Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (3)

Трета глава

Целувката, разбира се, имаше за цел да я държи под контрол, но това беше приятна изненада.

Лейди Амелия бе особено очарователна и Томас намираше дупето й за доста съблазнително, толкова много, че умът му вече се носеше напред, към едно неясно място, където нямаше да има дрехи, където той можеше да плъзне дланите си леко надолу и встрани, отвъд вътрешните страни на бедрата й, а палците му да пропълзят нагоре и нагоре, и нагоре…

Мили Боже, можеше да обмисли даже и да си уреди среща с момичето.

Той задълбочи целувката, и се наслади на лекия й вик на изненада, а после я придърпа по-близо. Чувството да е прилепен до тялото й бе възхитително, цялата бе меки извивки и деликатни мускули. Тя обичаше да язди, беше го чул някъде.

— Прекрасна си — промърмори той и се зачуди дали язди по мъжки.

Но сега не бе момента — и определено не бе мястото — да остави въображението си да се развихри. Затова, уверен, че е потушил малкия й бунт, той се отдръпна, оставяйки дланта си да се задържи върху бузата й, преди най-накрая да я отпусне до тялото си.

Почти се усмихна. Тя се взираше в него със замаяно изражение, сякаш не бе много сигурна какво й се бе случило току-що.

— Да те придружа ли вътре? — попита Томас.

Тя поклати глава. Прочисти гърлото си. И най-накрая каза:

— Не си ли тръгваше?

— Не бих могъл да те оставя тук.

— Мога да се върна вътре и сама.

Трябва да я бе погледнал със съмнение, защото тя добави:

— Можеш да ме гледаш как влизам в сградата, ако желаеш.

— Защо не искаш да бъдеш видяна с мен? — измърмори той. — Ще ти бъда съпруг не след дълго.

— Наистина ли?

Томас се зачуди къде беше изчезнало онова замаяно от страст създание, защото сега тя го гледаше с ясни и внимателни очи.

— Съмняваш се в думата ми? — попита я с преднамерено безстрастен глас.

— Никога не бих го направила — тя отстъпи крачка назад, но движението не значеше отстъпление. По-скоро бе, за да покаже, че хипнозата му не действа вече.

— Какво, имаше предвид, тогава?

Тя се обърна и се усмихна.

— Разбира се, че ще бъдеш мой съпруг. Частта „не след дълго“ поставям под въпрос.

Той се взря в нея за един дълъг миг преди да каже:

— Никога не сме говорили открито, ти и аз.

— Не.

Тя беше по-интелигентна, отколкото бе предполагал. Това бе добре, реши Томас. Понякога дразнещо, но като цяло, от полза.

— На колко години си? — настоя да научи.

Очите й се разшириха.

— Не знаеш ли?

О, по дяволите. За какви неща решаваха да се ядосат жените.

— Не — каза й, — не знам.

— На двадесет и една — направи реверанс с един лек присмехулен поклон. — Вече съм стара мома.

— О, моля те.

— Майка ми е отчаяна.

Той я погледна.

— Нагло създание.

Тя обмисли това, дори изглеждаше зарадвана от обидата.

— Да.

— Трябва пак да те целуна — каза херцогът и повдигна вежда с арогантно, отработено движение.

Тя не бе толкова изискана, че да има готов отговор. Обстоятелство, от което той остана доста доволен. Наклони се леко към нея и се подсмихна.

— Мълчиш, когато те целувам.

Амелия ахна от ярост.

— Замълча и когато те обидих — зачуди се той, — но странно, това не го намирам за толкова забавно.

— Непоносим си — изсъска тя.

— И ето, те се появиха — въздъхна Томас. — Думите. От устните ти.

— Тръгвам си — обяви Амелия. Обърна се, за да се отправи отново към залата за танци, но той бе прекалено бърз и плъзна ръка по нейната, преди да може да избяга. За случаен наблюдател, би изглеждало като най-галантната от всички пози, но дланта, която почиваше върху нейната, не само я покриваше, а я бе сграбчила здраво.

— Ще те придружа — каза той с усмивка.

Тя го погледна дръзко, но не опита да спори. Тогава Томас я потупа по дланта, решил да й позволи да избере, дали намира жеста за успокояващ или за снизходителен.

— Ще тръгваме ли? — промърмори той и те отново влязоха в злата за танци.

Празненството очевидно приключваше. Томас забеляза, че музикантите бяха оставили инструментите си, а тълпата бе оредяла. Грейс и баба му не се виждаха наоколо.

