Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (19)

Деветнадесета глава

Томас откри, че ездата до Магуайърсбридж му е изненадващо приятна. Не че очакваше околността да не е живописна, но сегашните обстоятелства не предразполагаха към приветлива гледка. А колкото до Джак — той не изглеждаше склонен да разговаря, но от време на време разказваше това-онова от местната история.

Явно му е било приятно да израсне тук, осъзна Томас. Не, много повече от това, той обичаше мястото. Леля му беше прекрасна жена, нямаше друг начин, по който да я опише. Томас бе сигурен, че е била чудесна майка. Определено Клоувърхил бе много по-приятно място за едно дете, отколкото Белгрейв.

О, каква ирония. Беше повече от ясно, че Джак бе лишен от наследството си. И все пак, Томас започваше да се чувства така, сякаш е бил измамен. Не че имаше вероятност детството му да бе протекло по-приятно, ако не беше наследника на Уиндъм. Баща му щеше да бъде дори по-изпълнен с горчивина, ако живееше на север, познат на всички като зетя на собственика на фабрики.

Все пак, това го караше да се замисли. Не какво би било, а какво можеше да бъде. Беше си поставил за цел да не се съревновава с баща си, но никога не бе мислил много какъв баща можеше да бъде самият той един ден.

Щеше ли неговият дом да е украсен с миниатюри, а рамките им — износени от твърде много пипане.

Разбира се, това в случай, че имаше дом, нещо, което бе все още неясно.

 

 

Малкото село се появи пред погледа им и Джак забави коня си, а после спря и се загледа в далечината. Томас го погледна с любопитство. Не мислеше, че Джак бе имал намерение да спира.

— Това ли е? — попита той.

В отговор получи кратко кимване и двамата продължиха напред.

Томас се огледа, докато приближаваха към селото. Беше малко и спретнато място, с магазини и домове разположени един до друг по продължението на калдъръмена улица. Сламен покрив тук, мазилка и жив плет там… — не бе по-различно от което и да било селце на Британските острови.

— Църквата е насам — каза Джак и посочи с глава.

Томас го последва по това, което предположи, че беше главната улица, докато не достигнаха до целта си. Бе обикновена, сива, каменна сграда, с тесни сводести прозорци. Изглеждаше стара и той не можа да не си помисли, че би било хубаво място, в което да се ожени.

Но уви, беше безлюдна.

— Не изглежда така, сякаш има някой.

Джак хвърли поглед към малката сграда отляво на църквата.

— Регистърът вероятно ще е в жилището на пастора.

Томас кимна. Двамата слязоха от седлата и завързаха конете за стоянката, преди да се отправят към входната врата. Почукаха няколко пъти и едва тогава чуха приближаващи се стъпки от вътре.

Вратата се отвори и разкри жена на средна възраст. Томас предположи, че е икономката.

— Добър ден, госпожо — каза Джак и любезно се поклони. — Аз съм Джак Одли, а това е…

— Томас Кавендиш — намеси се Томас, без да обръща внимание на изненадата по лицето на братовчед си. Не виждаше смисъл да се представя с пълната си титла през последните минути от нейната легитимност.

Джак изглеждаше така, сякаш му се искаше да завърти очи, но вместо това отново се обърна към икономката и продължи:

— Бихме искали да видим регистъра на енорията.

Тя се втренчи в тях за миг, а после рязко кимна към вътрешността.

— В задната стая — отвърна тя. — В кабинета на пастора.

— Ъ, там ли е пасторът? — попита Джак.

Томас го сръга в ребрата. Мили Боже, да не просеше компания?

Но ако икономката намери молбата им дори малко любопитна, не го показа.

— Точно сега пастор няма — отвърна тя отегчено. — Позицията е вакантна — тя се запъти към дивана и седна, като им каза през рамо: — Трябва да ни пратят нов в скоро време. Всяка неделя идва някой от Енискилън, за да отслужи проповедта.

После вдигна чиния с препечени филийки и им обърна гръб. Томас прие това като позволение да влязат в кабинета и пристъпи навътре, а Джак го последва.

Имаше няколко лавици на стената срещу камината, така че Томас започна от там. Няколко Библии, книги за литургии, поезия…

— Знаеш ли как изглежда регистърът на енорията? — попита той. Опита да си спомни дали някога е виждал този на своята енория, която се намираше близо до Белгрейв. Предполагаше, че би трябвало, но едва ли имаше особено отличителен вид, иначе щеше да си го спомня.

Джак не отговори и Томас не искаше да настоява повече, така че започна да проучва лавиците.

