Джеймс Клавел
Търговска къща (63)

61

12:32 часа

Брайън Куок крещеше от ужас. Знаеше, че е в затвора, в ада и това продължаваше безкрайно. Целият му безумен свят беше една ослепителна светлина, всичко около него кърваво червено, таванът, стените, подът, без врати и прозорци. Подът покрит с кръв, но всичко изкривено и с краката нагоре, по някакъв начин лежеше на тавана, цялото му същество измъчено, отчаяно. Опитваше да се добере до нормалното и всеки път безуспешно. Пак тъмнина, смазващи гласове, заглушаващи Робърт. После отново ослепителната, експлодираща в главата светлина, кръв, която тече, но не мокри. Отчаяно протягаше ръце към столовете и масата, които стояха в кървава вода, която се отдръпваше. Лудост, лудост, дяволско изобретение…

Кървава светлина и мрак и смях и воня и отново кръв и отново и отново…

Знаеше, че бълнува от години, молеше ги да спрат, молеше да го пуснат, кълнеше се, че всичко ще направи само да го пуснат, че той не е човекът, когото търсят, че още не е за ада… всичко е грешка, това е грешка, не, не е грешка, аз бях враг, кой е враг, какъв враг? О, моля ви оставете света на място и нека застана, където трябва, о Господи, Робърт помогни ми…

— Добре, Брайън. Тук съм. Ще поставя всичко на място. Всичко! — той чу състрадателните думи, идващи от този водовъртеж, заглушаващи смеха. Заобикалящата го кръв изчезна. Почувства ръката на приятеля си, хладна, нежна и се вкопчи в нея ужасен, че може пак да сънува предишния сън.

— О, Господи, Робърт не ме оставяй…

Невъзможно! Таванът си е на място и аз лежа на леглото, стаята е нормална, всичко е чисто, цветя, щорите пуснати, аз съм с краката надолу.

— О, Господи, Робърт…

— Здравей, приятел — каза нежно Армстронг.

— Господи, Робърт благодаря, благодаря, аз стоя нормално сега, благодаря, благодаря.

Беше му трудно да говори, почувства се уморен, без сили, но кошмарът свърши, лицето на приятеля му в мъгла, но истинско.

„И с цигара, наистина ли пуша? О, да. Мисля, че си спомням, Робърт ми остави цигари, после ония дяволи дойдоха миналата седмица, намериха цигарите и ги взеха… Кога беше, миналия месец, миналата седмица, кога? Спомням си, че Робърт дойде и ми даде да пия нещо миналия месец, миналия месец ли беше? Вкусът му беше толкова приятен и аз заспах, нямах кошмари, Робърт, беше ми спокойно, нямаше кръв там горе, тавана в кръв, не лежах горе, а тук долу, не в ада, о благодаря, благодаря…“

— Трябва да тръгвам сега.

— О не, не тръгвай, може пак да дойдат, моля те седни при мен. Виж, ще говорим, да, точно така, ще говорим, ти искаше да говорим… не си отивай. Моля говори…

— Добре, приятел, тогава говори, няма да тръгвам докато говорим. Какво искаш да ми кажеш? За Нинг-ток и за баща си? Не отиде ли да го видиш?

— Да, веднъж ходих да го видя, да, малко преди да умре, приятели ми помогнаха, беше само за един ден, много отдавна…

— Йан беше ли с теб?

— Йан? Не… беше ли Йан? Не си спомням… тай-пан? Някой дойде с мен. Не беше ли ти, Робърт? А, с мен в Нинг-ток? Не, не беше ти, нито Йан, беше Джон Чанслър от Отава. Робърт, той също мрази руснаците, те са големият враг. Дори в училище и дяволът Чанг Кай-шек и неговите убийци Фонг Фонг и… и… толкова съм уморен и толкова ми е добре, че си тук.

— Кажи ми за Фонг Фонг.

— Беше лош човек, Робърт, той и цялата му шпионска група бяха против нас, КНР. Знам го. Какво ме питаше? Какво?

— Беше за долния Грант, а?

— Да, за него беше и аз почти припаднах, когато разбра къде бях стигнал, о да, но аз спрях Фонг Фонг веднага.

— На кого каза?

— Цу-ян. Подшушнах на Цу-ян. Той се върна в Пекин. Беше от тези горе, нищо че не знаеше кой съм всъщност. Бях много законспириран… След това в училище, баща ми ме изпрати след убийството на стария Ш’ин… дойдоха главорези и го пребиха на селския площад, защото беше наш съмишленик, един от народа, един от хората на Мао и когато бях в Хонконг живеех при чичо… Ходех на училище… и той ме обучаваше нощем. Мога ли да поспя сега?

— Кой е чичо ти Кар-шун и къде живееше?

— Не си спомням…

— Тогава трябва да си вървя. Следващата седмица ще дойда…

— Не, чакай, Робърт, чакай, беше Уу Ца-финг, на… на „Фоу алей“ в Абърдийн… на номер 8, петия етаж. Ето, спомних си го! Не си тръгвай!

