Джеймс Клавел
Търговска къща (87)

85

04:10 часа

Бартлет вече ги чуваше ясно. От време на време, когато горе отместваха дъски и греди или някакви други отломки, върху него се посипваше прах и боклук, а след тях и мокри камъчета. Доколкото можеше да прецени, спасителите му бяха на около десетина ярда от него, но все още ги разделяха 5–6 фута разрушения, струйката светлина обаче правеше чакането по-леко. Той самият беше блокираното всички страни. По едно време си помисли да се върне обратно, по-надолу и още по-надолу, за да се опита да открие друг, по-безопасен път нагоре.

— По-добре изчакайте там, мистър Бартлет! — извика му Хукс. — Сега знаем къде сте!

И той остана на мястото си. Лежеше на някакви дъски, които не бяха съвсем неудобни, целият мокър от дъжда, под стабилен таван от тежки греди. Хоризонтът му бе ограничен. Нагоре имаше друг неравен пласт от натрошено дюшеме. Мястото му стигаше само да лежи или да седи, и то много внимателно. Миризмата на газ беше силна, но все още не го болеше глава и не чувстваше опасност. Можеше да се диша спокойно. Беше уморен, много уморен. Въпреки това се насили да стои буден. Доколкото можеше да прецени, спасителите му щяха да работят до сутринта и през част от деня, докато прокопаят шахта до него. Това въобще не го притесняваше. Те бяха тук. И той установи контакт с тях. Преди час чу и Дънрос:

— Линк? Линк, аз съм Йан!

— Какво, по дяволите, правиш тук? — отговори зарадван Бартлет.

— Търся те. Не се тревожи, не сме далеч.

— Разбира се. Виж, Йан — започна той, преизпълнен с безпокойство, — Орланда, Орланда Рамос, нали я познаваш? Аз чаках…

— Да. Да, видях я точно след като лавината се удари в сградата. Тя е добре. Чака горе на Коутуол. Добре е. Ти как си?

— Не се оплаквам — отговори Бартлет. Олекна му, след като разбра, че Орланда е в безопасност. А когато Дънрос му разказа за своето собствено чудотворно избавление и как Кейси бе станала свидетел на цялата катастрофа, той се ужаси от мисълта, че и останалите са били на косъм от смъртта.

— Божичко! Няколко минути по-рано или по-късно и всички сте щели да бъдете затрупани.

— Джос!

Поговориха малко, после Дънрос се отдръпна, за да продължат спасителните работи.

Като се сети сега за Орланда, Бартлет пак потрепери и за пореден път благодари на Бога, че се е спасила и че Кейси също е невредима.

„Орланда никога нямаше да се оправи в развалините — помисли си той. — Кейси може би, но не и Орланда. Но това не е срамно, в никакъв случай.“

Настани се по-удобно, кожата му настръхваше от мокрите дрехи, но виковете и, шумът от приближаващите се спасители го успокояваха. За да минава по-бързо времето, той се отдаде на мечтите си за двете жени.

„Никога не съм виждал такова тяло като на Орланда, нито пък жена като нея. Сякаш я познавам от години, а не само от няколко дни. Точно така. Тя е вълнуваща, непозната, женствена, непредсказуема. Кейси не е непредсказуема. От нея ще излезе чудесна съпруга, чудесен съдружник, но тя не е толкова женствена. Орланда, разбира се, обича хубавите дрехи, скъпите подаръци и ако това, което говорят за нея, е вярно, парите ще изтичат между пръстите й. Но нали са за това? Бившата ми жена е уредена, децата също. Не трябва ли и аз малко да се позабавлявам? И да се защитя от Билтмъновците на този свят?

Разбира се. Но аз все още не знам какво толкова ме привлича в нея — и в Хонконг. Това е най-прекрасното място, на което съм бил, и тук се чувствам повече у дома, отколкото вкъщи.“

— Може би си бил тук в предишния си живот, Линк — му каза Орланда.

— Ти вярваш ли в прераждането?

— О, да.

— Линк!

— Хей! Здравей, Йан, какво става? — Бартлет се зарадва. Гласът на Дънрос се чуваше от много близо. Съвсем наблизо.

— Нищо. Малко ще си починем. Много трудно върви. Пак ще трябва да се отклоним, но само на няколко ярда. Реших да си побъбрим. Доколкото можем да преценим, ние сме на около пет фута над теб, идваме от запад. Виждаш ли ни?

