Джеймс Клавел
Търговска къща (67)

65

18:15 часа

Суслов се бе прегърбил неудобно на предната седалка в малката кола на Ърни Клинкър, която пъплеше нагоре по хълма. Стъклата бяха запотени, дъждът се бе усилил. Калта и камъните, който се свличаха от стръмните склонове, правеха пътя опасен. Вече подминаха две леки катастрофи.

— Дявол да го вземе, Грегор, май ще трябва тук да пренощуваш.

— Не, тази вечер не мога — отвърна раздразнено Суслов. — Казах ти, че съм обещал на Джини да се видим довечера за последен път.

От обиска насам Суслов бе обзет от безумна ярост, която се подхранваше от необичаен страх — страх да не го повикат някоя сутрин в полицейското управление, страх, че засичането на дешифрираната каблограма може да има катастрофален ефект, страх, че Центърът може да е недоволен от загубата на Ворански, който бе изгонен от Хонконг, от унищожаването на радиостанцията им, от случая с Меткин, страх от пристигането на Коронски и евентуалното отвличане на Дънрос. Толкова много неща се объркаха при това пътуване, помисли си той съкрушен — прекалено дълго бе в тази игра, за да храни някакви илюзии. Дори и разговорът му с Крос по телефона по време на петата серия не го успокои.

— Не се притеснявай, Грегор, това е стандартна призовка. Само няколко въпроса за Ворански, Меткин и т.н.

— Какво, за Бога, означава „и т.н.“?

— Не знам, сега Съндърс заповядва, не аз.

— Роджър, трябва да ме прикриеш.

— Вече съм се погрижил. Виж какво, тази работа с отвличането никак не ми харесва.

— Центърът настоява, затова моля те, помогни на Артър в подготовката. Ако не успееш да забавиш отплуването ми, ще трябва да изпълним заповедта.

— Съветвам ви да не го правим. Това е моят район и ви съв…

— Центърът е одобрил плана и ако ни заповядат, ще трябва да го изпълним! — Суслов искаше да накара Крос да замълчи, но той беше най-важният им агент в Азия и трябваше да внимава да не го обиди.

— Можем ли да се видим довечера?

— Не, но ще ти се обадя. В 4? В 10.30? — четири беше новият им код за 32-и апартамент в „Синклер тауърс“, 10.30 означаваше 21.30.

— Дали е разумно?

Суслов дочу познатия сух самоуверен смях.

— Разбира се. Тия идиоти едва ли ще дойдат пак. Няма страшно. Гарантирам.

— Добре. И Артър ще дойде. Трябва да обсъдим още веднъж плана.

Клинкър рязко зави, за да не се удари в едно такси, което му засече пътя, и изруга, после натисна спирачките, огледа пътя отпред и пак запали. Суслов забърса стъклото от своята страна.

— Проклето време — изруга той, замислен за друго. Ами какво да правим с Травкин? Тъпото копеле, как можа да падне, и то след финала. Помислих, че е спечелил. Тъп дисидент. Един истински казак не би се наредил така. Значи вече е вън от играта, и той, и неговата саката стара вещица, принцесата с изпочупените кокали.

Как сега да примамим Дънрос в апартамента утре, а не във вторник, както се бяхме разбрали с Травкин. Довечера или утре. Най-късно утре вечер. За това трябва да се погрижат Артър или Роджър. Те са ключовите фигури в плана на Дънрос.

Или досиетата, или Дънрос — преди да замина. Те са единственият ми шанс пред Центъра.

 

 

Бартлет и Кейси слязоха от лимузината на „Струан“ пред хотел „Хилтън“ и портиерът сингх услужливо разтвори чадър, който обаче беше съвсем излишен — голямата козирка вече ги пазеше от проливния дъжд.

— Аз ще чакам тук, сър, докато свършите — каза шофьорът Лим.

— Добре. Благодаря — отвърна Бартлет. Качиха се по стълбите до партера и после на ескалатора до фоайето.

