добре дошъл сред нас.

Предполага се, помисли си Томас, гледайки предпазливо към Одли. Само че не го беше харесал от пръв поглед, не понасяше самодоволната му усмивка, нито внимателно заучената му безочливост. Познаваше този тип мъже. Този Одли не знаеше нищо за дълга и отговорността, а имаше наглостта да пристигне с танцова стъпка и да критикува?

А още повече, кой по дяволите казваше, че Одли действително беше негов братовчед? Пръстите на Томас се свиха, после се отпуснаха, докато се опитваше да се успокои.

— Някой — каза той с отсечен и яростен глас, — би ли ми направил услугата да ми обясни как точно този мъж се озова в гостната ми?

Първата реакция бе мълчание, сякаш всички чакаха някой друг да се престраши. После Одли сви рамене, посочи с глава към херцогинята и каза:

— Тя ме отвлече.

Томас се обърна бавно към баба си.

— Вие сте го отвлякла — повтори той, не защото беше трудно да го повярва, а сякаш за да подчертае, че бе напълно очаквано от нея.

— Именно — отвърна тя остро. — И отново бих го сторила.

Томас погледна Грейс.

— Вярно е — каза тя. А после — проклятие — обърна се към Одли и изрече: — Съжалявам.

— Приемам извиненията ви, разбира се — отвърна той с достатъчно чар и елегантност, за да влезе без покана в най-изисканите бални зали.

Отвращението на Томас трябва да се бе изписало на лицето му, защото когато Грейс го погледна, добави:

— Тя го отвлече!

Томас само завъртя очи. Не му се щеше да разисква въпроса.

— И ме принуди да участвам — измърмори.

— Разпознах го миналата нощ — обяви херцогинята.

— В тъмното? — попита със съмнение Томас.

— И с маска — отговори тя гордо. — Той е копие на баща си. Гласът му, смехът му, всичко в него.

Сега всичко придоби смисъл, разбира се. Портретът, разсеяността й предишната нощ. Томас въздъхна и затвори очи, някак събирайки сили да се отнесе към нея с нежно състрадание.

— Бабо — каза той, обръщение, което трябваше да се приеме за маслиновата клонка, каквото и представляваше, след като обикновено я наричаше вие, — разбирам, че все още скърбите за сина си…

— Вашият чичо — прекъсна го тя.

— Моят чичо — поправи се, макар да бе трудно да мисли за него по този начин, след като никога не се бяха срещали. — Но изминаха тридесет години от смъртта му.

— Двадесет и девет — поправи го старицата остро.

Томас погледна Грейс, без да е сигурен защо. За подкрепа? За симпатия? Устните й се разтегнаха извинително, но запази мълчание.

Той отново се обърна към баба си.

— Дълго време — каза той. — Спомените избледняват.

— Не и моите — отвърна тя надменно, — и определено не и тези, които имам за Джон. Вашият баща бях повече от доволна да забравя напълно…

— За това всички сме съгласни — прекъсна я Томас сурово, защото единственото по-нелепо нещо от сегашната ситуация, беше да си представи как баща му става свидетел на всичко това. — Сесил! — изрева отново и сви пръсти, за да не се поддаде на желанието да удуши някого. Къде по дяволите бе проклетата картина? Изпрати лакея да я вземе преди часове. Би трябвало да е проста задача. Със сигурност баба му все още не бе имала време да я закачи на стената на спалнята си.

— Ваша светлост! — чу откъм коридора и ето я картината за втори път тази сутрин, клатушкаше се между двамата лакеи, които се опитваха да я държат изправена, докато заобикаляха ъгъла.

— Сложете я, където и да е — нареди Томас.

Лакеите откриха празно място и оставиха картината на пода, внимателно подпирайки я срещу стената. И за втори път тази сутрин Томас откри, че се взира в лицето на отдавна мъртвия си чичо Джон.

Само че този път беше напълно различно. Колко пъти бе минавал покрай портрета, без да си прави труд да се вгледа внимателно? И защо да го прави? Не бе познавал човека, никога не бе имал причина да види нещо познато в изражението му.

Но сега…

Грейс първа намери думи, за да изрази чувствата си:

— О, Боже мой!

Томас се взря шокирано в мистър Одли. Сякаш самият той беше изобразен върху картината.

