Джеймс Клавел
Търговска къща (14)

12

21:00 часа

Билярдната щека удари бялата топка, тя се стрелна по зелената маса, запрати червената в една от далечните дупки и спря точно до друга червена топка.

Ейдриън плесна възторжено с ръце:

— О, Линк, този беше супер! Сигурна бях, че само се перчиш. Направи го още веднъж!

Линк Бартлет се ухили.

— Срещу един долар тази червената ще обиколи масата и ще падне в онази дупка, а бялата ще спре тук. — Той отбеляза мястото с едно перване на тебешира.

— Готово!

Той се наведе над масата, прицели се и след удара му бялата топка спря на милиметър от знака, който бе оставил, а червената изчезна в дупката.

— Айейа! Нямам долар в себе си. По дяволите! Може ли да остане като дълг?

— В хазарта една дама — колкото и красива да е тя — трябва незабавно да плаща дълговете си.

— Знам. Татко казва същото. Може ли да ти платя утре?

Той я наблюдаваше, доволен, че умението му я радваше.

Тя бе облечена с черна пола с дължина до коляното и прекрасната копринена блуза. Краката й бяха дълги; много дълги и безупречни.

— Не може. — Той се престори на обиден и двамата се засмяха.

Масивното осветително тяло падаше ниско над билярдната маса, а останалата част от помещението бе тъмна и интимната атмосфера се нарушаваше единствено от снопа светлина, който идваше от отворената врата.

— Играеш невероятно — каза тя.

— Не казвай на никого, но в армията си изкарвах хляба с това.

— В Европа ли?

— Не. В Тихия океан.

— Баща ми е бил пилот на изтребител. Свалил шест самолета, а след това свалили неговия и престанал да лети.

— Значи е бил ас, нали?

— Участвал ли си в онези ужасни десанти срещу японците?

— Не. Бях в строителството. Пристигахме едва след като всичко бе сигурно.

— О!

— Строяхме бази, военни летища в Гуадалканал и по всички острови в Тихия океан. Прекарах леко войната — изобщо не мога да се сравнявам с баща ти. — Докато отиваше да остави щеката си той за първи път изпита съжаление за това, че не бе служил в морската пехота. Когато бе казал „в строителството“ изражението на лицето й го бе накарало да се почувства като страхливец. — Трябва да отидем да потърсим приятеля ти. Може вече да е дошъл.

— О, не е толкова важно! Той не ми е истински приятел. Запознахме се у един приятел преди около седмица. Мартин е журналист в „Чайна гардиън“. Не ми е любовник.

— Всички англичанки ли са така откровени, когато става въпрос за любовниците им?

— Всичко идва от хапчетата. Те ни освободиха завинаги от мъжкото робство. Вече сме равни.

— И ти ли?

— Да.

— Значи си щастливка.

— Да, знам, че съм голяма късметлийка. — Тя го наблюдаваше. — На колко си години, Линк?

— Стар съм. — Той тракна щеката на мястото й. За първи път в живота си не искаше да каже възрастта си. „По дяволите — мислеше си, странно объркан. — Какво има? Нищо. Няма нищо. Нали?“

— Аз съм на деветнайсет — каза тя.

— Кога е рожденият ти ден?

— На 27-и октомври — скорпион съм. А твоят?

— На 1-и октомври.

— Не може да бъде! Кажи ми честно!

— Да пукна, ако те лъжа.

Тя плесна радостно с ръце.

— О, това е страхотно. Татко е роден на десети. Това е страхотно — добра поличба.

— Защо?

— Ще разбереш. — Усмихната, тя отвори чантичката си и извади смачкан пакет цигари и очукана златна запалка. Той взе запалката и я щракна, но тя не запали. Втори, трети път никакъв ефект.

— Скапана работа — каза тя. — Тази скапана запалка никога не е работила както трябва, но ми е подарък от татко. Много я обичам. Естествено, изпускала съм я два-три пъти.

Той се вгледа в запалката, духна фитила и си поигра малко с нея.

— Така или иначе не бива да пушиш.

— И татко винаги това казва.

— Прав е.

— Да. Но засега ми харесва. На колко си години, Линк?

