Джеймс Клавел
Търговска къща (34)

32

17:50 часа

— Хелоу, Йан, — каза Пенелоуп. — Рано си у дома! Как ти мина деня?

— Добре, добре — отговори Дънрос разсеяно. Освен всички бедствия, точно преди да си тръгне от офиса му се обади Брайън Куок и му каза, наред с многото неща и това, че вероятно А. М. Г. е бил убит и го предупреди да вземе сериозни предпазни мерки.

— Ох, това е един от онези дни, нали? Искаш ли да пийнем нещо? Да! Какво ще кажеш за шампанско?

— Чудесна идея — той видя нейната усмивка и отвърна много по-сърдечно — Пен, ти четеш мисли!

Шампанското вече беше изстудено в кофичка с лед, бутилката отворена, в две чаши налято и една празна чаша, чакаща него.

— Кейти е горе. Чете на Глена, преди заспиване — каза Пенелоуп, наливайки му вино. — Тя… тя току-що ми каза за… за болестта си.

— Ох. — Той взе чашата. — Благодаря. Ендрю как е приел съобщението й? Той нито не спомена пред мен днес.

— Тя ще му каже тази вечер. Шампанското е за кураж. — Пенелоуп погледна с болка към него. — Тя ще се оправи, Йан, нали?

— Мисля, че да. Имах дълъг разговор с доктор Тулей. Той ме обнадежди, даде ми имената на трима специалисти в Англия и на още трима в Америка. Пуснах телеграма за назначаване на преглед при тези от Англия и доктор Фергюсън им изпрати епикризата — всичко ще е там, когато вие пристигнете.

Тя пийваше от виното. Лек бриз правеше знойният ден много по-поносим. Френските прозорци бяха отворени към градината. Беше около шест часа.

— Мислиш ли, че трябва веднага да тръгнем? Ако отложим с няколко дни ще бъде ли от значение?

— Не мисля.

— Но трябва да заминем, нали?

— Ако беше ти, Пен, вече щяхме да сме в самолета за там.

— Ако ти съобщя.

— Щеше да ми кажеш.

— Предполагам, че щях. Направих резервация за утре. Кейти също смята, че така трябва да постъпим. Заминаваме с полета на БОАК.

Той се сепна.

— Клаудия не ми е казала.

Тя се усмихна.

— Сама направих резервацията. Много съм способна. За Глена, мен и Кейти. Можем да вземем със себе си и изследванията. Помислих, че Кейти трябва да замине сама, без децата. Те ще са добре с амите.

— Така е най-добре. Доктор Тулей бе твърд по въпроса, да не се преуморява. Това било най-важното, каза той, много почивка. — Дънрос й се усмихна. — Благодаря, Пен.

— Колко страшно, нали?

— Най-лошото, Пен. Няма лечение. Той мисли… той мисли, че медикаментите ще спрат развитието на болестта. — Допи чашата си и наля и на двамата. — Някакви съобщения?

— Ох, извинявай! Да, на шкафа са. Обаждаха се от Марсилия преди малко.

— Сюзан?

— Не. Мистър Делан.

— Той е наш агент там.

— Колко жалко за младия Борже.

— Да. — Дънрос набързо прегледа съобщенията. Джонджон от банката, Холдбрук, Филип Чен и неизбежното „моля обади се на Клаудия“. Той въздъхна. Само преди половин час бе излязъл от офиса и трябваше да й се обажда. Няма покой за грешниците.

Достави му голямо удоволствие, че засече Горнт на борсата. Това, че в момента нямаше пари да плати не го тревожеше. Помисли си, че има пет дни на разположение. Всичко ще се оправи — ако съдбата пожелае. Да, джос!

Откакто се обади неговият борсов посредник, обзет от паника и му съобщи за слуховете, които се разнасяха из борсата, той се мъчеше по всякакъв начин да осигури защитата им срещу внезапната, неочаквана атака. Заедно с Филип Чен, Холдбрук, Гавалан и де Вил се свързаха с притежателите на голямо количество акции на „Струан“ и ги успокоиха. Помолиха да отказват големи количества заем на Горнт, да го оставят висящ, като му дават малки бройки тук и там. На съвсем малко негови хора се довери, под абсолютен секрет, че сделката с „Пар-Кон“ е подписана и предстои да се постави печата на „Струан“ и че това ще даде страхотна възможност да бъде размазан „Ротуел-Горнт“ веднъж завинаги.

— Ако Горнт продава под пазарната цена, негова си работа. Ще се правим на уязвими, но ще поддържаме акциите. След това в петък анонсираме, те се вдигат и той ще си изгуби дори ризата, връзката и панталоните, — така казваше на всички. — Ще си вземем въздушните линии заедно с неговите, както и корабите. Въздушният и морският транспорт в Азия ще са наши.