— Много си мълчалива, Кейси — обади се Бартлет. През целия път от хиподрума дотук не бяха разменили повече от една-две думи, всеки вглъбен в собствените си мисли.

— Ти също Линк. Помислих, че не ти се говори. Изглеждаше отвлечен — тя се усмихна колебливо. — Може би е от вълнението днес.

— Голям ден беше.

— Мислиш ли, че тай-панът ще успее? С контролния пакет на Универсалните магазини?

— В понеделник ще видим — Бартлет отиде до рецепцията. — Мистър Банастазио, моля.

Красивият администратор евроазиатец отвърна:

— Един момент, моля. О, да, той пак си е сменил стаята. Сега е в 832.

Подаде му телефона. Бартлет набра.

— Да?

— Винченцо? Линк е, аз съм долу.

— Здравей, Линк, приятно ми е да те чуя. Кейси с тебе ли е?

— Да.

— Искате ли да се качите?

— Ей сега.

Бартлет се върна при Кейси.

— Сигурен ли си, че искаш и аз да дойда?

— Той попита за тебе.

Бартлет я поведе към асансьора, като си мислеше за Орланда, с която имаше среща довечера, за Билтмън и Горнт, за пътуването на Тайпей утре и дали да не помоли Дънрос да вземе Орланда със себе си. По дяволите, животът изведнъж бе станал прекалено сложен.

— Само за няколко минути — каза той, — после ще отидем на коктейла у тай-пана. Неделята се очертава да бъде интересна. А и седмицата след това.

— Довечера ще излизаш ли?

— Да. Но утре можем да закусим заедно. Трябва да си изясним нещата със Сиймър и тъй като мен няколко дни няма да ме има, е по-добре да се уточним отсега.

Качиха се в препълнения асансьор. Кейси си отдръпна крака, за да не бъде настъпена, и в отговор заби токчето си в носа на обувката на нападателката.

— О, толкова съжалявам — извини се мило тя и после промърмори. — Дю не ло мо, на което я бе научил днес следобед Питър Марлоу — достатъчно високо, за да бъде чута. Жената внезапно почервеня и побърза да слезе на мецанина. Кейси разбра, че е спечелила голяма победа. Погледна развеселена към Бартлет, но той бе вглъбен в мислите си и гледаше в празното пространство. Какво в действителност го тревожи. Орланда?

Слязоха на осмия етаж и тръгнаха надолу по коридора.

— Знаеш ли защо ни вика Банастазио, Линк? Какво иска?

— Само да ни видел.

Бартлет натисна звънеца. Вратата се отвори.

Банастазио беше представителен мъж с металносива коса и много тъмни очи. Поздрави ги сърдечно.

— Здравей, Кейси, та ти си отслабнала — изглеждаш чудесно. Нещо за пиене?

Посочи с ръка към добре зареденото барче. Кейси отвори една бира за Бартлет, който пак бе потънал в мисли, а за себе си направи мартини. Питър Марлоу е прав. Тай-панът също. Линк, и той. Трябва само да реша. Но кога? Много скоро. Днес, утре? Най-късно до вечерята във вторник. Дотогава със сигурност, а междувременно трябва да предприема няколко обходни атаки.

— Как е? — питаше Банастазио.

— Добре. А при теб?

— Страхотно.

Винченцо отпи от колата си, после се протегна и включи един малък магнетофон. Чу се характерния за всеки оживен коктейл шумен говор.

— Включвам го по навик, когато искам да водя поверителен разговор — обясни тихо Банастазио.

Бартлет го изгледа:

— Мислиш, че стаята се подслушва.

— Може би да, може би не. Човек никога не знае, нали?

Бартлет погледна към Кейси, после пак към Банастазио.

— Какво си намислил, Винченцо?

Банастазио се усмихна:

— Как е „Пар-Кон“?

— Както винаги — великолепно — отговори Бартлет. — Прирастът ще надхвърли предвиденото.