— На четиридесет.

— О! — Той забеляза учудването й. — Значи си колкото татко! Е, почти. Той е на четиридесет и една.

— И двамата сме доста възрастни — каза сухо Линк и си помисли: „Както и да го погледнеш, Ейдриън, всъщност съм достатъчно стар, за да ти бъда баща.“

Тя отново смръщи вежди.

— Странно, въобще не изглеждаш на толкова. — После припряно добави: — След две години ставам на двайсет и една, което на практика означава, че съм вече на възраст. Просто не мога да си представя, че ще стана на двайсет и пет, да не говорим за трийсет, а колкото до четиридесетте… Господи, мисля, че бих предпочела да съм хвърлила топа.

— На двайсет и една човек е вече стар — да, мадам, много стар — каза той и си помисли: „От много време не си бил е толкова младо момиче. Внимавай. Тази е динамит.“ Той щракна запалката и този път запали. — Какво знаеш ти!

— Благодаря — каза тя и запали цигарата си. — Не пушиш ли?

— Не, вече не. Пушех, но Кейси започна час по час да ми изпраща илюстрирани брошури за пушенето и рака и накрая схванах какво иска да ми каже. Никак не ми беше трудно да се откажа — бях решил. Наистина се отрази много добре на играта ми на голф, на тениса и на… — той се усмихна. — И на всякакви други спортове.

— Кейси е великолепна. Наистина ли е изпълнителен вицепрезидент?

— Да.

— Тя ще… тук ще й бъде много трудно. Мъжете няма да искат да преговарят с нея.

— Същото е и в Щатите. Но постепенно свикват. Изградихме „Пар-Кон“ за шест години. Кейси работи повече от мъж. Родена, за да побеждава.

— Любовница ли ти е?

Той отпи от бирата си.

— Всички млади англичанки ли са толкова прями?

— Не. — Тя се засмя. — Просто съм любопитна. Всички говорят… всички са решили, че е.

— Сериозно?

— Да. Цял Хонконг говори за вас, а тази вечер е капакът на всичко. Пристигането ви беше страхотно изпълнение. С частния ти самолет, контрабандното оръжие и фактът, че Кейси е последната европейка, видяла Джон Чен, поне така пише във вестниците. Интервюто ти ми хареса.

— А, тези копе… тези от пресата чакаха днес следобед пред вратата ми. Опитах се да бъда кратък и рязък.

— „Пар-Кон“ наистина ли струва половин милиард долара?

— Не. Около 300 милиона, но скоро ще стигне един милиард. Да, вече съм сигурен, че ще е скоро.

Тя го наблюдаваше с откритите си, сиво-зелени очи — толкова зрели и в същото време толкова млади!

— Ти си много интересен човек, господин Линк Бартлет. Приятно ми е да говоря с теб. И те харесвам. В началото не те харесах. Изпищях от ужас, когато татко ми каза, че трябва да ти правя компания и да те запозная с някои хора. Не се справих много добре, нали?

— Беше супер.

— О, я стига. — Тя също се захили. — Напълно те обсебих.

— Не е вярно. Запознах се Крисчън Токс, главния редактор, с Ричард Куанг и с онези двама американци от консулството. Ланан, нали така се казваше?

— Ланган, Ед Ланган. Приятен човек. Не можах да запомня името на другия. Всъщност не ги познавам много добре, виждали сме се само по конни състезания. Крисчън е приятен човек, а жена му е супер. Китайка е и затова не е тук тази вечер.

Бартлет се намръщи.

— Защото е китайка?

— О, тя беше поканена, но се знаеше, че няма да дойде. Въпрос на престиж. За да запази престижа на мъжа си. Баровците не одобряват смесените бракове.

— Браковете с местни хора ли?

— Нещо такова. — Тя сви рамене. — Ще разбереш. Трябва да те запозная с още някои от гостите, защото иначе ще ям калая!

— Защо не ме запознаеш например с Хавъргил, банкера? Какво ще кажеш?

— Според татко Хавъргил е тъпанар.

— Значи от днес нататък е двайсет и два каратов тъпанар!

— Добре — каза тя и двамата се засмяха.

— Линк?