Беше внушавал доверие цял ден, без сам да е сигурен. Много големи притежатели на негови акции му звъниха, изнервени от ситуацията на борсата, но той успя да ги успокои. Двамата Тайтфист Танг и Фор Фингър Уу притежаваха количества акции на „Струан“. Той звъня и на двамата следобед, за да получи съгласието им да не дават в заем или продават до края на следващата седмица. Съгласиха се, но не му беше лесно да ги склони.

Горе-долу успях да се справя с началния етап на атаката. Утре ще разберем истинската история — или в петък. Дали Бартлет е враг, приятел или Юда?

Почувства надигаща се ярост, но я овладя. Любопитно е, че всичко, което Бартлет каза вечерта на партито — всички тези толкова секретни неща, които така леко и неочаквано разкри, за да сломи защитата ми — като по чудо минаха през борсата, като тайфун. Кой е шпионинът? Кой му е дал информацията? Дали и той не е шпионин на „Севрин“? Да оставим това, за момента всичко е предпазено, така мисля.

Дънрос отиде на телефона и помоли за телефонен разговор с мистър Делан.

— Дали Сюзан е пристигнала вече? — попита Пенелоуп.

— Мисля да. Ако самолетът е пристигнал по разписание. Сега е единадесет часа в Марсилия, не би трябвало да е нещо спешно. Колко жалко за Борже!

— Какво ли ще прави Аврил?

— Ще се оправи. Аврил ще си дойде у дома, ще отгледа детето и скоро ще срещне новия очарователен принц. Когато нейният син порасне ще работи за „Струан“, а дотогава тя ще бъде покровителствана и гледана.

— Вярваш ли в това, Йан — за очарователния принц?

— Да — твърдо каза той. — Вярвам, че всичко ще бъде добре. Всичко ще е добре, Пен, за нея, за Кейти, за… за всеки.

— Ти не можеш да носиш всички, Йан.

— Зная. Но никой от фамилията няма да има нужда от нещо, докато аз съм жив.

Жена му го погледна и си спомни времето, когато го видя за първи път, като млад бог, седнал в повредения си бомбардировач, който трябваше да се е разбил, но по чудо не бе.

Беше отдавна, преди хиляди години, в друг живот, помисли тя. Толкова ужасни дни. Дали ще загине днес или ще се върне? Дали ще умра аз днес при бомбардировките? Къде са мама и татко и дали само телефонът е повреден или целият дом е изчезнал, като хилядите други?

Един ден и това се случи и тя нямаше вече минало. Само Йан и неговите ръце, сила, сигурност, доверие, и ужасът, че може да бъде убит, като толкова други.

— Надявам се да е завинаги, скъпи — каза с нейния спокоен равен глас, искайки да скрие безграничната си любов. — Да. Искам да си безсмъртен!

Той й се усмихна с любов.

— Аз съм безсмъртен, Пен. Дори след смъртта си ще се грижа за теб, Глена, Дънкън, Ейдриън и за всички останали.

Тя го гледаше.

— Като Дърк Струан?

— Не — отговори той сериозно. — Той е личност, която няма да достигна. Дърк Струан е вечен — аз съм временен. — Много си сериозна тази вечер, а?

И двамата се засмяха.

— Мислех си само, колко е преходен животът, колко жесток, неочакван и безмилостен. Първо Джон Чен и сега Борже, Кейти… Кой ли ще е следващият?

— Би могъл да бъде всеки от нас. А дотогава ще бъдем, като китайците. Ще помним, че под небето всички гарги са черни. Животът е хубав. Боговете правят грешки и отиват да спят, така че ние правим най-доброто, което можем и никога не се доверяваме на белите хора!

Тя се разсмя, успокоена.

— Има моменти, Йан Струан Дънрос, когато много ми харесваш. Не мис…

Телефонът позвъня.

— О, хелоу, Ландо, — какво има?

— Надявам се, че не те безпокоя, тай-пан.

— Няма нищо. Току-що се прибрах. Какво мога да направя за теб?

— Извинявай, но аз оттеглям обещаните за подкрепа утре 15 милиона. Временно… Пазарът ме изнерви.

— Няма защо да се безпокоиш — каза Дънрос, стомахът му се обърна. — Това са трикове на Горнт.

— Наистина съм обезпокоен. Не е само Горнт. Също и „Хо-Пак“ и реакцията на целия пазар — каза Мата. — С навалицата пред банката проточена чак до „Чинг просперити“ дори и „Вик“… всички признаци са лоши и искам да почакам и да видя.

— Утре е решаващо, Ландо. Утре. Разчитах на теб.

— Утрои ли следващата ни златна поръчка, както поисках?

— Да, лично го направих. Получих по телекса потвърждение от Цюрих с обичайния код.

— Отлично, отлично!

— Ще ми трябва потвърждението на кредита утре.

— Разбира се. Ако изпратиш сега някого в нас, ще предам чек за цялата сума.

— Личен чек ли? — Дънрос недоумяваше. — От коя банка, Ландо?