— Не. Над мен има някакво дюшеме, цялото натрошено, и греди, но аз съм добре. Спокойно, ще издържа.

Внезапно и двамата ги побиха тръпки, когато развалините изведнъж започнаха да стенат и да се огъват на няколко места. След секунда шумът понамаля. Бартлет задиша по-спокойно.

— Какво ще правиш утре?

— За кое?

— На борсата. Как ще се справиш с Горнт?

Бартлет изслуша с нарастващо страхопочитание разказа на Дънрос за парите на „Бенк ъф Чайна“, приема на Плъм и предизвикателството към Горнт, гарантирано от новия му оборотен капитал от 50 милиона долара.

— Страхотно! И кой стои зад тебе, Йан?

— Дядо Коледа!

Бартлет се засмя.

— Значи Муртаг е успял, а?

Последвалото мълчание го накара да се усмихне.

— Кейси ли ти каза?

— Не. Сам се досетих. Казах ти, че Кейси е хитра като лисица. Значи си се отървал. Честито — поздрави го той и се усмихна. — Мислех, че съм те хванал натясно — засмя се. — Наистина ли мислиш, че акциите ти ще започнат на 30?

— Надявам се.

— Щом се надяваш, значи сте го уредили с приятелчетата. Но Горнт е хитър. Няма да го пипнеш.

— О, напротив.

— Не, няма. Ами нашата сделка?

— С „Пар-Кон“ ли? Тя си остава, разбира се. Мислех, че сме се разбрали?

Бартлет долови ироничната нотка.

— Куилън сигурно е бесен.

— Бесен е. Той е горе. И помага.

Бартлет бе изненадан.

— Защо?

— Куилън е първокласен, 24-каратов мошеник, но… Не знам. Може би му харесваш!

— Глупости! — Бартлет също беше в добро настроение. — Какво ще правиш с Куилън?

— Направих му предложение.

Бартлет изпъшка.

— Значи моите два милиона отиват на вятъра?

— При всички случаи. Тези два милиона — да. Но от дяла си в покупката на Универсалните магазини ще получиш пет милиона, а може и повече, а от сделката между „Струан“ и „Пар-Кон“ — много повече.

— Наистина ли мислиш, че ще бъдат пет милиона?

— Да. Пет за теб и пет за Кейси.

— Чудесно! Винаги съм искал тя да има собствен капитал.

„Какво ли ще направи сега Кейси — запита се Бартлет. — Тя винаги е искала да бъде независима и вече е. Страхотно!“

— Какво? — попита той, недочул какво му казва Дънрос.

— Попитах те искаш ли да поговориш с нея? Не е чак толкова опасно.

— Не — отказа твърдо Бартлет. — Само я поздрави от мен, като изляза оттук, ще мога по-добре да й обясня.

— Тя твърди, че няма да мръдне оттук, докато не те извадим — замълча. — Орланда също. А на нея какво да кажа? Да я поздравя, или?

— Не, благодаря. По-късно ще имаме много време. Кажи и на двете да си вървят.

— Няма да ме послушат. Май си доста известен.

Бартлет се засмя и се изправи, но си удари главата. Прониза го остра болка и той изпъшка, после се настани по-удобно. Главата му почти опираше тавана.

Дънрос се беше свил в малко пространство не много далеч от него, на дъното на кривия тунел, теснотата му беше противна, от клаустрофобията му прилошаваше и го избиваше леденостудена пот. Не можеше да види Бартлет, но бе доловил силата и увереността в гласа му. Хукс го помоли да поговори с него през почивката, в случай че газта вече е започнала да му действа.

— Никога не се знае кога газта ще се промъкне до теб, тай-пан. Бартлет ни трябва буден. Много скоро ще имаме нужда от помощта му.

Тай-панът се размърда неспокойно в предчувствие на опасност. Някой слизаше надолу и по него се посипаха камъчета. Беше Хукс.

— Добре, тай-пан. Вече може да излизате, за да дойдат момчетата.

— Веднага. Линк! Не заспивай. Пак започваме.

— Добре, няма страшно. Ей, Йан, какво ще кажеш да ми станеш кум?

— С удоволствие — веднага отговори Дънрос, а вътрешно изкрещя: „за коя?“ — За мен ще бъде чест.

— Благодаря — чу той отговора на Бартлет и колкото и да му се искаше да разбере, знаеше, че не може да попита. Беше сигурен, че Линк сам ще му каже. Но единственото, което чу, беше:

— Благодаря. Да, много ти благодаря.