— Със 7 процента — добави Кейси, която също бе нащрек.

— И кого ще предпочетете, „Струан“ или „Ротуел-Горнт“?

— Още мислим по въпроса — Бартлет не издаде удивлението си. — Това е нещо ново за тебе, Винченцо? Да се интересуваш от сделка, преди още да е сключена?

— Кого ще изберете, „Струан“ или „Ротуел-Горнт“?

Бартлет забеляза студенината в очите му и странната заплашителна усмивка. Кейси бе не по-малко учудена.

— Когато сключим сделката, ще разбереш. Наред с останалите акционери.

Усмивката не се промени. Очите станаха още по-студени.

— Ние с момчетата бихме искали да се вкл…

— Какви момчета?

Банастазио въздъхна:

— Доста неща в „Пар-Кон“ се измениха, Линк и бихме искали да се включим във вземането на решения. Считаме, че аз трябва да вляза в Управителния съвет, както във финансовата комисия, и в комисията по новите дейности.

Бартлет и Кейси вече не криеха изумлението си.

— Това въобще не беше предвидено в първоначалното ни споразумение — заяви Бартлет. — Ти предварително каза, че за теб това е само една инвестиция.

— Точно така — подкрепи го Кейси — ти ни писа, че искаш само да си вложиш парите…

— Времената се промениха, малка госпожице. Сега искаме да сме вътре в нещата. Разбрахте ли? — гласът му стана дрезгав. — Само едно място в съвета, Линк. С такъв капитал в „Дженеръл мотърс“ бих получил две места.

— Ние не сме „Дженеръл мотърс“.

— Да — да, да знам. Но ние мислим доброто на компанията. Искаме тя да се развива по-бързо. Бих мог…

— Компанията се развива нормално. Не мислиш ли, че би било по-доб… — Банастазио отново я изгледа студено. Кейси замълча. Бартлет започна да присвива юмруци, но се въздържа. „Внимателно!“

Банастазио продължи:

— Значи се разбрахме — усмивката му се появи отново. — От днес съм в съвета, нали така?

— Не. Членовете на съвета се избират от акционерите на общото годишно събрание — отвърна студено Бартлет. — Не и преди това. Няма вакантни места.

Банастазио се засмя.

— Може и да се намерят.

— Искаш ли да го повториш?

Банастазио изведнъж се ожесточи.

— Слушай, Линк, не искам да ви плаша, а само да ви помогна. Мога да ви бъда полезен в управлението. Имам връзки. И бих могъл да ви дам някои съвети.

— За какво?

— За сделки. Например, „Пар-Кон“ да се съюзи с Горнт…

— А ако не се съгласим?

— Лек натиск от наша страна и с Дънрос е свършено. Горнт е нашият човек, Линк. Ние се позаинтересувахме и той се оказа по-добър.

Бартлет се изправи. Кейси го последва с омекнали колене. Банастазио не се помръдна.

— Ще помислим. Но засега, дори не е сигурно дали въобще ще се съюзяваме с някого.

Банастазио присви очи:

— Какво?

— Не сме убедени, че който и да е от тях е подходящ за нас. Нали така, Кейси?

— Да, Линк.

— Аз съм за Горнт. Ясно ли е?

— Върви на майната си — Бартлет се обърна да си върви.

— Момент! — Банастазио се изправи и се приближи към него. — Никой не иска неприятности, нито аз, нито момчетата, ни…

— Какви момчета?

Банастазио отново въздъхна.

— Хайде, Линк, вече си голям. Имаш представа от живота. Не искаме да ви създаваме неприятности, а само да правим пари.

— По това си приличаме. Ние ще откупим акциите ти с печалбата от ще…

— Няма да стане. Не се продават. Включихме се, когато имахте нужда от мангизи. Платихме добра цена и вие използвахте парите ни, за да разширите дейността си. Сега искаме да участваме в управлението. Разбрано?