— „Виктория“.

— Това са много пари, ако ги изтеглиш в този момент…

— Аз не ги изтеглям, само плащам за златото. Искам по-скоро да имам част от фондовете си вън от Хонконг за седмица-две и моментът е идеален за това. Нареди им да телеграфират още рамо сутринта. Да. Аз не тегля фондове, Йан, само плащам за златото. Ако бях на твое място щях да си осигуря ликвидни фондове.

Дънрос отново получи неприятно усещане в стомаха си.

— Какво си чул?

— Познаваш ме, аз съм по-страхлив от теб, тай-пан. Твърде скъпо ми струват моите пари.

— Не по-скъпо, отколкото на мен.

— Да. Ще се консултираме утре и тогава ще видим. Но не разчитай на тези 15 милиона. Съжалявам.

— Сигурно си чул нещо. Твърде добре те познавам. Кажи какво е? Знаеш, че с хартия не можеш да загърнеш огън, искам да кажа, тайна дълго време не се пази.

Последва дълга пауза, след което Мата съвсем тихо му каза:

— Казано под секрет, Йан, старият Тайтфист Танг продава големи количества. Той се е приготвил да продаде всичките си акции. Този стар дявол може да умира, но носът му е чувствителен, както винаги, когато има опасност да загуби и една медна монета, не си спомням някога да е грешил.

— Всичките си акции? — остро попита Дънрос. — Кога говори с него?

— Цял ден съм в контакт с него. Защо?

— Аз говорих с него следобед и той ми обеща да не продава или заема никакви акции на „Струан“. Променил ли си е мнението?

— Не. Сигурен съм, че не е. Не би могъл. Той няма акции на „Струан“.

— Има 400 000 дяла!

— Той не е имал, тай-пан, независимо, че количеството е приблизително 600 000 — сър Луис има твърде малко собствени акции, той е един от многото хора на Тайтфист Танг. Сър Луис се освободи днес от всичките 600 000. Слушай, млади приятелю, под абсолютен секрет ти съобщавам, защото искам да знаеш, да си предупреден: Тайтфист нареди на сър Луис да продава или дава на заем всички акции на „Ноубъл хаус“, още в момента на пускане на слуховете тази сутрин. 100 000 бяха пръснати между брокерите и незабавно продадени, останалите… половин милион, които ти купи от Горнт са на Тайтфист. Щом се разбра за започването на натиск върху „Ноубъл хаус“ и че Горнт продава под пазарната цена, Тайтфист каза на сър Луис да ги даде на заем и запази символично само 1 000. За лице. Когато борсата затвори Тайтфист беше много доволен. Беше с два милиона печалба.

Дънрос стоеше като вкаменен. Чу гласа си спокоен и непроменен и това му достави удоволствие, но беше шокиран. Щом Тайтфист е продал, Чинг ще направи същото и още дузини ще го последват, а това значи хаос.

— Старият негодник! — каза той, не трябва да му се забелязва. Грешката беше негова, не беше говорил навреме с Тайтфист. — Ландо, какво ще правиш с твоите 300 000 дяла — и отгоре?

Почувства колебанието на португалеца и стомахът му се обърна отново.

— Още са в мен. Купих ги при 16, когато за първи път обяви компанията за обществена, така че още няма защо да се безпокоя. Може би Аластър Струан беше прав, когато се обяви срещу преминаването към обществена компания — „Ноубъл хаус“ е уязвима само поради тази причина.

— Степента на нашия прираст е пет пъти по-голям от този на Горнт и ако не бяхме станали обществена компания, никога нямаше да издържим на бедственото положение, което наследих. Ние сме поддържани от „Виктория“. Все още имаме банковия запас и мнозинството в директорския съвет, така че трябва да ни подкрепят. Наистина сме много силни и веднъж да отмине тази временна ситуация, ще бъдем най-големият конгломерат в Азия.

— Вероятно. Но може би ще е разумно да приемеш нашето предложение, вместо да поемаш риска да бъдеш превзет.

— Не можех да приема тогава и сега също. Нищо не се е променило. — Дънрос тъжно се усмихна. — Ландо Мата, Тайтфист Танг и Гемблър Чин колективно му бяха предложили 20 процента от тяхното злато и от приходите от хазарт за 50 процента от „Струан“ — ако той я запази, като частна компания.

— Хайде, тай-пан, бъди разумен! Тайтфист и аз ще ти дадем още днес 100 милиона долара в брой срещу 50 процента собственост на „Струан“. Твоята позиция на тай-пан няма да бъде накърнена, ти ще ръководиш новия синдикат и ще оперираш с нашето злато и хазартните монополи, тайно или открито — при 10 процента лично възнаграждение.

— Кой ще назначи следващия тай-пан?

— Ти ще го направиш — след консултация с нас.