„Моралната справедливост и модерния човек.“

Не, благодаря.

„История на Фермана.“

Отмина и това. Колкото и прекрасна да беше областта, не искаше да знае повече за нея.

„Описание на плаванията“ от Джеймс Кук.

Усмихна се. На Амелия това би й харесало.

Той затвори очи и си пое дъх, позволявайки си за миг да помисли за нея. Беше се опитвал да не го прави. Цяла сутрин бе съсредоточен върху пейзажа, юздите, върху калта, полепнала по обратната страна на левия ботуш на Джак.

Но не беше мислил за Амелия.

Определено не за очите й, които съвсем не бяха като цвета на листата по дърветата. Като кората, може би. Заедно с листата. Зелено и кафяво. Смесица от двете. Това му харесваше.

Нито пък беше мислил за усмивката й. Или за точната форма на устата й, когато бе стояла срещу него миналата нощ, останала без дъх от желание за него.

Искаше я. Мили Боже, искаше я.

Но не я обичаше.

Не можеше. Беше абсурдно.

Томас се върна към настоящата си работа с мрачна целенасоченост. Вадеше всяка книга без щамповано заглавие, така че да може да я отвори и да надникне вътре. Най-накрая стигна до раздела със счетоводни книги. Издърпа една и сърцето му започна да бие силно, когато осъзна, че думите пред очите му бяха дати на раждания и смърт. Както и на бракове.

Гледаше един от църковните регистри. Датите бяха погрешни, обаче. Родителите на Джак трябваше да са се оженили през 1790, а тези бяха прекалено скорошни.

Погледна през рамо, за да му каже нещо, но той стоеше сковано пред камината, с присвити рамене. Изглеждаше замръзнал и Томас осъзна, защо не го бе чул да се движи из стаята и да търси регистъра.

Джак не бе помръднал откакто бяха влезли.

Томас искаше да каже нещо. Да отиде в другия край на стаята и да го разтърси, докато не му налее малко разум, защото от какво, по дяволите, се оплакваше? Той, а не Джак, беше този, чийто живот щеше да бъде съсипан в края на деня. Той губеше името си, дома си, богатството си.

Годеницата си.

Джак щеше да излезе от тази стая като един от най-богатите и влиятелни мъже в света. Той от друга страна, нямаше да има нищо. Освен приятелите си, предположи Томас, но те бяха малко на брой. Познати имаше в изобилие, но приятели… това бяха Грейс, Хари Гладиш… вероятно и Амелия. Трудно му беше да повярва, че тя ще поиска да го види след края на всичко това. Щеше да й се стори прекалено неудобно. А ако накрая се омъжеше за Джак…

Тогава щеше да го намери за прекалено неудобно.

Томас затвори очи и се насили да насочи вниманието си към належащия проблем. Той бе този, заявил на Амелия, че трябва да се омъжи за херцога на Уиндъм, който и да се окажеше. Не можеше да се оплаква, за това, че е последвала съветите му.

Остави регистъра обратно на лавицата, издърпа друг и започна да проверява датите. Този беше малко по-стар от първия, приключваше в самия край на осемнадесети век. Пробва с друг, а после извади и четвърти, и този път, когато погледна към старателния, елегантен почерк, откри датите, които търсеше.

Преглътна и хвърли поглед към Джак.

— Може би е това.

Джак се обърна. Беше стиснал устни, а очите му изглеждаха измъчени.

Томас погледна към книгата и осъзна, че ръцете му треперят. Преглътна. Бе успял да стигне до този миг с изненадваща решителност. Един невъзмутим стоик, подготвен да постъпи най-правилно за Уиндъм.

Но сега беше уплашен.

И все пак, почерпи от останалите му сили и успя да се усмихне иронично. Защото ако не можеше да се държи като мъж, тогава какво оставаше от него? В края на деня щеше да има достойнството и душата си. Това бе всичко.

Вдигна поглед към Джак. Погледна очите му.

— Ще го направим ли?

— Можеш ти да го направиш — каза Джак.

— Не искаш ли да погледнеш с мен?

— Вярвам ти.

Устните на Томас се разтвориха, не точно от изненада — наистина, защо Джак да не му вярва? Все пак, не можеше да промени страниците пред себе си. Но въпреки това, дори, ако резултата го ужасяваше, не би ли искал да види? Не би ли искал сам да прочете страниците? Томас не можеше да си представи да стигне до тук и да не погледне, докато разгръща регистъра.

— Не — отвърна Томас. Защо трябваше да върши това сам? — Няма да го направя без теб.

Джак остана неподвижен за миг и после, проклинайки под нос, се присъедини към него до писалището.