— Много добре, Стари приятелю, много добре. Дълго ли посещава училище в Хонконг? — Робърт говореше с тих, предразполагащ глас. Сърцето го заболя за някогашния приятел. Чудеше се, че Брайън толкова лесно се пречупи, толкова лесно.

Готов да бъде разнищен. Не изпускаше от очи развалината, лежаща в леглото, окуражаваше го да си спомня, за да записват другите, които подслушваха разговора — да записват всички факти и цифри и имена и места, истината и полуистината, която Брайън Куок издаваше и щеше да продължи докато имаше сили. И знаеше, че ще продължава да го изучава, да го увещава, или заплашва, или ще става нетърпелив, ядосан, ще се преструва, че си тръгва, или ще ругае надзирателя за това, че ги безпокои. Заедно с Крос и Съндърс, които следяха и записваха разпита. Беше оръдие, като Брайън Куок, оръдие на други, които използваха ума и таланта му за собствени цели.

„Ще измъкнем от него всичко каквото знае — помисли си той. — Контактите му, наставниците, враговете и приятелите. Горкият Фонг Фонг и момчетата. Никога повече няма да ги видим — освен ако станат агенти на другата страна. Какъв мръсен, отвратителен занаят, да продадеш приятелите си, да работиш с враговете, които всеки знае, искат да те поробят.“

— Във Ванкувър беше прекрасно, прекрасно беше, Робърт. Там имах момиче, което… Да и аз почти щях да се оженя за нея, но Сенсибъл Ток, Сенсибъл беше моят 489, той живееше… живееше на… да, на „Педър стрийт“ в Чайнатаун, там имаше ресторант — „Хохо-ток“… да Сенсибъл Ток ми каза, че трябва да служа на Председателя Мао и да го предпочитам пред quai loh… Ох, колко я обичах, но той ми каза, че quai loh са били наши насилници с векове… Знаеш, че това е истина, това е истина.

— Да, истина е — каза Армстронг, иронизирайки го. — В Канада единственият ти приятел Сенсибъл Ток ли беше?

— О не, Робърт имах много приятели…

Армстронг слушаше внимателно, изумен от богатата информация за внедрената в Канада шпионска мрежа и за размерите на инфилтрацията на комунистически Китай в цяла Америка и Европа. Навсякъде, където имаше китайски ресторант, или магазин, или някакъв бизнес имаше потенциална възможност за натиск.

— И Уу-Так на „Сентръл стрийт“ в Лондон е центърът, където аз… когато аз бях… О, главата ме боли, толкова съм жаден…

Армстронг му подаде вода, в която имаше стимуланти. Когато той или Крос преценяваха, че моментът е подходящ, му даваха уталожващ жаждата и приятно ухаещ китайски чай. В него поставяха приспивателното.

След това от Крос и Съндърс зависеше дали отново червената стая и връщане към реалното — много внимателно, така че да не се получат постоянни увреждания.

„От тях зависи. Прав беше Съндърс да увеличим натиска докато имаме време. Знае твърде много. Много добре е подготвен и ако трябва да го разменим, без да го изцедим, ще е безотговорно. Трябва да изпреварим размяната.“

Армстронг запали две цигари и дръпна дълбоко от своята.

„Ще откажа пушенето преди Коледа. Не мога сега, не при този ужас. Не при спомена за ужасния вой на Брайън, само двадесет минути след като за втори път го затвориха в червената стая. Наблюдаваха го с Крос и Съндърс през шпионки в стената, безумните му опити да достигне тавана, който беше под.“

— Невъзможно, — мърмореше той.

— Може да симулира — предложи Съндърс.

— Не — каза Крос. — Не. Казва истината.

— Не вярвам — да се предаде толкова лесно.

— Ще повярваш, Робърт. — След като пренесоха Брайън в тази чиста и приятна стая и червената стая беше изчистена, Роджър Крос предложи: — Хайде, Робърт, опитай, тогава ще можеш да се произнесеш.

— Не, не благодаря. Това е като „Кабинета на доктор Китгари“. Не, благодаря!

— Опитай за една минута. Ще е полезно преживяване за теб. Някой ден може да им попаднеш в ръцете. Трябва да си готов. Една минута може да ти спаси разсъдъка. Опитай за собствено добро.

Накрая Робърт се съгласи. Затвориха вратата зад него. Стаята беше абсолютно червена, малка, но цялата наклонена, ъглите изкривени, перспективата сбъркана. Наклоненият таван беше от червено стъкло. Над стъклото се стичаше вода. Към него бяха прикрепени червени столове, маса с небрежно пръснати писалки и листове, червени възглавнички върху столовете с цялата тази декорация се получаваше ефекта на под, имаше и фалшива врата, леко открехната.

Внезапна тъмнина. След това ослепителна неонова светлина и зашеметяващото въздействие на червеното. Тъмнина, червено, тъмнина, червено. Инстинктивно се протегна към масата, столовете, пода, вратата, препъна се и падна, неспособен да се ориентира, течащата вода горе, стъклената преграда изчезна, само умопомрачаваща кървава вода по пода — горе. Тъмнина и пулсиращи гласове и отново червеният ад. Стомахът му се сви, независимо, че си казваше: „това е трик, затвори очи, затвори очи, затвори очи…“

След цяла вечност, накрая влезе дневна светлина и истинската врата се отвори. Той лежеше на истинския под и повръщаше.