— Ще направя предложение на годишното събрание на акц…

— Не, сега!

— Няма да стане, по дяволите! — Бартлет беше вбесен и много опасен. — Ясно ли ти е?

Банастазио погледна към Кейси с безизразни като на влечуго очи.

— И ти ли мислиш така, госпожице Административен Вицепрезидент и Ковчежник!

— Да — отвърна тя, изненадана от решителността в гласа си. — Нямаш място в съвета, Банастазио. Ако се стигне до гласуване, моите акции ще бъдат срещу теб и категорично против Горнт.

— Когато поемем управлението на фирмата, ти ще бъдеш уволнена.

— Когато поемете управлението, аз вече ще съм напуснала — Кейси тръгна към вратата, изненадана, че краката й още я държат.

Бартлет застана пред Банастазио за всеки случай.

— Пак ще се срещнем — каза той.

— Не е зле да поразмислите!

— По-добре стой настрана от „Пар-Кон“! — Бартлет се обърна и излезе от стаята след Кейси.

До асансьора той възкликна:

— Божичко!

— Да — промълви безпомощно и тя.

— Трябва… трябва да поговорим.

— Да. Май трябва да пийна нещо. За Бога, Линк, този човек ме ужаси. Никога през живота си не съм била толкова уплашена — разтърси глава, сякаш искаше да я проясни. — Беше невероятен кошмар.

В бара на последния етаж си поръчаха мартини и бира и след като ги изпиха мълчаливо, Бартлет повтори поръчката. А в това време пресяваха мислено фактите, сравняваха ги с теориите и ги променяха.

Линк се размърда на мястото си. Тя го погледна през масата.

— Да ти кажа ли какво мисля?

— Да, да, Кейси. Казвай.

— Винаги се е говорило, че Банастазио или е мафиот, или е свързан с мафията, а след нашия малък разговор тази вечер бих казала, че този слух не е лишен от основание. Мафията има афинитет към наркотиците. Хипотеза: може би има афинитет и към оръжията?

Бартлет присви очи и бръчиците му се откроиха.

— И аз стигнах до този извод. После?

— Фактически щом Банастазио се страхува от подслушване, значи го следят. Това сочи към ФБР.

— Или ЦРУ.

— Или ЦРУ. Ако Банастазио е мафиот и ЦРУ или ФБР го следят, значи сме замесени в нещо нередно, което няма да ни доведе до нищо добро. А що се отнася до това, което той спечели… — Кейси замълча.

— Какво?

— Аз само… Просто се сетих за Роузмънт, нали го помниш от приема, Стенли Роузмънт, високият представителен мъж с посивели коси от консулството? Вчера следобед го срещнах на ферибота. Случайно. Може би е съвпадение, а може би не, но сега се сещам, че той спомена за Банастазио и каза, че приятелят му Ед някой си, също от консулството, го познавал бегло — и като му казах, че пристига днес, той се смути — тя предаде накратко разговора им. — Тогава въобще не се замислих за това… но консулството и това, което той ми каза, сочат към ЦРУ.

— Сигурно. Разбира се. И ако… — замълча. — Като си помисля, Йан също ми спомена нещо за Банастазио. Във вторник във фоайето, докато ти говореше по телефона, точно преди да тръгнем към трезорите със злато.

— Май наистина здравата сме се забъркали! Убийство, отвличане, оръжия, Банастазио, мафията, Джон Чен. Като помисля сега, Джон Чен и Цу-ян бяха големи приятели с този безделник — очите й се уголемиха. — Банастазио и убийството на Джон Чен. Дали няма някаква връзка? Ако се съди по това, което пишеше във вестниците за Бившите вълци, те не приличат много на китайци — особено историята с ушите. Това е, това е жестоко.

Бартлет отпиваше замислено от бирата си.

— Ами Горнт? Защо Банастазио предпочита него, а не „Струан“?

— Не знам.