Те обърнаха глави към двете фигури, чиито силуети се очертаваха на светлината, влизаща през отворената врата. Той веднага позна гласа и формите на Кейси, но не и мъжа. От мястото, където седяха срещу светлината бе невъзможно да се види.

— Здрасти, Кейси! Как е?

Той хвана небрежно Ейдриън за ръката и я поведе към силуетите.

— Показвах на Ейдриън някои неща от билярда.

Ейдриън се засмя.

— Това е най-скромното изказване на годината, Кейси. Той е супер на билярд, нали?

— Да. Линк, Куилън Горнт искаше да ти се обади, преди да си тръгне.

Ейдриън се закова на място и лицето й пребледня. Линк спря, много изненадан.

— Какво е станало? — попита я той.

— Добър вечер, господин Бартлет — каза Горнт, приближи се към тях и влезе в светлото петно. — Здравей, Ейдриън.

— Какво търсиш тук? — каза тя с тънък глас.

— Просто дойдох за малко — отвърна Горнт.

— Видя ли се с баща ми?

— Да.

— Тогава се махай. Махай се и ни остави на мира — повтори Ейдриън със същия глас.

Бартлет я гледаше втренчено.

— Какво, по дяволите, става тук?

Горнт каза спокойно:

— Това е дълга история. Може да почака до утре или до следващата седмица. Просто исках да получа потвърждението ви за вечерята във вторник. А ако през уикенда сте свободни, заповядайте на яхтата ми. В неделя, ако е хубаво времето.

— Благодаря, мисля, че ще дойдем, но може ли да го потвърдим утре? — попита, Бартлет, все още объркан от реакцията на Ейдриън.

— Ейдриън — каза меко Горнт, — Анагрей заминава другата седмица и ме помоли да ти предам да й се обадиш.

Ейдриън не отговори. Просто го гледаше втренчено и Горнт се обърна към другите двама.

— Анагрей е дъщеря ми. Добри приятелки са. Почти винаги са ходили в едни и същи училища. Тя заминава да учи в Калифорнийския университет.

— В такъв случай, ако можем да помогнем с нещо… — каза Кейси.

— Много мило от ваша страна. Ще се запознаете с нея във вторник. Може би тогава ще обсъдим този въпрос. Ще ви кажа…

Вратата в другия край на билярдната зала се отвори и там застана Дънрос. Горнт се усмихна и отново насочи вниманието си към тях.

— Лека нощ, господин Бартлет, Сирануш. Ще се видим във вторник. Лека нощ, Ейдриън. — Той леко се поклони, прекоси стаята и спря. — Лека нощ. Благодаря за гостоприемството.

— Лека — каза Дънрос също толкова вежливо, отдръпна се встрани и лека усмивка изкриви устните му.

Той изгледа Горнт, който излезе през външната врата и отново насочи вниманието си към билярдната зала.

— Вече е време за вечеря — обяви той, а гласът му бе спокоен. И топъл. — Сигурно умирате от глад. Поне аз умирам.

— Какво… какво искаше? — попита с треперещ глас Ейдриън.

Дънрос се приближи до нея с усмивка и нежно каза:

— Нищо. Нищо особено, миличка. Куилън омеква с възрастта.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. — Той я прегърна с една ръка и леко я притисна към себе си. — Недей да тормозиш хубавата си главица.

— Отиде ли си?

— Да.

Бартлет понечи да каже нещо, но се отказа, срещайки погледа на Дънрос над главата на Ейдриън.

— Да. Всичко е прекрасно, мила моя — каза Дънрос и пак я притисна леко, а Бартлет забеляза как Ейдриън се окопити в топлината на прегръдката. — Няма защо да се тревожиш.

— Линк ми показваше как може да играе билярд и после… Стана толкова внезапно. Беше като видение.

— И аз за малко щях да припадна, когато се появи като Злата фея. — Дънрос се разсмя и добави към Бартлет и Кейси: — Куилън си пада по драмата. — После се обърна само към Бартлет. — Ще си поговорим за това след вечеря, насаме.

— Разбира се — каза Бартлет и забеляза, че очите му не се усмихваха.

Чу се гонгът за вечеря.