Родителите на Амелия се намираха в най-далечния ъгъл, бъбреха с един местен земевладелец, така че херцогът я насочи през залата, кимайки на тези, които ги поздравяваха, но без да се спира.

А после бъдещата му съпруга заговори. Тихо, само на него. Но нещо във въпроса й прозвуча опустошително:

— Не се ли уморяваш от това, че светът спира да се върти всеки път, когато влезеш в някоя стая?

Той почувства как краката му се вкаменяват и я погледна. Очите й, сега можеше да види, че са зеленикави, бяха широко отворени. Но не видя сарказъм в дълбините им. Въпросът й беше искрен, породен не от злоба, а от тихо любопитство.

Не му бе навик да разкрива по-сериозните си мисли с когото и да е, но в момента беше непоносимо изтощен и може би малко уморен да бъде себе си. Така че бавно кимна и каза:

— Непрестанно.

 

 

Доста часове по-късно, Томас изкачваше стълбите към спалнята си в замъка Белгрейв. Беше уморен. И в лошо настроение. Или ако не точно лошо, то определено не бе и добро. Чувстваше нетърпение, главно към себе си. Беше прекарал по-голямата част от вечерта в мисли върху разговора си с лейди Амелия, което бе достатъчно дразнещо — никога не бе губил толкова много време с нея преди.

Но вместо да се прибере направо вкъщи от залата за танци, каквото беше първоначалното му намерение, отиде до Стамфорд, за да види Селест. Само че, щом пристигна там, не изпита особено желание да почука на вратата й. Всичко, за което можеше да мисли, бе, че трябва да говори с нея, защото такова бе приятелството помежду им. Селест не беше някоя популярна актриса или оперна певица. Беше почтена вдовица и трябваше да се отнася с нея като с такава, което значеше разговори и подобни учтивости, независимо дали е в настроение за любезности или не.

Или за други изтънчени удоволствия.

Бе спрял на улицата пред къщата й и поседя така в двуколката си, поне десет минути. Най-накрая потегли, чувствайки се като глупак. Караше из града. Спря до един хан, където не познаваше редовните посетители и си поръча халба бира. Усамотението всъщност му хареса. Уединението и благословеното спокойствие да не го доближава и един-единствен човек за въпрос или услуга, или Бог да му е на помощ, комплимент.

Цял час пи халбата си, без да прави нищо друго, освен да наблюдава хората около себе си, а после, забеляза, че е станало безобразно късно и се прибра у дома.

Прозя се. Леглото му беше изключително удобно и планираше да го използва добре. Вероятно до обяд.

В Белгрейв беше тихо. Прислужниците отдавна си бяха легнали, баба му също, очевидно.

Слава на Бога.

Той предполагаше, че я обича. На теория поне, защото, определено не я харесваше. Но пък и никой не я харесваше. Би трябвало да й е предан, поне малко. Тя беше родила син, който после се бе оженил за жена, която бе родила него. Човек трябваше да цени съществуването си, ако не друго.

Но извън това, не можеше да измисли каквато и да е причина, да изпитва някаква привързаност. Аугуста Елизабет Кандида Дебънам Кавендиш, казано учтиво, не беше много мил човек.

Бе чувал истории от хора, които я познаваха отдавна, че макар сега никога да не бе дружелюбна, то поне преди е била не съвсем недружелюбна. Но това е било много преди той да се роди, преди двама от тримата й синове да умрат. Най-възрастният от същата треска, която бе погубила и съпруга й, а следващия — в корабокрушение до брега на Ирландия.

Бащата на Томас никога не бе очаквал да стане херцог, не и с двама по-големи братя в идеално здраве. Наистина, съдбата бе непредвидима.

Томас се прозя, без да си прави труд да покрива устата си и тихо се придвижи по коридора към стълбището. А после, за голяма негова изненада, видя…

— Грейс?

Тя леко изпищя от изненада и се препъна в последното стъпало. По рефлекс, се втурна напред, за да я задържи, дланите му хванаха горната част на ръцете й, докато тя не си възвърна баланса.

— Ваша светлост — каза Грейс. Звучеше безкрайно уморена.

Той отстъпи назад и я изгледа любопитно. Двамата отдавна бяха захвърлили формалностите на титлите, когато бяха у дома. Всъщност, тя бе една от шепата хора, които използваха малкото му име.