— Какво ще кажеш за това, Кейси. Да речем, че истинската цел на Банастазио са оръжията или наркотиците, или и двете. И двете компании биха били подходящи за него. „Струан“ има кораби и огромен комплекс на летището, който контролира импортните и експортните товари, много подходящ за контрабанда. Горнт има кораби и кейове. А също и „Ол Ейжа еъруейс“. На него — на тях — това им трябва — да се доберат до най-голямата авиолиния, която снабдява цяла Азия. Нейни самолети летят до Банкок, Индия, Виетнам, Камбоджа, Япония — навсякъде!

— О тук има връзка с Пан Ам, ТУА, ДЖАЛ и чрез тях — до всички краища на света на изток, запад, север, юг! А ако ние успеем да помогнем на Горнт да смаже „Струан“, те ще получат всичко това накуп.

— Така че се връщаме на най-важния въпрос: какво да правим? — попита Бартлет:

— А не можем ли просто да протакаме? Съперничеството между „Струан“ и Горнт ще се разреши най-късно до края на следващата седмица.

— За такова нещо ни трябва информация — и сили, с които да противодействаме. Различни средства, стабилни средства, каквито ние нямаме — Бартлет отпи от бирата си, още по-замислен. — Трябва да получим съвет от най-високо равнище. И помощ. И то бързо. От Армстронг и английските ченгета — или от Роузмънт и ЦРУ.

— Или и от двете страни?

— Или и от двете страни.

 

 

Дънрос слезе от даймлера и забърза към полицейското управление.

— Добър вечер, сър — поздрави го младият инспектор-австралиец, дежурен на пропуска. — Съжалявам, че загубихте петата серия — чух, че Блуи Уайт бил смъмрен за вмешателство. Май не може да се има доверие на един гаден оси, а?

Дънрос се усмихна:

— Той спечели, инспекторе. Съдиите решиха, че серията е спечелена честно и почтено. Имам среща с мистър Крос.

— Да, сър; честно, но не почтено, честна дума. На последния етаж, третата стая вляво. Успех другата събота, сър.

Крос го посрещна на етажа.

— Добър вечер. Влизай. Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Много любезно от ваша страна да ме приемете веднага. Добър вечер, мистър Съндърс.

Подадоха си ръце. Дънрос никога преди не бе идвал в кабинета на Крос. Стените изглеждаха толкова мрачни, колкото и самият стопанин и когато вратата се затвори зад тях, атмосферата сякаш още повече се сгъсти.

— Заповядай, седни — покани го Крос. — Жалко за Ноубъл Стар — и двамата бяхме заложили на нея.

— В събота тя пак ще даде повод за вълнение.

— Ти ли ще я яздиш?

— А ти не би ли опитал?

И двамата се усмихнаха.

— С какво можем да ти помогнем? — попита Крос. Дънрос концентрира цялото си внимание върху Съндърс.

— Не мога да ви дам нови досиета. Не мога да направя невъзможното. Но нещичко все пак мога да ви предложа — не знам какво е, но току-що получих пакет от А. М. Г.

Домакините му бяха поразени. Съндърс попита:

— На ръка ли беше донесен?

Дънрос се поколеба.

— На ръка. А сега моля да не ме прекъсвате, докато не свърша.

Съндърс запали лулата си и се засмя:

— Точно в стила на А. М. Г. Роджър, да има винаги резервен вариант. Умно копеле беше, да го вземат дяволите. Извинявам се, продължавайте, моля.

— Съобщението на А. М. Г. гласеше, че информацията е от особено важно значение и трябва да бъде предадена лично на министър-председателя или на настоящия шеф на МИ–6, Едуард Съндърс, по мое предпочитание — и ако реша, че има политически характер. — Дънрос шумно си пое дъх в настъпилата тишина. — Тъй като разбирате от търговия, ще ви предложа една сделка — вие изпращате тайно, в присъствието единствено на губернатора тази информация, каквото и да съдържа тя, по дяволите. В замяна на това Брайън Куок получава разрешение, ако иска, да напусне Хонконг, за да можем да сключим сделката с Тип Ток.