— О, слава Богу! — възкликна Дънрос. — Хайде, идвайте, най-после ядене. Кейси, ти си на моята маса. — Ръката му още прегръщаше Ейдриън с много любов и той я поведе към светлината.

Кейси и Бартлет го последваха.

 

 

Горнт седна на шофьорската седалка на своя черен Ролс-Ройс „Силвър Клауд“, който бе паркиран точно пред Грейт хаус. Нощта бе хубава, въпреки че влажността отново се повиши. Той бе много доволен от себе си. „А сега — вечеря и Джейсън Плъм. — Веднъж да привлека този мръсник и с Йан Дънрос е свършено. И тогава ще притежавам тази къща и «Струан», и всичко останало!“

Не можеше да стане по-добре: първо Кейси и Йан, почти веднага, всичко казано ясно пред него и пред нея. След това Хавъргил и Ричард Куанг, заедно. По-късно Бартлет в билярдната зала и накрая отново самият Йан. Идеално! И сега Йан е нащрек, Бартлет е нащрек, Кейси, Хавъргил, Ричард Куанг, както и Плъм. Ха! Само да знаеха. Всичко мина идеално. С изключение на Ейдриън. Жалко за нея, неприятно е, че децата наследяват враждите на своите бащи. Но това е животът. Джос. Тъжно е, че няма да напусне Хонконг и да тръгне по широкия свят като Анагрей — поне докато Дънрос и аз изгладим различията помежду си, веднъж завинаги. По-добре да не е тук, за да не види поражението му, Пенелоуп също. Джос, ако са тук, джос, ако не са. Но искам той да е тук, когато седна в ложата му на конните състезания, когато заема многото му постоянни места във всички управителни съвети, синекурните му длъжности, цялата власт — о, да. Скоро всичко това ще е мое. Заедно със завистта на цяла Азия. Да. Крайно време е. И тогава всички призраци ще спят спокойно. Проклети да са!

Той завъртя ключа и запали двигателя, изпитвайки удоволствие от лукса, който лъхаше от естествената кожа и тежкото дърво — богатство и съвършенство. После включи на скорост и подкара надолу по алеята, покрай паркинга, където бяха останалите коли, през огромната порта от ковано желязо, на която бе поставен герба на Струан. Спря, за да се огледа за идващи коли и погледът му попадна върху огледалото за обратно виждане, където бе отражението на Грейт хаус. Висока, огромна, с ярко осветени прозорци, мамеща.

„Скоро наистина ще те притежавам. — Ще правя приеми, каквито Азия не е виждала и никога няма да види. Май ще трябва да си намеря съпруга. Например американката.“

Усмихна се под мустак.

— Ах, Сирануш, какво очарователно име — каза той на глас със същата доза мъжки чар, с която го бе казал и първия път. „Лесно ще ми падне в ръчичките — беше самоуверен. — Малко старомоден чар, страхотно вино, лека, но превъзходна храна и търпение, заедно с най-добрия, изискан английски, мъжка изтънченост, никакви мръсни думи и тя е твоя — където и когато поискаш. А после, ако го направиш в подходящия момент, можеш да пуснеш вход уличния си английски и малко пресметната грубост и ще отприщиш цялата й насъбрана страст, така както никой мъж не го е правил.

Ако съм схванал правилно, има доста голяма нужда от хубав секс. Значи или Бартлет не я задоволява, или наистина не са любовници, както беше написано в поверителния доклад. Интересно.

А искаш ли я? Като играчка — може би. Като средство — разбира се. Но не като съпруга, прекалено е амбициозна.“

Пътят бе чист и той подкара надолу към разклонението, зави надясно и не след дълго вече караше по „Пийк роуд“, по посока към „Мегъзин геп“, където се намираше апартаментът на Плъм. След вечерята с него, трябваше да отиде на една среща, а след това в Уанчай, в един от неговите лични апартаменти и в отворените обятия на Мона Люнг. Пулсът му се ускори при мисълта за необузданата й страст в леглото и трудно скриваната й омраза към него и към всички quai loh, която бе във вечен конфликт с любовта й към лукса, към апартамента, даден й назаем, и скромната сума, получавана всеки месец от него.

