Джеймс Клавел
Търговска къща (78)

76

19:30 часа

Три етажа по-долу, от другата страна на сградата, която бе обърната към планината, Фор Фингър Уу гледаше телевизия. Беше в апартамента на Винъс Пун, излегнат във фотьойла пред телевизора й със събути обувки и разплетена опашка.

Старата ама седеше на един твърд стол зад него и двамата се кикотеха на геговете на Лоурел и Харди.

— Иий, дебелакът ще си заклещи крака в скелето — хилеше се той — и…

— И слабакът ще го цапардоса с дъската. Иий.

И двамата се смееха на познатите сценки, които бяха гледали стотици пъти в стотиците повторения на старите черно-бели филми. Филмът свърши и на екрана отново се появи Винъс Пун да обяви следващото предаване, при което Уу въздъхна. Тя гледаше право в него от телевизора и той — заедно с всички други зрители мъже — беше уверен, че усмивката й е предназначена само за него и макар че не говореше английски, я разбираше много добре. Очите му бяха залепени за гърдите й, на които се бе любувал с часове, оглеждайки ги внимателно, без да успее да открие или почувства някакъв белег от хирургическата намеса, за която се шушнеше в цял Хонконг.

— Мога да свидетелствам, че циците ти нямат никакви недостатъци и са най-големите и най-хубавите, които съм докосвал — важно й заяви Фор Фингър по-предишната нощ, качен върху нея.

— Казваш го само, за да доставиш удоволствие на бедната си дъщеря, ох-ох-ох!

— Бедна? Ха! Не ти ли подари вчера банкерът Куанг онова нещастно кожено палто, а чух, че бил увеличил и месечния си чек с нови хиляда долара! Ами аз, не те ли осведомих за победителя на първа и трета гара и за втория на пета? От това трябва да си спечелила 30 000 долара без 15-те процента за информатора ми — и то с по-малко усилия, отколкото ми коства на мен да се изсера.

— Пфу! Не си и заслужава да се говори за тия 28 800 ХК долара, та нали трябва сама да се грижа за гардероба си и да си купувам по един тоалет на ден. Това го изисква публиката ми, а аз трябва да мисля за нея.

Бяха се карали така до момента, в който Фор Фингър почувства, че наближава моментът на истината, и я помоли да движи по-бързо задника си. Тя му отговори с такъв ентусиазъм, че накрая той беше изстискан като лимон. Когато най-после възвърна като по чудо духа си от Отвъдното, Уу възкликна задавено:

— Айейа, малка уличнице, ако успееш да го направиш още веднъж, ще ти подаря диамантен пръстен… не, не, не сега, за Бога! Аз да не съм Бог? Не сега, малка лъжлива женичке, не, не сега, не утре, а вдругиден…

Беше вдругиден. Въодушевен и изпълнен с предчувствие, Фор Фингър я гледаше как се усмихва от телевизора с трапчинките по бузите си, докато пожелава лека нощ, преди да започне следващото предаване. В събота вечер тя се прибираше по-рано и той почти си я представяше как излиза забързана от телевизията и се запътва към Ролса му, който я чака отпред, уверен, че и тя проявява същото нетърпение. Тази вечер изпрати Пол Чой с Ролса да я закара до студиото, да говори с нея на английски и да се увери, че е пристигнала благополучно и ще се върне бързо. А после, след новия им тур в леглото, Ролсът щеше да ги откара в оня варварски ресторант във варварския хотел с отвратителната варварска храна и гадни миризми — но това беше мястото, където ходеха всички тай-панове и всички важни цивилизовани хора с жените си — а когато жените им бяха заети, с курвите си — за да може да покаже на цял Хонконг любовницата и богатството си, а тя — диаманта.

— Айейа — засмя се високо Фор Фингър.

— Какво, уважаеми господине? — попита го подозрително амата. — Какво има?

— Нищо, нищо. Моля те, налей ми малко коняк.

— Моята госпожа не обича миризмата на коняк.

— Ей, стара жено, донеси ми коняк. Аз да не би да съм глупав? Да не съм някой варварин от другите провинции? Разбира се, че си имам ароматни чаени листа за дъвчене, преди да си легнем. Коняк!