Тишината се задълбочи. Съндърс пускаше кълба дим с лулата си. Погледна към Крос.

— Роджър?

Роджър Крос мислеше за тази информация — какво толкова специално може да има в нея, че е предназначена само за Съндърс или министър-председателя.

— Според мен предложението на Йан трябва да се обмисли — отговори той. — Без да бързаме.

— Веднага — отсече Дънрос. — Парите ни трябват спешно и въпросът за освобождаването на Брайън Куок трябва също бързо да се реши. Не по-късно от 10 ч. в понеделник, когато…

— Тип Ток и парите може би въобще не влизат в сметката — прекъсна го Съндърс с преднамерено тих глас. — В разузнаването въобще не се интересуват какво става в Хонконг. Имате ли представа колко ценен би бил за враговете ни един висш офицер от английското разузнаване, и то човек с квалификацията и опита на Брайън Куок, ако той наистина е арестуван, както считате вие и както твърди този Тип Ток. Помислили ли сте също така какво голямо значение би имала за цялата ни страна информацията, която един такъв вражески агент би могъл да ни даде за връзките и шефовете си? А?

— Това ли е вашият отговор?

— Мисис Гресенхоф ли ви предаде пакета?

— Готови ли сте да направите размяна?

Крос попита раздразнено:

— Коя е мисис Гресенхоф?

— Не знам — отговори му Съндърс. — Знам само, че на нея се е обадил втория път по телефона помощникът на А. М. Г. Киърнън и след това тя е изчезнала. Опитваме се да я открием с помощта на швейцарската полиция — устните му се разтегнаха в усмивка към Дънрос. — Мисис Гресенхоф ли ви предаде пакета?

— Не — отговори Дънрос. Всъщност не лъжеше, тъй като го бе донесла Рико Анджин.

— А кой?

— Мога да ви кажа едва след като сключим сделката.

— Няма да има сделка — отговори Крос. Дънрос понечи да се изправи.

— Момент, Роджър — каза Съндърс и Дънрос отново седна. Шефът на МИ–6 почука с дръжката на лулата по потъмнелите си от тютюна зъби. Дънрос си придаваше простодушен вид, знаейки, че е в ръцете на професионалисти.

Най-накрая Съндърс каза:

— Мистър Дънрос, у готов ли сте да се закълнете официално в съответствие с условията за лъжесвидетелстване, предвидени в Закона за държавната тайна, че не притежавате оригиналните досиета на А. М. Г.?

— Да — отвърна веднага Йан, който нямаше нищо против да попреиначи малко истината, че оригиналите по принцип бяха у А. М. Г., а той получаваше винаги първото копие. Ако и когато дойдеше моментът да положи официална клетва, тогава щеше да му мисли.

— После?

— За понеделник е невъзможно.

Дънрос не сваляше очи от Съндърс.

— Невъзможно, защото разпитвате Брайън ли?

— Всеки заловен чужд агент веднага се подлага на разпит, разбира се.

— А Брайън ще се окаже много костелив орех.

— Ако той е агентът, вие би трябвало по-добре да знаете. Нали сте Стари приятели.

— Да, и се кълна в Бога, че аз все още не вярвам в това. За мен Брайън винаги е бил честен и лоялен британски полицай. Как е възможно?

— А как е било възможно за Филби, Клаус Фукс, Зорге, Рудолф Абел, Блейк и всички останали?

— Колко време ще ви бъде необходимо.

Съндърс повдигна рамене, като го гледаше в очите. Дънрос отвърна на погледа му. Тишината ставаше непоносима.

— Унищожил ли сте оригиналите?

— Не, и трябва да ви кажа, че аз също забелязах разликата между копията, които ви дадох, и това, което вие сте засекли. Имах намерение да се обадя на А. М. Г. и да го попитам откъде идва тази разлика.