— Ти и твоето проклето благородство — изръмжа той.

— Не за дълго — измърмори Томас. Постави книгата на писалището и я отвори на първата страница. Джак стоеше до него, а после заедно погледнаха към сбития, практичен почерк на пастора на Магуайърсбридж през 1786 г.

Томас преглътна нервно. Гърлото му се бе свило. Но трябваше да го направи. Бе негово задължение. Към Уиндъм.

Не беше ли това целия му живот? Задълженията към Уиндъм?

Почти се изсмя. Ако някой, някога го бе обвинил, че отива прекалено далеч в задълженията си…

Щеше да бъде в този случай.

Погледна надолу и прелисти страниците, докато не откри точната година.

— Знаеш ли кой месец са се венчали родителите ти? — попита той Джак.

— Не.

Нямаше значение, реши Томас. Енорията бе малка. Сватбите бяха малко.

„Патрик Колвил и Емили Кендрик, 20 март, 1790 г.

Уилям Фигли и Маргарет Плоурайт, 22 май, 1790 г.“

Придвижи пръсти надолу по страницата, плъзна ги към ръба и със затаен дъх я обърна.

И ето ги и тях.

„Джон Аугустус Кавендиш и Луис Хенриета Гълбрайт, венчани на 12 юни 1790, свидетели Хенри Уикъм и Филип Гълбрайт.“

Томас затвори очи.

Ето, това беше. Нямаше го. Всичко, което го определяше, всичко, което притежаваше…

Нямаше го. Всичко изчезна.

А какво бе останало?

Отвори очи и погледна към ръцете си. Тялото му. Кожата му, кръвта му, мускулите му, и костите.

Достатъчно ли беше?

Дори Амелия бе изгубена за него. Щеше да се омъжи за Джак или за някого другиго с подобна титла и щеше да изживее дните си като нечия друга съпруга.

Болеше. Изгаряше го. Не можеше да повярва колко много болеше.

— Кой е Филип? — прошепна той, докато гледаше надолу към регистъра. Защото Гълбрайт… това беше името на майката на Джак.

— Какво?

Томас се извърна към него. Джак бе покрил лицето си с ръце.

— Филип Гълбрайт. Бил е свидетел.

Джак вдигна очи. А после ги сведе. Към регистъра.

— Братът на майка ми.

— Той жив ли е? — Томас не знаеше защо пита. Доказателството за брак бе точно тук, в ръцете им и нямаше да го оспорва.

— Не знам. Последното, което чух, е, че е жив. От тогава минаха пет години.

Томас преглътна и вдигна поглед, взирайки се в пространството. Чувстваше тялото си странно, почти като безтегловно, сякаш кръвта му се изпаряваше. Кожата му трептеше и…

— Скъсай я.

Той се обърна шокирано към Джак. Не можеше да е чул правилно.

— Какво каза?

— Скъсай я.

— Луд ли си?

Джак поклати глава.

— Ти си херцога.

Томас погледна надолу към регистъра и тогава, с дълбока тъга, наистина прие съдбата си.

— Не — отвърна меко. — Не съм.

— Не! — Джак го сграбчи за раменете. Очите му бяха подивели и изпълнени с паника. — Ти си този, от когото се нуждае Уиндъм. От когото се нуждаят всички.

— Спри, ти…

— Изслушай ме — замоли Джак. — Ти си роден и възпитан за това. Аз ще проваля всичко. Разбираш ли? Не мога да го направя. Не мога да го направя.

Джак беше уплашен. Добър знак, каза си Томас. Само един глупак — или изключително повърхностен човек — би видял единствено богатствата и престижа. Щом той бе толкова ужасен, тогава беше достатъчно подходящ за позицията.

Така че само поклати глава, докато го гледаше в очите.

— Може да съм възпитан за това, но ти си роден за него. А аз не мога да взема нещо, което е твое.

— Не го искам! — избухна Джак.

— Не е твое, за да го приемаш или отхвърляш — каза Томас. — Не разбираш ли? Това не е притежание. Това е същността ти.

— О, за Бога — изруга Джак. Ръцете му трепереха. Цялото му тяло трепереше. — Давам го на теб. На проклет сребърен поднос. Ти оставаш херцог, а аз ще стана твоя разузнавач в Западните острови. Каквото и да е. Само скъсай страницата.

— Ако не си искал титлата, защо просто не каза от самото начало, че родителите ти не са били венчани? — сопна се на свой ред Томас. — Когато те попитах това, можеше да кажеш не.

— Не знаех, че съм наследник, когато постави под въпрос произхода ми.