Старицата излезе с мърморене, но той не й обърна внимание — тя се опитваше да защити интересите на господарката си и така трябваше.

Уу докосна с пръсти малката кутийка в джоба си. Купил бе пръстена тази сутрин по цени на едро от един братовчед, който му дължеше услуга. Камъкът беше синкавобял на цвят, с доста карати и струваше поне 8000 ХК долара, макар че той плати по-малко от половината от тях.

„Струва си за още една такава вечер в леглото — помисли си въодушевено, макар и малко смутен Фор Фингър. — О, да! Иий, последния път си помислих, че духът ми наистина е преминал завинаги в Отвъдното, отнет от боговете в най-върховния миг от живота! Иий, колко щастлив бих бил да ида там в най-подходящия момент! Да, но по-прекрасно би било да се върна, за да щурмувам Нефритената Порта отново и отново!“

Той се изсмя от удоволствие. Днес беше чудесен ден за него. Срещна се тайно със Смъглър Йен и Уайт Паудър Ли и те го избраха за ръководител на новото им Братство, както си беше редно. Не осигури ли той връзката с пазара чрез онзи чуждестранен дявол Бан — или как там му беше името — защото той даваше пари на заем на първия син Чен, който в отплата за тези услуги му предложи начин за ускоряване на наркосхемата, но бе имал глупостта да се остави да го отвлекат и сега бе мъртъв? О, да. И не е ли Уу, който ще се срещне другата седмица в Макао със същия тоя чужденец да уредят паричните проблеми и плащането, за да се приведе в действие цялата огромна операция? Разбира се, че той трябва да бъде Висшият тигър, разбира се, че най-големият дял от печалбата трябва да бъде за него! С обединените им познания — и съвременните методи на Доходоносния Чой — той ще успее да усъвършенства контрабандата на опиум в Хонконг и настанил се веднъж тук, ще осъществи превръщането на суровия наркотик в невероятно доходния бял прах, а най-накрая и начините за експорта му на световните пазари. Сега, след като Пол Чой вече работи в отдела по превоза и въздушните товари на втората голяма компания, а двама от внуците на Йен, също завършили в Америка, са в отдела за митнически операции — и още четирима роднини на Уайт Паудър Ли, възпитаници на английски университети, работят в експедиторския отдел на Кай Так от „Ноубъл хаус“ и в товарния отдел на „Ол Ейжа еър“, вносът и износът ще стане по-безопасен, лесен и още по-доходен.

Обсъдиха и въпроса кого да привлекат от полицията, особено от морската.

— Не и някой от варварите, тия неверници, в никакъв случай — възпротиви се буйно Уайт Паудър Ли. — Те няма да ни помогнат, никога. Не и с наркотиците. Трябва да използваме само Драконите.

— Съгласен. Говорено е с всички Дракони и те до един са съгласни да ни сътрудничат. С изключение на Тай-по от Каулуун.

— Трябва и него да привлечем, той е офицер и е от командването. За по-голям дял ли се пазари? Или е против нас?

— Не знам. Засега — Фор Фингър сви рамене. — Оставете Тай-по на Висшия дракон, това е негов проблем. След като той се е съгласил, значи работата е уредена.

„Да — помисли си Уу, — аз ги надхитрих да ме направят Висш тигър и измамих Пол Чой за парите си. Не му дадох на този млад измамник да се разпорежда и играе с парите ми така, както той си мислеше, че ще стане. О, не! Не съм толкова глупав! Дадох му само два милиона и му обещах 17 от цялата печалба — да видим какво може да направи с толкова! — Сърцето на стария човек заби по-учестено и той се почеса. — Обзалагам се, че до края на седмицата това хитро хлапе ще ги утрои. — Диамантът беше платен с първата печалба от умелата игра на сина му на борсата, със същите пари си осигури и една година с Винъс Пун, а не бе похарчил и петак от собствения си капитал. — Иий! Ами тия хитри планове, които измисля Доходоносния! Като този как да се справим с тай-пана, като се срещнем утре.“

Старецът опипа загрижено половината монета, окачена на тежък ремък на врата му под ризата — с подобна на тази монета неговият знаменит предшественик Уу Фан Чой поискал построяването на клипер, неотстъпващ на най-добрия във флотата на Дърк Струан. Но Уу Фан Чой е бил глупак — не се е сетил да включи в услугата и безопасен път на кораба си и бил надхитрен от Зеленоокия Дявол, тай-пана.