— Колко често сте били във връзка с него?

— Един-два пъти годишно.

— Какво знаете за А. М. Г.? Кой ви свързва с него?

— Мистър Съндърс, нямам нищо против да отговоря на въпросите ви, съзнавам, че това е мой дълг, но сега не е най-подходящото време за…

— А може би е, мистър Дънрос. Ние не бързаме.

— Да, съгласен съм. Но за нещастие мене ме чакат гости и връзката ми с А. М. Г. няма нищо общо с предложението ми. То изисква прост отговор — да или не.

— Или може би.

Дънрос го изгледа.

— Или може би.

— Ще си помисля.

Дънрос се усмихна вътрешно, играта на котка и мишка при преговорите му харесваше, съзнаваше, че си има работа е професионалисти. Отново остави тишината да натежи до подходящия момент.

— Много добре. А. М. Г. каза, по мое усмотрение. В момента не знам какво съдържа тази информация. Разбирам, че съм нагазил в чужди води и че не трябва да се бъркам в работата на английското разузнаване. Но това не е по мой избор. Вие засякохте личната ми кореспонденция. Моето споразумение с А. М. Г. беше съвсем просто. Аз получих писменото му уверение, че са му разрешили да работи за мене и че той предварително ще си разчисти сметките с правителството. Ако желаете, мога да ви предоставя копия от кореспонденцията си по съответните канали и със съответните гаранции за секретност. Ентусиазмът ми за нашата сделка намалява с всяка измината минута — гласът му се изостри. — За разузнаването може и да няма значение какво става в Хонконг, но за мене има, така че за последен път ви правя предложение — той се изправи. — То важи до 20.30 ч.

Никой от събеседниците му не се помръдна.

— Защо до 20.30, мистър Дънрос? Защо не до полунощ или утре до обяд? — попита невъзмутимо Съндърс. Той продължи да пуска кълба дим с лулата си, но Дънрос забеляза, че в момента, в който отправи предизвикателството си, ритъмът им се наруши. „Това е добър знак“ — помисли си тай-панът.

— Защото тогава трябва да се обадя на Тип Ток. Благодаря ви, че ми отделихте време — Дънрос се обърна да си върви.

Крос погледна към Съндърс иззад бюрото. По-възрастният мъж кимна. Крос послушно натисна копчето. Резетата безшумно се отдръпнаха. Дънрос се сепна и спря, но бързо се съвзе, отвори вратата и излезе, без да каже нищо, като затвори след себе си.

— Хладнокръвно копеле — възхити му се Крос.

— Прекалено хладнокръвно.

— Не съвсем. Той е тай-пан на „Ноубъл хаус“.

— И лъже, но умно и е готов да ни надхитри. Дали ще унищожи информацията?

— Да. Но не знам дали 20.30 е уреченият час.

Крос запали цигара.

— Склонен съм да мисля, че е. Той е бил подложен на огромен натиск — те не може да не допускат, че ще разпитаме агента. Имали са достатъчно време да изучат съветския опит при разпити, а си имат и собствени похвати. Сигурно предполагат, че и ние действаме доста ефикасно.

— Допускам, че Дънрос няма повече досиета и че тази информация действително съществува. Щом идва от А. М. Г., трябва да е особено ценна. Какво ще ме посъветваш?

— Ще повторя това, което казах и на губернатора: ако успеем да задържим Брайън до обяд в понеделник, ще можем да изстискаме от него всичко, което представлява интерес за нас.

— Ами те? Какво би могъл да им каже за нас, ако се възстанови?

— Ние вече научихме доста от това, което той знае. И от днес нататък винаги можем да прикрием слабите места в сигурността на Хонконг. В разузнаването работим на принципа никога един човек да не знае главния план и…

— Освен теб.

Крос се усмихна.