Томас погледна към регистъра. Просто една книга — не, просто страница от една книга. Само това стоеше между него и всичко, което му бе познато, всичко, което мислеше за истина.

Бе изкушаващо. Можеше да го вкуси — желание, алчност. Също и страх. Оскърбително голяма доза страх.

Можеше да скъса страницата и никой нямаше да разбере. Регистърът дори не беше номериран. Ако я откъснеха достатъчно внимателно, никой нямаше да разбере, че е изчезнала.

Животът щеше да бъде нормален. Той щеше да се върне в Белгрейв точно както го бе напуснал, със същите притежания, отговорности и ангажименти.

Включително и Амелия.

Досега вече трябваше да е станала негова херцогиня. Изобщо не биваше да отлага толкова.

Ако откъснеше страницата…

— Чу ли това? — изсъска Джак.

Томас вдигна глава, инстинктивно обърнал ухо към прозореца.

Коне.

— Те са тук — отвърна той.

Сега или никога.

Взря се в регистъра.

И продължи да се взира.

— Не мога да го направя — прошепна.

И тогава — случи се толкова бързо — Джак го избута настрана. Томас едва успя да се обърне отново към него, когато видя братовчед си да взима регистъра… и да го разкъсва.

Томас се втурна напред, блъсна се силно в Джак, докато се опитваше да изтръгне откъснатата страница от пръстите му, но той се изплъзна от хватката му и се хвърли към камината.

— Джак, не! — изкрещя той, но братовчед му бе прекалено бърз, и дори когато Томас хвана ръката му, успя да запрати хартията в огъня.

Томас се олюля назад, ужасен от гледката. Пламъкът първо обхвана средата, прогаряйки дупка в страницата. После ъглите започнаха да се свиват и почерняха, докато накрая не се разпаднаха.

Сажди. Пепел.

Прах.

— Мили Боже — прошепна Томас. — Какво направи?

 

 

Амелия бе мислела, че никога няма да използва думите най-лошия ден и в живота ми в едно и също изречение, отново. След сцената в гостната на Белгрейв, когато двама мъже едва не бяха стигнали до юмручна разправа относно въпроса кой от тях ще трябва да се ожени за нея — е, обикновено никой не би си помислил, че подобно дълбоко унижение може да се постигне два пъти в един живот.

Баща й обаче, очевидно не бе информиран за това.

— Тате, спри — замоли се тя, буквално забила пети в земята, докато той се опитваше да я издърпа през вратата на жилището на енорийския пастор.

— Мислех си, че ще си малко по-нетърпелива да разбереш отговора — отвърна баща й раздразнено. — Бог знае, че аз съм.

Беше ужасна сутрин. Когато херцогинята откри, че двамата мъже бяха отишли до църквата без нея, тя — и Амелия не мислеше, че преувеличава — направо полудя. Но по-плашеща бе скоростта, с която се бе възстановила. За по-малко от една минута, по нейни изчисления. Яростта на херцогинята сега се превърна в ледена целенасоченост и честно казано, Амелия откри това за дори по-страшно от гнева й. Веднага щом разбра, че Грейс няма намерение да ги съпроводи до Магуайърсбридж, тя се вкопчи в ръката й и изсъска:

— Не ме оставяй сама с тази жена.

Грейс бе опитала да обясни, че няма да бъде сама, но Амелия не й обърна внимание и отказа да тръгне без нея. А тъй като лорд Кроуланд нямаше да тръгне без Амелия и се нуждаеха от госпожа Одли, за да ги насочи към точната църква…

Каретата, пътуваща към област Фермана беше претъпкана.

Амелия, заедно с Грейс и лелята на Джак седяха притиснати с гръб към кочияша. Това не би било проблем, ако херцогинята не бе точно срещу нея и не настояваше непрекъснато да бъде осведомявана още колко път им остава. Което от своя страна принуждаваше госпожа Одли да се обърне, да бутне Грейс, която неизбежно се блъскаше в и без това прекалено напрегнатата и неспокойна вече Амелия.

А след това, веднага щом пристигнаха, баща й я сграбчи за ръката и изсъска една лекция в ухото й за бащите и дъщерите, и правилата за отношенията помежду им, да не споменаваме целите три изречения относно завещанията, семейните богатства и отговорностите пред Короната.

И всичко това прошепнато в ухото й за по-малко от минута. Ако не бе принудена да понесе същите напътствия толкова много пъти миналата седмица, не би разбрала и дума от казаното.

Бе опитала да му обясни, че Томас и Джак заслужават да останат насаме, че не би трябвало публично да открият каква съдба ги чака, но предполагаше, че сега няма значение. Херцогинята се бе отправила напред и можеше да я чуе как крещи:

— Къде е?