— Виждаш ли! Не е възможно. 50 процента контрол ви дава власт над „Струан“ и това не ми е разрешено. Това би значело да отрека завещанието на Дърк Струан, ще направи невалидна клетвата ми и ще ме лиши от абсолютния контрол. Съжалявам, не ми е възможно.

— Само заради клетвата към непознат, незнаен бог, в който не вярваш — в името на пират — убиец, който е мъртъв повече от сто години.

— Каквато и да е причината, отговорът е „Не, благодаря“.

— Така можеш много лесно да изгубиш компанията.

— Не. Помежду си „Струан“ и фамилията Дънрос, имаме 60 процента контрол при гласуване и самият аз гласувам целия капитал. Мога да загубя всичко материално, което притежаваме и да престанем да бъдем „Ноубъл хаус“, което в името на Бога няма да позволя да стане.

Последва дълго мълчание. След което Мата каза, както винаги, с приятелски глас:

— Нашето предложение важи за две седмици. Ако съдбата не е благосклонна към теб и се провалиш, предложението да оглавиш новия синдикат остава. Аз ще продам или дам в заем моите акции при цена 21.

— Под 20 — не при 21.

— Мислиш, че е възможно да паднат толкова ниско?

— Не. Само стар навик. 20 е по-добра цифра от 21.

— Да. Добре. Тогава да чакаме какво ще ни донесе утрешният ден. Пожелавам ти късмет. Лека нощ, тай-пан.

Дънрос затвори телефона и допи шампанското от чашата си. Оставиха го без гребла срещу течението. „Този стар негодник Тайтфист, — отново помисли Дънрос, възхищавайки се на съобразителността му — да приеме толкова неохотно молбата да не продава или заменя акции на «Струан», знаейки, че са му останали само 1 000, че приходите от почти 600 000 са били вече осигурени — това старо копеле, няма равен на себе си при преговори. Толкова умно от тяхна страна, че подновиха предложението си сега. 100 милиона! Господи, това ще спре Горнт завинаги. Мога да ги използвам и да го размажа, да превзема «Ейжън пропърти» и да пенсионирам Дънстън. След това мога да предам «Ноубъл хаус» на Жак или Андрю в страхотна форма…

И тогава, какво бих правил тогава? Да се оттегля на почивка и да стрелям яребици? Да устройвам богати партита в Лондон? Или да стана член на парламента и да дремя на последната пейка, докато проклетите социалисти предават страната на комунистите? Господи, ще бъде скучно до смърт! Аз…“

— Какво? — той се сепна. — О, извинявай, Пен, какво ми каза?

— Казах, че разговорът изглежда не беше приятен.

— Да. Наистина не беше. — След това Дънрос се усмихна и цялото му напрежение изчезна. — Джос! Нали съм тай-пан. Би трябвало да очакваш неприятни неща. — Той вдигна бутилката. Тя беше празна. — Мисля, че заслужаваме още една… Не, мила, аз ще я донеса.

— Как успяваш, Йан? Искам да кажа, като че винаги се случва нещо неприятно, откакто пое длъжността — и винаги има някакво бедствие, всеки телефонен звън, ти работиш през цялото време, никога не почиваш… откакто се преместихме в Хонконг. Първо баща ти, после Аластър… няма ли да престане този ужас?

— Разбира се не — такава е работата.

— Заслужава ли си?

— Разбира се.

„За теб да, Йан — помисли тя. — Но не за мен.“

— Значи, мога да замина?

— Да, да разбира се. Аз ще се грижа за Ейдриън и не се безпокой за Дънкън. Забавлявай се добре там и се връщай колкото е възможно по-бързо.

— Ще катериш ли възвишението в събота?

— Да. След това отивам в Тайпей, връщам се във вторник. Ще взема Бартлет със себе си.

При споменаването на Тайпей тя се запита дали няма там момиче, специално момиче, китайка, на половината на нейните години с прекрасна нежна кожа и топлина, по-топла от нея или по-нежна или стегната, винаги усмихната, без бремето на годините, прекарани в борба за оцеляване — отвратителни трупащи се години, добрите и ужасни военни години, раждането на децата и отглеждането им и изтощителната реалност на брака, дори с такъв прекрасен мъж.

„Чудя се, чудя се, чудя се. Ако аз бях мъж… тук има толкова много красавици, толкова нетърпеливи да доставят удоволствие, толкова готови да бъдат на разположение. Ако вярвам на една десета част от това, което се говори. Дали изобщо някоя жена може да притежава някой мъж повече от няколко години?“

— Какво? — попита той.

— Нищо — отговори му тя, гледайки го с любов. Докоснаха леко чашите си. — Внимавай на хълма.

— Разбира се.

— Как успяваш да се справяш, Йан, с неприятностите на тай-пан?

— Ти как се справяш със задълженията по къщата, отглеждането на децата, да ставаш по всяко време на нощта, година след година, да запазваш спокойствие у дома и всичките други неща, които трябва да правиш? Аз не бих могъл да се оправя. Никога не бих успял. Щях да съм се предал отдавна. Отчасти е въпрос на тренировка и отчасти въпрос на предназначение в този свят.