— Виждам, че сега никой не ми противоречи — обяви самодоволно баба му.

— Кой сте вие? — прошепна Томас, докато се взираше в мъжа, който можеше да бъде единствено негов братовчед.

— Името ми — запъна се госта, без да може да откъсне очи от портрета. — Рожденото ми име… Пълното ми име е Джон Огъстъс Кавендиш-Одли.

— Кои бяха родителите ви? — прошепна Томас. Но той не отговори и Томас чу собствения си глас да изтънява, докато настоя: — Кой беше баща ви?

Главата на Одли рязко се извърна.

— Кой по дяволите си мислиш, че беше?

Томас почувства как светът избледнява. Всеки миг, всеки спомен, всяко поемане на дъх, които го бяха карали да мисли, че знае кой е… всичко това изчезна, оставяйки го сам, оголен и напълно объркан.

— Вашите родители — каза той, а гласът му трепереше като листо на вятъра, — бяха ли венчани?

— Какво намеквате? — изръмжа Одли.

— Моля ви — умолително изрече Грейс, отново заставайки между двама им. — Той не знае — тя погледна Томас и той разбра какво се опитва да му каже. Одли не знаеше. Нямаше представа какво би значело, ако раждането му наистина е законно.

Грейс го погледна извинително, защото му съобщаваше и, че трябва да му кажат. Не можеха да запазят тази тайна, без значение какви са последиците. Тя каза:

— Някой трябва да обясни на мистър Одли…

— Кавендиш — сопна се херцогинята.

— Мистър Кавендиш-Одли — поправи се Грейс, вечния дипломат. — Някой трябва да му обясни, че… че… — трескаво огледа всеки от тях, а после погледът й най-накрая се застоя върху изуменото лице на Одли. — Баща ви… мъжът на картината… тоест… ако приемем, че той е баща ви… той беше… по-големия брат на бащата на Негова светлост.

Никой не каза нищо.

Грейс прочисти гърлото си.

— Така че, ако… ако родителите ви са били наистина законно венчани…

— Такива бяха — рязко отвърна Одли.

— Да, разбира се. Нямам предвид, разбира се…

— Това, което има предвид — прекъсна я рязко Томас, защото за Бога, не можеше да понесе и минута повече от това, — е, че ако наистина сте законен наследник на Джон Кавендиш, тогава вие сте херцога на Уиндъм.

А после зачака. Какво точно, не беше сигурен, но ролята му бе приключила. Беше казал своята част. Някой друг можеше да се намеси и да си изрази проклетото мнение.

— Не — най-накрая проговори Одли и седна в най-близкия стол. — Не.

— Вие ще останете тук — обяви херцогинята, — докато този въпрос не се уреди по мое усмотрение.

— Не — повтори Одли с повече убеденост. — Няма да го направя.

— О, да, ще го сторите — отвърна тя. — Ако не го направите, ще ви предам на властите, като крадеца, който сте.

— Не бихте го направила — избъбри Грейс. И се обърна към въпросния мъж. — Тя никога не би го сторила. Не и ако вярва, че сте неин внук.

— Млъкнете! — изръмжа херцогинята. — Не знам какво си мислите, че правите, госпожице Евърслей, но не сте от семейството и нямате място в тази стая.

Томас пристъпи напред, за да се застъпи за нея, но преди да изрече и дума, Одли се изправи. Гърбът му беше вдървен като бастун, а погледа суров.

И за първи път, Томас вече не вярваше, че е излъгал за службата си в армията. Защото Одли изобразяваше офицер, когато нареди:

— Не й говорете по този начин никога повече.

Херцогинята се присви, изумена, че може да й говори по този начин и то, заради някой, когото тя считаше за недостоен за внимание.

— Аз съм ви баба — сопна се тя.

Одли не отмести очи от лицето й.

— Това тепърва ще се уточнява.

— Какво? — избухна Томас, преди да има възможност да потисне реакцията си.

Одли го изгледа хладно и преценяващо.

— Да не се опитвате да ми кажете, че вие не мислите, че сте син на Джон Кавендиш?

Другият мъж сви рамене, внезапно изглеждайки повече като мошеника, на който се бе правил преди.

— Честно казано не съм сигурен, че искам да вляза във вашия очарователен малък клуб.