Да, боговете са свидетели, че Уу Фан Чой сам е бил виновен за загубата. Но той не загуби всичко. Успя да се разправи с оня гърбушко, Страйд Орлов, който командва всички кораби на „Ноубъл хаус“. Хората му заловили Орлов на сушата в Сингапур и го довели окован във вериги в Тайван, където било свърталището на Уу Фан Чой. Той го завързал на един стълб на височината на най-големия прилив и го оставил да се удави много бавно.

„Аз няма да бъда толкова глупав като Уу. Ще направя така, че моята молба към този тай-пан да е подсигурена от всички страни.

Утре Дънрос ще се съгласи да предостави свободен достъп на моите товари на корабите си — тайно, разбира се, ще се съгласи да ме допусне до част от сметките на «Ноубъл хаус», за да прикрия по този начин доходите си — пак тайно, макар че и той ще извлече голяма печалба от това, също така тайно ще се съгласи да финансираме заедно построяването на голям нов фармацевтичен завод, който ок ко, според Доходоносния Чой ще бъде идеалната законна и неподозирана димна завеса за наркотиците и ще ми принадлежи завинаги, и накрая, тай-панът ще ходатайства пред онзи получовек, Ландо Мата, да предпочете мен и моето братство пред съществуващия сега в Макао синдикат за злато и комар на Тайтфист Танг и той, тай-панът, ще обещае да се включи в него.“

Фор Фингър Уу бе изпълнен с възторг. Дънрос ще трябва да се съгласи с всичко. И то е по възможностите му.

— Ето коняка.

Уу взе подадената му чаша и започна да отпива сънливо от нея с огромно удоволствие. „Боговете са ми свидетели — седемдесет и шест години аз, Уу, глава на рода Суйбърн Уу, живея пълноценно живота си и ако вие, богове, решите да отнесете духа ми по време на Облака и Дъжда, всякога ще ви възхвалявам в рая — ако съществува. А ако не…“

Старият човек повдигна рамене и се ухили, като сви пръстите на краката си. Прозя се и затвори очи, приятно затоплен и много щастлив. Боговете са си богове, и те спят и допускат грешки, но е сигурно, също както е сигурно, че големите бури ще дойдат и тази година, и догодина, че малката уличница ще си заслужи диаманта тази вечер.

 

 

Долу, пред фоайето спря такси. От него слезе пийнал Суслов, плати на шофьора, после прекрачи олюлявайки се канавката, в която течеше дъждовна вода, и влезе в блока.

Пред асансьора се бяха събрали доста хора, които си говореха, докато чакаха, и сред тях Суслов разпозна Кейси и Жак де Вил. Руснакът слезе несигурно и с хълцания надолу по стълбите до по-долния етаж и захлопа на вратата на Клинкър.

— Здрасти, приятел — поздрави го домакинът.

— Товарищ! — Суслов го сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Има и водка, и бира. Мейбъл, кажи здравей на капитана! — сънливият стар булдог само отвори едното си око, оголи венци и шумно се оригна.

Клинкър въздъхна и затвори вратата.

— Горката стара Мейбъл! Ще ми се да не прави това, цялата стая увонява! Ето — подаде той на Суслов пълна чаша с водка и му намигна. — От любимата ти, Стари приятелю. 120.

Суслов му намигна в отговор и гаврътна шумно чашата си.

— Благодаря. Още едно от това и ще отплавам щастлив от този капиталистически рай!

— Още едно от това — изкикоти се Клинкър, като продължаваше играта — и ще изпълзиш на четири крака от хонконгското пристанище! — той пак му напълни чашата. — Колко ще останеш тази вечер?

— Исках само да пийна за последно с теб, а? Ако успея да си тръгна към 10 — добре. Пий! — изрева с пресилена сърдечност руснакът. — Дай малко музика, а?