— Мястото на жената е у дома, нали?

— Не зная как е при другите, Пен, но откакто ти си в моя дом всичко в моя свят е хубаво.

Тапата на шампанското гръмна.

— Благодаря, скъпи — каза тя с усмивка. След това се намръщи. — Всъщност, аз нямам избор и никога не съм имала. Разбира се сега е различно и следващата генерация е щастлива, те ще променят нещата, мъжете ще си получат заслуженото веднъж завинаги.

— О? — каза той, умът му все още ангажиран от разговора с Ландо Мата, това какво предстои утре и как да получи тези 100 милиона, без да отстъпва контрола на „Ноубъл хаус“.

— О, да. Момичетата от следващата генерация няма да се примирят с положението „мястото на жената е до мивката“. Боже, колко мразя домашната работа, колко много всяка жена мрази домашната работа. Нашите дъщери ще променят всичко това! Ейдриън най-напред. Боже, не бих искала да съм неин съпруг.

— Всяка генерация мисли, че ще промени света — каза Дънрос, наливайки виното. — Това е превъзходно шампанско. Спомняш ли си как ние го правехме? Спомняш ли си как критикувахме и още го правим, отношението на родителите ни?

— Наистина. Но нашите дъщери имат хапчетата и това е съвсем друго нещо.

— А? — Дънрос се вторачи в нея, шокиран. — Искаш да кажеш, че Ейдриън е на хапчета? Господи, откога… искаш да кажеш тя…

— Спокойно, Йан, слушай. Тези малки хапчета завинаги са освободили от страха женската зрялост — мъжете също, в известен смисъл. Мисля, че твърде малко хора си дават сметка, каква огромна социална революция ще предизвикат хапчетата. Сега жените могат да правят любов, без да се страхуват, че ще забременеят, те могат да използват тялото си, както го правят и мъжете, за удоволствие, за наслада и без да се срамуват. — Тя го погледна проницателно. — Колкото до Ейдриън, тя ползва хапчета откакто навърши седемнадесет години.

— Какво?

— Разбира се. Би ли предпочел да има бебе?

— Господи, Пен, разбира се не — Дънрос запелтечи, — но Боже мой? Ти… ти искаш да кажеш, че тя има работа, имала е приключения или…

— Аз я изпратих при доктор Тулей. Реших, че е най-добре да говори с него.

— Ти какво?

— Да. Когато навърши седемнадесет, тя ме попита какво да прави, каза, че повечето от приятелките й вземат хапчета. Тъй като има различни видове аз исках да получи указание от експерт. Доктор Тул… Защо почервеня, Йан? Ейдриън е на деветнадесет години сега, следващият месец става на двадесет. Всичко това е абсолютно нормално.

— Не е, Господи. Не е наред!

— Да, момче наред е — каза тя използвайки свободно шотландския акцент на баба Дънрос, който той обожаваше — и моята идея е, че момичетата днес знаят какво искат и да не си посмял да споменаваш пред Ейдриън, че съм ти казала, защото ще те натупам!

Той я гледаше втренчено.

— Наздраве! — тя заговорнически вдигна чашата си и се чукна. — Видя ли извънредния брой на „Гардиън“, днес следобед?

— Недей да сменяш темата, Пен. Не мислиш ли, че трябва да говоря с нея?

— Не. Това е… много лично нещо. Всъщност това е нейното тяло и нейният живот. Тя има правото да прави със своя живот каквото иска и каквото и да кажеш няма да промени нещата. Ще бъде много неприятен разговор и за двама ви. В случая става въпрос и за престиж — добави тя, доволна от това колко съобразително бе постъпила. — Разбира се Ейдриън ще те изслуша и ще приеме присърце твоите възгледи, но постъпи разумно и я остави, за свое и нейно добро.

Изведнъж гореща вълна мина през лицето му.

— Какво има? — попита тя.

— Помислих само за… помислих само.

— Кой е бил или е нейният любовник?

— Да.

Пенелоуп Дънрос въздъхна.

— За твое собствено спокойствие, Йан, недей! Тя е много разумна и е почти на двадесет години… въпреки че като си помисля, не съм я виждала цял ден. Малката мазничка изскочи с новия ми шал, преди да съм успяла да я спра. Помниш ли блузата, която й дадох назаем? Намерих я след това намачкана върху пода на банята й.

— Тя е толкова малка, за Бога!

— Не съм съгласна, скъпи. Както ти казах, нищо не може да се направи по отношение на прогреса, ханчетата са фантастично хубаво нещо и невероятен скок напред. Ти трябва да бъдеш разумен. Моля те!

— Това е… Господи, толкова неочаквано е за мен.

Тя се разсмя от сърце.