— Какво, по дяволите, правиш още будна? — попита я. — Сигурно минава два.

— Минава три всъщност — въздъхна тя.

Томас я изгледа за един миг и опита да си представи какво би могла да е направила баба му, което да изисква компаньонката й да е на крака по това време на нощта. Почти се страхуваше да размишлява над това, само дяволът знаеше какво може да е измислила.

— Грейс? — попита той нежно, защото бедното момиче изглеждаше наистина изтощено.

Тя примигна и леко разтърси глава.

— Съжалявам, какво казваше?

— Защо се разхождаш из коридорите?

— Баба ти не се чувства добре — отвърна тя с унила усмивка. А после изведнъж добави: — Доста късно се прибираш.

— Имах работа в Стамфорд — каза той рязко. Смяташе Грейс за един от истинските си приятели, но тя все още си оставаше дама и никога не би я обидил като спомене Селест в нейно присъствие.

Освен това, Томас все още беше доста ядосан на себе си, заради нерешителността си. Защо по дяволите бе изминал целия път до Стамфорд само за да се върне?

Грейс прочисти гърлото си.

— Имахме… вълнуваща вечер — каза тя и добави почти неохотно: — Нападнаха ни разбойници.

— Мили Боже — възкликна той и я погледна по-внимателно. — Ти добре ли си? Баба ми как е?

— И двете сме непокътнати — увери го Грейс, — въпреки, че кочияшът ни има ужасна цицина на главата си. Позволих си да му дам три дни почивка.

— Разбира се — каза той, но вътрешно се упрекваше. Не биваше да им позволява да пътуват сами. Много добре знаеше, че ще се връщат късно. Ами семейство Уилоуби? Едва ли и тяхната карета бе нападната, щяха да пътуват в противоположната посока. Но все пак, това не му харесваше.

— Трябва да поднеса извиненията си — каза той. — Бях длъжен да настоявам да вземете повече от един човек за охрана.

— Не ставай глупав — отвърна Грейс. — Вината не е твоя. Кой би си… — тя поклати глава. — Не сме ранени. Това е всичко, което има значение.

— Какво взеха? — попита херцогът, защото това изглеждаше логичен въпрос.

— Не много — изрече безгрижно Грейс, звучеше така, сякаш се опитва да омаловажи ситуацията. — От мен нищо. Съвсем очевидно е, че не съм заможна жена.

— Баба трябва да е извънредно ядосана.

— Малко е превъзбудена — призна Грейс.

Томас почти се изсмя. Знаеше, че бе неподходящо и невъзпитано, но винаги бе обожавал сдържаните изказвания.

— Носеше изумрудите си, нали? — поклати глава. — Старият прилеп е смехотворно привързан към тези камъни.

— Херцогинята запази изумрудите, всъщност — отвърна Грейс и той бе сигурен, че е изтощена, защото не му се скара, че нарича баба си стар прилеп. — Скри ги под възглавницата на седалката.

Томас бе впечатлен пряко волята си.

— Наистина ли?

— Аз го направих — поправи се Грейс. — Тя ги напъха в ръцете ми, преди да нахлуят в каретата.

Той се усмихна на съобразителността й и след миг на нетипично неудобно мълчание, каза:

— Не спомена, защо си будна и извън леглото толкова късно. Със сигурност и ти заслужаваш почивка.

Тя мънкаше и заекваше, оставяйки го да се чуди, какво за Бога я караше да се чувства толкова смутена. Най-накрая Грейс призна:

— Баба ти има странна молба.

— Всичките й молби са странни — отвърна той веднага.

— Не, тази… ами… — тя пресилено въздъхна. — Предполагам, че не би искал да ми помогнеш да откача картина от стената на галерията.

Това не го очакваше.

— Картина — повтори той.

Тя кимна.

— От галерията…

Отново кимване.

Томас опита да си представи… после се предаде.

— Предполагам, че тя не иска едно от онези скромни по размер платна.

Грейс изглеждаше така сякаш едва сдържа усмивката си.

— С купите с плодове?

Той кимна.

— Не.

Мили Боже, баба му най-накрая бе полудяла. Това беше хубаво, всъщност. Вероятно би могъл да я вкара в лудница. Едва ли някой щеше да възрази.

— Тя иска портрета на чичо ти.

— Чичо ми? Кой точно?

— Джон.