— Копелдаци. Каза само минута, лъжливо копеле! — Въздъхна и се помъчи да се изправи.

— Съжалявам, беше само минута, Робърт — каза Крос.

— Не вярвам…

— Честно — потвърди Съндърс. — Аз засякох времето. Наистина! Изключително ефективно.

Отново му се догади при спомена за водата горе, масата и столовете. Той отпъди мислите и се съсредоточи върху разговора с Брайън Куок.

— Ти казваше, че си предавал нашите досиета на приятеля си Бактуут Ло?

— Не, не беше… уморен съм, Робърт, уморен… какво.

— Ако си уморен, ще те оставя! — той понечи да стане. — Следващия месец аз…

— Не… не… моля те не си отивай… те… не, недей моляяяяяяя!

Седна отново, продължавайки играта, знаейки, че е нечестно и че толкова объркан затворник може да бъде заставен да подпише всичко, да каже всичко каквото му дойде в главата.

— Ще стоя докато говориш, приятелю. Говорехме за Бактуут Ло от „Принцес билдинг“? Той ли беше посредникът?

— Не… не… да, в известен смисъл… Доктор Менг… Доктор Менг взимаше пакетите, които оставях… Менг никога не узна, че съм аз… уговорката ставаше по телефона или с писмо… той ги занасяше на Ло, на когото се плащаше, за да ги занесе на друг човек, не зная на кого… не зная…

— О, аз мисля, че знаеш, Брайън. Не мисля, че искаш да остана.

— О, Господи искам… кълна се… Бактуут… Бактуут сигурно знае… или Нгъ, Вии Сии Нгъ, Фотографът Нгъ, той е на наша страна, Робърт… Попитай него, той ще знае… той беше с Цу-ян за вноса на торий…

— Какъв торий?

— Рядка пръст за… за атомна бомба… о да, ще имаме наша атомна бомба и водородна, след няколко месеца… — Брайън Куок изпадна в истеричен смях. — Първата след няколко седмици… няколко седмици, още не съвършена, но наша и скоро ще имаме наши и… за да се защитаваме от тези хегемонисти, които заплашват да ни унищожат, само след няколко седмици! Господи, Робърт, помисли за това! Председателят Мао го направи, той го направи… Ще си вземем заграбената земя… ще го направим, Джо ще ни помогне, Джоузеф Йу ще… О, ще ги спрем сега, ще ги спрем и ще си вземем земята обратно. — Той протегна ръка и хвана Робърт Армстронг. — Слушай, ние сме вече във война, с руснаците, Чанг Ли ми го каза, той ми е специалната връзка… там се стреля. На север, дивизии, не патрули близко до Амур. Там убиват още китайци и заграбват наша земя, но… не за дълго. — Легна обратно, изтощен и започна да мънка.

— Атомна бомба? Следващата година? Не вярвам — каза Армстронг, преструвайки се, че се присмива, главата му щеше да се пръсне. Боже, атомна бомба след няколко месеца? Няколко месеца? Светът вярваше, че са на десет години от това време. Китай с атомна бомба и водородна бомба?

Невинно попита:

— Кой е Джо Йу?

— Кой?

Брайън Куок се обърна внезапно и го погледна със странни, проникващи очи, различни от преди малко. Моментално застана нащрек и се подготви.

— Джо Йу — повтори той още по-непринудено.

— Кой? Не познавам никакъв Джо Йу… не… Какво, какво… какво правя тук? Какво е това място? Какво става с мен? Йу? Защо… защо трябва да го познавам? Кой?

— Няма причина — каза Армстронг, успокоявайки го. — Ето, ето пийни си чай, трябва да си много жаден, Стари приятелю.

— О да… да, аз… къде да… Господи какво става?

Армстронг му помогна да пийне от чая. След това му запали нова цигара. След няколко минути Брайън Куок отново заспа.

Вратата се отвори. Съндърс и Крос влязоха.

— Много добре, Робърт — въодушевено каза Съндърс, — много добре!

— Да — добави Крос. — Аз също почувствах, че се съвзема. Избра времето много точно.

Армстронг нищо не каза, чувстваше се омърсен.

— Боже — усмихна се Съндърс, — този е златен. Министърът ще бъде възхитен. Атомна бомба, след няколко месеца и боеве на границата в момента. Отлично, Робърт, отлично!

— Вярваш ли му? — попита го Крос.

— Абсолютно, ти не вярваш ли?

— Вярвам, че казва каквото знае. Дали това е факт, е друго нещо. Джо Йу? Джо или Джоузеф Йу говори ли ви нещо? — Другите поклатиха глави. — Джон Чанслър?

— Не.

— Чанг Ли?

Армстронг се обади.

— Чанг Ли е приятел на Брайън — запалянковец по коли — шанхаец, голям индустриалец — може да е той.

— Добре. Но кой е Джо Йу. Може да е важно. — Крос погледна Съндърс. — Продължаваме ли?

— Разбира се.