Клинкър пусна развеселен магнетофона и го усили. Стаята се изпълни със звуците на тъжна руска балада. Суслов доближи устни до ухото му.

— Благодаря, Ърни. Бързо се връщам.

— Добре! — намигна му Клинкър, който все още вярваше на легендата му, че има среща с омъжена жена в „Синклер тауърс“. — Коя е тя? — по-рано не го беше питал.

— Без имена, за по-голяма дискретност — прошепна широко ухилен Суслов. — Но мъжът й е важна клечка, от правораздаването.

Клинкър се ухили.

— Браво! Набий й един и от мен, а?

Суслов слезе надолу през отвора на пода и намери фенерчето. От напукания бетонен таван на тунела капеше вода, пукнатината се беше увеличила. Малки купчинки чакъл правеха пътя хлъзгав и опасен. Безпокойството му се усили, не му харесваше нито близостта на Крос, нито необходимостта да се среща с него, искаше му се да е далеч, на сигурно място на кораба си и с желязно алиби за времето, в което Дънрос бъде упоен и отвлечен. Но Крос беше непреклонен.

— По дяволите, Грегор, трябва да дойдеш. Налага се да се видим. Аз естествено няма да се кача на борда на „Иванов“. Напълно безопасно е, гарантирам ти!

„Гарантира? — помисли си отново ядосан Суслов. — Как може въобще някой нещо да гарантира?“ Извади автоматичен пистолет със заглушител, провери го и щракна предпазителя. После продължи напред, като стъпваше внимателно, и се изкачи по подвижната стълба до фалшивия шкаф. След като стигна до стълбището, спря и се заслуша със затаен дъх. Не откри нищо подозрително и задиша по-спокойно, изкачи се безшумно и влезе в апартамента. През прозорците нахлуваха светлините на високия блок долу и на града и осветяваха обстановката достатъчно, за да може да се ориентира. Щателно огледа апартамента. Като свърши, отиде до хладилника и си отвори бутилка бира. Загледа се разсеяно през прозореца.

Макар че не можеше да види кораба си оттук, Суслов знаеше къде точно трябва да се намира и от това се почувства по-добре. С удоволствие ще си замине. И със съжаление. Искаше му се да се върне — Хонконг е толкова прекрасен, — но дали ще може?

Ами Съндърс? Смее ли да му се довери?

Нещо го присви в гърдите. Без съмнение бъдещето му виси на косъм. КГБ лесно би могло да докаже, че той сам е издал Меткин. Центърът може да разбере това само с едно телефонно обаждане до Роджър Крос — ако вече не са дошли до този извод.

„Дано Съндърс изгние в пъкъла! Знам, че ще ме спре — също както и аз на негово място. Дали Роджър знае за тайната сделка, която ми предложи Съндърс? Не. Ще я запази в тайна — дори от Роджър. Няма значение. Предам ли му едно-единствено нещо, попадам завинаги във властта му.“

Минутите минаваха. Чу се шум от асансьор. Суслов застана нащрек. Свали с пръст предпазителя на пистолета — в бравата щракна ключ. Вратата бързо се отвори и затвори.

— Здравей, Грегор — поздрави го тихо Крос. — Да беше махнал това проклето желязо, а?

Суслов върна предпазителя на мястото му.

— Какво толкова важно има? Какво става с онова говедо Съндърс? Какво, по д…

— Успокой се и слушай — Крос извади един микрофилм и бледосините му очи заблестяха, необикновено развълнувани. — Ето ти подарък. Много е ценен, тъй като на него са запечатани оригиналните досиета на А. М. Г.

— А? — изгледа го Суслов. — Как така?

Крос му разказа за трезора и завърши с думите:

— … и когато Дънрос си тръгна, заснех папките и ги върнах на мястото им.

— Филмът проявен ли е?

— О, да. Извадих един комплект снимки, които прочетох и веднага унищожих. Така е по-безопасно, отколкото да ти ги дам и да рискуваме да те спрат и претърсят — Съндърс е настроен много войнствено. Какво, по дяволите се е случило между вас?