— Никога не им давай пари — му бе казал навремето баща му, Уилям. — Дрехи, бижута, екскурзии — разбира се. Но не прекалено много пари. Контролирай ги чрез долари. И никога не си мисли, че те обичат заради това, което си. Защото не е вярно. Интересуват ги парите ти, единствено и само те. А под повърхността ще те презират, всички. И като си помислиш, има защо — ние не сме китайци и никога няма да станем.

— Няма ли изключения?

— Мисля, че не. За quai loh няма, синко. Поне при мен не е имало, а аз съм имал не една и две. О, тя ще ти отдаде тялото си, децата си, дори живота си, но винаги ще те презира. Длъжна е — тя е китайка, а ние сме quai loh!

„Айейа — помисли си Горнт — този съвет доказа правотата си много, много пъти. И ми спести толкова терзания. Много искам да видя Стареца. Тази година ще му направя прекрасен коледен подарък: «Струан».“

Караше внимателно в лявото платно на криволичещия път, плътно покрай планинския склон. Нощта бе хубава, пътят сух, а движение почти нямаше. Обикновено се движеше с шофьор, но тази вечер не искаше да има никакви свидетели на срещата му с Плъм.

„Не, нито пък свидетели на срещата ми с Фор Фингър Уу. Какво, по дяволите, иска този разбойник? Нищо добро. Сигурно е опасно. Да. Но по време на войната в Корея той ти направи много голяма услуга и вероятно сега иска да му се отплатиш за нея. Винаги има уреждане на сметките, рано или късно. Това е китайски закон. Получаваш подарък и даваш подарък в замяна, малко по-скъп. Той вече ти е направил услуга.“

През 1950-а, когато китайската комунистическа армия в Корея с много кръв и чудовищни загуби си пробиваше път на юг от Ялу, имаше отчаяна нужда от всички видове стратегически запаси и огромното желание да плати щедро на онези, които можеха да се промъкнат през блокадата с припасите, които им трябваха. По онова време „Ротуел-Горнт“ също имаше отчайващи затруднения, поради грандиозните загуби в Шанхай, дължащи се на идването на власт на Мао през предната година. И така, през декември 1950-а, той и баща му бяха взели много голям заем и тайно бяха купили от Филипините огромно количество пеницилин, морфин, сулфаналамиди и други медицински стоки, без задължителното разрешение за износ. Натовариха цялата стока на предварително наета презокеанска джонка, на която бе един от техните доверени екипажи, и я изпратиха към Уампоа — пуст остров в реката Пърл близо до Кантон. Заплащането трябваше да се извърши в злато при получаването на доставката, но на път към целта, в тайните ръкави на устието на Пърл, джонката бе пресрещната от речни пирати, привърженици на националистите на Чанг Кай-шек, които поискаха откуп. Нямаха пари, за да откупят товара, а ако националистите случайно научеха, че „Ротуел-Горнт“ си има работа с техния ненавистен комунистически враг, компанията щеше завинаги да загуби шансове да съществува в Азия.

С посредничеството на своя компрадор Горнт бе уредил среща в пристанището Абърдийн с Фор Фингър Уу, за когото се предполагаше, че е един от най-големите контрабандисти в устието на Пърл.

— Къде сега кораб? — бе попитал Фор Фингър Уу на ужасен китайско-английски.

Горнт му бе обяснил, доколкото можеше, разговаряйки на китайско-английски, тъй като не знаеше Хакло, диалекта на Уу.

— Може би, може би не! — усмихна се Фор Фингър Уу. — Обаждам се три ден. Ний чо уах парола. Три ден, а?

На третия ден се обади по телефона.

— Лошо, хубаво, не знам. Срещам два ден Абърдийн. Започвам часът на маймуната. — Този час означаваше десет вечерта.

Китайците деляха деня на дванайсет двучасови части, като всяко от тях си имаше име и винаги бяха в една и съща последователност. Започваха от четири сутринта с петела, след това от шест часа бе кучето и така нататък: глиган, плъх, вол, тигър, заек, дракон, змия, маймуна, кон и овца.