Томас кимна, чудеше се защо въобще пита. Никога не бе познавал чичо си, разбира се. Джон Кавендиш беше починал година преди той да се роди. Но замъкът Белгрейв дълго бе живял в неговата сянка. Херцогинята винаги бе обичала средния си син най-много и всички го знаеха, особено другите й синове.

— Винаги й е бил любимец.

Грейс го погледна въпросително.

— Но ти никога не си го познавал.

— Не, разбира се, че не — отвърна той рязко. — Той е умрял, преди да се родя. Но баща ми го споменаваше.

Доста често. И никога с обич.

Все пак, предполагаше, че трябва да помогне на Грейс да се пребори с картината на стената. Бедното момиче нямаше да може да се справи само. Той поклати глава.

— Този портрет не е ли в реални размери?

— Опасявам се, че да.

Мили Боже. Нещата, които правеше баба му… Не.

Не. Нямаше да го стори.

Томас погледна Грейс право в очите.

— Не — каза той. — Няма да й го занесеш тази вечер. Ако иска проклетата картина в стаята си, може да помоли някой лакей на сутринта.

— Уверявам те, не искам нищо повече от това да се оттегля още сега, но е по-лесно просто да й угодя.

— Категорично не — отвърна Томас. Мили Боже, баба му и без друго беше тиранин. Той се обърна и закрачи нагоре по стълбите, възнамеряваше да й вдигне скандала, който толкова заслужаваше, но на половината път осъзна, че е сам.

Какво им ставаше на жените в Линкълншир тази вечер?

— Грейс! — излая той.

А после, когато тя не се появи веднага в началото на стълбите, Томас затича надолу и го извика по-високо:

— Грейс!

— Тук съм — отвърна тя, бързайки иззад ъгъла. — Велики Небеса, ще събудиш цялата къща.

Той не й обърна внимание.

— Не ми казвай, че отиваше да свалиш картината сама.

— Ако не го сторя, тя ще позвъни отново за мен и тогава изобщо няма да мога да поспя.

Томас присви очи.

— Само почакай да видиш.

Тя изглеждаше разтревожена.

— Да видя какво?

— Как разнищвам шнура на звънеца й — каза той, насочвайки се нагоре по стълбите с обновена решителност.

— Да разнищиш… Томас!

Той не си направи труд да спре. Можеше да я чуе как бърза зад него, почти успяваше да следва темпото му.

— Томас, не можеш — изпуфтя тя, останала без дъх, докато вземаше по две стъпала наведнъж.

Той спря и се обърна. Ухили се дори, само защото, това наистина бе почти забавно.

— Аз притежавам къщата — каза й. — Мога да правя всичко, което си поискам.

Стъпалата му преодоляха килима с няколко дълги крачки и той не спря, когато достигна вратата на баба си, удобно отворена за лесно влизане.

— Какво — сопна се Томас, щом си проправи път до леглото й, — си мислиш, че правиш?

Но баба му изглеждаше…

Зле.

В очите й липсваше обичайната твърдост и честно казано, не приличаше съвсем на вещицата Аугуста Кавендиш, която познаваше и въобще не обичаше.

— Велики Небеса — каза той пряко волята си, — добре ли си?

— Къде е госпожица Евърслей? — попита баба му, а очите й трескаво обхождаха стаята.

— Ето ме тук — увери я Грейс и се втурна през стаята към другата страна на леглото.

— Взе ли я? Къде е картината? Искам да видя сина си.

— Госпожо, късно е — опита се да обясни Грейс. Наклони се напред, после погледна към херцогинята напрегнато, докато казваше отново: — Госпожо.

— Можеш да инструктираш някой лакей да ти я донесе на сутринта — каза Томас, чудейки се, защо си мисли, че нещо неизказано бе преминало току-що между двете жени. Сигурен бе, че баба му не споделя с Грейс, а знаеше, че и тя й отвръща със същото. Той прочисти гърлото си. — Няма да позволя госпожица Евърслей да се занимава с подобна тежка работа и определено не по средата на нощта.

— Нуждая се от картината, Томас — каза херцогинята, но не с обичайния си остър крясък. Имаше задъханост в гласа й, и слабост, която беше изнервяща. А после каза: — Моля те.

Той затвори очи. Баба му никога не казваше моля.

— Утре — отвърна й, докато си възвръщаше спокойствието. — Първото нещо утре сутринта, щом желаеш.