— Първо ми разкажи за досиетата, Роджър.

— Съжалявам, но те са същите като другите, точ в точ. Никаква разлика.

— Какво?

— Да. Дънрос ни е казал истината. Копията, които ни даде, са абсолютно същите.

Суслов беше поразен.

— Но ние бяхме сигурни, ти беше сигурен!

Крос повдигна рамене и му подаде филма.

— Ето ти доказателството.

Суслов грозно изпсува.

Крос го гледаше със сериозно изражение, като се стараеше да не издаде задоволството си.

„Истинските досиета са прекалено ценни, за да бъдат предадени още сега — каза си отново той. — Не. Още не им е дошло времето. А когато това стане, Суслов, Стари приятелю, отделни части от тях ще ми донесат добри пари. Цялата тази информация трябва да се пресее и да се предлага особено внимателно. А 11-те листчета с кода — каквото и да означава той — след време сигурно ще струват цяло състояние.“

— Този път май ударихме на камък, а, Грегор.

— Ами Дънрос? — Суслов беше смъртно блед. Погледна часовника си. — Той сигурно вече е в сандъка.

Крос повдигна рамене, изпитото му лице беше като изсечено на слабата светлина.

— Не е нужно да прекъсваме плана — отвърна той. — Внимателно обмислих цялата операция. Съгласен съм с Джейсън, че би било добре да поразтърсим Хонконг. Отвличането на тай-пана ще породи най-различни вълни. Заедно с натиска върху банките и фалита на борсата това много би ни помогнало. Аз съм доста притеснен. Съндърс души наоколо и ми задава най-различни неудобни въпроси. А и тази история с Меткин, Ворански, документите на А. М. Г., ти — прекалено много грешки. Трябва да отклоним натиска от „Севрин“. Дънрос ще ни помогне идеално.

— Сигурен ли си? — попита нуждаещият се от увереност Суслов.

— О, да, абсолютно. Йан ще ни послужи за примамка. Ще имам нужда от всякаква помощ. А ти ще предадеш Артър. Нали?

Суслов усети как очите на англичанина се впиват в него и сърцето му замря, но не издаде изумлението си.

— Радвам се, че Съндърс ти е казал за срещата ни. Спестил ми е труда. Как бих могъл да се измъкна от тази клопка?

— А как ще я избегнеш?

— Не знам, Роджър. Съндърс дали ще изпълни заплахата си?

Крос му се сопна:

— Я стига, за Бога. Ти не би ли го направил?

— Какво мога да сторя?

— Да пожертваш или своята глава, или тази на Артър. Ако е Артър, тогава следващият бих могъл да бъда аз — последва дълго враждебно мълчание и Суслов усети как му настръхват космите на тила. — Доколкото не става въпрос за моята глава — а аз предварително научавам какво ще стане — не ме интересува.

Суслов го изгледа:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Знаеш, че не пия.

— Имах предвид вода — или сода — грамадният мъж отиде до хладилника, извади водката и пи направо от бутилката. — Радвам се, че Съндърс ти е казал.

— За Бога, Грегор, да не ти е изпила чавка ума? Разбира се, че не ми е казал — този глупак още си мисли, че само вие двамата знаете за сделката! Господи Боже мили, та той е на моя територия! Аз го изпратих в стая, която се подслушва. Да не съм глупак? — очите му станаха още по-студени и Суслов усети как гърдите го стягат непоносимо. — Значи изборът е прост, Грегор. Или ти, или Артър. Ако го предадеш, излагаш на опасност и мен, а значи и всички останали. Ако не признаеш нищо, с тебе е свършено. От двете алтернативи аз бих предпочел ти да си мъртъв — а ние с Артър и „Севрин“ в безопасност.

— Най-доброто разрешение е да предам Артър — каза Суслов. — Но той да избяга, преди да го хванат. Може да се качи на „Иванов“. А?

— Съндърс ще те изпревари и ще те спре в хонконгски териториални води.

— Възможно е. Но не е вероятно. Аз не бих допуснал проверка в морето — Суслов го гледаше с жлъч. — Или това, или Артър ще се самоубие — или ще изчезне.