Амелия се извъртя и застана с лице към Грейс и госпожа Одли, които ужасено следваха старицата на известно разстояние. Но преди да успее да каже каквото и да било, баща й я дръпна силно за ръката и тя с препъване премина през прага след него.

Една жена стоеше в средата на стаята с чаша за чай в ръка, а изражението на лицето й беше едновременно стреснато и разтревожено. Вероятно икономката, макар Амелия да не можеше да попита. Баща й все още я влачеше след себе си, решен да не позволи на херцогинята да достигне Томас и Джак преди него.

— Движи се — изръмжа й той, но я бе обхванала странна, почти свръхестествена паника и не искаше да влезе в задната стаичка.

— Татко… — опита да му каже, но втората сричка замря върху езика й.

Томас.

Ето го и него, баща й успя да я издърпа през вратата, и тя го видя да стои пред нея — неподвижен, с безизразно лице и очи втренчени в някаква точка. Гледаше напълно голата стена пред себе си — стена, където нямаше картини, нито прозорци, само невидимата точка привлякла вниманието му.

Амелия потисна риданието си. Бе загубил титлата. Нямаше смисъл да казва нищо. Дори не бе нужно да я поглежда. Можеше да го види, изписано на лицето му.

— Как посмяхте да тръгнете без мен? — възмути се херцогинята. — Къде е? Настоявам да видя регистъра.

Но никой не проговори. Томас остана неподвижен, скован и горд като херцога, за когото всички го мислеха, а Джак — мили Боже, той изглеждаше зле. Лицето му бе зачервено и Амелия ясно виждаше, че диша прекалено учестено.

— Какво открихте? — изкрещя херцогинята.

Амелия се взря в Томас. Той не продума.

— Той е Уиндъм — най-накрая изрече Джак. — Както трябваше да бъде.

Амелия ахна, надявайки се, молейки се да е сгрешила относно изражението върху лицето на Томас. Не я бе грижа за титлата или богатствата, или земята. Просто искаше него, но той беше прекалено горд и нямаше да се обвърже с нея, ако бе просто мистър Томас Кавендиш, джентълмен от Линкълншир.

Херцогинята рязко се обърна към него.

— Вярно ли е?

Той не каза нищо.

Баба му повтори въпроса и сграбчи ръката му с достатъчно ярост, за да накара Амелия да трепне.

— Няма регистрация за брак — настоя Джак.

Томас не каза нищо.

— Томас е херцога — отново каза Джак, но звучеше уплашен. Отчаян. — Защо не ме слушате? Защо никой не ме слуша?

Амелия затаи дъх.

— Той лъже — приглушено изрече Томас.

— Не — избухна Джак, — казвам ви…

— О, за Бога — сопна се Томас. — Нима мислиш, че никой няма да разбере? Ще има свидетели. Наистина ли мислиш, че е нямало никакви свидетели на сватбата? За Бога, не можеш да пренапишеш миналото — погледна към огъня. — Или да го изгориш, какъвто е случаят.

Амелия се втренчи в него, а после осъзна… той бе имал възможност. Можеше да излъже. Но не го направи.

Ако бе излъгал…

— Той скъса страницата от регистъра — каза Томас. Гласът му бе странен, незаинтересован и монотонен. — Хвърли я в огъня.

Всички се обърнаха като един, хипнотизирани от пламъците, припукващи в камината. Но нямаше какво да видят там, дори и тъмния, изпълнен със сажди дим, който се получаваше от горенето на хартия. Абсолютно никакво доказателство за престъплението на Джак. Ако Томас бе излъгал…

Никой нямаше да разбере. Би могъл да задържи всичко. Би могъл да задържи титлата си. Парите си.

Би могъл да задържи нея.

— Твое е — изрече Томас, обръщайки се към Джак. А после се поклони. На Джак. Който от своя страна изглеждаше ужасен.

После се обърна с лице към останалите в стаята.

— Аз съм… — прочисти гърлото си и когато продължи, гласът му бе равен и горд. — Аз съм мистър Кавендиш — каза той, — и ви желая хубав ден.

И си тръгна. Премина покрай всички и излезе през вратата.

Не погледна към Амелия.

И докато стоеше там, сред настъпилото мълчание й хрумна — той изобщо не я бе погледнал. Дори и веднъж. Беше стоял неподвижно, гледаше стената, Джак, баба си, дори и Грейс.

Но така и не бе погледнал нея.

Беше странно, че намери утеха в това. Но я намери.