Дънрос се усмихна изненадан. Линк се учи. Би било добре да ми стане съдружник — и член на „Търф клъб“ с право на глас. И Кейси също…

— Съвсем скоро ще те измъкнем!

Точно преди да си тръгне, го чу да казва:

— Не би ли било чудесно те двете да станат приятелки? Или май искам прекалено много?

Дънрос не беше сигурен дали това е предназначено за него.

— Какво? — извика той.

— Нищо — отговори Бартлет. — Ей, Йан, доста работа имаме с теб тази седмица! Радвам се, че спечели срещу Горнт!

„Да — каза си весело той, — ще бъде чудесно да играем играта с теб, да те следя отблизо и да градим заедно нашата «Ноубъл хаус».“

Дънрос, който беше на няколко стъпки по-нагоре и на около 8 ярда от него, се обърна непохватно и започна да се катери обратно.

А 16 фута по-нагоре, покрай доста разширеното гърло на ямата чакаха Горнт и останалите. Зората осветяваше хоризонта на изток и всред облаците се синееше парче чисто небе. Целият склон бе осеян с уморени мъже, които продължаваха да ровят и търсят, да викат и да чакат отговор. Хукс се измъкна уморено от вече много дълбоката яма. В този момент откъм „По Шан“ се разнесе оглушителен рев. Всички извърнаха глави натам. Част от склона високо горе вляво се раздвижи. Шумът се усили и иззад извивката на хълма над „Коутуол роуд“ се, надигна стена от кална вода и набирайки скорост, се втурна към тях. Мъжете се разбягаха в момента, в който тинестият гребен връхлетя върху мястото, където по-рано беше фоайето на „Роуз корт“. Поглъщаше всичко по пътя си напред и надолу, тласкан от огромна кална маса. Горнт го видя да се приближава и се улови заседна двойна Т-образна греда, останалите също побързаха да се хванат за нещо. Гадната воняща тиня стигна до тях и ги подмина. Горнт бе затънал до колене в нея, но се държеше здраво да не бъде засмукан. Вълната продължи надолу, оставяйки след себе си пелена от кал, от която започнаха да се измъкват Хукс и войниците, забравили за момент всичко останало.

Горнт не беше забравил.

Виждаше от мястото си вътрешността на ямата. Зърна от тинята да се появяват ръцете и главата на Дънрос. Пръстите му успяха да се заловят за ръба. В нея продължаваше да се стича тиня, която, намерила равно пространство, бързаше да го запълни. Дънрос се изпусна и калта го погълна, но той успя да изплува и увисна несигурно на ръба.

Горнт го гледаше. И чакаше. Без да помръдне. Калта се стичаше в ямата. Нивото й се надигаше.

Дънрос почувства, че потъва, силно засмукан от тинята. Задави се в калта, но ръцете му го удържаха, успя да вмъкне пръстите на краката си в някаква пукнатина и започна да се катери нагоре. Някак се отскубна от водовъртежа и се прислони в безопасност до стената на ямата, наполовина измъкнал се от калта, гърдите му се издуваха и отпускаха, сърцето му туптеше. Гадеше му се. Все още в шок, с треперещи колене, той изтри калта от очите и устата си и се огледа наоколо. На десетина фута над ямата стоеше Горнт, облегнат удобно на една издатина, и го наблюдаваше. Дънрос забеляза извитите му в язвителна усмивка устни, откритата ненавист и огромното разочарование. Стегна се, разбрал, че ако той стоеше там горе, а Горнт бе попаднал в подобен капан, щеше по същия начин да го гледа и чака.

„Наистина ли?

Щях да гледам и чакам и никога, никога нямаше да му подам ръка за помощ. Не и на Горнт. И тогава най-после проклятието на Дърк Струан щеше да се изпълни и да престане да тормози тези, които идват след мен.“

Мигът премина. Главата му се проясни. Спомни си за Бартлет и се взря ужасен надолу. На мястото на прохода имаше само една тинеста локва.

— О, Боже! Помощ! — извика той. Изведнъж настъпи хаос, Хукс, пожарникарите и войниците скочиха в ямата и се нахвърлиха безсилно с лопати и ръце върху тинята.

Дънрос се измъкна навън. Изправи се разтреперан на ръба. Бе обзет от силна мъка. Горнт си беше отишъл. След малко опитите престанаха. Локвата остана.