Два дни по-късно, в часа на маймуната, в джонката на Уу на пристанището Абърдийн той получи пълното заплащане на пратката в злато плюс допълнителни четиридесет процента. Зашеметяваща печалба от петстотин процента. Фор Фингър Уу се бе ухилил:

— Прави по-добра търговия от quai loh, все едно. Двайсет и осем хиляди таела злато. — Един таел бе малко повече от унция. — Следващ път аз вози. Да?

— Да.

— Ти купува, аз вози, аз продава, четиридесет процента мои, цена на продажба.

— Да. — Горнт се бе опитал да го накара да приеме по-висок процент, но Уу бе отказал.

— Само четиридесет процента, цена на продажба. — И Горнт бе разбрал, че вече е длъжник на контрабандиста.

Златото бе на калъпи от по пет таела. Официалната му цена бе 35 щатски долара за унция. Но на черния пазар, нелегално внесено в Индонезия, Индия или обратно в Китай, цената му бе два или при пъти по-висока… понякога и повече. Само от тази пратка, с помощта на Уу, „Ротуел-Горнт“ спечелиха милион и половина щатски долара и това бе началото на тяхното възстановяване.

След този случай бяха прекарали още три пратки, изключително изгодни и за двете страни. Но войната в Корея приключи, а заедно с това и техните отношения с Фор Фингър Уу.

„Оттогава нито веднъж не се е обаждал — мислеше си Горнт. — До днес следобед.“

— А, стар приятел, може види? Довечера? — бе казал Фор Фингър Уу. — Може ли? По всяко време — аз чака. Същото място като едно време. Да?

Значи сега услугата трябваше да бъде върната. Добре.

Горнт включи радиото. Шопен. Той караше по криволичещия път съвсем автоматично, двигателят почти не се чуваше, а съзнанието му бе заето с предстоящите срещи. Намали заради един приближаващ се камион, а след това излезе в насрещното платно и ускори по късата права, за да изпревари бавно движещо се такси. Вече беше набрал скорост, когато рязко удари спирачката, достатъчно рано, за да вземе спокойно следващия завой. В този момент като че ли нещо се счупи във вътрешността на машината и кракът му потъна до пода. Стомахът му се сви на топка и влезе в острия завой с прекалено голяма скорост.

Обзет от паника натисна още няколко пъти педала, но без никакъв ефект, а ръцете му бързо въртяха волана. Премина първия завой с голяма трудност и като пиян кривна в насрещното платно. За щастие там нямаше кола, но той изви прекалено много кормилото, полетя към планинския склон и усети гадене. Отново зави повече от необходимото и вече с много голяма скорост полетя към следващия завой. Тук склонът ставаше по-стръмен, пътят по-тесен и по-криволичещ. Влезе лошо и в този завой, но след като го премина, успя за части от секундата да сграбчи ръчната спирачка и по този начин да намали малко скоростта, но се задаваше нов завой. Когато излезе от него бе плътно навлязъл в насрещното платно и фаровете на някаква кола го заслепиха.

Таксито панически се втурна към банкета и почти излезе от пътя, свирейки остро с клаксон, но макар и на сантиметри, двете коли успяха да се разминат. В ужас той върна колата в своето платно и сега тя летеше надолу по склона напълно неконтролируема. На късата права отсечка успя да превключи на по-ниска скорост, връхлитайки в следващия завой и моторът силно зави. Внезапното намаляване на скоростта щеше да го изхвърли през предното стъкло, ако не беше предпазният колан. Ръцете му почти се бяха слели с волана.

Взе и този завой, но пак в другото платно. Размина се на милиметър с идващата насреща му кола и отново се прибра в своето, изви волана, върна го и малко намали от поднасянето, но наклонът на криволичещия път си оставаше все същият. Продължаваше да се движи прекалено бързо към следващия остър завой и още в първата му част мина в другото платно. Тежко натовареният камион, който пълзеше нагоре по склона, бе безпомощен.

Обзет от паника, изви докрай волана наляво и успя да заобиколи камиона с лек страничен удар. Направи опит да превключи на задна скорост, но не успя — зъбците с бесен писък се съпротивляваха. Тогава, с ужас, той видя пред себе си бавно движещата се колона в своето платно, идващите в насрещното автомобили и чезнещия зад следващия завой път. Изпадна в отчаяние и изви наляво към планинския склон с надеждата да спре от удара.