— Нямате избор — каза херцогинята.

Одли погледна встрани.

— Толкова сте любяща. Толкова грижовна. Истинска баба за пример.

Грейс издаде задавен звук, както би направил самият Томас — при други обстоятелства. Не, би се изсмял гласно, наистина. Но не сега. Не с потенциален узурпатор, стоящ в проклетата му гостна.

— Ваша светлост — каза Грейс колебливо, но той просто не искаше да я слуша сега. Не искаше да слуша нищо — ничии мнения, ничии предложения, нищо.

Мили Боже, всички го гледаха, чакаха да вземе решение, сякаш в него беше властта. О, ето това бе смешно. Вече дори не знаеше кой е, по дяволите. Никой, вероятно. Съвсем никой. Определено не и главата на семейството.

— Уиндъм… — започна баба му.

— Млъкни — сопна се той. Стисна зъби, в опит да не покаже слабост. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Обърна се към Одли — Джак — предполагаше, че трябва да започне да го нарича така, след като не можеше съвсем да мисли за него като Кавендиш, или Бог да му е на помощ, Уиндъм. — Налага се да останете — каза и намрази гласа си, задето звучеше толкова изтощено. — Ние ще трябва… — мили Боже, едва можеше да повярва, че го казва. — Ние ще трябва да разрешим този въпрос.

Одли не отговори веднага, а когато го стори, звучеше също толкова уморен, колкото се чувстваше Томас:

— Може ли някой все пак да ми обясни… — той спря и притисна пръсти към слепоочията си. Томас добре познаваше това движение. Собствената му глава го болеше адски. — Може ли някой да ми разясни семейното родословие? — най-накрая попита Одли.

— Имах трима сина — каза отривисто херцогинята. — Чарлз бе най-големия, Джон — средния, а Реджиналд — най-малкия. Баща ви отиде в Ирландия, точно след като Реджиналд се ожени… — лицето й придоби видимо изражение на неприязън и Томас завъртя очи, когато тя извърна глава в негова посока: — за неговата майка.

— Тя нямаше благородно потекло — отвърна Томас, защото по дяволите, това не беше тайна. — Баща й притежаваше фабрики. Много, много фабрики — о, каква ирония. — Сега са наши.

Херцогинята не му обърна внимание, вместо това задържа вниманието си изцяло върху Одли.

— Бяхме уведомени за смъртта на баща ви през юли 1790 г. Една година след това, съпругът и най-големият ми син починаха от треска. Аз не се заразих. Най-малкият ми син вече не живееше в Белгрейв, така че и той бе пощаден. Чарлз все още не бе женен, а вярвахме, че Джон е умрял без наследник. Така Реджиналд стана херцог — кратка пауза, последвана от: — Не го очаквахме.

И тогава всички се обърнаха и погледнаха Томас. Чудесно. Той запази мълчание, отказвайки да даде какъвто и да било знак, че тя заслужава отговор.

— Ще остана — каза най-накрая Одли и макар да звучеше примирен, сякаш не му бе предложен избор, Томас не се заблуждаваше. Мъжът бе крадец, за Бога. Крадец, на когото бе даден шанс законно да отмъкне една от най-високите титли в тази страна. Да не споменаваме богатствата, които я съпътстваха.

Богатства, които бяха неизмерими. Понякога дори и за него.

— Много разумно от ваша страна — каза херцогинята, стискайки ръце. — Сега, ние…

— Но първо — прекъсна я Одли, — трябва да се върна в хана, за да прибера вещите си — хвърли поглед на гостната, сякаш се подиграваше с разкоша. — Колкото и да са оскъдни.

— Глупости — каза рязко херцогинята. — Вещите ви ще бъдат заменени — тя погледна надолу към пътническия му костюм. — С много по-качествени, ако мога да добавя.

— Не ви поисках разрешение — хладно отвърна Одли.

— Въпр…

— Освен това — прекъсна я той, — трябва да обясня на приятелите си.

Томас понечи да се намеси. Не можеше да позволи Одли да разпръсква слухове в областта. В рамките на седмица щяха да обиколят цяла Британия. Не би имало значение дали претенциите са доказани като безпочвени. Никой, никога нямаше да го съди по същия начин. Винаги щеше да има слухове.