— Ако говорехме за Глена бих могла да те раз… — Ох за Бога, Йан, само се пошегувах! Не допусках, че не ти е минавало през ума, Ейдриън е много добре развита, темпераментна, буйна, суетна млада дама, голяма част от разочарованието се дължи на това, че тя се мъчи да се съобразява със старомодните ни идеи.

— Права си. — Той се опитваше да звучи убедително. — Права си и въпреки… права си.

— Момченце, не мислиш ли, че трябва да посетиш нашето Шриикинг трий? — попита, усмихвайки се тя. Беше стар родов обичай, че някъде близко до мястото, където живее най-възрастната жена на земевладелското семейство има Шриикинг трий. Когато Йан беше млад, баба Дънрос беше най-възрастната и нейната къща беше сред горска поляна на хълмовете зад Килмамок и Аршая, където бяха земите на Струан. Дървото беше грамаден дъб. Дървото, при което отиваш, когато дяволът — както казваше баба Дънрос — беше с теб и там викаш проклятия и каквото си пожелаеш. „… и тогава, момиченце, — й беше казала прекрасната възрастна жена първата вечер… и тогава, ще има мир у дома и няма да има нужда наистина да ругаеш съпруг или съпруга, или любовник, или дете. Да, само дървото може да понася проклятията, които дяволът е измислил.“

Пенелоуп си спомни за времето, когато баба Дънрос я приюти в лоното на рода още от първия момент. Това беше точно след като тя и Йан се ожениха и й отидоха за втори път на гости, Йан в отпуск по болест, още с патерици, краката му лошо обгорени, но оздравяващи, целият обзет от ярост, че е приземен завинаги, тя тайно доволна, благодарна на Бога, че няма вече да лети.

— Момиченце — продължи баба Дънрос смеейки се онази вечер, когато зимният вятър свиреше в пустото поле. Навън — лапавица, те вътре на топло пред огъня в камината, на сигурно място, далеч от бомбите, нахранени и без никакви грижи, освен Йан бързо да оздравее — … беше време, когато този Дънрос беше на шест години, о да, имаше ужасен нрав. Баща му Колин беше в онази гореща страна, както винаги, така че този Дънрос идваше в Аир през ваканцията. Да ме види и аз му разказвах истории за рода, за дядо му и прадядо му, но този път нищо не можеше да отвлече дявола, който се бе вселил в него. Беше вечер, като тази и аз го изпратих навън при Шриикинг трий… — Старата жена пак започна да се смее, пийна уиски и продължи да разказва. — Да, и младият дявол излезе, вихрушката понесе фустанелата му, той прокле дървото. О да, малкото зверче изхвърча в гората преди гнева си и като се върна го попитах:

— Добре ли го натупа?

— Да, бабо — добре го натупах, най-големия бой, който заслужава.

— И сега си спокоен?

— Не напълно, бабо, но съм изморен.

И точно тогава, момиченце, точно в този момент се чу страхотен трясък и цялата къща се разтресе, като че бе настъпил краят на света. Малката рожба изтича навън да види какво се е случило, последвалата светкавица бе разбила на парчета Шриикинг трий.

— О, бабо — възкликна той с пискливия си глас, когато се върна вътре — това беше най-доброто ругаене, което съм правил досега. Мога ли да го направя пак?

Йан се разсмя.

— Това са приказки, не си спомням такова нещо. Ти си измисляш, бабо!

— Шшт! Ти тогава беше на пет или шест години и следващия ден отидохме на горската просека и избрахме друго дърво, което ще видиш утре, момиче, благословихме го в името на рода и аз казах на Йан да бъде по-внимателен с проклятията си следващия път!

Всички се смяха и по-късно същата вечер, когато тя се събуди видя, че Йан е изчезнал и патериците с него. Когато се върна беше целият мокър, но уморен и успокоен. Тя се престори на заспала, докато той легна обратно в леглото. Тогава се обърна към него и му даде цялата си любов.

— Помни, момиче — каза й насаме баба Дънрос в деня, когато си тръгваха, — ако искаш да запазиш брака си сладък, винаги му осигурявай, на този Дънрос, Шриикинг трий. Не се страхувай. Винаги да има Шриикинг трий, където и да сте. Този Дънрос ще има нужда, независимо че няма да си признае, но ще го посещава понякога. Той е като Дърк. Много е силен…

И така, където и да отиваха, си имаха дърво. Пенелоуп настояваше за това. Веднъж в Шанхай, където Дънрос бе изпратен за връзка на Съюзниците, след като се бе възстановил, тя избра бамбук за тяхно Шриикинг трий. Тук в Хонконг това беше една грамадна джакаранда, която се извисяваше над всички дървета в градината.

— Не мислиш ли, че трябва да й направиш малка визита?

Дървото винаги беше „тя“ за него и „той“ за нея. Всеки би трябвало да си има Шриикинг трий, помисли Пенелоуп. Всеки.

— Благодаря. Вече съм добре.