Крос го изгледа изумен.

— Сигурно се шегуваш! Да не искаш да пратя Джейсън на оня свят?

— Ти сам го каза. Въпросът е чия глава ще падне. Виж, ние просто разглеждаме различните възможности. Факт е, че ти си незаменим. Но не и Артър. Не и другите. Нито пък аз — каза откровено Суслов. — Така че, каквото и да се случи, не трябва да си ти — а за предпочитане е да не съм и аз — отпи нова глътка и усети приятно затопляне в стомаха си, после отново погледна съюзника си. — Ти си съюзник, нали?

— Да. О, да. Докато ми плащате и ми се нрави играта.

— Ако вярваше, щеше да живееш по-дълго и по-щастливо, товарищ.

— Единственото, което ме кара да живея, е това, че не вярвам в нищо. Ти и твоите приятели в КГБ може и да се опитате да завладеете света, да се инфилтрирате в капитализма и във всякакъв друг изъм, можете да изтъквате каквито си искате причини, а аз ще се веселя с вас.

— Какво означава това?

— Това е стар английски израз, който означава, че ще ви помагам — отвърна сухо Крос. — Значи ще изтъргуваш Артър?

— Не знам. Ти не можеш ли да го пратиш по лъжлива следа до летището, докато излезем от хонконгски води?

— Мога, но Съндърс вече е удвоил наблюдението там.

— Ами Макао?

— Може. Но не ми харесва. Ами останалите от „Севрин“?

— Да се покрият дълбоко, прекратяваме всичко. След като бурята отмине, ти ще поемеш „Севрин“ и отново ще преминем към действие. Възможно ли е де Вил да стане тай-пан след Дънрос?

— Не знам. По-скоро ще е Гавалан. Тази сутрин в Ша Тин случайно са били открити две нови жертви на Бившите вълци.

Надеждата на Суслов нарасна и ужасът му малко се уталожи.

— Какво се е случило?

Крос му разказа как са били намерени труповете.

— Още се опитваме да идентифицираме горките нещастници. Грегор, каквото и да се случи, ще бъде опасно да изтъргуваш Артър. Нишката може да стигне и до мен. Може би фалитът на борсата, бъркотията с банките и изчезването на Дънрос ще отвлекат вниманието от „Севрин“. Може би.

Суслов кимна. Гаденето му се усили. Трябваше да вземе решение.

— Нищо няма да направя, Роджър. Ще си замина и ще предоставя всичко на случая. Ще, ще напиша неофициален доклад, за да изпреваря Съндърс, и ще разкажа на Центъра всичко, което се случи. А какво ще направи Съндърс е въпрос на бъдещето. Аз имам и доста високопоставени приятели. Може пък катастрофата с Хонконг и това, че разполагаме с Дънрос — аз все пак ще го подложа на разпит под хипноза, в случай че ни лъже, и ако паметта му наистина е толкова добра, колкото казваш… Какво има?

— Нищо. Ами Коронски?

— Тази сутрин си замина, след като ми даде всички медикаменти. Аз промених времето на разпита — ще бъде проведен на кораба, не на брега. Защо?

— Нищо. Продължавай.

— Може би хаосът в Хонконг ще успокои моите началници — след като взе решение, Суслов се почувства малко по-добре. — Изпрати спешен доклад до Центъра по обичайните канали до Берлин. Накарай Артър да направи същото по радиостанцията довечера. Напиши го в моя полза, а? Прехвърли вината за Меткин върху местното ЦРУ, куриера, Ворански? А? Обвини ЦРУ и Куоминтанг.

— Разбира се. Срещу удвоено заплащане. Между другото, Грегор, на твое място бих избърсал отпечатъците от тази бутилка.

— А?

Крос му разказа язвително как Роузмънт бе задигнал онази чаша по време на обиска и как преди няколко месеца той бе извадил отпечатъците от досието му, за да го прикрие.

Руснакът побеля:

— В ЦРУ имат отпечатъците ми?

— Само ако досието ти при тях е по-добро от нашето, което ме съмнява.

— Роджър, разчитам на теб да ме прикриеш.