Разнесе се вой на съпротивляващ се метал, задното стъкло се разби на парчета и той отскочи встрани. Идващата насреща кола отби към другия банкет, а клаксонът й пищеше. Той затвори очи и се подготви за челния удар, но неизвестно защо такъв нямаше. Беше му се разминало и му оставаха точно толкова сили колкото да завърти още веднъж рязко волана към планината. Ударът бе страничен. Предният ляв калник се откъсна. Колата заора в пръстта и храсталака, след това се блъсна в една оголена скала, предницата се вдигна и ударът отхвърли Горнт встрани. Но докато колата падаше назад, колелото от неговата страна влезе в канавката и я задържа точно преди да се блъсне в парализирания малък Миникупър пред нея.

Горнт едва-едва се размърда. Колата бе все още полуповдигната. Целият бе плувнал в пот, а сърцето му бясно биеше. Беше му трудно да диша или да мисли. Движението и в двете посоки бе спряло в пълна бъркотия. Чу някакви клаксони, виещи нетърпеливо и от двете страни, а след това и нечии забързани стъпки.

— Добре ли си, приятелче? — попита непознатият.

— Да, мисля, че да. Моите… спирачките ми отказаха. — Горнт избърса потта от челото си, опитвайки се да събере мислите си. Пипна гърдите си, после бавно раздвижи крака, но не усети болка. — Аз… спирачките отказаха… вземах завоя й… след това всичко…

— Спирачките, а? Необичайно за един Ролс. Помислих, че си въобразяваш, че си Стърлинг Мос. Голям късмет извади. Реших, че си го правил вече поне двайсет пъти. На твое място бих изключил двигателя.

— Какво? — В този момент Горнт осъзна, че двигателят все още нежно мъркаше и радиото работеше. Той завъртя ключа и след миг го извади.

— Хубава кола — каза непознатият. — Но е станала съвсем на нищо. Винаги съм харесвал този модел. Шейсет и втора, нали?

— Да. Точно така.

— Искате ли да извикам полиция?

Горнт с усилие се замисли. Усещаше пулса в ушите си. Немощно откопча предпазния колан.

— Не. Точно зад хълма има полицейски участък. Бихте ли ме закарали дотам?

— С удоволствие, приятелче. — Непознатият бе нисък и закръглен. Той обходи с поглед колите, такситата и камионите, които бяха спрели от двете страни, а китайците в тях — шофьори и пътници — ги зяпаха глупаво. — Скапан народ — измърмори кисело. — Ако умираш на улицата, трябва да си голям късметлия, ако някой дори се спъне в теб. — Той отвори вратата и помогна на Горнт да излезе.

— Благодаря. — Горнт почувства, че коленете му треперят. За момент дори не му се подчиняваха и той се облегна на колата.

— Сигурен ли си, че си добре?

— О, да. Просто… се изплаших до смърт! — разгледа повредите. Предницата бе заровена в пръстта и храсталака, от дясната страна имаше огромна бразда, а колата бе плътно прилепнала към вътрешната част на завоя. — Какъв ужас!

— Да, но изобщо не се е сплескала! Имал си страхотен късмет, че си карал хубава кола. — Непознатият пусна вратата и тя се затвори с щракване. — Страхотна изработка. Е, можеш да я оставиш тук. Едва ли някой ще я открадне. — Непознатият се засмя и го поведе към колата си, паркирана съвсем наблизо, с включени мигащи светлини. — Скачай вътре, за нула време сме там.

И в този момент Горнт си спомни подигравателната полуусмивка на лицето на Дънрос, която бе взел за перчене. Съзнанието му се избистри. „Дали Дънрос е имал време да бърника… с неговите познания по автомобилите… със сигурност не би…?“

— Копеле мръсно — измърмори той ужасен.

— Не се притеснявай — каза непознатият докато минаваха покрай катастрофиралия автомобил. — Полицията ще оправи всичко.

Лицето на Горнт стана мрачно.

— Да, да ще го оправят.