— Как е възможно баба Дънрос да има толкова мъдрост и да остане толкова чудесна след всички трагедии в живота й.

— Не зная. Вероятно са били по-издържливи в онези дни.

— Липсва ми.

Баба Дънрос умря на осемдесет и пет години. Казвала се е Агнес Струан, когато се е оженила за братовчед си Дърк Дънрос — Дърк Маклауд Дънрос, чиято майка Уинифред, единствената дъщеря на Дърк Струан бе кръстила, в памет на баща си, на неговото име. Дърк Дънрос е бил четвъртият тай-пан, изчезнал в морето с кораба „Сансет Клауд“, на път за дома. Бил е само на четиридесет и две, — тя на тридесет и една. Никога не се омъжила повторно. Имали трима синове и една дъщеря. Двама от синовете й били убити по време на Първата световна война, най-големият при Галиполи на двадесет и една години, следващият обгазен във Фландрия, деветнадесетгодишен. Дъщеря й Анна се омъжила за Гастон де Вил, бащата на Жак. Анна била убита при бомбардировка над Лондон, където били избягали всички от фамилията де Вил, освен Жак, който останал във Франция и се бил срещу нацистите. Колин, последният й син, бащата на Йан, също имал трима синове и една дъщеря, Катрин. Двама от синовете също били убити по време на Втората световна война. Първият съпруг на Катрин, командир на ескадрилата на Йан, бил убит при Битката за Британия.

— Толкова много мъртъвци, жестоки загуби, колко тъжно — каза Пенелоуп. — Да ги родиш и след това да ги видиш убити… ужасно. Горката баба! И когато умря изглеждаше толкова примирена.

— Вероятно такава е била съдбата й. При другите също е било съдба. Те са направили това, което е трябвало да правят, Пен. Като погледнеш, историята на нашата фамилия е обикновена в това отношение. Ние сме британци. Войната е наш начин на съществувание векове наред. Виж и твоето семейство — един от чичовците ти е загинал в морето по време на Първата световна, друг при Ел Аламейн, твоите родители загинали от бомба… всичко много обикновено. — Гласът му стана по-твърд. — Не е лесно да го обясниш на външни хора, нали?

— Не. Ние трябваше да пораснем много бързо, нали Йан?

Той кимна.

— Ти по-добре върви да се обличаш за вечерята, скъпи, иначе ще закъснееш.

— Хайде, Пен, знаеш за Бога, че на теб ти трябва един час повече отколкото на мен, за да станеш готова. Ще се представим набързо и ще си тръгнем веднага след като поднесат китайския специалитет… — Телефонът иззвъня и той го вдигна. — Да? О хелоу, мистър Делан.

— Добър вечер, тай-пан. Исках да докладвам за дъщерята на мадам де Вил и за нейния зет, мистър Ескари.

— Да, моля продължавай.

— С огорчение ви съобщавам тази тъжна вест. Злополуката е станала при, как казвате вие, странично помитане, точно на изхода от Езе. Шофьорът на другата кола е бил пиян. Станало е около два часа сутринта и когато пристигнала полиция, мистър Ескари е бил вече мъртъв, а жена му в безсъзнание. Лекарят каза, че тя ще се оправи, но има вътрешни увреждания, може би детеродните й органи са повредени завинаги. Ще има нужда от операция. Той…

— Тя знае ли за това?

— Не. Още не знае, но докторът е казал на мадам де Вил. Аз я посрещнах на аерогарата, както наредихте и се погрижих за всичко. Извиках специалист от Париж за консултация в болницата на Ница, той ще пристигне утре следобед.

— Има ли други увреждания?

— Външни, не. Счупена китка, няколко драскотини, нищо друго. Но… горкото момиче е обезумяло от скръб. То беше радостно… аз бях радостен, че пристигна майка й, това помогна. Тя отседна в Метропол, наех апартамент. Ще продължавам да ви държа в течение.

— Кой е карал колата?

— Мадам Ескари.

— А другият шофьор?

Последва колебание.

— Казва се Шарл Сесоне. Той е хлебар от Езе и се е връщал от игра на карти с приятели. Полицията… Мадам Ескари се закле, че е карал в нейното платно, срещу движението. Той не си спомня. Разбира се много съжалява за случилото се, обвинен е за шофиране в пияно състояние и…

— Това за първи път ли му е?

— Не, веднъж е спиран за употреба на алкохол и е глобяван.

— Какво ще последва по френските закони?

— Ще има процес и тогава… Не бих могъл да кажа. Няма други свидетели. Може би глоба, може би затвор. Не бих могъл да кажа със сигурност. Може да си спомни, че е карал в своето си платно, кой би могъл да каже. Съжалявам.

Дънрос се замисли за момент.

— Къде живее този човек?

— Рю де Верте 14, Езе.