— Освен мен. И теб, и Обединеното кралство, разбира се. Куок знае много, но не всичко. Можем да прикрием всичко, да променим кодовете и т.н. Не забравяй, че досега той е преминал само стандартната подготовка. Вече не е опасен. Разкрихме го, за щастие навреме. Той със сигурност щеше да стане първият китайски комисар, а вероятно и шеф на разузнаването. Щеше да е катастрофално. Не можем да върнем тайните досиета, Фонг Фонг и останалите или плановете за размириците и контравъстанието. Бунтът си е бунт, а има и толкова много случайни планове. А що се отнася до „Струан“, Брайън не знае повече от това, което знаехме и ние, преди да го хванем. Информацията на А. М. Г. може да ни даде ключа, ключа към въпросите, които трябва да му зададем.

— Веднага се сетих за това. Както казах, Йан Дънрос е прекалено хладнокръвен — Съндърс запали нова клечка кибрит, остави я малко да погори, после натъпка изпушения тютюн. — Ти вярваш ли му?

— За досиетата ли, не знам. Но определено вярвам, че притежава тази информация и — че А. М. Г. е възкръснал от мъртвите. Съжалявам, че никога не съм го познавал. Да. Сведението му наистина може да се окаже по-ценно от Куок — след понеделник на обяд.

След като Крос се върна от хиподрума, разпитът на Брайън Куок продължи. Повечето време накъсан и неразбираем, но понякога изскачаха и ценни подробности. В по-голямата си част това бяха сведения за атомната физика и имена и адреси за свръзка в Хонконг и Кантон, рискове за сигурността на колонията и информация за Кралската конна полиция, наред с невероятно интересните повторения за масовото внедряване на съветски агенти в Канада.

— Защо в Канада, Брайън? — попита Армстронг.

— Западната граница, Робърт… най-слабата преграда в света, няма друга такава. Такива огромни богатства в Канада… ох, да бях… онова момиче, за което едва не се ожених, казаха, че е мой дълг… ако руснаците успеят да разстроят Канада… там са толкова наивни и добри… Може ли една цигара… о, благодаря… Може ли да пийна нещо… Затова и ние имаме хора навсякъде, за да разстройват съветските и да открием… освен това в Мексико… Съветите се настаняват и там… Да, те навсякъде имат шпиони… познавахте ли Филби…

Един час бе достатъчен.

— Странно, че толкова бързо се пречупи — каза Съндърс. Крос се изненада.

— Гарантирам, че той не действа по заповед, не лъже, че казва абсолютно всичко, което се е случило, и ще продължи да говори, освен ако н…

— Да, разбира се — прекъсна го малко сприхаво Съндърс. — Учудва ме, че именно такъв човек като Куок така лесно се пречупи. Бих казал, че отдавна се е колебаел, т.е. че вече почти или въобще не е бил отдаден на идеята и вероятно е бил готов да премине на наша страна, но някак си не е могъл да се реши. Жалко. Би бил много ценен — въздъхна и запали нова клечка кибрит. — Това неизбежно се случва в дълбоко законспирираните им агенти, след като поживеят малко при нас, винаги има нещо, някакво момиче или приятел, или свободата и щастието, които преобръщат мирогледа им наопаки, горките нещастници. Ето защо накрая ще победим. Дори в Русия нещата ще се променят и КГБ ще си получи заслуженото — от самите руснаци, — затова е този натиск сега. Никаква съветска власт не може да просъществува без диктатура, тайна полиция, неправда и терор — изтърси лулата си в пепелника. Недопушеният тютюн в основата й беше овлажнял. — Не си ли съгласен, Роджър?

Крос кимна и погледна напрегнатите бледосини очи, чудейки се какво ли се крие зад тях.

— Ще се обадиш ли на министъра за указания?

— Не. И сам мога да поема отговорността по този случай. Ще решим в 20.30 — Съндърс погледна часовника си. — Да се връщаме при Робърт. Време е пак да започваме. Бива си го тоя тип, много го бива. Чувал ли си, че някога е бил голяма работа?