— Но…

— Не — прекъсна я. — Съжалявам, че са ви нападнали тази вечер и със сигурност ще направя всичко необходимо — което е в рамките на разумното — за да подсигуря удобството и здравето ти, но това не включва капризни прищевки в неподходящо време. Разбра ли ме?

Устните й се нацупиха и той видя отблясък от обичайната й, високомерна същност в очите й. Поради някаква причина го намери за успокоително. Не, че обичаше тази високомерна същност, но светът бе в по-добър баланс, когато всеки се държеше както се очаква от него.

Старата херцогиня се взря гневно във внука си.

Той направи същото.

— Грейс — каза Томас остро, без да се обръща, — върви си в леглото.

Последва дълго мълчание и после чу как тя излиза.

— Нямаш право да й нареждаш по този начин — изсъска баба му.

— Не, ти нямаш право.

— Тя е моя компаньонка.

— Но не и твоя робиня.

Ръцете на баба му се разтресоха.

— Не разбираш. Никога не би могъл да разбереш.

— За което съм вечно благодарен — отвърна той. Мили Боже, деня, в който успееше да я разбере, щеше да бъде деня, в който вече нямаше да го има. Бе прекарал целия си живот в опити да зарадва тази жена, или ако не това, тогава половината си живот в опити да я зарадва, а останалата в опити да я избягва. Тя никога не го бе харесвала. Томас можеше да си спомни детството си достатъчно добре, за да го знае. Това вече не го безпокоеше, отдавна бе осъзнал, че тя не харесва никого.

Но както изглежда, преди време го бе правила. Ако в огорченото бръщолевене на баща му имаше капчица истина, Аугуста Кавендиш бе обожавала средния си син, Джон. Винаги бе окайвала факта, че не се е родил наследник, а когато бащата на Томас неочаквано бе станал такъв, бе дала да се разбере пределно ясно, че е слаб заместител. Джон би бил по-добър херцог, а ако не той, тогава Чарлз, който, като най-голям, бе обучаван за позицията. Когато и той бе починал, Реджиналд, третият син, бе останал сам с огорчена майка и съпруга, която не беше харесвал и не бе искал. Винаги бе чувствал, че е насилен да се ожени под нивото си, защото никой не е мислел, че ще бъде наследник. Което според него, не би трябвало да бъде пречка, да може да изкаже мнението си гласно.

При все, че Реджиналд Кавендиш и майка му очевидно се мразеха, всъщност удивително приличаха един на друг. Нито един от тях не харесваше никого и определено не и Томас, бил той наследник на херцог или не.

— Срамота е, че не можем да избираме семействата си — измърмори Томас.

Баба му го погледна остро. Не бе говорил достатъчно силно, за да разбере думите, но тона му вероятно бе достатъчно ясен.

— Остави ме сама — каза тя.

— Какво стана с теб тази вечер? — защото това поведение не бе обичайно за нея. Да, може и да я бяха нападнали разбойници и може би дори бяха насочили оръжие към гърдите й. Но Аугуста Кавендиш не бе крехко цвете. Щеше да хвърля огън и жупел, даже когато я полагаха в гроба, в това изобщо не се съмняваше.

Устните й се разтвориха и в очите й проблесна отмъстително пламъче, но все пак не отговори. Гърбът й се изправи, а челюстта й беше стисната здраво и най-накрая тя каза:

— Напусни.

Той сви рамене. Ако не желаеше да му позволи да изиграе ролята на предания внук, тогава се смяташе за освободен от отговорност.

— Чух, че не са взели изумрудите ти — каза Томас и се отправи към вратата.

— Разбира се, че не — сопна се тя.

Той се усмихна. Най-вече, защото баба му не можеше да го види.

— Не си постъпила добре — отвърна й и обърна с лице към нея, когато достигна до вратата. — Да ги тикнеш в ръцете на госпожица Евърслей.

На това тя се изсмя, без да удостои коментара му с отговор. Той не го и очакваше. Аугуста Кавендиш никога не бе ценяла компаньонката си по-високо от изумрудите си.

— Спокоен сън, скъпа бабо — извика Томас и отстъпи в коридора. После подаде глава през отворената врата, достатъчно, за да й каже на раздяла: — Или ако не успееш с това, просто замълчи. Бих поискал да си невидима, но ти продължаваш да настояваш, че не си вещица.

— Ти си чудовищен внук — изсъска тя.

Томас сви рамене, решил да й позволи да има последната дума. Беше прекарала тежка нощ. А той бе уморен.

И освен това, наистина не го беше грижа.