Дънрос си спомни селото, недалеч от Монте Карло, високо горе. Целият Кот д’Азюр се вижда долу и отвъд Монте Карло в Италия и зад Кап Ферат до Ница.

— Благодаря, мистър Делан. Изпратих 10 000 долара за мадам де Вил. Моля те погрижи се за всичко необходимо. Обади се веднага, ако се налага нещо… да, и помоли специалиста да се свърже веднага с мен, след като прегледа мадам Ескари. Говори ли с мистър Жак де Вил?

— Не, тай-пан. Не бяхте ми дали такава инструкция. Трябва ли да позвъня?

— Не. Ще му се обадя аз. Отново благодаря. — Дънрос затвори телефона и разказа на Пенелоуп всичко, освен за вътрешните увреждания.

— Колко ужасно! Колко… безсмислено!

Дънрос гледаше залеза. По негова препоръка двамата млади бяха заминали за Ница и Монте Карло, където той и Пенелоуп бяха се забавлявали толкова чудесно — хубава храна, хубави вина и малко хазарт. Джос!

Набра номера на де Вил, но той не си беше у дома. Остави съобщение да му се обади, като се прибере.

— Ще го видя на вечерята. Добре е да започнем да се приготовляваме.

— Аз няма да дойда, скъпи.

— О не…

— Имам куп неща да правя, за да съм готова за утре. Можеш да намериш извинение за мен… разбира се ти трябва да отидеш. Да оправя нещата за училище на Глена — и Дънкън се връща в понеделник и него трябва да приготвя за училище. Ще трябва ти да го изпратиш на самолета, да провериш за паспорта му. Можеш да ме извиниш с това, че утре заминавам.

Той се усмихна почти незабележимо.

— Разбира се, Пен, но каква е истинската причина?

— Ще бъде голямо нещо. Робин ще присъства също.

— Те няма да се върнат преди утре!

— Не, в извънредния „Гардиън“ се съобщава, че пристигат тази вечер. Цялата делегация. И че са поканени. Банкетът се дава от мултимилионера, сър Ши-Тех Т’Чънг, отчасти за отпразнуване на рицарството, което получава в последния Списък на удостоените, но най-вече за започване на последната благотворителна кампания за новото крило на болница Елизабет. Наистина не ми се ходи и освен това ти като присъстваш, всичко е наред. Искам да си легна по-рано тази вечер. Моля те.

— Добре. Аз ще се оправя с тези обаждания и ще тръгвам. Преди да изляза ще ти се обадя.

Дънрос се качи горе в кабинета си. Там го чакаше Лим. Беше облечен с бяла туника, черен панталон и меки обувки.

— Добър вечер, Лим — поздрави Дънрос на кантонезки.

— Добър вечер, тай-пан. — Старецът му посочи към прозореца.

Дънрос видя двама мъже, китайци, които се разтакаваха отсреща на улицата вън от високия зид, които ограждаше голямата къща, близко до високата, отворена желязна порта.

— От доста време са там, тай-пан.

Йан ги гледа известно време, обезпокоен. Неговата охрана току-що бе освободена и Брайън Куок, който също бе поканен от сър Ши-Тех тази вечер, щеше да пристигне съвсем скоро, за да го придружи, изпълнявайки ролята на охрана.

— Ако не изчезнат до стъмване, обади се на суперинтендант Крос. — Той написа телефона и след това продължи на кантонезки с рязко променен тон. — Като помисля, Лим, ако искам колата на някой чуждоземен дявол да се повреди, то аз ще наредя да бъде повредена. — Той видя старите очи вперени безизразно в него. Лим Чу беше в семейството от седемгодишна възраст, както баща му преди него и неговият баща, първият от рода, който в онези времена, преди Хонконг да съществува, беше Намбър Уан Бой и се грижеше за дома на „Струан“ в Макао.

— Не ви разбирам, тай-пан.

— Не можеш да загърнеш огън с хартия. Полицаите са умни и старият Блек Биърд е голям поддръжник на полицията. Експерти могат да проверят спирачките и да извлекат много информация от прегледа.

— Аз не зная нищо за полицията. — Старият мъж вдигна рамене, след това лицето му светна. — Тай-пан, аз не се катеря по дърветата, когато искам да хвана риба. Ти също. Може ли да спомена, че през нощта не можах да спя и се качих горе. Видях сянка на терасата. В момента, когато отворих вратата на офиса ви, сянката се спусна надолу по улуците и изчезна в храстите. — Старецът извади откъснато парченце плат. — Това беше останало на улуците. Платът не може да бъде описан.

Дънрос го разгледа, обезпокоен. Погледна портрета на Дърк Струан над камината. Беше абсолютно непокътнат. Той го премести и видя, че косъмът, който внимателно бе поставил върху пантата на сейфа стоеше там. Доволен, върна портрета на мястото, провери заключалките на френския прозорец. Двамата мъже все още се мотаеха долу. За първи път Дънрос се зарадва, че има охраната на СИ.