— Не се притеснявай. Ще напиша толкова розовичък доклад, че ще те повишат. Ти в замяна ще предложиш да ми увеличат заплащаното до 100 000 долара…

— Това е прекалено много!

— Такава е таксата! Ще те вадя от дяволска каша — устата му се усмихваше, но не и очите. — За щастие сме професионалисти. Нали?

— Ще… ще се опитам.

— Добре. Чакай тук. Телефонът на Клинкър се подслушва. Ще ти се обадя от Джейсън веднага щом разбера нещо за Дънрос — Крос протегна ръка. — Успех, ще видя какво мога да направя със Съндърс.

— Благодаря — Суслов го притисна в мечешката си прегръдка. — Успех и на теб, Роджър. И да не се издъните нещо с Дънрос.

— Няма.

— Все така добре да работите.

— Кажи на приятелите си все така добре да плащат. А?

— Да — Суслов затвори вратата зад Крос, после отърка дланите си в панталона и извади лентата.

Тихо прокле и филма, и Дънрос, и Хонконг, и Съндърс, привиждаше му се призракът на КГБ и въпросите за Меткин. Трябва някак си да го избегне. По гърба му се стичаше студена пот. Май в края на краищата ще се наложи да изтъргува Артър. Но как да го направи така, че да не хвърли подозрение върху Роджър? Трябва да има начин.

 

 

Роджър Крос се качи на асансьора и натисна копчето за първия етаж. Останал сам, той се облегна изтощен на нестабилната стена и разклати глава в опит да се отърве от страха.

— Престани! — заповяда си той на глас. Овладя се с усилие и запали цигара, забелязвайки, че пръстите му треперят. — Ако този идиот разпита Дънрос, аз съм загазил. И залагам 50 долара срещу купчина тор, че Суслов още не се е отказал от възможността да изтъргува Плъм. А ако го направи, цялата ми картонена кула ще рухне. Една грешка само, едно леко подхлъзване, и с мене е свършено.

Асансьорът спря. Качи се някаква шумна група китайци, но Крос не ги забеляза.

На партера го чакаше Роузмънт.

— Е?

— Нищо, Стенли!

— Ти с твоите подозрения, Родж.

— Човек никога не знае, Стенли, може и да е имало нещо — отвърна Крос, опитвайки се да накара мозъка си да проработи. Той бе измислил това подозрение, за да накара Роузмънт да дойде с него — да го изчака долу — с тази хитрост целеше да обърка хората на ЦРУ, които знаеше, че още наблюдават фоайето.

— Добре ли си, Родж?

— О, да. Да, благодаря. Защо?

Роузмънт сви рамене.

— Искаш ли кафе или бира?

Излязоха навън в нощта. Отпред ги чакаше колата на Роузмънт.

— Не, благодаря. Аз съм натам — Крос посочи към „Роуз корт“, високия блок, който се извисяваше на пътя над тях. — Дългът ме зове на коктейл — почувства как страхът му наново се надига. Какво да прави сега?

— Какво има, Родж?

— Нищо.

— „Роуз корт“, а? Май ще трябва да си наема един апартамент там. Роузмънт от „Роуз корт“.

— Да — Крос събра кураж. — Искаш ли да дойдеш с мен на доковете да видим отплаването на „Иванов“?

— Да, защо не. Радвам се, че най-после ще си оберат крушите — Роузмънт сподави прозявката си. — Тази вечер успяхме да пречупим онова компютърно копеле. Той май е скътал доста тайни.

— Какви?

— Най-различни подробности за „Кориджидор“, максималната му скорост, откъде се доставят бойните глави, армейските кодове, ей такива неща. Довечера ще ти изпратя кратък доклад. Ще ме вземеш ли в полунощ?

— Да, да, добре — Крос се обърна и бързо се отдалечи. Роузмънт го изгледа намръщено, а после погледна към „Роуз корт“. От всичките му 12 етажа струеше светлина. Американецът отново обърна поглед към Крос, една малка фигурка в тъмното, която зави покрай ъгъла и тръгна нагоре по стръмното виещо се шосе.

— Какво му става на Родж? — запита се замислено той. — Нещо не е наред.