Може да не е наистина херцог.

Има и друг претендент, не сте ли чули? Самата му баба го подкрепя.

Щеше да е проклет кошмар.

— Без да изпадам в подробности — добави сухо Одли, гледайки в негова посока. Това накара Томас да се чувства неудобно. Не му харесваше, че мислите му са разгадани толкова лесно. Особено от този мъж.

— Не изчезвайте — нареди му херцогинята. — Уверявам ви, ще съжалявате, ако го сторите.

— Няма причина за тревога — каза Томас и повтори това, което всички трябваше да знаят: — Кой би изчезнал при обещание за цяло херцогство?

Одли не изглеждаше развеселен. Томас не се интересуваше особено.

— Аз ще ви придружа — каза му Томас. Трябваше да прецени този мъж. Имаше нужда да види какво бе държанието му, какъв е без женска публика, която да очарова.

Одли го дари с присмехулна усмивка и повдигна лявата си вежда, точно като… мили Боже, беше плашещо… като херцогинята.

— Да се тревожа ли за безопасността си? — измърмори той.

Томас се насили да не отговаря. Следобедът едва ли се нуждаеше от още един юмручен бой. Но обидата беше силна. През целия си живот беше поставял Уиндъм на първо място. Титлата, наследството, земите. Нищо никога не бе за него, за Томас Кавендиш. За джентълмена роден в Линкълншир Англия, който обичаше музиката, но ненавиждаше операта, който предпочиташе да язди, отколкото да се вози в карета, дори когато времето беше лошо, който обожаваше ягоди, особено с бита сметана. Който бе пръв по успех в Кеймбридж и можеше да рецитира повечето сонети на Шекспир, но никога не го правеше, защото предпочиташе да обмисля всяка дума в ума си. Изглежда никога не бе имало значение, че намира удовлетворение във физическата работа, или че не търпеше неефективността. И никого не го беше грижа, че никога не бе придобил вкус към портото, или че намираше сегашния навик за смъркане на емфие най-меко казано глупав.

Не, когато настъпеше време за вземането на решения — каквито и да било решения — нищо от това нямаше значение. Той беше Уиндъм. Толкова бе просто.

И очевидно, също толкова сложно. Защото, лоялността към името и наследството му, бяха неоспорими. Щеше да направи каквото бе редно, каквото бе подобаващо. Винаги го правеше. Достойно за смях наистина, прекалено иронично, за да го обмисля. Правеше каквото трябва, защото беше херцога на Уиндъм. И изглежда правилното решение можеше да се окаже, да предаде собственото си име на един непознат.

Ако той не беше херцога… Това освобождаваше ли го? Можеше ли тогава да прави каквото си иска, да обира карети и да покварява девици, и каквото там решаваха да правят мъжете без отговорности?

Но след всичко, което беше направил, някой да предположи, че би поставил личната си изгода пред дълга към семейното име…

Не просто го заболя. Болката беше изгаряща.

А после Одли се обърна към Грейс, отправи й дразнещо ласкателна си усмивка и каза:

— Аз съм заплаха за самата му идентичност. Със сигурност всеки разумен човек би поставил безопасността си под съмнение — Томас направи всичко възможно да задържи ръцете си — стиснати в юмруци — до тялото.

— Не, грешите! — изрече Грейс към Одли и Томас откри, че е странно успокоен от страстта в гласа й. — Погрешно го преценявате. Херцогът… — тя спря за миг, задавяйки се с думата, но после изправи рамене и продължи: — Той е най-достойния мъж, когото някога съм срещала. Вие никога няма да сте в опасност в неговата компания.

— Уверявам ви — каза Томас гладко, докато гледаше новия си братовчед хладно, — каквито и бурни желания да изпитвам, няма да ги осъществя.

При тези думи Грейс насочи раздразнението си към него.

— Казахте ужасно нещо — а после, по-тихо, така че само той да може да я чуе, добави: — и то след като те защитих.

— Но бяхте честен — призна Одли с кимване.

Двамата мъже срещнаха погледи и между тях се осъществи негласно споразумение. Щяха да пътуват до хана заедно. Нямаше да задават въпроси, нямаше да изказват мнения… По дяволите, дори нямаше да говорят, освен при крайна необходимост.

Което чудесно устройваше Томас.